РЕШЕНИЕ№254София, 22.08.2025 годинаВ И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на четиринадесети май две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 1421/2024 г.
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “Б. Груп“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 267 от 22.04.2024 г. по в. т. д. № 551/2023г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 553 от 26.04.2023 г. по т. д. № 484/2023 г. в обжалваната му осъдителна част, предявеният от дружеството-касатор срещу „Г. Инженеринг“ ООД, [населено място] иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за сумата 125 239.90 лв. – част от възнаграждение по договор за изработка от 24.10.2019 г. за извършени строително-монтажни работи на обект „Реконструкция и рехабилитация на водопроводна мрежа в Зимница, [община]“, описани и приети с актове обр. 19 в периода 04.12.2019 г. - 05.08.2020 г. и допълнително възложени по приемо-предавателни протоколи от 01.04.2020 г., 22.06.2020 г. и 05.08.2020 г.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода за недължимост на исковата сума, аргументиран с това, че процесните СМР не са приети от ответника-възложител, че част от тях не са били възложени и че изпълнението им не отговаря на одобрените инвестиционни проекти за обекта. Според касатора, този извод е резултат от: неправилното прилагане на разпоредбата на чл. 264, ал. 1 ЗЗД и несъобразяване практиката на ВКС по приложението й, съгласно която приемането на работата може да се извърши и с конклудентни действия, каквито в случая представляват осчетоводяването на данъчните фактури от страна на възложителя и ползването на данъчен кредит по тях в пълен размер, предаването на работите от ответника на неговия възложител по договора за обществена поръчка [община], приемането им без възражения и пълното им заплащане на ответника; неправилното прилагане на императивната разпоредба на чл. 301 ТЗ по съображения, че същата е относима само към сключването на търговски сделки, но не и към начина на приемане на извършената работа, което е в разрез с константната практика на ВКС; индиректното признаване на правото на ответното дружество да предявява претенции по чл. 265 ЗЗД за некачествено изпълнение на процесните СМР, които са преклудирани съгласно чл. 264, ал. 3 ЗЗД; неправилното прилагане на чл. 20 ЗЗД при тълкуване клаузите на процесния договор във връзка с възлагането на допълнителните работи по ремонт и полагане на бетонови бордюри (налице ли е писмено възлагане с тристранните приемо-предавателни протоколи от 01.04.2020 г., 22.06.2020 г. и 05.08.2020 г.) и във връзка с приемането на работите предвид липсата на представени ситуационни схеми и сертификати за качество съгласно чл. 6, ал. 3 от процесния договор. В касационната жалба са изложени подробни оплаквания и за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила – незачитане материалната доказателствена сила на представените по делото две разрешения за ползване на обекта като официални свидетелстващи документи съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК вр. чл. 176 ЗУТ при преценката дали са налице недостатъци в изпълнените работи; липса на анализ на правнозначими за спора доказателства (двете разрешения за ползване) и на задълбочено обсъждане на събраните в процеса доказателства в тяхната съвкупност (заключението на техническата експертиза, свидетелските показания, представените от [община] по реда на чл. 186 ГПК документи и др.).
С определение № 428 от 10.02.2025 г. по настоящото дело касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправните въпроси: „1. Какви са правните последици от реализираното право на приспадане на данъчен кредит и осчетоводяването на фактурите от страна на ответника, както и разглеждано в кумулация с ползването на данъчен кредит по тях, представлява ли това осчетоводяване признание за дължимостта на сумите по тези фактури; Съответно, осчетоводяването на задълженията на длъжника и ползването на данъчен кредит по фактурите, конкретизиращи задължението, макар и работата по договора да не е приета лично от управителя на дружеството, води ли до извод за приложимостта на разпоредбата на чл. 301 ТЗ; 2. Какви са предпоставките за приложение на законовата презумпция, предвидена в разпоредбата на чл. 301 ТЗ, както и прилага ли се същата по отношение на действия по приемането на извършена работа по договор за изработка (строителни и монтажни работи) от страна на възложителя; 3. Какво е доказателственото значение на двустранно подписания протокол образец 19, установяващ извършването на възложени с договор за изработка строително-монтажни работи, както и съставлява ли на практика такъв двустранно подписан акт приемо-предавателен протокол за реално и конкретно извършени работи“.
Ответникът по касация – „Г. Инженеринг“ ООД, [населено място] – моли за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 27.06.2024 г.
Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото, с оглед заявените касационни основания и становищата на страните, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: На 24.10.2019 г. между страните по настоящото дело е бил сключен договор за изработка, с който „Г. Инженеринг“ ООД е възложило на „Б. Груп“ ЕООД да изпълни със свои сили и средства строително-монтажни работи на обект „Реконструкция и рехабилитация на водопроводна мрежа в Зимница, [община]“, свързани с доставка и полагане на бетонови бордюри и изграждане на сградни водопроводни отклонения (СВО), срещу заплащане на възнаграждение в размер на 416 000 лв., без ДДС; Дейностите по този договор са част от предмета на договор за възлагане на обществена поръчка № 569/04.07.2019 г., сключен между [община] и „Г. Инженеринг“ ООД; За изпълнените от „Б. Груп“ ЕООД работи по процесния договор в периода 04.12.2019 г. - 05.08.2020 г. са съставени 8 броя приемо-предавателни протоколи акт обр. 19 с приложени към седем от тях количествени сметки и са издадени шест броя фактури общо за сумата 207 315.10 лв., като по една от тях - фактура № 809 от 23.06.2020 г. - са извършени частични плащания в общ размер на 70 000 лв.; Фактурите са осчетоводени и от двете страни по договора, като по тях ответникът-възложител е ползвал и данъчен кредит, след като ги е включил в дневника си за покупки за съответните периоди и в справките декларации по ЗДДС; Годността за приемане на строежа, в който са изпълнени и дейностите по процесния договор, е установена с два броя констативен акт обр. 15; Издадени са две разрешения за ползване на обекта от 13.05.2021 г. от РДНСК-Ямбол; С обявление за приключване на обществена поръчка № ТСУИЕ- 1485/ 19.08.2021 г. [община] е обявила, че договорът е изпълнен в пълен обем и по него не се дължат неустойки.
Като спорни по делото съдебният състав е посочил въпросите за изпълнението на възложената на ищеца работа в съответствие с уговорените в договора обем и качество; за приемането на работата от ответника-възложител и за наличието на възлагане на допълнителни работи във връзка с ремонт на бордюри, които са били повредени след тяхното поставяне, но преди полагането на асфалтовата настилка.
За да отмени първоинстанционното решение в неговата осъдителна част и да отхвърли предявения иск за присъждане на незаплатеното възнаграждение по процесния договор за СМР, въззивният съд е приел, че същото е недължимо.
На първо място, съдебният състав е счел, че изпълнените от „Б. Груп“ ЕООД работи не са били приети от възложителя по начина, уговорен в договора, тъй като не са представени доказателства за надлежното им отчитане в съответствие с чл. 3, ал. 1, препращащ към чл. 6, ал. 3, а именно – не са представени протоколи за реално изпълнени работи, подписани от упълномощени от страните представители; документи, удостоверяващи качеството на вложените в обекта материали, както и схема с нанесено местоположение на новоизградените СВО. В тази връзка не е споделил извода на първоинстанционния съд за приложимост на чл. 301, ал. 1 ТЗ. Застъпил е становището, че посочената разпоредба е приложима за сключването на търговските сделки, но не и за приемане на възложената работа.
Отделно от това, според въззивния съд, независимо от установения по делото факт, че Б. В. е лицето, подписало актовете обр. 19 и че през релевантния период същият е бил в трудово правоотношение с възложителя, както и независимо от показанията на свидетелите, че именно той е подписвал всички актове, свързани със строителството на процесния обект, не може да се направи извод, че това е лицето, упълномощено/натоварено от възложителя-ответник да подписва протоколи за реално изпълнени работи, съгласно чл. 6, ал. 3 от договора, респективно да приема изработеното.
На следващо място, решаващият състав е приел, че отразяването на процесните фактури в счетоводството на възложителя и ползването на данъчен кредит, което само по себе си представлява извънсъдебно признание на задължението чрез конклудентни действия, в случая следва да бъде преценявано с оглед всички доказателства по делото и установени други обстоятелства, поради което тези фактури не са основание за плащане на сумите по тях, доколкото не са издадени в съответствие с условията на договора, каквото е изискването по чл. 3, ал. 1 и чл. 6, ал. 3 от същия.
По отношение претенцията за заплащане на допълнително извършени работи съдът е счел същата за неоснователна предвид липсата на подписано от страните допълнително споразумение (анекс) съгласно уговорката в чл. 2 от договора.
Освен това, въззивната инстанция е аргументирала недължимостта на исковата сума и с наличието на недостатъци в изпълнената от ищеца работа, установени от заключението на съдебно-техническата експертиза, изразяващи се в неспазване на геометрията на положените бордюри, влагането на бордюри, които са обрушени и напукани, както и в липсата на подложен бетон, закрепващ бетон и на кофраж.
Поради изложените съображения, е направен извод, че ищецът не е доказал нито, че е изпълнил възложените му СМР качествено, срочно и в количествено отношение, нито че същите са приети съгласно уговореното в чл. 3 във вр. чл. 6, ал. 3 от сключения между страните договор от 24.10.2019 г. Ето защо, искът е преценен за неоснователен и след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен.
С оглед неоснователността на иска, не е разглеждано направеното от ответника възражение за прихващане с вземане за неустойка за некачествено изпълнение съгласно чл. 16, ал. 2 от договора в размер на 41 600 лв., без ДДС (10% от стойността на договора).
Обжалваното решение е неправилно.
По въпросите, по които е допуснато касационното обжалване:
Отговор на тези въпроси е даден във формираната по реда на чл. 290 ГПК последователна практика на Върховен касационен съд, съответно:
По първия въпрос – в решение № 65 от 16.07.2012 г. по т. д. № 333/2011 г. на II т. о., решение № 216 от 02.08.2016 г. по т. д. № 2411/2014 г. на I т. о., решение № 138 от 17.10.2011г. по т. д. № 728/2010г. на II т. о., решение № 42/15.04.2010г. по т. д. № 593/2009г. на II т. о., решение № 166/26.10.2010г. по т. д. № 991/2009г. на II т. о. и мн. други, в които е прието, че: Ако възложителят е подписал издадена от изпълнителя фактура за изпълнените СМР, фактурата е отразена в счетоводните му регистри и възложителят е ползвал правото на приспадане на данъчен кредит, е налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените работи.
По втория въпрос – в решение № 118 от 05.07.2012 г. по т. д. № 491/2010 г. на II т. о., решение № 34 от 22.02.2010 г. по т. д. № 588/2009 г. на II т. о., решение № 154 от 30.09.2013 г. по т. д. № 1263/2011 г. на II т. о., решение № 57 от 11.09.2017 г. по т. д. № 3444/2015 г. на I т. о. и др., съобразно които: Установената в чл. 301 ТЗ презумпция се прилага и за действията по приемането на извършена работа по договор за изработка (строителни и монтажни работи) от страна на възложителя.
По третия въпрос – в решение № 65 от 16.07.2012 г. по т. д. № 333/2011г. на II т. о., решение № 76 от 10.08.2015 г. по т. д. № 729/2014г. на II т. о. и др., в които е застъпено становището, че: Двустранно подписаният акт обр. 19 за изпълнени видове СМР, в който са посочени количеството, единичната цена и общата стойност на отделните видове СМР, по своята същност представлява приемо-предавателен протокол за конкретно извършените работи.
Настоящият състав изцяло споделя посочените разрешения, възприети в практиката на касационната инстанция по реда на чл. 290 ГПК и с оглед на тях намира, че въззивното решение е неправилно.
На първо място, неправилен е изводът на решаващия състав, че не е доказано извършване (в количествено и качествено отношение) и приемане на строително-монтажните работи, чието заплащане се претендира, аргументиран с липсата на съставени двустранно подписани приемо-предавателни протоколи за реално извършени и приети без забележки дейности, придружени от документи, удостоверяващи качеството на вложените в обекта материали и схема за нанесено местоположение на новоизградените СВО, съгласно уговорките в чл. 3, ал. 1 и чл. 6, ал. 3 от договора.
В отклонение от цитираната практика във връзка с отговора на третия въпрос, съдът не е придал необходимото доказателствено значение на подписаните от страните актове обр. 19, придружени от количествено-стойностни сметки. Доколкото в тези актове са посочени данни за конкретните видове и количество на изпълнените СМР, както и за единичната и общата им стойност, същите имат съдържание, каквото биха имали и предвидените в договора приемо-предавателни протоколи, т. е. изпълнено е условието за плащане, предвидено в чл. 3, ал. 1 от процесния договор. Що се отнася до допълнителните условия по чл. 6, ал. 3 от договора – за представяне на документи за качеството на вложените в обекта материали и схема за нанесено местоположение на новоизградените СВО, доколкото не касаят възможността работата да се ползва по предназначение, същите са ирелевантни за задължението на възложителя за плащане на изпълнените и приети СМР.
Поради противоречие с практиката по втория въпрос неправилен е и отказът да бъде приложена установената в чл. 301 ТЗ презумпция по отношение съставянето на процесните актове и издадените въз основа на тях данъчни фактури. Предвид липсата на доказателства, че веднага след узнаването им (това е моментът на осчетоводяване на фактурите и ползване на данъчен кредит по тях) възложителят се е противопоставил на действията по съставянето и подписването на посочените документи от негово име без надлежно упълномощаване на лицето Б. В., същите следва да се считат потвърдени съгласно чл. 301 ТЗ.
Отделно от горното, необходимо е да се отчете и факта (установен от представената справка от НАП за регистрираните трудови договори), че подписалият актовете В. е бил служител на дружеството-възложител в този период, както и факта (установен от показанията на свидетелите В. и С.), че именно той е бил ангажиран с процеса на изпълнението на сключения между страните договор, присъствал е на обекта и е подписвал всички свързани с него документи. С оглед на това, логичен е изводът, че посоченото лице е подписало процесните атове обр. 19 и фактури поради служебната си ангажираност с ответното дружество, т. е. че не е действало без представителна власт.
Освен чрез изрично съставените актове обр. 19, приемането на работите по тях е извършено и чрез конклудентни действия. Такова действие представлява осчетоводяването на издадените въз основа на актовете данъчни фактури, включването им в дневника на покупките на ответника за съответния месец и ползването на данъчен кредит по тях, което въззивният съд, в противоречие с практиката във връзка с отговора на първия въпрос, неоснователно е отрекъл. Своеобразно признание, че процесните СМР са надлежно изпълнени и приети, представлява също фактическото предаване на обекта от възложителя по настоящия договор „Г. Инженеринг“ ООД към [община] (възложител по договора за обществена поръчка) и полученото от него пълно плащане по обществената поръчка за изпълнението на този обект.
Неправилно въззивният съд е приел, че за част от процесните СМР – за допълнителните работи по ремонт и полагане на бетонови бордюри – не е налице възлагане, доколкото не е спазено изискването по чл. 2 от договора да е сключено допълнително споразумение (анекс). Представените по делото три броя приемо-предавателни протоколи от 01.04.2020 г., 22.06.2020 г. и 05.08.2020 г., подписани от „Г. Инженеринг“ ООД, „Б. Груп“ ЕООД и представител на [община], заедно с КСС към тях, обективират както съгласието на страните за извършване на посочените ремонтни дейности, така и тяхното надлежно изпълнение и приемане. Поради това, следва да се приеме, че по отношение на тези дейности е изпълнено изискването по чл. 2 от процесния договор за изричното им писмено възлагане.
На последно място, неправилен е и изводът на въззивния съд, основан на заключението на съдебно-техническата експертиза, че извършената от изпълнителя работа е с недостатъци. Доколкото самият експерт е определил посочените от него недостатъци – неспазване на геометрията на положените бордюри, влагането на бордюри, които са обрушени и напукани, липса на подложен бетон, закрепващ бетон и на кофраж – като видими (констатирани са без дълбочинно обследване), възраженията за тях, съгласно чл. 264, ал. 2 ЗЗД, е следвало да бъдат направени при приемане на работата. В случая такива възражения не са направени, поради което същите са преклудирани и работата следва да се счита приета съгласно чл. 264, ал. 3 ЗЗД. Отделно от това, доказателство, че процесните СМР са изпълнени в съответствие с нормативните изисквания и без недостатъци, представляват окончателният доклад на строителния надзор, издадените два броя констативен акт обр. 15 за установяване годността за приемане на строежа, както и двете разрешения за ползване на обекта.
С оглед изложените съображения, настоящият състав приема, че са осъществени предпоставките на чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на възнаграждение за процесните СМР. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено, а предявеният иск – да бъде уважен за присъдената с първоинстанционното решение сума 125 239.90 лв. На основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, върху тази сума следва да бъде начислена законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба – 19.11.2021г.
Поради извода, че не е доказано наличието на недостатъци в изпълнената работа, неоснователно е заявеното от възложителя възражение за прихващане с вземане за неустойка за некачествено изпълнение съгласно чл. 16, ал. 2 от договора в размер на 41 600 лв., без ДДС (10% от стойността на договора).
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, с оглед изрично заявеното искане на касатора, на същия следва да бъдат присъдени разноски за разглеждане на делото във всички инстанции съобразно уважената част от иска, посочени конкретно в представения списък по чл. 80 ГПК, възлизащи на обща сума 31 701.09 лв. Като неоснователно, с оглед фактическата и правна сложност на делото, произтичаща от многото спорни въпроси между страните, големия обем на събраните доказателства, както и с оглед извършената от пълномощника на ищцовото дружество правна работа по изготвяне на касационната жалба, изложението към нея и явяването в съдебно заседание, настоящият състав преценява възражението на ответника за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на сумата 11 940 лв., с включен ДДС. Следва да се посочи също, че това възнаграждение не надвишава значително адвокатския хонорар, заплатен от самия ответник на неговия процесуален представител (9000 лв., без ДДС).
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 3 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 267 от 22.04.2024 г. по в. т. д. № 551/2023г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 553 от 26.04.2023 г. по т. д. № 484/2023 г. в обжалваната му осъдителна част, предявеният от “Б. Груп“ ЕООД, [населено място] срещу „Г. Инженеринг“ ООД, [населено място] иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за сумата 125 239.90 лв. – част от възнаграждение по договор за изработка от 24.10.2019 г. за извършени строително-монтажни работи на обект „Реконструкция и рехабилитация на водопроводна мрежа в Зимница, [община]“, описани и приети с актове обр. 19 в периода 04.12.2019 г. - 05.08.2020 г. и допълнително възложени по приемо-предавателни протоколи от 01.04.2020 г., 22.06.2020 г. и 05.08.2020 г., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Г. Инженеринг“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], [улица], Бизнес сграда „Г. холдинг“ да заплати на “Б. Груп“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] сумата 125 239.90 лв. (сто двадесет и пет хиляди двеста тридесет и девет лева и деветдесет стотинки) – част от възнаграждение по договор за изработка от 24.10.2019 г. за извършени строително-монтажни работи на обект „Реконструкция и рехабилитация на водопроводна мрежа в Зимница, [община]“, описани и приети с актове обр. 19 в периода 04.12.2019 г. - 05.08.2020 г. и допълнително възложени по приемо-предавателни протоколи от 01.04.2020 г., 22.06.2020 г. и 05.08.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 19.11.2021 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Г. Инженеринг“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], [улица], Бизнес сграда „Г. холдинг“ да заплати на “Б. Груп“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] разноски за разглеждане на делото във всички инстанции в размер на сумата 31 701.09 лв. (тридесет и една хиляди седемстотин и един лева и девет стотинки).
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: