ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1853
Гр. София, 11.06.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесети май две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 179 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника, Е. Г. С., срещу решение № 501 от 30.07.2024 г. по т. д. 862/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260155 от 10.04.2023 г. по т. д. 62/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което Е. Г. С. е осъдена да заплати на „Зебра” АД на основание чл. 240а, вр. чл. 240, ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 26, ал. 4 ГПК сумата от 500 000 лв. – предявен частичен иск при пълен размер на претенцията от 3 216 260 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпени загуби, причинени от Е. Г. С. на „Зебра“ АД в резултат на занижена продажна цена на 3 286 260 дружествени дяла от капитала на „Х. З. ЕООД, ЕИК[ЕИК], извършена с договор за покупко - продажба на дружествени дялове с нотариално удостоверяване на подписите с peг. № 1150/05.02.2020 г. и на съдържанието с peг. № 1151, том I, акт № 99/05.02.2020 г. на нотариус В. М., с peг. № 053 на НК, с район на действие – Софийски районен съд, и сключеното във връзка с него споразумение с нотариално удостоверяване на подписите с peг. № 1152/05.02.2020 г. и на съдържанието с peг. № 1153, том I, акт № 100/05.02.2020 г. на нотариус В. М., с peг. № 053 на НК, с район на действие – Софийски районен съд, ведно със законната лихва върху сумата от 500 000 лева, считано от 12.01.2021 г. до окончателното й плащане, и са присъдени разноски по делото.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо предвид постановяването му при липса на надлежна процесуална легитимация на процесуалните субституенти по иска по чл. 240а ТЗ. Излага, че единият от миноритарните акционери – В. М., който е подписал исковата молба, е заявил отказ от иска и прехвърлил притежаваните от него акции на ответника, с което притежаваните акции от подалите исковата молба акционери са паднали под законово изискуемия минимум от 10 %, респективно искът и образуваното по него производство са станали недопустими. Изтъква, че въззивният съд не е придал законовите последици на последните безспорно установени по делото факти и е постановил недопустим съдебен акт. Сочи, че въззивният съд е изложил противни на закона мотиви за необходимо другарство между процесуалните субституенти и недопустимо е обсъдил въведени от „Зебра“ АД твърдения за осъществено придобиване на акции от подалия исковата молба акционер И. С., без последната сама да се е позовала на новопридобитите права. Оспорва и че такива са придобити с доводи, че прехвърлителят „Ретера“ АД не ги е притежавал, като счита, че основателните му възражения в тази насока не са обсъдени от въззивния съд при допуснато процесуално нарушение. При условията на евентуалност излага доводи за неправилност на въззивното решение предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, при нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил своевременно релевираните възражения на ответника, а се е задоволил да извърши препращане към мотивите на първоинстанционния съд. Сочи, че изводите на съда относно дължимата грижа от ответника са необосновани. Изтъква, че съдът не е мотивирал избора си досежно конкретния метод за оценяване на прехвърляните дялове, както и че не е съобразил, че изборът на метод е изцяло в субективната преценка на оценителя. Счита, че съдът не е отчел и че предмет на сделката е закупуване на цялото дружество с неговия предмет на дейност, а не на определени активи от него. Оспорва като противни на закона и изложените от въззивния съд мотиви по приложението на чл. 240б ТЗ. Поддържа, че неправилно с обжалваното решение не е зачетен погасителния ефект на взетите решения от общото събрание за освобождаване на ответника като член на съвета на директорите от отговорност, включително за периода, през който е извършена процесната сделка, и при знание за същата. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо и производството по делото прекратено, евентуално решението да бъде отменено като неправилно и постановено друго, с което искът бъде отхвърлен като неоснователен или делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане. Претендира присъждане на разноски по делото.
В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 2, предложение второ и трето ГПК поради вероятна недопустимост на съдебния акт, евентуално поради очевидната му неправилност. Сочи, че са налице и предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които счита за значими за предмета на делото:
1. Длъжен ли е съдът да изпълни задълженията си по чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, като обсъди всички доводи на страните и всички събрани доказателства и изложи подробни мотиви по тях?
2. В кои случаи е налице произнасяне на съда по непредявен иск?
3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават, и доказателствата за тях?
4. Настъпва ли прехвърлителен ефект върху акциите, притежавани в съсобственост, когато с тях се е разпоредил само един от съсобствениците?
5. При наличие на няколко различни заключения, касаещи оценка на даден актив, може ли съдът при преценката по чл. 202 ГПК, вместо да изложи самостоятелни мотиви защо възприема или не всяко едно от тях, само да се позове на решение на ВКС?
6. Неоспорено в срок и по реда на чл. 74 ТЗ решение на общото събрание на акционерите, с което член на съвета на директорите е освободен от отговорност по чл. 221, т. 10 ТЗ, задължително ли е за акционерите в дружеството (вкл. и миноритарните) и за съда при предявен иск срещу освободения от отговорност член на СД?
7. Неоспорено в срок и по реда на чл. 74 ТЗ решение на общото събрание на акционерите подлежи ли на инцидентен контрол от съда в рамките на друго производство при липса на предявен в същото производство инцидентен иск?
8. Какво е значението на десезирането (отказ), направено от някой от миноритарните акционери, предявил иска по чл. 240а ТЗ?
9. Какво е значението на промяната в броя на притежаваните от миноритарните акционери акции след предявяване на иска по чл. 240а ТЗ и кой може да релевира това обстоятелство?
10. Следва ли съдът да изследва дали е налице валидно придобиване на новите акции от страна на миноритарен акционер?
11. Съществува ли предварително изведен метод за определяне на пазарната цена върху дружествени дялове в хипотезата, когато те се прехвърлят свободно, и попада ли изборът на оценителски метод в грижата на добрия търговец?
12. Какъв е обхватът на дължимата грижа от страна на изпълнителния член на съвета на директори при възлагане на оценка на дружествени дялове, които акционерното дружество желае да продаде?
13. Какво следва да бъде уведомяването от съответния член на съвета на директорите по реда на чл. 240б, ал. 1 ТЗ?
С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Зебра“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.
В предоставения срок не е депозиран писмен отговор от процесуалните субституенти И. Г. С., Мира Г. К., Т. В. К., Анка М. П., В. В. К., С. В. М. и М. М. К..
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е намерил за неоснователни поддържаните от въззивника възражения за недопустимост на производството. Посочил е, че страните не спорят, а и от доказателствата по делото се установява, че подалите исковата молба акционери притежават повече от 10 % от капитала на „Зебра” АД, респективно са активно легитимирани да предявят иска по чл. 240а ТЗ. Счел е, че настъпилите в хода на делото обстоятелства по направен отказ от иска от В. В. М., който и се е разпоредил с притежаваните от него акции в полза на ответника – Е. Г. С.; поддържането на иска от „Зебра” АД и придобиването от И. Г. С. на собствеността върху 27 660 броя обикновени поименни акции от капитала на „Зебра“ АД, следва да бъдат взети предвид, но обсъдени съвкупно не обосноват извод за недопустимост на производството. Приел е, че в случая с оглед естеството на спорното правоотношение е възникнало необходимо другарство между акционерите, предявили иска по чл. 240а ТЗ, тъй като делата на другарите /акционерите/ се отнасят до едно и също правоотношение, в което всички другари имат спрямо него едно и също правно положение, което налага еднакво решение спрямо всички другари /чл. 216, ал. 2 ГПК/. В тази насока се е позовал на даденото тълкуване с т. 6 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. по описа на ОСГТК на ВКС, че отказът от иска, като едностранно процесуално действие, свързано с процесуалноправни последици, трябва да отговоря на определени изисквания: „за да бъде валиден, а именно да бъде приет от ищеца, като носител на свое право, или от процесуален субституент в хипотезата на чл. 26, ал. 2 ГПК, съответно при предявяването му от необходими другари да е налице съгласието на всеки един от тях“. Посочил е, че съобразявайки съдебната практика по приложението на чл. 216, ал. 2 ГПК при отказ от иска, направен от един от необходимите другари, трябва да е налице съгласието на всеки един от тях, каквото в случая липсва, поради което е счел, че не е сезиран с валиден отказ от иск от В. В. М.. Изтъкнал е, че дори и да се приеме за правилна тезата на въззивника, че отказът, който отделен акционер прави по отношение упражненото от него право за участие в съвместно право на иск по чл. 240а ТЗ, се отличава по същество си и от последиците от отказа на иска по см. на чл. 233, респ. чл. 216, ал. 2 ГПК, то възражението за недопустимост на процесна е неоснователно на самостоятелно основание, доколкото отказът от иск на процесуалния субституент не обвързва носителя на спорното материално право, когато субституцията е при условията на чл. 26, ал. 2 ГПК. Подчертал е, че в тези случаи по изрично разпореждане на закона, носителят на материалното право се призовава като страна в процеса, като субституентът и носителят на материалното право имат качеството на необходими другари и съгласно чл. 216, ал. 2 ГПК за отказ от иска се иска съгласието на всички другари, в който смисъл се е позовал на практиката по т. 6 от Тълкувателно решение №7 от 31.07.2017 г. по тълк. д № 7/2014 г. по описа на ОСГТК на ВКС, и решение № 281 от 29.10.2012 г. по гр. д. 130/2012 г. по описа на ВКС, ГК, I ГО. Посочил е, че в случая отказът от иск е направен след като носителят на материалното право - „Зебра” АД, е конституиран в процеса, като същият изразява несъгласие с него, поради което не може да се приеме, че съдът е валидно десезиран предвид императивното изискване на закона за съгласие на всички необходими другари - чл. 216, ал. 2 ГПК. Добавил е, че след предявяването на иска по чл. 240а ТЗ един от подписалите исковата молба акционери - И. Г. С., е придобила от мажоритарния акционер „Ретера“ АД собствеността върху 27 660 броя поименни акции от капитала на дружеството, които са повече от акциите, с които се е разпоредил В. В. М. /27 120 броя/, поради което не може да се приеме, че представеният капитал, въз основа на който се легитимира субституента, е спаднал под установения от закона минимум, с което да е отпаднала процесуалната легитимация. Счел е за неоснователни възраженията на ответника, за настъпила преклузия по отношение възможността за представяне на доказателства от ищците за притежаваните от тях акции от капитала на дружеството, като е подчертал, че това е въпрос, относим към активната процесуална легитимация, за която съдът следи служебно във всеки един момент до постановяване на решението. По същите съображения относно приложението на чл. 216, ал. 2 ГПК е намерил за неоснователни възраженията на ответника, че с разпореждането от страна на В. В. М. с притежаваните от него акции от капитала на дружеството в полза на ответника - Е. Г. С., е настъпило сливане на процесуалните качества на ищец и ответник.
Въззивният съд е споделил правните изводи на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск. По поддържаните с въззивната жалба възражения е посочил, че отговорността по чл. 240а ТЗ, във вр. чл. 240б ТЗ, е деликтна, в който смисъл се е позовал на съдебната практика по решение № 426 от 16.08.2005 г. по т. д. 725/2004 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 360 от 04.07.2006 г. по т. д. 197/2005 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО и определение № 79 от 02.02.2015 г. на ВКС по т. д. 208/2014 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО.
Приел е, че по делото се установят предпоставките за възникването й. Посочил е, че от събраните по делото писмени доказателства се установява, че: Е. Г. С. е била член на съвета на директорите и изпълнителен директор на „Зебра” АД в периода от 29.06.2018 г. - 18.03.2020 г., като от 06.11.2018 г. до 18.03.2020 г. е единствен законен представител на дружеството; че „Х. З. ЕООД е учредено от „Зебра“ АД през м. март 2019 г., като капиталът е формиран чрез внасяне на непарична вноска, състояща се от недвижими имоти, собственост на „Зебра” АД - УПИ с идентификатор 48619.502.314, заедно с Хотелски комплекс „Зебра” с идентификатор 48619.502.314.1, ведно с всички подобрения върху гореописания имот; че с протокол от 04.02.2020 г. на съвета на директорите на “Зебра” АД - едноличен собственик на капитала на „Х. З. ЕООД /л. 379/, е взето решение за прехвърляне на дружествените дялове от капитала на „Х. З. ЕООД на купувача “Eco капитал” ЕООД, като на изпълнителния директор на “Зебра“ АД е възложено да извърши всички фактически и правни действия във връзка с това, включително да договори цената на дружествените дялове, както и условията и сроковете за нейното плащане, като при осъществяване на решенията изпълнителният директор на “Зебра” АД има право да договаря сам със себе си.; към 05.02.2020 г. едноличен собственик на капитала и управител на „Eco капитал“ ЕООД е Е. Г. С.; Е. Г. С., като изпълнителен директор „Зебра“ АД, е сключила договор за покупко - продажба на дружествени дялове от 05.02.2020 г. /л. 185/ и споразумение по чл. 3.1 към договора /л. 190/, с които „Зебра“ АД, като продавач, продава на „Eco капитал“ ЕООД, представлявано от управителя Е. Г. С., като купувач, притежаваните от акционерното дружество 3 286 260 дружествени дяла, на обща номинална стойност от 3 286 260 лв., представляващи 100 % от капитала на „Х. З. ЕООД, за продажна цена в размер на 70 000 лв.; с протоколно решение от 12.03.2020 г. /л. 342/ извънредно общо събрание на акционерите в „Зебра“ АД е освободило от отговорност членовете на съвета на директорите, сред които и Е. Г. С., от отговорност до датата на провеждане на общото събрание; с протоколно решение от 26.05.2020 г. /л. 344/ извънредно общо събрание на акционерите в „Зебра“ АД е освободило от длъжност и отговорност Е. Г. С. като член на съвета на директорите.
