ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1760

гр. София, 06.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Христова т. д. №2178 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби и от двете страни – ищеца „М. К. А. ЕООД - правоприемник на първоначалния ищец „Джи Ай Билдинг“ ЕООД /преобразувано чрез вливане в хода на делото/, чрез адв.А.П. и ответника „Кет“ АД, чрез адв.Т. Б. срещу различни части от решение №245/12.04.2024г., постановено по в. т.д. №823/2023г. по описа на Апелативен съд - София, с което след частична отмяна на решение №847 от 03.07.2023г., постановено по т. д. №1984/2022г. по описа на Софийски градски съд, е осъдено „Кет“ АД, [населено място] да заплати на „Джи Ай Билдинг“ ЕООД, [населено място], на основание чл. 365, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, сумата 29 337.45 лева - левовата равностойност на 15 000 евро, дължима по договор за спогодба от 25.01.2010г. като остатък от авансово платена част от цената на недвижим имот - предмет на предварителен договор за продажба от 03.04.2008г., прекратен с договор за спогодба от 25.01.2010г., ведно със законната лихва от 31.10.2022г. до окончателното й плащане, като е потвърдено първоинстанционното решение в останалата част, с която е отхвърлен искът за сумата 508 515.68 лева /левовата равностойност на 260 000 евро/, представляваща разликата над 29 337.45 лева - левовата равностойност на 15 000 евро до 537 853.13 лева - левовата равностойност на 275 000 евро. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и в частта за разноските, като е разпределил отговорността за разноски и за двете инстанции - в полза на ищеца са присъдени 1 375.31 лева за първоинстанционното производство и 2 223.11 лева за въззивното производство, а в полза на ответника са присъдени 9 454.54 лева за първоинстанционното производство и 4 727.27 лева за въззивното производство.

В касационната жалба от „М. К. А. ЕООД /правоприемник на „Джи Ай Билдинг“ ЕООД/ се твърди, че решението в частта, с която се потвърждава отхвърлянето на иска, е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че съдът е достигнал до неправилен извод, че договорът за цесия от 26.06.2014г., по силата на който процесното вземане е прехвърлено на трето лице, е действителен. Касаторът намира, че вземането не е отчуждено и се намира в неговия патримониум, тъй като цесията е нищожна поради противоречие с добрите нрави /явна нееквивалентност на престациите/ и поради сключването й от управителя на „Джи Ай Билдинг“ ЕООД във вреда на представляваното от него дружество на основание чл. 40 ЗЗД. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено като неправилно, а предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Налице ли е нищожност на договор по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, когато е налице такова съотношение на престациите, при което едната от престациите е незначителна или практически нулева?; 2. Длъжен ли е съдът да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правна сделка, която е от значение за решаване на правния спор, без да е направено /своевременно/ възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката и/или от събраните по делото доказателства?; 3. Абсолютно нищожна ли е сделка, извършена от представител във вреда на представлявания по чл. 40 ЗЗД в хипотезата на извършена от представител безвъзмездна търговска сделка?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/2020г., постановено по тълк. дело №1/2020г. и цитираните решения на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК. Касаторът счита, че въззивното решение е очевидно неправилно. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата „Кет“ АД, чрез адв. Б. оспорва касационната жалба. Излага подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му. Претендира разноски.

В касационната жалба от „Кет“ АД, чрез адв.Т. Б. се твърди, че решението в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение се уважава иска с правно основание чл. 365, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 29 337.45 лева – левовата равностойност на 15 000 евро, ведно със законната лихва от 31.10.2022г. до окончателното плащане, както в съответните части за разноските, е неправилно поради явна необоснованост. Поддържа се, че съдът е установил правилно релевантните факти /плащане на сумата 300 000 евро - капаро от ищеца на ответника; подписване на спогодба на 25.01.2010г. и частично погасяване на задължението на ответника за връщане на капарото чрез плащане на 20 000 евро; подписване на спогодба на 17.02.2010г. и частично погасяване на сумата 5 000 евро; сключване на споразумение на 10.05.2010г. и частично погасяване на още 15 000 евро или погасени общо 40 000 евро и оставащо вземане в размер на 260 000 евро; сключване на договор за цесия, по силата на който цялото вземане 275 000 евро е прехвърлено от ищеца на трето лице, т. е. с 15 000 евро повече от съществуващото в патримониума на цедента вземане/, но е достигнал до явно необоснован извод, че след сключването на споразуменията между страните и договора за цесия през 2014г. в патримониума на ответника е останала сумата 15 000 евро, която следва да бъде платена на ищеца. Счита, че в резултат от объркване, съдът вместо да приеме, че реално е цедирано вземане за сумата 260 000 евро, тъй като толкова е размерът на останалия дълг след частичните погасявания, т. е. 15 000 евро от посочените 275 000 евро са били вече погасени, поради което не могат да се прехвърлят, е приел, че тези 15 000 евро не са прехвърлени, но са останали дължими от ищеца на ответника. Моли да бъде отменено решението в обжалваната част и да бъде отхвърлен иска. Претендира разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Касационният жалбоподател излага подробни съображения за очевидната неправилност на обжалваното решение поради явна необоснованост. Поддържа, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора: „1. Определяне на една парична престация по договор/споразумение като „до десет процента от реалната продажна цена на имота“ следва ли да се счита като „неопределяема“ и като „непреодолима правна пречка“ за определяне предмета на задължението, респективно представлява ли нищожна клауза по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК.

Ответникът по жалбата „М. К. А. ЕООД оспорва касационната жалба. Излага подробни доводи за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, както и за правилността му. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за сумата 508 515.68 лева - дължима по договор за спогодба от 25.01.2010г. като остатък от авансово платена част от цената на недвижим имот - предмет на предварителен договор за продажба от 03.04.2008г., прекратен с договор за спогодба от 25.01.2010г., ведно със законната лихва от 31.10.2022г. до окончателното й плащане, въззивният съд приема за установено по категоричен начин сключването на 03.04.2008г. на предварителен договор за продажба на недвижим имот, по силата на който „Кет“ АД се задължава да продаде на „Джи Ай Билдинг“ ЕООД подробно описания недвижим имот срещу продажна цена от 3 000 000 евро, от която 300 000 евро се плащат при подписването на договора, като сумата се счита за задатък по смисъла на чл. 93 ЗЗД; 2 700 000 евро - в деня на нотариалното изповядване на договора, което трябва да се осъществи от 30.07.2008г. Приема също така, че със спогодба от 25.01.2010г. страните се съгласяват да прекратят предварителния договор по взаимно съгласие, като продавачът се задължава да върне на купувача платеното капаро от 300 000 евро - 20 000 евро при подписването на спогодбата, а останалата част от сумата - незабавно след изповядване на сделката за продажба на имота на трето лице; че със спогодба №2 от 17.02.2010г. страните приемат, че с оглед вече прекратения предварителен договор и предходната спогодба продавачът е заплатил на купувача сумата 20 000 евро, като при подписването на настоящата спогодба плаща допълнителна сума в размер на 5 000 евро, а останалата част от сумата, описана в т. 2 от спогодбата от 25.01.2010г. следва да плати след нотариално изповядване на сделка за покупко-продажба на трето лице. Приема също така, че със споразумение от 10.05.2010г. страните договарят, че продавачът заплаща на купувача 15 000 евро - част от сумата 300 000 евро, платена от купувача при подписването на предварителния договор, с плащането на която и с оглед вече платените от продавача суми в общ размер 25 000 евро се споразумяват, че купувачът има право да получи сума в размер на до 10% от реалната продажна цена на имота - предмет на предварителния договор, като от тази сума ще се приспаднат вече платените суми в общ размер 40 000 евро. Тази сума следва да бъде платена незабавно след изповядването на сделката за продажба на имота и заплащането на цената от третото лице – купувач. Въззивният съд приема, че с договор за цесия, сключен на 26.06.2014г. „Джи Ай Билдинг“ ЕООД прехвърля на трето лице /В. К./ вземането си към „Кет“ АД за сумата 275 000 евро, придобито на основание спогодба от 25.01.2010г., заедно с принадлежностите му, както и че процесният недвижим имот е прехвърлен с договор за продажба, обективиран в нотариален акт №6, том XVII, рег, № 32832, дело № 2757 от 18.11.2021г. на нотариус Д., за сумата 626 000 евро, без включен ДДС.

За да потвърди частично отхвърлянето на иска с правно основание чл. 365, ал. 1, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, решаващият състав стига до извод, че процесното вземане е прехвърлено от ищеца на трето за спора лице с валиден договор за цесия. Намира за неоснователно възражението за нищожност на договора за цесия от 26.06.2014г. на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД - липса на предмет на сделката, обосновано с твърдението на ищеца, че не се е било сбъднало предвиденото в спогодбата условие - сключването на договор за продажба в нотариална форма. Като се позовава на разясненията в ТР №3 от 28.06.2017г. по тълк. д. №3/2014г. на ВКС, ОСГК, съдът счита, че „липсата на предмет“ изисква да бъде доказано, че към момента на постигнатото съгласие предметът вече е невъзможен, тъй като е погинал или е правно невъзможно да възникне като самостоятелен обект на право на собственост. Приема, че предмет на цесията е вземането на ищеца към ответника, придобито на основание спогодба от 25.01.2010г. в размер от 275 000 евро, като не е съществувала непреодолима правна пречка предметът да възникне. Акцентира, че със спогодбата страните са постигнали съгласие да прекратят процесния предварителен договор по взаимно съгласие, без да си дължат обезщетение, като продавачът се е задължил да върне на купувача платеното капаро от 300 000 евро, т. е. в деня на сключването на спогодбата в полза на ищеца /цедент по договора за цесия/ е възникнало вземане в размер на 280 000 евро /сумата 20 000 евро е била платена при сключването на спогодбата/. Последващите две съглашения имат значението на анекси към спогодбата, в които страните са признали плащането на суми за погасяване на остатъка от задължението- сумата 5 000 евро в спогодба №2 от 17.02.2010г. и сумата 15 000 евро в споразумението от 10.05.2010г.

Въззивният състав излага подробни доводи, че уговорката в чл. 3 от последното споразумение променя предмета на дължимата престация, но престацията е формулирана по начин, непозволяващ да бъде определена, т. е. нито е определена, нито е определяема, което обуславя нищожността на клаузата на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД. Като се позовава на разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и съобразява, че в спогодбата от 25.01.2010г. страните са определили недвусмислено и ясно предмета на дължимата престация - сумата 300 000 евро и падежа й - деня на извършването на продажбата на описания в предварителния договор недвижим имот, стига до краен извод, че и след деня на сключването на споразумението от 10.05.2010г. продавачът е бил обвързан със задължението да плати на купувача по прекратения предварителен договор остатъка /след извършените три плащания/ от сумата 300 000 евро след продажбата на недвижимия имот в предвидената в чл. 19 ЗЗД форма. Като приема за доказано, че към деня на подписването на споразумението от 10.05.2010г. са били извършени плащания в общ размер 40 000 евро апелативният състав намира, че ответникът е останал задължен за сумата 260 000 евро.

Решаващият състав отхвърля като неоснователни оплакванията на ищеца, че първоинстанционният съд не е обсъдил изложените в писмената му защита доводи за нищожността на договора за цесия поради накърняване на добрите нрави, обосновано с твърдяна значителна нееквивалентност на престациите и договаряне от законния представител във вреда на дружеството - цедент. Счита, че от доказателствата и с оглед съдържанието и формата на сделката не се констатират пороци, които да обуславят нейната нищожност /ТР №1 от 27.04.2022г. по тълк. д. №1/2020г. на ВКС, ОСГТК/. Излага съображения, че договорът е сключен в писмена форма и не се установява нарушаване на императивна правна норма, която да въвежда забрана за безвъзмездно прехвърляне на вземане /арг. от чл. 100, ал. 1 ЗЗД/. В този смисъл не се установяват пороци, за които съдът е длъжен да следи служебно и без да е направено възражение от заинтересованата страна. Подчертава, че преценката дали една сделка противоречи на добрите нрави, не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а трябва да бъде съобразено дали нейните последици са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност, като извода за накърняване на добрите нрави може да се изведе в случай, че преценени комплексно сделката и съпътстващите я други обстоятелства, са довели до

„неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и очаквало“. Съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. Аналогично, съдът не може да се произнесе служебно и относно хипотезата на чл. 40 ЗЗД, а ищецът едва в писмената защита е въвел твърдение за недействителност на договора в хипотезата на чл. 40 ЗЗД. Въззивният състав, съгласно разясненията в т. 3 от ТР №5 от 12.12.2016г. по тълк. д. №5/2014г. на ВКС, ОСГТК приема, че на чл. 40 ЗЗД може да се позове само представляваният или неговите универсални правоприемници, като в случая ищецът е трябвало да изложи съответни твърдения за хипотезата на чл. 40 ЗЗД най-късно в срока по чл. 372 ГПК /с допълнителната искова молба/.

Апелативният съд намира за неоснователно и възражението на ищеца, че договорът за цесия не е породил действие по отношение на длъжника, като приема, че прехвърлянето му е било надлежно съобщено. Стига до краен извод, че договорът за цесия е валидно сключен и е породил желаното от страните действие - вземането на ищеца срещу ответника, произтичащо от спогодбата от 25.01.2010г., е било прехвърлено на цесионера - физическо лице в обема, в който е съществувало в деня на сделката - 260 000 евро, поради което до този размер исковата претенция е неоснователна.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът за сумата 15 000 евро, представляваща разликата над сумата 260 000 евро до пълния размер на иска - 275 000 евро, съдът приема, че същата е останала дължима от ответника на ищеца, като изискуемостта е настъпила след изповядване на сделката за продажба на имота на трето лице съгласно спогодбата от 25.01.2010г. След анализ на доказателствата, вкл. заключението на СТЕ, намира възражението на ответника за ненастъпила изискуемост на вземането, основано на твърдение за пълна липса на идентичност на имотите, предмет на предварителния договор от 2008г. и нотариалния акт от 2021г. за неоснователно. Приема, че произтичащото от договора за спогодба задължение на ответника да плати остатъка от сумата, платена от ищеца по прекратения предварителен договор, е станало изискуемо в деня на продажбата на имота - 18.11.2021г., поради което и исковата претенция е основателна за сумата 15 000 евро, която е останала в патримониума на ищеца след прехвърлянето на вземането с договора от 26.06.2014г., по силата на правилото nemo dat quod non habet. Съдът отхвърля като неоснователно възражението за изтекла погасителна давност, като сочи, че началото на давностния срок по чл. 110 ЗЗД е 18.11.2021г. и към деня на подаването на исковата молба - 31.10.2022 г. не е бил изтекъл.

По касационната жалба от ищеца „М. К. А. ЕООД /правоприемник на първоначалния ищец „Джи Ай Билдинг“ ЕООД/:

Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение в обжалваната от ищеца част.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Оплакванията на касатора за допуснати нарушения на процесуални правила и на материалния закон и несъгласието му с крайните изводи на въззивния съд като незаконосъобразни и необосновани не представляват основание за допускане до касация поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на поставения от касатора първи материалноправен въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е съобразен с мотивите на въззивния съд. Решаващият състав не е обсъждал дали в случая е налице „такова съотношение на престациите, при което едната от престациите е незначителна или практически нулева“, а е изложил подробни доводи за неоснователността на оплакването на ищеца в качеството му на въззивник за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение - необсъждане на възражение за нищожност на договора за цесия поради накърняване на добрите нрави и неизпълнение на задълженията за служебно произнасяне относно валидността на договора. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, тъй като твърденията на ищеца за нищожност поради явна нееквиваленост на престациите са изложени едва в писмената му защита, като от доказателствата и с оглед съдържанието и формата на сделката не се констатират пороци, които да обуславят нейната нищожност и за които съдът е длъжен да следи служебно /ТР №1 от 27.04.2022г. по тълк. д. №1/2020г. на ВКС, ОСГТК/.

Вторият процесуалноправен въпрос не може да обуслови допускане на решението до касационен контрол, тъй като не е съобразен с изложените от въззивния съд мотиви. Решаващият съдебен състав не е отрекъл задължението на съда да се произнесе в мотивите „по нищожността на правна сделка, която е от значение за решаване на правния спор, без да е направено /своевременно/ възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката и/или от събраните по делото доказателства“, дори напротив – съобразил е разясненията, дадени с в ТР №1 от 27.04.2022г. по тълк. д. №1/2020г. на ВКС, ОСГТК, относно хипотезите, в които съдът е длъжен служебно да се произнесе по действителността на правната сделка, която е от значение за решаване на правния спор. Съдът е приел обаче, че в конкретния случай не се установяват пороци, които могат да бъдат установени от формата и съдържанието на договора за цесия или от доказателствата по делото, водещи до нищожност на сделката. Изложил е аргументи, че преценката дали една сделка противоречи на добрите нрави, не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а трябва да бъде съобразено дали нейните последици са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Изводът за накърняване на добрите нрави може да се изведе в случай, че преценени комплексно сделката и съпътстващите я други обстоятелства, са довели до „неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и очаквало“, като тези допълнителни факти и обстоятелства следва да бъдат въведени от страните и доказани по делото. Апелативният състав е приел, че не може да се произнесе служебно и относно хипотезата на чл. 40 ЗЗД, тъй като на недействителността може да се позове само представляваното лице или неговите правоприемници, което в случая не е надлежно направено от страна на ищеца.

Третият материалноправен въпрос изобщо не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи, поради което не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдът не е преценявал дали безвъзмездна търговска сделка, извършена от представител във вреда на представлявания в хипотезата на чл. 40 ЗЗД, е абсолютно нищожна, а е изложил доводи, че такова възражение не е надлежно въведено от ищеца в процеса.

С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част.

С оглед изхода на спора по касационна жалба от „М. К. А. ЕООД на ответната страна „Кет“ АД следва да се присъдят съответна част от разноските за касационното производство - сумата 5 000 лева - договорено и платено по банков път адвокатско възнаграждение за отговор на касационно жалба.

По касационната жалба от ответника „Кет“ АД:

Въззивният съд приема, че със спогодбата от 25.01.2010г. страните са постигнали съгласие да прекратят процесния предварителен договор по взаимно съгласие, като продавачът се е задължил да върне на купувача платеното капаро от 300 000 евро. Приема, че в деня на сключването на спогодбата в полза на ищеца /цедент по договора за цесия/ е възникнало вземане в размер на 280 000 евро, тъй като сумата 20 000 евро е била платена от ответника при сключването й. Приема също така, че с последващите две съглашения, имащи характера на анекси към спогодбата, страните са признали плащането на още две суми за погасяване на остатъка от задължението- сумата 5 000 евро със спогодба №2 от 17.02.2010г. и сумата 15 000 евро със споразумението от 10.05.2010г. С изложеното, решаващият състав стига до краен извод, че и след сключването на споразумението от 10.05.2010г. продавачът е бил обвързан със задължението след продажбата на недвижимия имот в предвидената в чл. 19 ЗЗД форма да плати на купувача по прекратения предварителен договор остатъка /след извършените три плащания/ от сумата 300 000 евро. Приемайки за доказано, че към деня на подписването на споразумението от 10.05.2010г. са били извършени плащания в общ размер 40 000 евро, апелативният състав намира, че ответникът е останал задължен за сумата 260 000 евро. Като стига до извод, че по силата на валиден договор за цесия от 26.06.2014г. ищецът е прехвърлил процесното вземане на трето лице и че независимо от посочения в договора размер на вземането от 275 000 евро, всъщност е прехвърлил вземане в размер от 260 000 евро /колкото е притежавал/, въззивният съд намира, че ответникът дължи на ищеца сумата 15 000 евро - разлика между претендираните 275 000 евро и цедираните от ищеца на третото лице 260 000 евро.

Настоящият съдебен състав намира, че е налице вътрешно противоречие в мотивите на въззивния съд - от една страна приема, че преди сключването на процесния договор за цесия ответникът е погасил чрез плащания част от задължението си по спогодбата от 25.01.2010г. за връщане на сумата 300 000 евро, като е останал задължен за сумата 260 000 евро и че вземането на ищеца от ответника в размер на 260 000 евро е прехвърлено на трето лице. От друга страна, след като отхвърля иска за сумата 260 000 евро, тъй като ищецът е отчуждил това вземане и то не е в неговия патримониум, намира, че ответникът е продължил да дължи на ищеца част от процесното вземане в размер на сумата 15 000 евро.

С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че следва на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК да допусне до касационно обжалване въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение №847 от 03.07.2023г., постановено по т. д. №1984/2022г. по описа на Софийски градски съд, е осъдено „Кет“ АД, [населено място] да заплати на „Джи Ай Билдинг“ ЕООД, [населено място], на основание чл. 365, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, сумата 29 337.45 лева - левовата равностойност на 15 000 евро, дължима по договор за спогодба от 25.01.2010г. като остатък от авансово платена част от цената на недвижим имот - предмет на предварителен договор за продажба от 03.04.2008г., прекратен с договор за спогодба от 25.01.2010г., ведно със законната лихва от 31.10.2022г. до окончателното й плащане.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател „Кет“ АД следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 586.75 лева.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение №245/12.04.2024г., постановено по в. т.д. №823/2023г. по описа на Апелативен съд - София, в частта, с която след частична отмяна на решение №847 от 03.07.2023г., постановено по т. д. №1984/2022г. по описа на Софийски градски съд, е осъдено „Кет“ АД, [населено място] да заплати на „Джи Ай Билдинг“ ЕООД, [населено място], на основание чл. 365, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, сумата 29 337.45 лева - левовата равностойност на 15 000 евро, дължима по договор за спогодба от 25.01.2010г. като остатък от авансово платена част от цената на недвижим имот - предмет на предварителен договор за продажба от 03.04.2008г., прекратен с договор за спогодба от 25.01.2010г., ведно със законната лихва от 31.10.2022г. до окончателното й плащане.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №245/12.04.2024г., постановено по в. т.д. №823/2023г. по описа на Апелативен съд - София в останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за сумата 508 515.68 лева /левовата равностойност на 260 000 евро/, представляваща разликата над 29 337.45 лева - левовата равностойност на 15 000 евро до 537 853.13 лева - левовата равностойност на 275 000 евро.

ОСЪЖДА „М. К. А. ЕООД, ЕИК да плати на „Кет“ АД, ЕИК[ЕИК] сумата 5 000 лева разноски за касационното производство, представляващи адвокатско възнаграждение за отговор на касационна жалба.

УКАЗВА на касационния жалбоподател „Кет“ АД в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС на РБ държавна такса в размер на 586.75 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.

След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.