РЕШЕНИЕ

№ 218

гр. София, 25.07.2025 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

при участието на секретаря С. С. като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 1390 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Грийн енерджи България“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. С. С. срещу решение № 301 от 16.05.2023 г. по т. дело № 255/2023 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено решение № 1410 от 09.12.2022 г. по т. по дело № 2295/2021 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-5 състав и „Грийн енержи България“ ЕООД е осъдено да заплати на „С. Е. С. ООД сумата 12 000 лв. - съдебни разноски. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от „Грийн енержи България“ ЕООД против „С. Е. С. ООД искове с правно основание чл. 134, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 400 000 евро - част от допълнителна парична вноска, съгласно решение на общото събрание на съдружниците на „С. Е. С. ООД от 12.01.2012 г., както и за сумата 144 948.74 лв. - начислено върху главницата обезщетение за забава за периода от 17.03.2017 г. до датата на подаване на исковата молба - 19.11.2021 г., и „Грийн енержи България“ ЕООД е осъдено да заплати на „С. Е. С. ООД сумата 12 000 лв. - съдебни разноски.

Касаторът прави оплакване за неправилност на решението на Софийски апелативен съд поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивният съд неправилно е пререшил въпроса относно датата на настъпване на изискуемостта на процесното вземане, като не е съобразил, че въпросът е бил разрешен със сила на пресъдено нещо в процеса по частичния иск на „Грийн енерджи България“ ЕООД - предмет на влязлото в сила осъдително решение от 05.07.2018 г. по т. дело № 8884/2016 г. на СГС. Касаторът моли решението да бъде отменено и предявеният иск да бъде уважен. Претендира присъждане на направените разноски в трите инстанционни производства. Прави възражение за прекомерност на направените от ответника разноски.

Ответникът „С. Е. С. ООД, [населено място] чрез процесуални представители адвокат А. М. и адвокат К. Т. оспорва касационната жалба и релевира доводи за правилност на въззивното решение. Моли решението да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.

С определение № 2110 от 25.07.2024 г. по т. дело № 1390/2023 г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на решение № 301 от 16.05.2023 г. по т. дело № 255/2023 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния правен въпрос:

Обхващат ли се от силата на пресъдено нещо по частичния осъдителен иск за парично притезание изискуемостта на вземането и датата на нейното настъпване и следва ли същата да бъде зачетена от съда, разглеждащ осъдителен иск за останалата част от вземането?

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените доводи във връзка с релевираните касационни основания и данните по делото и като извърши проверка на правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

Въззивният съд е констатирал, че между „Енергийни колектори“ ООД и „Грийн енерджи България“ ЕООД на 12.01.2012 г. е сключен договор за съвместна дейност, с който страните са постигнали съгласие относно условията на съвместно сътрудничество по изграждането и експлоатацията на Фотоволтаична централа, в качеството си на съдружници в „С. Е. С. ЕООД, чийто капитал са договорили да придобият при равни части - по 50% от общия размер на дружествените дялове. Установил е, че всяка от страните по посочения договор за съвместна дейност е придобила по 50% от капитала на „С. Е. С. ЕООД въз основа на договори за покупко-продажба на дялове от 12.01.2012 г. с нотариална заверка на подписите на датата на договора, сключени съответно между Т. К. Т. и „Г. Е. Б. ЕООД, както и между Т. К. Т. и „Енергийни колектори“ ООД.

Въз основа на представения по делото протокол от заседание на извънредно общо събрание на съдружниците на „С. Е. С. ООД, проведено на 12.01.2012 г., съдебният състав е приел, че съдружниците „Е. К. ООД и „Грийн енерджи България“ ООД, притежаващи 100 % от капитала на дружеството, са взели решение по т. 1 от обявения дневен ред за предоставяне от „Грийн енерджи България“ ЕООД на допълнителна парична вноска в размер 800 000 евро, представляваща самоучастие на дружеството по договор за банков кредит за целево финансиране на изграждане и пускане в експлоатация на фотоволтаична централа, като средствата бъдат преведени по сметка на „С. Е. С. ООД в еднодневен срок от датата на вписване на „Грийн енерджи България“ ЕООД като съдружник в същото. Констатирал е също, че едноличният собственик на капитала на „Грийн енерджи България“ ЕООД на 12.01.2012 г. е взел решение за предоставяне на „С. Е. С. ООД на допълнителна парична вноска в размер 800 000 евро, представляваща самоучастие на дружеството при сключване на договор за банков кредит, като подписът върху протокола, в който е обективирано решението, е нотариално заверен. Установил е, че с преводно нареждане за презграничен превод едноличният собственик на капитала на „Грийн енерджи България“ ЕООД е наредил превод на сумата 800 000 евро към „С. Е. С. ООД.