Въззивният съд е обсъдил събрания по делото доклад за определяне на пазарна стойност на дейността на търговско предприятие „Х. З. ЕООД, изготвен от „Ди Еф Ес риъл истейт” ООД, и посочил, че съобразно последния пазарната стойност на дейността на търговското предприятие към 30.09.2019 г. по метода на дисконтираните парични потоци възлиза на 68 670 лв. /л. 350/. Отчел е, че според заключението на извършената оценителна експертиза по реда на чл. 72, ал. 2 ТЗ /л. 150/ стойността на апортирания недвижим имот от „Зебра“ АД в капитала на новоучреденото дружество - „Х. З. ЕООД, е 3 286 260 лв. Изтъкнал е, че според заключението на приетата по делото съдебно - оценителна експертиза, представено по делото на 26.04.2022 г. /л. 607/, пазарната стойност на оценявания недвижим имот, внесен в капитала на новоучреденото дружество „Х. З. ЕООД, към 05.02.2020 г. – датата на нотариална заверка на подписите на договора за продажба на дружествени дялове, е в размер на 2 755 009,38 лв.; изчислената стойност на оценяваното търговско дружество „Х. З. ЕООД към 05.02.2020 г. по метода на чистата стойност на активите е в размер на 2 740 000 лв.; изчислената пазарна стойност на търговското дружество „Х. З. ЕООД към 05.02.2020 г. по метода на активите е в размер на 2 740 000лв.; пазарната стойност на 1/един/ дружествен дял от дружеството към 05.02.2020 г. е в размер на 0.834лв.; изчислената пазарна стойност на 3 286 260 дружествени дяла, представляващи 100% от капитала на „Х. З. ЕООД към 05.02.2020г. е в размер на 2 740 000 лв. - справедливата стойност на един дружествен дял от капитала на „Х. З. ЕООД към 05.02.2020 г. е 0,9774лв.; стойността на 3 286 260 дружествени дяла, предмет на покупко-продажбата по процесния договор за покупко-продажба – към 05.02.2020 г., представляващи 100% от капитала на „Х. З. ЕООД към 05.02.2020 г. е в размер на 2 740 000 лв. Добавил е, че според заключението на приетото по делото допълнително заключение на съдебно - оценителна експертиза /л. 696/ изчислената справедлива пазарна стойност на собствения капитал на „Х. З. ЕООД към 05.02.2020 г. по Метода на дисконтираните парични потоци на база осчетоводени исторически данни от дейността на хотела е в размер на 135 752 лв., съответно стойността на един дял е 0,04 лв., а изчислената окончателна средна пазарна стойност на процесния недвижим имот, съобразно приложени два метода: Метода на амортизираната възстановителна стойност и метода на капитализираните бъдещи парични потоци към 05.02.2020 г. е в размер на 896 098,79 лв. или със закръгление 896 100 лв.
Обобщил е, че от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се установява наличието на кумулативните представки на чл. 240а ТЗ: качеството на член на съвета на директорите на „Зебра” АД на ответника - Е. Г. С.; неправомерни действия или бездействия, сочещи на нейното виновно поведение и неизпълнение на вменени й задължения в качеството й на член на съвета на директорите, с които е причинила вреда на „Зебра” АД в предявения размер, вина и причинна връзка между неправомерното поведение и вредата. Посочил е, че към 05.02.2020 г., датата на сключване на договора за покупко - продажба на дружествени дялове и споразумение по чл. 3.1 към договора, Е. Г. С., е била член на Съвета на директорите на „Зебра“ АД, като в качеството на изпълнителен директор е представлявала продавача, а в качеството на управител е представлявала купувача. Отчел е, че при сключване на договора за покупко - продажба на дружествени дялове и споразумението от 05.02.2020 г. Е. Г. С. е действала, в изпълнение на решения на съвета на директорите на „Зебра“ АД от 04.02.2020 г., но в нарушение на задълженията си по чл. 237, ал. 2 ТЗ – да изпълнява функциите си с грижата на добър търговец в интерес на дружеството и на всички акционери, е сключила сделка между свързани лица по смисъла на § 1, ал. 2 от ДР на ТЗ, определяйки сумата от 70 000 лв. за продажна цена на процесните дружествени дялове, която е договорена между страните със споразумението от 05.02.2020 г. и която е много по - ниска от определената от заключението на съдебно - оценителската експертиза пазарна стойност на дяловете в размер на 2 740 000 лв. Счел е, че със сключване на сделката се е стигнало до неправомерно намаляване на активите на „Зебра“ АД, тъй като акционерното дружество е било лишено от притежаваните от него дружествени дялове в дъщерното си дружество, без да получи равностойна насрещна престация, което не е в интерес на ищцовото дружество и сочи на липса на положена грижа на добрия търговец, като от виновното неправомерно поведение на ответника са нанесени на дружеството имуществени вреди под формата на претърпени загуби. Посочил е, че настъпилата вреда е в пряка причинна връзка с действията на ответника, който е определил сам продажната цена на дружествените дялове от капитала на дъщерното дружество и начина на плащането й, като е договарял сам със себе си, в качеството си на управител на дружеството купувач. Подчертал е, че вредата се изразява в разликата между справедливата пазарна стойност на продадените дружествени дялове от капитала на дъщерното дружество /2 740 000 лв./ и договорената и получена продажна цена /70 000лв./, или сумата от 2 670 000 лв. Допълнил е, че не са ангажирани доказателства от ответника, които да оборват презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД за виновно причиняване на вредите. По тези доводи е приел за основателен сезиралия го иск по чл. 240а ТЗ за предявения частичен размер от 500 000 лв.
Счел е за неоснователно въведеното с въззивната жалба възражение за допуснато нарушение при приложението на чл. 240б ТЗ от първоинстанционния съд с доводи, че в исковата молба ищецът не е твърдял неизпълнение на задължението по чл. 240б ТЗ от ответника. Посочил е, че с отговора на исковата молба ответникът е поддържал, че е декларирал свързаността на дружествата купувач и продавач по процесния договор за продажба и това обстоятелство е било известно на „Зебра“ АД, видно от приетия годишен финансов отчет и доклада за дейността на „Зебра“ АД през 2019 г., като пасивното поведение на ищците в качеството им на акционери в „Зебра“ АД демонстрира мълчаливото им съгласие с дейността и управляването на дружеството, включително действията на ответника по сключване на процесната сделка, или най-малко като пълно дезинтересиране, равнозначно на съгласие. Счел е поддържаните от ответника доводи за неоснователни, като е изтъкнал, че с императивната разпоредбата на чл. 240б, ал. 1 ТЗ е определен начинът и условията при които, членове на съветите са длъжни да уведомят съвета на директорите, когато те или свързани с тях лица сключват с дружеството договори писмено; при сключването на договори, които излизат извън обичайната му дейност или съществено се отклоняват от пазарните условия. Извел е, че уведомяването по реда на чл. 240б, ал. 1 ТЗ следва да е изрично и конкретно, а не знанието на дружеството, съответно съгласието /одобрението/, да се извличат по тълкувателен път от съдържанието на други документи, фактически действия или бездействия на органи на дружеството или акционери, което е посочил да не се установява по делото, поради което е счел възраженията в тази насока за неоснователни.
Въззивният съд е намерил за неоснователни и поддържаните от ответника възражения по отношение на дължимата грижа и релевантния метод на оценяване на вредите. Позовал се е на практиката по решение № 50158 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1156/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и приел, че за извършването на преценка дали сделка за продажба на дружествените дялове е във вреда на продавача, следва да бъде извършена съпоставка на цената, на която е сключен договорът за продажба на дялове, и тяхната действителна пазарна цена, определена по справедливи пазарни цени на активите на дружеството, намалени с неговите пасиви, към датата на извършване на сделката. Относно дължимата грижа от добрия търговец е споделил практиката по решение № 50078 от 05.06.2023 г. по гр. д. № 2632/2022 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и посочил, че добрият, почтеният и опитен търговец, в съответствие с естеството на дейността в даден бранш и условията за извършването й, обикновено проявява при изпълнението на задълженията си и включва определена степен на старание, внимание, напрежение на волята, както и знания, умения, определен интелектуален и физически потенциал; касае се за абстрактен модел - изхожда се не от субективните качества и умения на конкретния търговец, а от онези умения и качества, ниво на познание и професионализъм, които поначало един добър търговец от същия бранш, при същите условия, би положил; изискванията към добрия търговец са завишени в сравнение с тези към добрия стопанин по ЗЗД - чл. 63, ал. 2, именно защото търговецът е професионалист и се очаква да има повече знания и умения от нетърговеца при извършване на дейността по занятие и работи срещу печалба и на свой риск. Подчертал е, че това разбиране, отнесено към грижата, която се изисква да бъде полагана от членовете на съветите при изпълнение на функциите им по смисъла на чл. 237, ал. 2 ТЗ, предполага да бъде избран правилният метод на оценка на дружествените дялове, които акционерното дружество иска да продаде, в интерес на дружеството и всички акционери, т. е. изборът на метод на оценяване не може да бъде оставен на преценка на оценителя, както твърди ответника, а е отговорност на членовете на съвета на директорите, в случая на упълномощения член на съвета на директорите - ответника по иска. Отчел е, че ответникът релевира защитните си възражение с представен доклад за определяне на пазарната стойност на търговското предприятие на „Х. З. ЕООД към 30.09.2019 г. /л. 350/, според който пазарната стойност на търговското предприятие е 68 670 лв., но е подчертал, че не е представил оценка на процесните дружествени дялове към момента на продажбата, без значение на метода, по който същата е направена. Изтъкнал е, че експертиза с такава задача е допусната от първоинстанционния съд, който правилно и законосъобразно, кредитирайки заключението на съдебно - оценителната експертиза, представено по делото на 26.04.2022 г. /л. 607/, в частта, в която е изчислената пазарна стойност на процесните 3 286 260 дружествени дяла, представляващи 100% от капитала на „Х. З. ЕООД към 05.02.2020 г., е приел, че същата е в размер на 2 740 000 лв. Посочил е, че това е правилният метод, който е следвало да бъде избран за оценка на продаваните дружествени дялове, тъй като същият е в най-голяма степен в интерес на дружеството и всички акционери, а и се приближава до оценката по чл. 72, ал. 2 ТЗ, направена при учредяване на дружеството, за която не се спори, че е била известна на ответника. Посочил е, че тази оценка е основана на справедливи пазарни цени на активите на дружеството, намалени с неговите пасиви, към датата на извършване на сделката, което съответства на приетото със съдебната практика по решение № 50158 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1156/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО. Допълнил е и че изчисленията по СОЕ са направени към датата на извършване на сделката /05.02.2020 г./, а не към 30.09.2019 г., когато е изготвен доклада за определяне на пазарната стойност на търговското предприятие на „Х. З. ЕООД, което е счел за допълнителен аргумент за приемане на тази стойност, съответно за кредитиране на заключението в тази му част. Добавил е, че в останалите части заключението на съдебно - оценителна експертиза и допълнителната съдебно - оценителна експертиза, включително и в частта, в която се дава оценка на актива в размер на 135 752 лв., която въззивникът иска да бъде съобразена от съда, не следва да бъдат кредитирани, доколкото не дават оценка на дружествените дялове, съобразно разясненията, дадени с горецитираната практика на ВКС.
Въззивният съд е счел за неоснователни и възраженията по въззивната жалба, основани на решенията за освобождаване от отговорност на ответника Е. С.. Споделил е практиката по определение № 942 от 16.04.2024 г. по ч. т. д. 1135/2023 г. по описа на ВКС, II ТО и решение № 360 от 04.07.2006 г. по гр. д. 198/2005 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО и подчертал, че искът с правно основание чл. 240а ТЗ е иск, който може да бъде предявен от акционери, притежаващи определена в закона част от капитала на дружеството, като предявеният иск е учреден на малцинството за търсене на имуществена отговорност на членове на съвет на директорите, респ. управителен съвет. Посочил е, че по силата на решението се иска осъждане в полза на дружеството и реализиране отговорността за вреди на дружеството, като учреденото от законодателя овластяване за малцинството от акционерите да предяви иск за вреди, цели спрямо дружеството да се разпростре силата на пресъдено нещо - осъждането ще бъде в полза на дружеството за причинени на дружеството вреди. Позовавайки се на цитираната практика по тълкуване на чл. 240а ТЗ, във връзка с чл. 221, т. 10 ТЗ, е приел, че решенията на общото събрание на акционерите за освобождаване от отговорност на членовете на съвета на директорите подлежат на преценка в процеса с оглед интереса на дружеството и наличието на вреда в причинна връзка с действията или бездействията на ответниците, членове на съвета на директорите, респ. управителния съвет. При съобразяване на цитираната съдебна практика, с оглед интереса на дружеството и доказателствата за наличието на вреда в причинна връзка с действията на ответника, е намерил, че взетите решения по чл. 221, т. 10 ТЗ, на които ответникът основава възраженията си, не могат да обосноват освобождаването му от отговорност по иска по чл. 240а ТЗ. Добавил е, че е без значение дали мажоритарният акционер е знаел за процесната сделка и дали е имало възможност други акционери да повдигнат този въпрос на проведеното общо събрание на акционерите, както и кой от акционерите как е гласувал при взимането на тези решения, след като взетите решения по чл. 221, т. 10 ТЗ подлежат на преценка по посочения начин според практиката на ВКС. Подчертал е, че да се приеме обратното е неправилно, тъй като правото на малцинството от капитала на дружеството да предяви иск по чл. 240а ТЗ в интерес на дружеството, би било препятствано и обезсмислено от решението на мнозинството от капитала по чл. 221, т. 10 ТЗ, което не съответства на ясната воля на законодателя, а и на интересите на дружеството.
По тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът по чл. 240а ТЗ е уважен за предявения частичен размер.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не се установяват твърдените от касатора предпоставки по чл. 280, ал. 2 предложение второ и трето ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение и очевидна неправилност.
Съобразно константната практика на ВКС едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Въззивното решение е недопустимо и когато въззивната инстанция се е произнесла по непредявена или недопустима въззивна жалба, например при подаване след преклузивния срок или от ненадлежна страна, както и когато не е поправена в срок в случай на нередовност или ако въззивната жалба е оттеглена. В настоящия случай Софийски апелативен съд се е произнесъл по допустима въззивна жалба, допустим иск, предявен при условията на чл. 240а ТЗ, и не е бил надлежно десезиран, поради което въззивното решение е допустимо. Настоящият състав на съда споделя цитираната от въззивния съд практика по решение № 281 от 29.10.2012 г. по гр. д. 130 от 2012 г. по описа на ВКС, ГК, I ГО и намира изложените от въззивния съд решаващи изводи, че в хипотезата на предявен иск при процесуална субституция – чл. 26, ал. 2 ГПК, заявеният отказ от иска от процесуалния субституент не обвързва носителя на спорното право и при изразено от последния желание съдебният спор да продължи, независимо от волята на субституента, съдът не е десезиран, респективно постановеното от последния съдебно решение не е недопустимо. Останалите изложени от въззивния съд допълнителни мотиви не са относими към цитирания правен извод, който е достатъчен, за да бъде изключена тезата на касатора за вероятна недопустимост на въззивното решение поради десезиране на съда. В този смисъл поддържаните от касатора възражения срещу допълнително изложените мотиви от съда не следва да бъдат обсъждани, доколкото не са от естество да променят крайния извод, че липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо.
Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.
Поставените от касатора първи, втори, четвърти, осми, девети и десети въпроси са относими към оплакванията му за недопустимост на въззивното решение, каквато по вече изложените доводи на съда не е налице, поради което същите не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.
Третият процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.
Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор – отчел е поддържаните с жалбата на ответника възражения, обсъдил е същите след подробен анализ на всички събрани по делото доказателства, като е изложил ясни мотиви защо намира възраженията за недоказани и неоснователни. Решаващата дейност на съда е ясно изразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявения частичен иск за основателен, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.
Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.
Поставеният пети въпрос не съответства на осъществената от въззивния съд дейност. Въззивният съд е обсъдил, както основното заключение по съдебно-оценителна експертиза, така и допълнителното такова, изложил е подробни и ясно мотиви досежно преценката му защо и кой вариант от заключението на съдебно – оценителната експертиза ще кредитира, с което не се отклонил от утвърдената практика на ВКС, намерила отражение например в решение № 24 от 23.04.2020 г. по т. д. № 437/2019 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО. С последната се приема, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице против своето убеждение, но когато го отхвърля, той е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточни или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и други доказателства. Относима е и практиката по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. по описа на ВКС, ГК, І ГО, решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. по описа на ВКС, ГК, І ГО, решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 378/2009 г. по описа на ВКС, ГК, І ГО и решение № 57 от 06.07.2016 г. по гр. д. № 5932/2015 г. по описа на ВКС, ГК, ІI ГО, според която заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда.
Въззивният съд е постановил съдебния си акт в унисон с утвърдената съдебна практика, като е изложил мотиви защо възприема заключението по приетата от първоинстанционния съд СОЕ в частта за определена справедлива пазарна цена на дяловете, а не кредитира и не дава вяра на заключението на експерта по приетата допълнителна СОЕ, използвала сочен от ответника метод за оценка, включително като е съобразил приетите в съдебната практика на ВКС релевантни критерии за определяне на пазарна стойност на дружествени дялове по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 50158 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1156/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО.
Поставеният шести въпрос е обсъждан от въззивния съд, но не може да обоснове допускане на решението до касационно обжалване, доколкото не е налице твърдяната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочената съдебна практика по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения е по приложението на чл. 145 ТЗ и е неотносима към разгледания иск по чл. 240а ТЗ. Независимо от това, следва да бъде добавено, че и в цитираното от касатора решение № 29 от 23.07.2019 г. по т. д. 1212/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, споделено с постановеното в производство по чл. 288 ГПК определение № 50487 от 10.07.2023 г. по т. д. 1801/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, е прието, че волеизявлението на общото събрание за освобождаване от отговорност не обхваща вреди от поведение, което не е било отразено надлежно, по начин, който би направил достояние на персоналния субстрат, образуващ върховния орган на дружеството, за да може той обосновано да формира волята си за освобождаване от отговорност. В тази насока са и дадените конкретни разрешения с постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 942 от 16.04.2024 г. по ч. т. д. 1135/2023 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО по приложението на чл. 240а ТЗ, като е прието, че наличието на решение за освобождаване от отговорност се преценява във всеки конкретен случай с оглед всички останали доказателства по делото и спрямо засегнатите интереси на дружеството. Наличието на непротиворечива съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна, изключва приложимостта на сочената от касатора евентуална допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Седмият въпрос не е обсъждан от въззивния съд.
Поставените единадесети и дванадесети въпроси са общи и теоретични и на същите не може да бъде отговорено, без да бъде изследвана конкретна фактическа обстановка, дейност която касационната инстанция не може да осъществи на етапа на селектирне на касационните жалби. Касаторът и не е обосновал приложението на сочената само чрез посочване на законовия текст допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по тези въпроси.
Последният дванадесети въпрос не изпълнява общата предпоставка да е от значение за правилното разрешаване на спора, тъй като не е относим към решаващите изводи на въззивния съд, а към допълнително изложени такива в отговор на възражения на ответника, обективирани във въззивната му жалба, при изрично направеното от съда уточнение, че исковата молба не съдържа доводи за приложението на чл. 240б ТЗ.
По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не доказва извършването на такива, поради което разноски няма да бъдат присъждани с настоящото определение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 501 от 30.07.2024 г. по т. д. 862/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.