ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5822

гр. София, 12.12.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 2588 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 и по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото „Ит.-т.“ ЕООД, подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. В. С. срещу решение № 5127/12.09.2024 г., изменено и поправено в частта за разноските, съответно – с определение № 1070/09.01.2025 г. и с решение № 2691/02.05.2025 г., постановени по възз. гр. дело № 12945/2022 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 20046010/04.07.2022 г. по гр. дело № 3082/2021 г. на Софийския районен съд (СРС), като краен резултат е отхвърлен изцяло, предявеният от дружеството-касатор срещу Ю. А. К., осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3, във вр. с чл. 88, ал. 1 от ЗЗД за връщане на сумата 90 941.06 лв., претендирана като платена на отпаднало основание престация, осъществена въз основа на сключена между страните спогодба от 19.10.2018 г., впоследствие развалена с обратно действие, ведно със законната лихва, считано от 30.09.2019 г. до окончателното погасяване на притезанието; в тежест на жалбоподателя са възложени разноски.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради необоснованост, нарушение на процесуалните правила и противоречие с материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец, също чрез адв. С., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд, след като определи предмета на материалноправния спор, да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им; 2) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право, както и доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; 3) длъжен ли е въззивният съд при прилагане на материалната разпоредба да съобрази интереса на страните и тяхната действителна воля при тълкуване на приложимата правна норма; 4) възможно ли е съдът да замести недействителна клауза от двустранен възмезден договор с противоположна клауза от закона, в резултат на която при липса на каквото и да е задължение за насрещна престация от едната страна, същата да може да задържи даденото й от другата страна, не води ли това до неоснователно разместване на материални блага между двете правни сфери; и 5) при заместване от съда на съществена клауза от договора, представляваща единствено задължение, предмет на договора, с императивна правна норма, водеща до липса на задължение за престация, следва ли договорът да остане действителен в останалите му части. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд решил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първите два въпроса – в противоречие с т. 19 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК, т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 208/09.02.2018 г. по търг. д. № 394/2017 г. на I-во търг. отд., решение № 60136/24.11.2021 г. по търг. д. № 1897/2020 г. на II-ро търг. отд., решение № 32/20.04.2012 г. по гр. д. № 153/2011 г. на II-ро гр. отд. и решение № 101/03.06.2015 г. по търг. д. № 1740/2014 г. на I-во търг. отд.; третия въпрос – в противоречие с решение № 75/23.06.2022 г. по гр. д. № 2712/2021 г. на III-то гр. отд., решение № 12/11.02.2022 г. по гр. д. № 2032/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 56/04.04.2022 г. по гр. д. № 2700/2021 г. на III-то гр. отд., решение № 30/24.06.2022 г. по гр. д. № 1883/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на IV-то гр. отд., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на IV-то гр. отд., решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на IV-то гр. отд., решение № 220/31.07.2014 г. по гр. д. № 6126/2013 г. на IV-то гр. отд., решение № 134/25.06.2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г. на III-то гр. отд., решение № 430/20.01.2015 г. по гр. д. № 1673/2014 г. на IV-то гр. отд., решение № 129/12.07.2013 г. по търг. д. № 558/2012 г. на II-ро търг. отд., решение № 482/30.05.2012 г. по гр. д. № 1421/2010 г. на I-во гр. отд., решение № 453/03.11.2011 г. по гр. д. № 634/2010 г. на IV-то гр. отд., решение № 121/27.09.2013 г. по търг. д. № 621/2012 г. на I-во търг. отд. и решение № 170/15.10.2013 г. по търг. д. № 595/2012 г. на II-ро търг. отд.; четвъртия и петия въпрос – в противоречие с решение № 224/30.12.2013 г. по търг. д. № 981/2012 г. на II-ро търг. отд., решение № 94/13.09.2016 г. по търг. д. № 3768/2014 г. на II-ро търг. отд. и решение № 888/30.12.2005 г. по гр. д. № 1130/2004 г. на II-ро гр. отд. Жалбоподателят сочи и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос в тази връзка, като вместо това поддържа, че разрешението „по казуса“ било необходимо за точното прилагане на закона и развитието на правото. Навежда и основанието за допускане за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като в тази връзка излага съображения, че СГС приложил неправилно материалноправната норма на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД.