Във въззивното решение е констатирано наличието на влязло в сила решение от 05.07.2018 г. по т. дело № 8884/2016 г. на СГС, ТО, VI-13 състав, с което по предявен частичен иск на основание чл. 134, ал. 1 ТЗ „С. Е. С. ООД е осъдено да заплати на „Грийн енерджи България“ ЕООД сумата в размер 400 000 евро - част от допълнителна парична вноска съгласно решение на общото събрание от 12.01.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 08.03.2017 г. до окончателното изплащане на сумата. Въззивната инстанция се е аргументирала с т. 2 на Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС и е приела, че в конкретния случай със сила на пресъдено нещо е установено вземане на ищеца за невърната допълнителна вноска, която е заплатил към ответното дружество, определена по реда на чл. 134 ТЗ, като е присъден половиният размер на вземането. Поради това е направила извод, че от релевираните от ответника възражения по иска е допустимо да бъде разгледано единствено възражението за погасяване на претендираното вземане по давност. Останалите възражения за недължимост, касаещи правопораждащите вземането факти - оспорване сумата по вноската реално да е била изплатена от ищеца и наличието на валидно взето решение на общото събрание на дружеството, се явяват преклудирани и е недопустимо тяхното разглеждане в производството за останалата част от вземането. Възраженията, свързани с наличието на предпоставките за възникване на материалното право, е следвало да бъдат направени по предходното дело за присъдената част от вземането по чл. 134, ал. 1 ТЗ.

За да направи извод за неоснователност на предявения иск за разликата до пълния претендиран размер на вземането за връщане на заплатената допълнителна парична вноска, въззивният съд е приел, че вземането е погасено по давност и следователно е погасено правото на ищеца да иска събирането на останалата част по образуван съдебен или изпълнителен процес. В подкрепа на този извод съдебният състав е изложил следните аргументи:

Приел е, че приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски. В процесния случай задължението на дружеството да върне предоставените от ищеца средства няма определен падеж - в решението на общото събрание, представляващо основание за плащането на допълнителната парична вноска, не е определен срок, независимо, че законът изисква такъв да бъде определен. Поради липсата на определен срок са неотносими доводите във въззивната жалба в чия полза е същият.

Въззивната инстанция е приела, че е налице хипотезата на чл. 69, ал. 1 от ЗЗД, съгласно която ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Не е споделила доводите на ищеца за приложимост на правилото на чл. 69, ал. 2 ЗЗД, тъй като в решението на общото събрание липсва посочване, че изпълнението е предоставено на волята или на възможностите на ответното дружество, както и поради това, че с допълнителните парични вноски се предоставят временно средства на дружеството от страна на съдружниците, поради което връщането им не може да бъде предоставено на волята и възможностите на дружеството. От една страна, кредиторът не може да поиска от районния съд да даде на длъжника достатъчен срок, а от друга страна, по делото липсват доказателства да е било инициирано такова производство.

Поради обстоятелството, че процесното задължение е без срок, въззивният съд е направил извод, че същото е изискуемо от момента на възникването му или от датата, на която ищецът е предоставил на дружеството паричните средства по допълнителната вноска - 29.03.2012 г., от която дата по отношение на ищеца е възникнало правото да иска изпълнение на вземането си. Приел е, че давностният срок за погасяване на вземането е започнал да тече от датата на изискуемост /чл. 114 ЗЗД/ и е изтекъл на 29.03.2017 г. Посочил е, че по делото не е установено давностният срок да е спирал или да е бил прекъсван и съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС предявяването на иск за парично вземане като частичен няма за последица спирането и прекъсването на течението на давността за останалата непредявена част.

Възражението, че правоотношението по предоставяне на допълнителната парична вноска е претърпяло обективна новация с извършените вписвания на заличаването на ищеца като съдружник в Търговския регистър и с вписването на същия обратно като съдружник през 2020 г. и 2021 г., е прието за неоснователно поради липса на задължителните предпоставки за новиране по чл. 107 ЗЗД, тъй като старият дълг не е погасен. Вписванията в Търговския регистър не променят основанието или предмета на задължението, поради което не променят вида и размера на задължението на ответника, както и не представляват признание на вземането.

Поради погасяване на главното вземане на ищеца по давност се явява погасено по давност и акцесорното му вземане за обезщетение за забава под формата на законна лихва /чл. 119 ЗЗД/.

По релевантния правен въпрос:

Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. В мотивите към даденото разрешение е прието, че независимо от ограничения обем на търсената с частичния иск защита, въведеното основание на иска като правопораждащ юридически факт е единно и неделимо, както при предявен иск за част от вземането, така и при последващия иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащ от същото право. Съображенията в подкрепа на отговора по т. 2 от посоченото тълкувателно решение са основани на белезите, индивидуализиращи всяко субективно материално право, представляващи обективните предели на силата на пресъдено нещо: юридическите факти, от които произтича спорното право, неговото съдържание и правната квалификация. При уважаване на частичния иск обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо е недопустимо в последващия исков процес за разликата /остатъка/ от вземането да се пререшава въпросът дали правоотношението е възникнало, нито каква е правната квалификация на останалата част от вземането. В мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС е изразено разбирането, че формираната сила на пресъдено нещо на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право, но не и правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането. Правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния частичен иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг начин. Правоотлагащите възражения по отношение на останалата част от вземането също не се преклудират, защото е възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната изискуемост.

При уважен изцяло частичен осъдителен иск и установена изискуемост на предявеното вземане останалата част от вземането, която не е била предмет на частичния иск, може да e изискуема, но може и да не е изискуема. Изискуемостта характеризира вземането и преди същата да настъпи кредиторът не може да иска от длъжника изпълнение. Изискуемостта премахва препятствието за кредитора /носителя на субективното материално право/ да иска от длъжника изпълнение на юридическото му задължение, а при неизпълнение да използва предоставените му от закона средства за защита, например да предяви иск за реално изпълнение. Поради това установяването на изискуемостта и датата на нейното настъпване са една от предпоставките за уважаване на осъдителния иск за неудовлетвореното притезание, която съдът е длъжен да изследва.

В хипотезата на единно вземане, което не е разсрочено, при липса на уговорка за изпълнение на части, т. е. вземане с един падеж, установената от съда в решението по частичния иск изискуемост на вземането се ползва със сила на пресъдено нещо и следва да бъде зачетена от съда, разглеждащ осъдителния иск за останалата част от вземането. След като съдът, разглеждащ частичния иск, с влязло в сила решение е установил момента на изискуемостта на единното вземане, е недопустимо съдът, пред който е предявен иск за останалата част от вземането, да приеме друг момент на изискуемостта при същите факти. Ако след приключване на устните състезания в производството по частичния иск са настъпили нови факти относно изискуемостта на останалата част от вземането /например изменение на договора относно изпълнение на задължението чрез разсрочване на останалата част от дължимата сума или приемане на ново решение на общото събрание на съдружниците на ООД за промяна на срока на връщане на останалата част от допълнителната парична вноска/, съдът дължи установяване на новите факти чрез събиране и обсъждане на представените в тази връзка доказателства. В този случай новонастъпилите факти относно изискуемостта на вземането не са преклудирани от силата на пресъдено нещо. Даденото тълкуване съответства на принципите на правовата държава и правната сигурност.

Въз основа на изложените съображения отговорът на релевантния правен въпрос е следният:

Изискуемостта на вземането и моментът на нейното настъпване се обхващат от силата на пресъдено нещо, формирана с решението по уважения частичен осъдителен иск за парично притезание, която следва да бъде зачетена от съда, разглеждащ осъдителен иск за останалата част от вземането, в хипотезата на единно вземане, което не е разсрочено. Ако след приключване на устните състезания в производството по частичния иск са настъпили нови факти относно изискуемостта на останалата част от вземането, съдът дължи установяване на новите факти чрез събиране и обсъждане на представените в тази връзка доказателства.

По правилността на въззивното решение:

Правилно и в съответствие с т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е приел, че със сила на пресъдено нещо е установено вземане на ищеца за невърната допълнителна парична вноска, която е заплатил на ответното дружество, определена по реда на чл. 134 ТЗ с решение на общото събрание на съдружниците на „С. Е. С. ООД, проведено на 12.01.2012 г. Изводът, че от направените от ответника възражения по иска е допустимо да бъде разгледано единствено заявеното от него възражение за погасяване на претендираното вземане по давност, като останалите възражения за недължимост, отнасящи се до правопораждащите вземането факти - оспорване сумата по вноската реално да е била изплатена от ищеца и наличието на валидно взето решение на общото събрание на дружеството, се явяват преклудирани и е недопустимо тяхното разглеждане и обсъждане в производството за останалата част от вземането, е законосъобразен и в съответствие с практиката на ВКС.

Погасителната давност е вид юридически факт от категорията на юридическите събития и представлява период от време /срок/, с изтичането на който се погасява публичното субективно право на кредитора да иска съдебна защита или принудително изпълнение на притезателно или преобразуващо право. В разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД законодателят свързва началния момент, от който започва да тече погасителната давност, с изискуемостта на вземането, т. е. от момента, в който се поражда правото на иск. Съобразно чл. 114, ал. 2 ЗЗД, ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. В разпоредбите на чл. 114, ал. 3 – ал. 4 ЗЗД и други разпоредби на ЗЗД и ТЗ законодателят е предвидил други моменти, от които погасителната давност започва да тече.

Въззивната инстанция неправилно е приела, че поради липса на срок в решението на общото събрание на съдружниците на ответното дружество от 12.01.2012 г. задължението за връщане на допълнителната вноска е изискуемо от момента на възникването му или от датата, на която ищецът е предоставил на дружеството паричните средства по допълнителната вноска – 29.03.2012 г., от която дата по отношение на ищеца е възникнало правото да иска изпълнение на вземането си. Моментът на пораждане на правото на иск зависи от правоотношението, от характера на субективното материално право. В конкретния случай съдебният състав не е съобразил същността, характера и целта на допълнителните парични вноски по чл. 134 ТЗ. Внасянето на допълнителни парични вноски от съдружниците по реда на чл. 134, ал. 1 ТЗ е един от начините за кредитиране на дружеството с ограничена отговорност, когато е необходимо да се преодолеят икономически трудности на дружеството с временен характер. Допълнителните парични вноски представляват вътрешен източник на финансиране на дейността на търговското дружество. Решението на общото събрание на съдружниците по чл. 134, ал. 1 ТЗ се взема, когато съществува реална нужда да бъдат покрити загуби и при временна необходимост от парични средства, например за осъществяване на съответната търговска дейност или за погасяване на изискуеми задължения по търговски сделки.

Разпоредбата на чл. 134, ал. 1 ТЗ регламентира връщането на допълнителните парични вноски да бъде обвързано със срок, предвиден в решението на общото събрание. Продължителността на срока за връщане на допълнителните парични вноски зависи от реалната нужда от преодоляване на конкретните икономически затруднения на дружеството и времето, което е необходимо за тяхното преодоляване. Решение на общото събрание на съдружниците в дружество за ограничена отговорност за внасяне на допълнителна парична вноска, в което не е предвиден срок, противоречи на закона – чл. 134, ал. 1 ТЗ, и може да бъде отменено на основание чл. 74, ал. 1 ТЗ. Докато решението не бъде отменено, то поражда своите правни последици, съдружниците са длъжни да го изпълнят и да предоставят допълнителни парични вноски, а впоследствие дружеството дължи тяхното връщане. Срокът за връщане на допълнителните парични вноски може да бъде определен и с допълнително решение. При непредявен иск по чл. 74 ТЗ е недопустимо в исковото производство за връщане на внесената допълнителна парична вноска да се извършва преценка за законосъобразността на решението на общото събрание.

Въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 69, ал. 1 ЗЗД, тъй като същата не отчита спецификата и характера на допълнителните парични вноски по чл. 134, ал. 1 ТЗ. Предвид характера и функциите на допълнителната парична вноска да се подпомогне финансово дейността на дружеството, то приемането, че нейното връщане от дружеството на съдружника е изискуемо от датата на предоставяне на паричните средства, не съответства на спецификата на този правен институт.

В настоящия случай решението на общото събрание за допълнителни парични вноски е обосновано с необходимост от парични средства, представляващи самоучастие на „С. Е. С. ООД по договор за банков кредит от „Б. П. Б. АД за целево финансиране на изграждане и пускане в експлоатация на фотоволтаична централа. В процесното решение на общото събрание на съдружниците на ответното дружество от 12.01.2012 г. не е предвиден срок за връщане на допълнителните парични вноски, но същото е породило своите правни последици и не е отменено на основание чл. 74 ТЗ. С оглед спецификата и функциите на допълнителната парична вноска по чл. 134 ТЗ началото на давностния срок за нейното връщане не може да бъде определено от датата на превеждане на допълнителната парична вноска по сметката на ответното дружество – 29.03.2012 г., тъй като това противоречи на целта и характеристиката на правния институт, предвиден в чл. 134 ТЗ. Разпоредбата на чл. 69, ал. 1 ЗЗД също не отчита спецификата и характера на допълнителната парична вноска по чл. 134, ал. 1 ТЗ. Следователно в конкретния случай за определяне на началото на давностния срок приложение намира разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД.

Поради изложените съображения и предвид отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, неправилен е изводът на въззивния съд, че от датата на изискуемост - 29.03.2012 г., е започнал да тече давностният срок за погасяване на вземането и че същият е изтекъл на 29.03.2017 г. Съдебният състав не е съобразил, че с влязлото в сила решение от 05.07.2018 г. по т. дело № 8884/2016 г. на СГС, ТО, VI-13 състав, с което е уважен предявеният на основание чл. 134, ал. 1 ТЗ частичен осъдителен иск, съдът е установил, че изискуемостта на внесената въз основа на решението на общото събрание на съдружниците на „С. Е. С. ООД от 12.01.2012 г. допълнителна парична вноска настъпва след изтичане на един месец след поканата за изпълнение на задължението поради прилагане по аналогия на чл. 240, ал. 4 ЗЗД – 07.03.2017 г., един месец след връчване на исковата молба по частичния иск, в която ищецът е манифестирал желанието си да получи допълнителната парична вноска. Връщането на допълнителната парична вноска не е разсрочено, в решението на общото събрание на съдружниците на ответното дружество не е прието връщане на допълнителната вноска на части и в настоящия исков процес не се твърдят и не са осъществени нововъзникнали факти относно приетата изискуемост, поради което въззивната инстанция е следвало да зачете установеният с влязлото в сила съдебно решение по частичния иск момент на изискуемостта на вземането.

Предвид гореизложените съображения въззивното решение е неправилно, поради което следва да бъде отменено и спорът да бъде разрешен от касационната инстанция, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия във въззивното производство съобразно чл. 294, ал. 1 ГПК.

Искът по чл. 134, ал. 1 ТЗ е доказан по основание и размер. Със сила на пресъдено нещо е установено вземане на ищеца за невърната допълнителна вноска, която е заплатил към ответното дружество, определена по реда на чл. 134 ТЗ въз основа на решение на съдружниците на „С. Е. С. ООЗ от 12.01.2012 г. в размер 800 000 евро, от която са присъдени 400 000 евро. Предвид установената с влязлото в сила решение от 05.07.2018 г. по т. дело № 8884/2016 г. на СГС, ТО, VI-13 състав изискуемост на внесената въз основа на решението на общото събрание на съдружниците на „С. Е. С. ООД от 12.01.2012 г. допълнителна парична вноска и нейното настъпване след изтичане на един месец след поканата за изпълнение на задължението поради прилагане по аналогия на чл. 240, ал. 4 ЗЗД – 07.03.2017 г., и с оглед гореизложените съображения, се налага извод, че предявеният на 19.11.2021 г. иск за останалата част от допълнителната парична вноска не е погасен по давност.

По отношение на иска за обезщетение за забава за периода от 07.03.2017 г. до предявяване на исковата молба - 19.11.2021 г. приложение намира разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, съгласно която вземанията за лихви се погасяват с изтичане на тригодишна давност. Предвид разпоредбите на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците /ДВ, бр. 28/28.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г./ и § 13 от ПЗР на Закона за здравето /обн. в ДВ, бр. 44/13.05.2020 г./ давностният срок през периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. вкл. е спрял да тече и е продължил да тече, считано от 21.05.2020 г. Следователно искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху сумата 400 000 евро е погасен по давност за периода от 07.03.2017 г. до 10.09.2018 г. вкл., а за периода от 11.09.2018 г. до 18.11.2021 г. вкл. не е погасен по давност. Настоящият съдебен състав съобразява, че съгласно императивната разпоредба на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. /редакция ДВ, бр. 28/24.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г., преди изменението и допълнението със ЗИДЗМДВИП, ДВ, бр. 34 от 9.04.2020 г., в сила от 09.04.2020 г./, за периода от 13.03.2020 г. до 08.04.2020 г. вкл. не се прилагат последиците от забава за плащане на задълженията на частноправни субекти. Изчислен по реда на чл. 162 ГПК, размерът на лихвата за забава върху 400 000 евро /левова равностойност 782 332 лв./ за периода от 11.09.2018 г. до 12.03.2020 г. възлиза на 119 305,63 лв., а за периода от 09.04.2020 г. до 18.11.2021 г. вкл. – 127 998,21 лв. Акцесорният иск е предявен в размер 144 948,74 лв., поради което ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца посочената сума.

Въз основа на изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 411, чл. 69, ал. 1 ЗЗД и чл. 297 и чл. 298, ал. 1 ГПК, и вместо това трябва да бъде постановено друго решение, с което ответникът „С. Е. С. ООД да бъде осъден да заплати на ищеца „Грийн енерджи България“ ЕООД на основание чл. 134, ал. 1 ТЗ сума в размер 400 000 евро, представляваща останалата част от внесената на 29.03.2012 г. допълнителна парична вноска, заедно със законната лихва, считано от 19.11.2021 г. до окончателното плащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 144 948,74 лв., представляваща обезщетение за забава върху 400 000 евро /левова равностойност 782 332 лв./ за периода от 11.09.2018 г. до 12.03.2020 г. и от 09.04.2020 г. до 18.11.2021 г. вкл.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът трябва да заплати на ищеца сумата 114 297,52 лв., представляваща направени разноски за всички съдебни производства.

Мотивиран от горното, съдебният състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 301 от 16.05.2023 г. по т. дело № 255/2023 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено решение № 1410 от 09.12.2022 г. по т. по дело № 2295/2021 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-5 състав и вместо това постановява:

ОСЪЖДА „С. Е. С. ООД, ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място], район „Красно село“, [улица], вх. А, ет. 1, ап. 3 да заплати на „Грийн енержи България“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място], район „Възраждане“, пл. „Възраждане“ № 8, ет. 3 следните суми:

1/ на основание чл. 134, ал. 1 ТЗ сумата 400 000 евро /четиристотин хиляди евро/ - част от допълнителна парична вноска съгласно решение на общото събрание на съдружниците на „С. Е. С. ООД от 12.01.2012 г., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 19.11.2021 г. до окончателното плащане;

2/ на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 144 948,74 лв. /сто четиридесет и четири хиляди деветстотин четиридесет и осем лева и седемдесет и четири стотинки/ - обезщетение за забава върху сумата 400 000 евро /левова равностойност 782 332 лв./ за периода от 11.09.2018 г. до 12.03.2020 г. и от 09.04.2020 г. до 18.11.2021 г. вкл.

3/ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 114 297,52 лв. /сто и четиринадесет хиляди двеста деветдесет и седем лева и петдесет и две стотинки/ – направени от ищеца разноски за всички съдебни производства.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.