ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3622

София, 10.07.2025 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Б. ЧЛЕНОВЕ: Б. Ц. МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 359 по описа за 2025 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. И. А., чрез адвокат И. И., срещу въззивно решение № 5213 от 19.09.2024 г., постановено от Софийския градски съд по въззивно гр. д. № 12532/2023 г.

Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещната страна “Р. Б. ЕООД, представлявана от управителите К. К. и Д. Р., чрез адвокат А. С., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията.

Дружеството е подало и насрещна касационна жалба, с която поддържа, че макар въззивното решение да е правилно по същество, въззивният съд не е обсъдил изложените възражения във въззивната му жалба и в отговора на исковата молба, свързани с доводите за недобросъвестност на служителя. Моли в случай че се допусне касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ищеца и се счете, че основанието, въз основа на което е отхвърлена претенцията на ищеца е неправилно, съдът да разгледа насрещната касационна жалба и да отхвърли исковата претенция и по изложените в НКЖ съображения.

По насрещната касационна жалба отговор е постъпил от ответника по нея А. И. А., като страната поддържа, че насрещната касационна жалба е недопустима – решението е благоприятно за страната, която е подала НКЖ, липсва правен интерес за подаване на насрещната касационна жалба; поддържа в евентуалност, че насрещната касационна жалба е неоснователна;

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба на ищеца А. И. А. е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. С. градски съд, като отменил решението на първостепенния Софийски районен съд, отхвърлил исковете на А. И. А. срещу “Р. Б. ЕООД за отмяна на заповед за уволнение, като незаконна, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, за възстановяване на заеманата длъжност, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и за заплащане на обезщетение по чл. 225 КТ, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Осъдил ищеца А. А. да заплати на работодателя съдебноделоводни разноски, сторени по делото.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 02.12.2016 г. между страните е възникнало валидно трудово правоотношение по договор за неопределено време, изменен с допълнително споразумение от 09.04.2021 г., съгласно което ищецът е работил при ответника на длъжност “мениджър продажби и бизнес развитие/регионален клъстер“. Работата му била свързани с чести пътувания във връзка със срещи с клиенти и партньори; на 14.10.2022г. ищецът е получил заповед за уволнение № Т-47/12.10.2022 г., съгласно която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание на чл. 190, ал. 1 вр. с чл. 188, т. 3 от КТ, при съобразяване на дадени писмени обяснения и критерии по чл. 189, ал. 1 от КТ за нарушения по чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ - неявяване на работа; чл. 187, ал. 1, т. 7 КТ - неизпълнение на законни нареждания на работодателя; чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ - злоупотреба с доверие на работодателя и уронване на доброто му име; чл. 187, ал. 1 т. 10 КТ - неизпълнение на трудови задължения, предвидени в Правилника за вътрешния трудов ред или определени при възникване на правоотношение, които нарушения са тежки, изразяващи се в следното поведение на ищеца: а) управлявал служебно МПС в периода от 12.10.2021 г. до 05.08.2022 г. без да има право да го управлява в нарушение на чл. 8 от вътрешните правила, изискващи да не управлява МПС, ако компетентни органи са го лишили от това право, за което и не уведомил мениджър на автопарка и ръководител на отдела; не върнал предоставения автомобил, а продължил да го управлява - нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 10 КТ - неизпълнение на трудови правила по вътрешни актове на работодателя, по чл. 328, ал. 1, т. 8 КТ - уронил добро име и злоупотребил с доверие на работодател за (за последното е посочено, че при отнемането на СУМПС ищецът управлявал служебния автомобил и така уронил престижа на работодател пред контролните органи);чл. 187 ал. 1, т. 7 КТ -неизпълнение на законни разпореждания на работодателя да управлява МПС съобразно нормативни изисквания; б) не е представил документи в подкрепа на искането си за ползване на отпуск поради бащинство, поискан на 08.09.2022г., поискани от работодателя на 13.09.2022 г.- нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 7 КТ - неизпълнение на законни нареждания на работодателя; в) не се явил на работа на 23, 26, ; 27 септември 2022 г. без уважителна причина - нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ, за което на 27.09.2022г. в 11:50 ч. работникът посочил, че е поради ползване на отпуск поради бащинство, а в 20:52 ч. - че е поради отпуск поради временна нетрудоспособност по болничен лист от 26.09.2022 г. и че не ползва отпуск поради бащинство. Съдът приел, че работодателят е дал възможност на служителя да даде обяснения във връзка с установените нарушения, както и, че заповедта е мотивирана достатъчно ясно. Извършването на посочените в нея нарушения е също установено по делото. Само по отношение на неявяването на работа в дните 26.09 и 27.09.2022 г. е прието, че по него време ищецът се е ползвал от болничен лист. Последният бил отменен от ЛКК с решение от 27.10.2022 г., но от датата на издаване на болничният лист възниква право на отпуск за временна нетрудоспособност. С отмяната му се заличават и правните последици, възникнали от него, обаче дисциплинарната отговорност не се реализира, защото издаденият болничен лист (въпреки че е отменен) изключва вината за неявяването. Съдът, също така, приел че непредставянето на документи, необходими за ползването на отпуск поради бащинство не е нарушение на трудовата дисциплина, доколкото ползването на такъв отпуск в случая не е реализирано. На следващо място съдът се обосновал, че всяко едно от установените нарушения на трудовата дисциплина може да ангажира дисциплинарната му отговорност; нарушенията са тежки и наложеното наказание е съобразено с чл. 189, ал. 1 КТ.

По касационната жалба на А. А.:

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г.. ОСГК, по следния правен въпрос: следва ли въззивния съд, при отмяна на атакуването пред него първоинстанционно решение, да обсъди правоизключващите възражения на ищеца досежно правото на ответника-работодател да издаде заповед за дисциплинарно уволнение, направени в исковата молба, които не са били обсъдени от първоинстанционния съд.

Въпросът се основава на касационния довод за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на твърдение на ищеца А. А., че заповедта за уволнение била връчена на три дати – 12.10. 13.10. и 14.10.2022 г.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че въпросът се явява без значение за крайния резултат по спора, а цитираната съдебна практика е неотносима към действащия ГПК от 2007 г. Предметът на въззивното производство, което за разлика от това, уредено в ГПК от 1952 г., е ограничено – до проверката по чл. 269 ГПК. Установената от първата инстанция фактическа обстановка (в случая – кога е връчена заповедта на уволнение), въззивният съд допустимо може да пререшава, само, ако между страните има спор досежно релевантни факти, надлежно въведен в предмета на въззивното производство (мотивите към т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). В случая, ищецът, който е бил удовлетворен от крайния резултат и не е обжалвал първоинстанционното решение, е следвало в отговора на въззивната жалба да въведе твърденията си за релевантните факти, които според него първостепенният съд неправилно е установил, но не го е сторил. Трябва да се посочи и това, че и сам ищецът в исковата си молба твърди, че заповедта му е връчена на 14.10.2022 г., като развива доводи, че не би могло да се приеме по-ранна дата – съответно на 12.10.2022 г. и 13.10.2022 г. , т. е. некоректно твърди в касационната си жалба неверни обстоятелсва.

Следващият въпрос е: следва ли да се счита връчена заповедта за уволнение в деня, в който ищецът е узнал за писменото изявление на работодателя за уволнението, като се поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 283 от 06.04.2010 г. по гр. д. № 507/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 39 от 27.02.2012 г. по гр. д. № 410/2011 г. на ВКС, III г. о. и решение № 31 от 05.02.2014 г. по гр. д. № 3925/2013 г. на ВКС, IV г. о.

Въпросът се явява неотносим към въззивното решение, защото пред втората инстанция не е бил спорен моментът на връчване на заповедта за уволнение – 14.10.2022 г., така както е установено и от първостепенния съд, и никоя от страните не е възразила надлежно пред СГС, а пък и датата на узнаване за наличие на заповед за уволнение няма за последица връчването й, уредено законодателно в чл. 195, ал. 2 КТ. В допълнение, въззивният съд е установил поведение на злоупотреба с права от работника – заповедта за уволнение била издадена на 12.10.2022 г., но поради недобросъвестно поведение на А. му била връчена на 14.10.2022 г. Той, като разбрал за издадената заповед, се снабдил с болничен лист на 12.10.2022 г., представил същия на разговор с работодателя на 13.10.2022 г., а заповедта му била връчена на 14.10.2022 г. На следващо място, цитираната към въпроса в изложението съдебна практика не е относима към поставения въпрос, който е свързан с датата на узнаване на заповедта за уволнение. В цитираните решения на ВКС се тълкува начина на връчване на заповедта за уволнение – по реда на чл. 195, ал. 2, изр. 2 КТ, което няма отношение към казуса. Следва да се допълни за пореден път и това, че касаторът некоректно свързва момента на узнаване на заповедта за уволнение с датата на връчването й, а само последното е релевантно съгласно изричната разпоредба на чл. 195, ал. 3 КТ. Връчването може да бъде лично или по пощата с препоръчано писмо, с обратна разписка, когато е невъзможно лично връчване. Узнаването на заповед за дисциплинарно уволнение не е равнозначно на връчването й.

Следващият въпрос е: следва ли уволнителната заповед да съдържа установено от работодателя по време и място, описано с конкретни обективни и субективни признаци, нарушение на трудовата дисциплина, за да бъде наложено наказание дисциплинарно уволнение. Той е извън предмета на спора. В исковата молба, която очертава предмета на исковия процес, ищецът твърди незаконосъобразност на дисциплинарното уволнение поради това, че не е спазена закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, не са взети предварителни обяснения в нарушение на чл. 193 КТ и не са извършени от работника описаните в заповедта нарушения. Твърдение за незаконност поради немотивиране на заповедта за уволнение не е въведено като релевантно от самия ищец. Недопустимо е поради това, произнасянето на съда, в която и да е от инстанциите по съдебния спор, дали е спазена разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ. Предметът на иска са очертава с исковата молба чрез насрещните страни, петитума и правопораждащите юридически факти, съставляващи основание на иска. При иск с правно осн. чл. 344, ал. 1 КТ основание на претенцията са наведените от ищеца твърдения за незаконност на заповедта за уволнение; непосочени пороци, не могат да се въвеждат в предмета на спора от съда или по-късно от страните, извън допустимите хипотези на изменение на иска, тъй като по този начин ще наруши принципът на диспозитивното начало в гражданския процес и съдът ще се произнесе извън сезирането. (в този см., трайно, съдебната практика на ВКС, напр. решение № 479/23.01.2013 г. по гр. д. № 82/2012 г., решение № 169/21.07.2014 г. по гр. д. № 5769/2013 г., двете на IV г. о. на ВКС, и др.).

Последният въпрос е дали е осъществено главно доказване от работодателя-ответник на законността на уволнението чрез позоваване на житейска презумпция и косвени доказателства с нееднозначно отношение към главния факт на доказване, като се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о. В евентуалност се поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без обосновка.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че въпросът е некоректно зададен, неясен и явства на смешение на понятията разпределение на тежест на доказване, последици от разпределението на тежестта на доказване, осъществяване на главно доказване, вътрешно убеждение на съда.

Разпределението на тежестта на доказване е за вида на доказването, което страните следва да осъществят спрямо спорните факти и обстоятелства – главно, насрещно; пълно, непълно; обратно. По силата чл. 127, ал. 1 ГПК всяка от страните следва да проведе пълно главно доказване относно обстоятелствата, от които черпи права. Последиците от разпределението на доказателствената тежест е за приемането от съда за осъществен или не на съответния факт или обстоятелство, предвид извършеното доказване. За съда е осъществен само онзи факт, който той, по вътрешно убеждение, приеме за безспорно установен, въз основа на събраните по делото доказателства. Всяка от страните има право да сочи, представя и да иска събиране на доказателства за всички спорни факти и обстоятелства по делото .

Не се твърди, че съдът е приел за установен конкретен релевантен факт въз основа на предположения или нееднозначни доказателства, за които да е намерил, че не установяват със сигурност дадена фактическа обстановка. Ако, според касатора, даден релевантен факт е установен в противоречие с формалната логика или научното знание, или при конкретно нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК при обсъждане на доказателствата, то се касае за различен касационен довод по см. чл. 281 ГПК и друг правен въпрос, който е следвало да зададе. Неговото разбиране за „нееднозначност“ на доказателствата не е равнозначно на разбирането на съда и само по себе си не значи, че въззивната инстанция е приложила неточно последиците от разпределението на доказателствената тежест. Нещо повече, касаторът поставя въпроса с твърдение за нееднозначност на доказателства, но не към конкретен, релевантен факт, а към правно заключение – „законосъобразност на уволнението“. На доказване подлежат факти и обстоятелства, а не правни изводи.

В заключение, касационно обжалване не следва да се допуска.

При този резултат, не подлежи на преценка допустимостта на насрещната касационна жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 6396 лв. заплатен адвокатски хонорар, вкл. 20% ДДС.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 5213 от 19.09.2024 г., постановено от Софийския градски съд по въззивно гр. д. № 12532/2023 г.

ОСЪЖДА А. И. А. да заплати на “Р. Б. ЕООД, представлявана от управителите К. К. и Д. Р., сумата в размер на 6396 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: