РЕШЕНИЕ
№ 730/04.12.2025 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в съдебно заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТИНА РУБИЕВА
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
при участието на секретаря К. Ц. и на прокурора Андреев, като изслуша докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 1650 по описа за 2025 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Р. Б. /ПРБ/ срещу решение № 143 от 18.02.2025 г., постановено по в. г. д. № 1144/2024 г. по описа на Апелативен съд-София, Гражданско отделение, 14 състав, с което е потвърдено решение № 1330 от 06.03.2024г., постановено по гр. д. № 53/2023 г. от Софийски градски съд, I ГО, 12 състав в обжалваната му осъдителна част, с която Прокуратура на Р. Б. е осъдена да заплати на ищцата Ф. А. А. /наследник на А. С. А./ сумата от 30 000 лв., на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото й на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780 - II/1988г. по описа на ВОП - София, а след това преобразувано в ДП № II - 048/1999г. по описа на ВОП-София, образувано и водено за престъпление по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба /04.01.2023 г./ до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се твърди, че е налице касационното основание на чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че присъденият от въззивния съд размер на обезщетението, което следва да получи ищцата за претърпените неимуществени вреди, е силно и необосновано завишен, и не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от нея. Поддържа се становище, че е нарушен принципът за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Твърди се, че съдът не е изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между всички относими обстоятелства и причинените вреди, като не е посочил значението на всяко едно от тях по отношение размера на присъденото обезщетение. Релевира се възражение, че въззивният съд не е отчел и не е взел предвид, при определяне размера на обезщетението, обстоятелства, които имат съществено значение за това и обуславят присъждането на по-нисък размер, а именно: в резултат на продължителността на наказателното производство не са настъпили трайни вредни последици за ищцата Ф. А.. В подкрепа на това се твърди, че първата активност на ищцата в хода на наказателното производство, след смъртта на баща й А. С. А. /починал 2010 г./, е била през 2022 г., когато е обжалвала постановление за спиране на наказателното производство на ВОП от 04.10.2018г.; същата година е обжалвала и постановление на ВОП от 31.05.2022г., с което наказателното производство е било прекратено поради смъртта на последния обвиняем по делото. Поради което се прави извод, че не могат да бъдат възприети за правилни изводите на въззивния съдебен състав, че същата е била ангажирана с хода на разследването, проявявала е интерес към делото и е претърпяла действително неимуществени вреди от продължителността на производството. Релевира се оплакване, че в конкретния случай съдът е взел предвид единствено неразумната продължителност на производството, но не е обсъдил и не е съобразил неговата изключителна фактическа и правна сложност (множество пострадали лица, повечето от които се намират извън пределите на страната, извършените редица действия по разследването, сред които и изпратени молби за правна помощ до Р. Т. , поведението на пострадалите лица, а още по-малко - поведението на компетентните органи; прекомерната обща продължителност на производството, която се дължала на особени обстоятелства, които не били свързани с поведението на длъжностните лица от прокуратурата, като по този начин съдът е нарушил съществено съдопроизводствените правила и е постановил решението си в противоречие със задължителната практика на ВКС.
Ответната страна – Ф. А. А., чрез процесуалния си представител, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подала отговор на касационната жалба, в който се изразява становище за неоснователността й. Прави се искане въззивното решение да бъде оставено в сила.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 3434 от 30.06.2025 г., на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос: При определяне размер на обезщетение за неимуществените вреди в хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ, вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД?
По поставения въпрос в практиката на ВКС, установена в ППВС № 4/1968 г., решение № 60242/13.01.2022г. по гр. д. № 339/2021 г., ІІІ г. о., решение № 62 по гр. д. № 4227/2022 г., ІІІ г. о.; решение № 117/22.02.2024 г. по гр. д. № 1194/2023 г. на ВКС, III г. о.; решение № 382 от 27.06.2025 г. по к. гр. д. № 3589/2023 г., Г. К., ІV г. о. е възприето разбиране, че при присъждане на обезщетение за вреди, които са пряка последица от неразумно забавените действия на правозащитните органи, размерът на обезщетението се определя по справедливост съобразно конкретно установените за случая релевантни обстоятелства при съобразяване и на наличието на оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. При определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съдът изхожда от общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се съобразят от съда. За база се взема икономическите показатели и стандарт в страната, към момента на увреждането и съобразява как се възприема понятието справедливост на съответния етап от развитие на обществото в държавата, намерило израз в съдебната практика по идентични казуси. Обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и следва да се отчита, че осъждането (признаване факта на увреждащо поведение) само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени претърпените вреди при определяне размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства (вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние и др.), още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, фактическа и правна сложност предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната (вкл. - процесуалното й качество в него) и др. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценяват от съда с оглед конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ и тя няма как предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ. Моментът, към който се преценява увреждането, е този, в който е приключило производството, което може да стане и в хода на съдебното производство по иска по чл. 2б ЗОДОВ (чл. 235, ал. 3 ГПК). Когато забавеното производство е все още висящо, съдът преценява увреждането към датата, на която е даден ход на устните състезания пред съответната инстанция по съществото на спора – първа, съответно въззивна.
При този отговор на правния въпрос, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата на Прокуратура на РБ и провери обжалваното решение, с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира същата за частично основателна, поради следните съображения:
Въззивното производство е образувано по жалба на Прокуратура на РБ. Въззивният съд е констатирал, че няма въззивни оплаквания срещу приетите от първата инстанция факти. Посочил е, че пред въззивната инстанция не са спорни действията на българската държава срещу бащата на ищцата в периода 1985-1989 г., както и фактите, свързани с наказателното дело, от забавянето на което ищцата търси обезщетение. Приел е за безспорно установено обстоятелството, че наказателното производство по следствено дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили е започнало на 30.01.1991 г., както и че понастоящем същото не е прекратено. Допълнил е, че ноторно и служебно известно е, че е настъпила смърт и на последния обвиняем. Въззивният съд е приел, че наследодателят на ищцата е бил включен в списъка на пострадалите лица от престъплението по чл. 387 от НК - злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. „възродителен процес“ през периода 1984-1989 г., за извършването на които престъпни деяния е образувано процесното досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г. Приел е, че по делото е установено, че след смъртта на своя баща през 2010 г., ищцата като единствен законен наследник е подавала молби /на 06.01.2022 г. и на 15.12.2022 г./ на осн. чл. 75, ал. 3 НПК за участието си в качеството на пострадал от деянията, в резултат на което са й връчвани актове от органите на досъдебното производство. Направил е извод, че от това следва, че след смъртта на А. А. в правата му в наказателното производство е встъпила неговата дъщеря като наследник на пострадалото лице. Допълнил е, че обстоятелството, че ищецът, респ. неговата дъщеря не е била конституирана като частен обвинител и/или граждански ищец във воденото наказателно производство, не променя качеството му на „жертва“ (пострадал) от деянието, предмет на обвинението. Обяснил е, че това качество възниква от момента на образуване на наказателното производство и това е датата, от която следва да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на воденото производство е разумен.
От показанията на свидетелката А. А. – дъщеря на ищцата е приел, че се потвърждават твърденията на последната за отрицателното въздействие на липсата на справедливост и осъждане на виновните за „възродителния процес“ лица върху нейния дядо и майка. От свидетелските показания е приел за установено следното: когато дядото на свидетелката бил изселен в Белене, майка й се разболяла от този факт; когато изселили дядо й в Турция, свидетелката често се виждала с него, защото живеела в Бурса и той постоянно говорел, че не е видял никаква справедливост; майка й също нямала надежда, че виновните някой ден ще бъдат осъдени.
От правна страна въззивният съд е изложил мотиви за допустимостта и частичната основателност на предявения иск по чл. 2 б, ал. 1 ЗОДОВ.
На първо място, въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ответника за недопустимост на иска за периода преди приемане на нормата на чл. 2б ЗОДОВ /ДВ, бр. 98/11.12.2012 г. в сила от 15.12.2012 г./, с която е въведен изричен фактически състав на отговорност на държавата за обезщетяване на вредите, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС, доколкото към тази датата процесното следствено дело е било висящо, поради което претенцията за обезвреда от неприключването му в разумен срок следва да бъде разгледана именно по реда на чл. 2б ЗОДОВ, а не по общия ред, който е бил на разположение на пострадалото лице по силата на чл. 7 от Конституцията на РБ и непосредствената приложимост на КЗПЧОС, в сила за България от 07.09.1992 г.
За неоснователни са приети и доводите на ответника, че ищцата няма право да претендира обезщетение за неимуществени вреди в качеството й на наследник на А. А. за периода до смъртта му, като са изложени съображения, че наследодателят е пострадало лице от деянията, предмет на наказателното производство, имащ правата на жертва и възможността да реализира гражданските си претенции срещу виновните лица, поради което производството се явява и такова за определяне на граждански права по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС от момента на образуването му, независимо от стадия на процеса, в който тези права са могли да бъдат упражнени. При съобразяване на практиката на ЕСПЧ въззивният съд е приел, че наследниците на пострадалото лице са процесуално и материалноправно легитимирани да претендират обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Уточнил е, че след встъпването в това производство на мястото на наследодателя си наследникът има качеството на „пряко пострадал“, а за предходния период - на „непряко пострадал“ от деликта, особено когато предмет на делото е прехвърлимо/наследимо право и/или лицето демонстрира личен нематериален и/или материален интерес още приживе на наследодателя си, който е пряко пострадал от деликта, като се определя едно общо обезщетение за целия период на продължителността на процеса. Изхождайки от примерно изброените в чл. 2б ЗОДОВ критерии, както и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ и конкретните обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че период от над 31 години на водене на едно наказателно производство, което не е приключило и към настоящия момент, значително надхвърля изискването за разглеждане на делото в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Посочил е, че независимо от установената фактическа и правна сложност, характера и фактическия състав на деянията, предмет на разследването, броя на обвиняемите и множеството пострадали лица и произтичащия от това обем на процесуално-следствените действия, както и факта, че част от пострадалите са починали, а други живеят на територията на Р. Т. то продължителността на производството значително надхвърля законоустановените срокове до степен, че още през 2000 г. това забавяне е довело до изтичане на абсолютната давност за деянията, предмет на обвинителния акт.
Въззивният съд е изложил съображения как следва да бъде определено обезщетението за неимуществени вреди по справедливост (по смисъла на чл. 52 ЗЗД), изброил е по вид обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени при непозволено увреждане, изразяващо се в нарушаването на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок.
Решаващият съд е приел, че справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Посочил е, че макар обичайни и типични за подобни случаи, процесните неимуществени вреди са търпени в един много продължителен период от време от приблизително 30 години. Отчел е, че ищцата е проявила ангажираност в наказателното производство. Приел е, че ищцата е имала очаквания да бъдат възмездени търпените несгоди. За да определи обезщетението в размер на 30 000 лв., съдът е посочил, че взема предвид обществено-икономическите отношения и отражението им към размера на неимуществените вреди към датата на подаване на исковата молба – м. 07.2024 г., /неточно посочена от него вместо правилната 04.01.2023 г./
Настоящият съдебен състав намира, че при определянето на фактите и обстоятелствата, които имат значение за определяне на размера на дължимото обезщетение по иска с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, въззивният съд не е допуснал противоречие с практиката на ВКС. Правилно въззивният съд е приел, че конкретната продължителност на производството значително надхвърля законоустановените срокове, както и че значителното забавяне на разследването е довело още през 2000 г. до изтичане на абсолютната давност за деянията, поради което очакваният резултат вече е невъзможен. Правилно съдът е констатирал, че това дело е имало голямо значение за наследодателя на ищцата и впоследствие за самата ищца, което предопределя и особената важност на производството за разследване и наказване на виновните. Но настоящият касационен състав намира, че изводите във въззивното решение относно високия интензитет на търпените от ищцата негативни преживявания са неправилни. Това е обосновало присъждане на обезщетение в завишен размер и се е отразило на правилността на въззивното решение в допуснатата до обжалване част, което налага настоящият съдебен състав да се произнесе по същество по размера на обезщетението. Както приема ЕСПЧ в практиката си, относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Неразумната продължителност на наказателното дело и изложените по-горе специфични обстоятелства предполагат изпитване на безпокойство от развитието на делото, неудовлетворение, усещане за преднамерено неглижиране и неефикасна защита от държавата, ненаказуемост за виновните и засегнато чувство за справедливост, както и на доверието на пострадалия в институциите и държавността, поради забавяне на делото. В конкретния случай обаче извън тези обичайни вреди не са налице допълнителни, водещи до определянето на по-висок размер на обезщетението. По делото не са представени каквито и да било доказателства, които да установяват негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на следственото дело. По делото липсват доказателства за трайна промяна в психико-емоционалното състояние на ищцата, налагащо присъждането на обезщетение в приетия от въззивния състав размер. Следва да се съобрази, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението (решение № 60265 от 20.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1701/2021 г., IV г. о.). Ето защо, за установеното въз основа на ангажираните гласни доказателства по делото, че ищцата се разболяла и психически се сринала, когато нейният баща бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене в периода 1985-1986 г., тя не може да търси обезщетение. Тези вреди, освен че са свързани със самото престъпление, са настъпили в периода преди приемането на ЕКПЧОС от България, и на това основание също не могат да бъдат обезщетени. Основателни са релевираните в жалбата възражения, че изводите на въззивния съд за голямата ангажираност на ищцата в производството не се подкрепят от събраните в тази връзка доказателства. По делото е безспорно установено, че първата активност на ищцата в хода на наказателното производство, след смъртта на баща й през 2010 г., е била едва през 2022 г. Ето защо, настоящият касационен състав счита, че присъденият от въззивния съд размер на процесното обезщетение не съответства на критерия за справедливост, установен с чл. 52 ЗЗД и на отговора на правния въпрос. В този смисъл е неоснователно искането на ответницата по касационната жалба съдът да остави в сила решението в обжалваната част. Размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай въз основа на конкретно установените по делото обстоятелства, вкл. и по исковете по чл. 2б ЗОДОВ, предявени от други пострадали лица от т. нар. „възродителен процес“, поради което и присъдените с решения на националните съдилища обезщетения в размер на по 30 000 лв. на ищци - пряко пострадали лица, не задължават съда да присъди обезщетение в този размер и по настоящото дело, по което ищец е наследник на пострадалото лице - пряко пострадал, починало в хода на наказателното производство. Макар и за периода след смъртта му, ищцата да има качеството на пряко увредена от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, то за предхождащия период тя е встъпила в правата на своя наследодател. Не без значение е и обстоятелството, че обезщетението не цели да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство, като вредите от самото деяние имат значение единствено за преценката относно залога/значението, което делото е имало за пострадалия. Разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка за всеки отделен случай, поради което унификация е невъзможна, а придържането към предварително посочени стойности по каквато и да било методика би накърнило принципа на справедливост при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.
При тези обстоятелства и като съобрази отговора на правния въпрос, както особеностите на конкретния случай, като взе предвид икономическите показатели и стандарт в страната към правилния релевантен момент – 04.01.2023 г. съдът приема, че размерът на обезщетението следва да бъде определен на 12 000 лв.
Посоченото налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Обжалваното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на Ф. А. А. разликата над 12 000 лв. до 30 000 лв. се явява неправилно, поради което следва да се отмени на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, като касационната инстанция постанови решение, с което да отхвърли претенцията за сумата от 18 000 лв., представляваща разликата над 12 000 лв. до 30 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 04.01.2023 г. до окончателното плащане.
Воден от горните мотиви, Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто отделение, на основание чл. 293, ал. 1, във вр. с ал. 2 ГПК,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 143 от 18.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1144/2024 г. от Софийския апелативен съд, ГО, 14 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 1330 от 06.03.2024 г. по гр. д. № 53/2023 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, 12 състав, за осъждането на Прокуратура на Р. Б. да заплати на Ф. А. А. /наследник на А. С. А./, на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 12 000 лв. до присъдените 30 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 04.01.2023 г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ф. А. А. против Прокуратура на Р. Б. иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС за сумата от 18 000 лв. /разликата над 12 000 лв. до 30 000 лв./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 04.01.2023 г. до окончателното изплащане.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 143 от 18.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1144/2024 г. от Софийския апелативен съд, ГО, 14 състав в останалата обжалвана част.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.