Насрещната страна – ответницата Ю. К., в отговора на касационната жалба, подаден чрез процесуалния й пълномощник адв. Л. С., излага подробни доводи и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното решение, от събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установени следните обстоятелства: Трудовото правоотношение между страните е било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 1 от КТ. С процесната спогодба от 19.10.2018 г. страните са уредили своите правоотношения, породени от прекратяването на трудовия договор. Съгласно чл. 1.1 от спогодбата, дружеството-ищец се е задължило незабавно да заплати на ответницата сумата в брутен размер 101 928.08 лв., а 3 месеца след прекратяване на трудовото правоотношение дължи последващо плащане от 36 480 евро, след приспадане на обществено и здравно осигуряване и данък върху доходите. Тези платежи включват всички дължими възнаграждения, бонуси, обезщетения, подлежащи на възстановяване суми или други такива, свързани със съществуването и прекратяването на трудовото правоотношение. С подписване на споразумението и срещу плащането на сумите по спогодбата ответницата се е отказала от парични претенции спрямо дружеството работодател, както и от правото си да оспорва законността на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, да претендира възстановяване на работа и обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ; неотменимо и безусловно се е отказала и опростила всякакви други претенции спрямо работодателя, произтичащи или свързани с трудовото правоотношение – чл. 1.3 и чл. 1.4 от спогодбата. Съдът е приел, че клаузата на чл. 1.5 от спогодбата е със санкционен характер, като според съдържанието й, предприемането от страна на ответницата на каквито и да било действия по оспорване, включително и по съдебен ред, на който и да е аспект от отношенията между страните, съществували до датата на спогодбата и уредени по окончателен начин съгласно т. 1, платените от работодателя суми по т. 1.1 са недължими и няма да бъдат платени или ако са заплатени, ще подлежат на незабавно възстановяване от служителя, ведно с всички лихви и разноски по тях. Няколко месеца след прекратяване на правоотношението, ответницата е инициирала исково производство пред съд в [населено място], Р. И. срещу работодателя, за установяване симулативност на трудовото им правоотношение.

След като отново е цитирал клаузата на чл. 1.5 от спогодбата, СГС е посочил, че според работодателя (ищеца), тази клауза е нарушена посредством предявения от служителката (ответницата) иск за симулативност на трудовите правоотношения, поради което ищецът счита, че е налице виновно неизпълнение, което от своята страна е елемент от правопораждащия правото му на разваляне фактически състав.

От правна страна въззивният съд е изтъкнал, че съгласно чл. 8, ал. 4 от КТ, недействителен е отказът от трудови права, като е приел, че клаузата на чл. 1.5. от споразумението предвижда именно предварителен отказ да се оспорва съществуването/действителността на трудовото правоотношение, които са трудови права, съгласно чл. 357 от КТ, и могат да бъдат упражнени единствено пред съд. СГС е изложил и съображения, че отказът от процесуално право може да се осъществи само във висящ съдебен процес, а предварителният отказ от субективни права е недействителен, доколкото е недопустим предварителен отказ от право на иск, тъй като по смисъла на чл. 233 от ГПК, отказът от иск е действие на разпореждане с правото при вече висящ процес, но не и преди това. Въззивният съд е приел още, че въпреки, че правото на иск на ответницата – правото да оспори законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение – е възникнало преди сключването на спогодбата, т. е. формално не се касае за бъдещи права, то отказът от това право е недействителен, доколкото попада под категорията „трудови права“, по аргумент от чл. 357, във вр. с чл. 8, ал. 4 от КТ. В тази връзка съдът е изложил и съображения, че разпоредбите, касаещи правото на работника или служителя да оспори по съдебен ред съществуването на трудовото правоотношение или неговото прекратяване, са уредени с императивни правни норми и страните по трудовото правоотношение не могат да ги дерогират със споразумения помежду си. Изтъкнал е и че работодателят няма право да налага забрана на служителите си след прекратяване на трудовото правоотношение да оспорват пред съд съществуването или прекратяването на трудовото правоотношение.

Въз основа на така изложеното, въззивнят съд е приел, че клаузата на чл. 1.5 от процесната спогодба е недействителна, поради противоречие с нормата на чл. 8, ал. 4 от КТ, и следователно работодателят-ищец не може да се позове на неизпълнение на недействителната клауза, за да развали спогодбата, предвид което СГС е формирал и крайния си извод, че искът за връщане на заплатените въз основа на тази спогодба суми, е неоснователен. За горните си съображения и изводи въззивният съд се е позовал на решение № 50070/04.04.2023 г. по гр. д. № 2256/2022 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 52/20.06.2023 г., по гр. д. № 3724/2022 г. на III-то гр. отд. на ВКС.

Наред с горното, въззивният съд е изложил и съображения, че целта на процесната спогодба е да се уредят отношенията между страните, свързани с прекратяването на трудовия договор, а недействителната клауза на чл. 1.5 се замества от повелителните правила на закона, по аргумент от чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, т. е. – от правото на служителя да защити трудовите си права пред съд. С оглед това, СГС е посочил, че в останалите части спогодбата е действителна и служителката (ответницата) има право да задържи получената сума. Приел е също, че не е налице втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, при която трябва да се преценява дали сделката би била сключена и без недействителните й части.

При така мотивираното въззивно решение, по наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

Първите два процесуалноправни въпроса, поставени от страна на жалбоподателя, са такива по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК, и са правно-значими за всяко въззивно исково производство. По тези процесуалноправни въпроси е формирана многобройна и трайно установената практика на ВКС, основана на разясненията в мотивите към т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, каквато е и посочената от касатора практика по чл. 290 от ГПК. В нея се приема, че въззивният съд е такъв по съществото на материалноправния спор и не действа като контролно-отменителна инстанция. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на спора по делото, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора. Въззивната инстанция следва да извърши самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съобразно инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания, и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции. Именно по този начин въззивният съд, в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор, дава и отговор на оплакванията, доводите и възраженията на страните.

В случая въззивният съд не се е отклонил от тази трайно установена практика на ВКС. Касационните оплаквания и доводи на жалбоподателя, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства – писмените и експертните заключения, а е разгледал само процесната спогодба, и то само клаузата на чл. 1.5. от нея, не обосновават твърдяното от него противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Това е така, защото основният спор между страните по делото е съсредоточен именно върху валидността на тази клауза, поради твърдяното неизпълнение на която касаторът-ищец поддържа да е развалил спогодбата и претендира връщане от ответницата на платеното по нея, а ответницата възразява, че клаузата е недействителна. Въззивният съд е намерил за основателно това правоизключващо възражение на ответницата, като е изложил правните си съображения за недействителността на спорната клауза, с което е дал отговор на правните доводи на страните, включително тези на ищеца, при което не е имало необходимост да обсъжда други събрани по делото доказателства, освен самата спогодба, за да достигне до другия си решаващ правен извод, че ищецът не може да се позове на неизпълнение на недействителната клауза, за да развали спогодбата, а оттам – и до крайния си извод, че искът за връщане на платените по спогодбата суми, е неоснователен. Цитираната по-горе практика на ВКС изрично изтъква, че въззивният съд има задължение да обсъди относимите към спора доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора, а това в случая е сторено. В тази връзка следва да се отбележи, че несъгласието на жалбоподателя-ищец с правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните му оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, след като не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по поставените процесуалноправни въпроси (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от това, в случая правните съображения и изводи на въззивния съд относно недействителността на спорната между страните клауза от процесната спогодба са в пълно съответствие с приетото в практиката на ВКС, на която той изрично се е позовал – решение № 50070/04.04.2023 г. по гр. д. № 2256/2022 г. на IV-то гр. отд. и решение № 52/20.06.2023 г., по гр. д. № 3724/2022 г. на III-то гр. отд., постановени по правни спорове между касатора-ищец „Итал-текс“ ЕООД и други негови служители, по които спорна е била валидността на клауза от спогодба между страните с идентично съдържание, като тази по настоящото дело.

Останалите три материалноправни въпроси, поставени от касатора, се свързват в изложението му с възприетото от въззивния съд тълкуване и приложение на императивната материалноправна норма на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Изложените от СГС правни съображения и изводи, че спорната недействителна клауза на чл. 1.5 се замества от повелителните правила на закона и че в останалите части процесната спогодба е действителна, респ. – поставените по повод на тях три материалноправни въпроса, обаче нямат отношение към посочените по-горе решаващи изводи на въззивната инстанция, че самата спорна клауза е недействителна и че като такава, ищецът не може да се позове на неизпълнение на същата, за да развали спогодбата. Следователно, тези въпроси нямат отношение и към крайния извод на въззивния съд за неоснователност на предявения по делото иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3, във вр. с чл. 88, ал. 1 от ЗЗД за връщане на платената по спогодбата процесна сума. Това е така, защото дори и настоящата инстанция да допусне касационното обжалване по тези материалноправни въпроси и да приеме, че процесната спогодба е изцяло нищожна, това не би довело до промяна на постановения от въззивния съд краен резултат по спора, тъй като предявеният по делото иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3, във вр. с чл. 88, ал. 1 от ЗЗД за връщане на платеното по спогодбата е основан на твърдения и доводи за разваляне на същата, а не поради нейната нищожност, която хипотеза би била предмет на иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 34 от ЗЗД, какъвто не е предявен по делото. По така изложените съображения, поставените от касатора материалноправни въпроси не са от значение за изхода на делото и не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

По горните съображения не е налице и сочената от страна на касатора очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като и това основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК се обосновава с оплаквания и съображения за неправилно приложение на материалноправната норма на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД от въззивния съд, което, както стана ясно, няма отношение към постановения краен резултат по спора по предявения по делото иск.

Не е налице и сочената в изложението на жалбоподателя хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като във връзка с тази допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване изобщо не е формулиран и поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд и да осъществи общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Самото „разрешение по казуса“, както сочи касаторът, т. е. решаването на самия материалноправен спор по делото не би могло да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, нито пък удовлетворява или замества общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК (т. 1 и т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид крайния изход на спора по делото, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на процесуалния пълномощник на ответницата – адв. Л. Р. С., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ на доверителката й, осъществена чрез изготвянето и подаването на отговора на касационната жалба. Предвид фактическата и правна сложност на касационното производство, обема на извършената от адвоката работа и значителния размер на защитавания по делото материален интерес, съдът й определя възнаграждение в размер 3 000 лв. с включен ДДС в него. В тази връзка съдът съобразява и решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, съгласно което, при определяне размера на адвокатското възнаграждение, съдът не е обвързан от минималните размери, определени съобразно Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, което препраща към наредбата.

С определение № 3776/21.07.2025 г., постановено по частно гр. дело № 2587/2025 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд., това частно гражданско дело е присъединено към настоящото гр. дело № 2588/2025 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд. – за общото им разглеждане в едно производство под номера на последното дело и за постановяване на общ съдебен акт по тях. По този начин предмет на разглеждане по настоящото гр. дело № 2588/2025 г. е и частната (неточно наименована „касационна“) жалба по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК, подадена от касатора-ищец „Итал-текс“ ЕООД, чрез процесуалния му пълномощник адв. В. С. срещу определение № 1070/20.01.2025 г., постановено по същото въззивно гр. дело № 12945/2022 г. на СГС. С обжалваното определение, по реда на чл. 248 от ГПК е изменено въззивното решение № 5127/12.09.2024 г. в частта му за разноските, като е осъдено дружеството-жалбоподател да заплати на ответницата Ю. К. сумата 1 582.36 лв., представляваща разноски в обезпечителното производство по частно гр. дело № 11708/2019 г. на СГС.

Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в определения от съда срок, от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на въззивно обжалване пред ВКС определение на СГС. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Сред доводите си в подкрепа на това оплакване жалбоподателят изтъква, че ответницата не е предявила във въззивната инстанция изрично искане за присъждане на разноските, извършени в обезпечителното производство, каквито не са индивидуализирани по вид, основание и размер, и в представения пред въззивния съд списък на разноските.

Ответницата К., в отговора на частната жалба, подаден също чрез адв. Л. С., излага съображения за неоснователност на жалбата. Счита, че своевременно е заявила претенцията си за присъждане на разноските, направени в обезпечителното производство, в съдебното заседание на първата инстанция, в което е даден ход по същество на спора, като в същото е представила и списъци за разноските, направени както в исковото, така и в обезпечителното производство.

При извършената служебна проверка, настоящият състав на ВКС намира, че постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение № 1070/20.01.2025 г. на СГС е процесуално недопустимо, по следните съображения:

С въззивната си жалба ответницата е поискала СГС да й присъди, направените от нея разноски пред двете съдебни инстанции. Същото искане е заявено и с подадения от страна на ответницата отговор на насрещната въззивна жалба на дружеството-ищец. В откритото съдебно заседание, проведено на 29.03.2024 г., в което СГС е приключил съдебното дирене, провел е устните състезания между страните и е обявил делото за решаване, адв. С., в качеството си на процесуален пълномощник на ответницата, е поискала съдът да й определи и присъди адвокатско възнаграждение, като е представила и списък на разноските, в който фигурира единствено такова адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. С въззивното решение № 5127/12.09.2024 г., предвид и поправката му в частта за разноските с решение № 2691/02.05.2025 г. (последното имащо характера на определение по чл. 248 от ГПК, необжалвано и инкорпорирало се във въззивното решение) СГС се е произнесъл по всички направени от страна на ответницата във въззивното производство претенции относно разноските, като е осъдил дружеството-ищец да заплати на адв. С., претендираното от нея адвокатско възнаграждение, определяйки го в размер на 3 250 лв. за въззивната инстанция (неточно посочено и в решение № 2691/02.05.2025 г. за поправката, като „сторени съдебни разноски“), както и да заплати на ответницата К., сторените от нея пред първата инстанция разноски в размер 3 250 лв.

Едва с подадената по реда на чл. 248 от ГПК молба с вх. № 116769/28.10.2024 г. ответницата, чрез адв. С., за първи път е поискала във въззивното производство, СГС да й присъди разноските, направени в обезпечителното производство по частно гр. дело № 11708/2019 г. на СГС, в общ размер 1 802 лв., като „измени“ в този смисъл въззивното решение. Също едва с тази молба от страна на ответницата е представен пред СГС и списък за тези разноски. При това положение, с обжалваното определение № 1070/20.01.2025 г. въззивният съд процесуално недопустимо е изменил въззивното решение чрез присъждане на разноските за обезпечителното производство, тъй като списъкът, включващ тези разноски, е представен несвоевременно – след приключването на последното заседание пред въззивната инстанция, което е установеният с разпоредбата на чл. 80 от ГПК преклузивен срок за това. В случая не е налице и хипотезата на допълване на въззивното решение в частта му за разноските, тъй като и самата претенция на ответницата за присъждане от въззивния съд на разноските в обезпечителното производство, е направена след изтичането на същия преклузивния срок – приключването на последното заседание пред въззивната инстанция. В горния смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 5, т. 8, т. 9 и т. 11, и мотивите към тях в ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което са неоснователни и доводите на ответницата, че тя своевременно била заявила претенцията си за присъждане на разноските в обезпечителното производство и представила списъка за същите в съдебното заседание на първата инстанция по делото.

В заключение, постановеното по реда на чл. 248 от ГПК, процесуално недопустимо определение № 1070/20.01.2025 г. следва да бъде обезсилено.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 5127/12.09.2024 г., изменено и поправено в частта за разноските, съответно – с определение № 1070/09.01.2025 г. и с решение № 2691/02.05.2025 г., постановени по възз. гр. дело № 12945/2022 г. на Софийския градски съд.

ОСЪЖДА „Ит.-т.“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] да заплати на адвокат Л. Р. С. с рег. № [ЕГН] при САК сумата 3 000 лв. (три хиляди лева), представляваща възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ на Ю. А. К. в касационното производство по делото.

ОБЕЗСИЛВА определение № 1070/09.01.2025 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК по възз. гр. дело № 12945/2022 г. на Софийския градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: