РЕШЕНИЕ

№ 188

гр. София, 14 април 2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: Н. Г.

Н. Д.

при секретаря И. П. и

с участието на прокурора от ВКП К. С.

като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 29/26 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по жалба на адв. И. С.- защитник на подс. В. Д. М. срещу присъда № 119 на С. Г. съд от 13.10.2025 г. по внохд № 4572/25 г.

В жалбата са заявени касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Направено е искане за отмяна на присъдата и за оправдаване на подс. М. на основание чл. 24, ал. 1 т. 1 от НК, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав при СГС. В допълнението към касационната жалба касаторът е развил аргументи в подкрепа на поддържаните две касационни основания. Според него въззивният съд неправилно е основал присъдата си на показанията на част от свидетелите и на пострадалия, без да отчете противоречията както между тях, така и с писмените доказателства по делото и без да се съобрази с дадените обяснения на подсъдимия, които са не само средство за защита, но и годно доказателствено средство в процеса. Съдът не е отдал значение на факта, че показанията на св. Г. и на св. А. В. и св. П. Г. са на заинтересовани от изхода на делото свидетели и че те се променят в хода на различните фази в процеса. Освен това, мотивите на въззивната присъда са формални, съдържат твърдения, които не са подкрепени с доказателства по делото, което ги превръща в тенденциозни. Постановената осъдителна присъда почива на предположения, които не намират опора в събраните доказателства по делото, тъй като съдът е игнорирал заключението на назначената в хода на досъдебното производство СППЕ на пострадалия и неправилно е възприел заключението на втората СППЕ, която е назначена седем години след деянието, като в нея е направен уклончивия извод, че „може“ да се направи заключение, че инкриминираните в обвинителния акт закани са били от естеството си да предизвикат основателен страх за осъществяването им. Въззивният съд неправилно е приел, че целта на извършеното деянието била да се въздейства върху пострадалия във връзка с изграждането на оградата, като този извод се опровергавал от последвалите събития и предприети активни действия от пострадалия на 3.04.2018 г.

В съдебното заседание пред ВКС, защитникът на подс. М. – адв. С. поддържа касационната жалба с всички развити в нея съображения и моли за оправдаване на подсъдимия.

Представителят на ВКП пледира за неоснователност на касационната жалба, тъй като атакуваната с нея присъда не съдържа релевираните оплаквания. В мотивите към нея СГС е посочил ясно на какво се основават изводите за наличие на отправена заплаха и това са показанията на групата към свидетеля Г., за чиято достоверност въззивинят съд е представил надлежни мотиви, които удволетворяват изискванията за внимателно обсъждане на доказателствените източници. Съдът е дал отговор за обективна и субективна съставомерност на деянието, съобразен със закона и задължителната съдебна практика по въпроса и основателно е приел, че на фона на продължителната вербална агресия, разрушаването на построеното и причинените наранявания на пострадалия, изричането на заплашителните и заканителните думи по начало могат да възбудят страх за осъществяването им.

ВКС след като се запозна с доводите на страните, в пределите на предоставените си правомощия по чл. 347 от НПК и поискания касационен контрол, намери следното:

Касационната жалба е подадена от процесуално легитимна страна в предвидения в закона срок. Разгледана по същество е неоснователна.

С присъда от 16.01.2025 г. постановена по нохд № 3406/2021 г. С. Р. съд е признал подс. В. Д. М. за невиновен в това, че на 28.03.2018 г. на западната граница между имоти находящи се на [улица] [улица], в [населено място] се заканил с убийство на Д. А. Г. и това заканване е могло да възбуди в него основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по така повдигнатото обвинение по чл. 144, ал. 3 , вр. ал. 1 от НК.

На основание чл. 190 от НПК направените по делото разноски са останали за сметка на държавата.

По въззивна жалба на частния обвинител Г., депозирана чрез неговия повереник - адв. М. в СГС е образувано внохд № 4572/25 г. С присъда № 119 от 13.10.2025 г. на основание чл. 336, ал. 1, т. 2 от НПК присъдата на СРС е отменена и е постановена нова, с която подс. В. Д. М. е признат за виновен по възведеното му обвинение по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК а именно за това, че на 28.03.2018 г. на западната граница между имоти находящи се на [улица] [улица] [населено място] се заканил с убийство на Д. А. Г. като отправил думите: „ще те убия“ и това заканване е могло да възбуди в него основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 55, ал. 1, т. 2, б. Б от НК е осъден на наказание „ пробация“ включващо следните пробационни мерки: 1. „Задължителна регистрация по настоящ адрес“ за срок от една година и шест месеца с периодичност два пъти седмично и 2.“задължителни периодични срещи с пробационен служител“ за срок от една година и шест месеца, като потвърдил присъдата в частта, в която подс. М. е оправдан за това да инкриминираното място и дата да е отправи закана за убийство казвайки: „ще те пребия“, „ще те закопам“, „ще те съсипя, ще ви запаля, ще ви убия, имам погребална агенция и ще ви погреба всичките“.

Подсъдимият е осъден да заплати направените по делото разноски, както и тези направени от частния обвинител за възнаграждение на повереник.

По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.

В касационната жалба защитата е направила свой много подробен анализ на събраните гласни доказателства по делото, спирайки се на съдържащите се, според нея, вътрешни противоречия, които не са били обсъдени от въззивния съд, от където се е опитала да обоснове оплакването си за пороци в аналитичната му дейност.

В началото следва да бъде направено уточнението, че оспорването в жалбата на направения от въззивния съд доказателствен анализ не може да бъде възприет от ВКС, понеже тази дейност е суверенна за решаващия съд и тя не може да бъде заменена или изместена от ВКС в рамките на касационното производство. Преценката за достоверност на събраните доказателствени източници има отношение към касационната проверката, доколкото касае правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение и дали при извеждане на правнозначимите факти са били спазени изискванията на закона. Следователно на развитите в жалбата съображения за достоверност, респ. недостоверност на гласните доказателствени източници, ВКС ще даде отговор, проверявайки доказателствената дейност на решаващия съд, относима към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.

Въззивната инстанция е извършила обстоен и обективен анализ на събраните доказателствени източници, като не е допуснала отклонение от изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Изяснила е всички въпроси, касаещи предмета на доказване по делото съобразно чл. 102 от НПК, като самостоятелно е допълнила делото с нови доказателствени материали, като в хода на въззивно производство е провела допълнителен разпит на пострадалия св. Г., приобщила е показанията му от ДП по реда на чл. 281, ал. 4 вр. 281, ал. 1 от НПК /л. 9-10, т. 1 /, изискала и приела постановление на РП - Е. П. от 10.01.2020 г. за прекратяване на наказателното производство по ДП № 2263 ЗМК-710/18 г., пр. пр. № 1238/18 г., определение на СРС по нчд № 1506/20 г. и определение на СГС по внчд № 2660/20 г., с което е потвърдено определението на СРС и е изискала справка за съдимост на подс. М..

Съдът е разделил гласните доказателствени средства в три групи и е кредитирал показанията на групата на пострадалия, отчел е съдържащи се противоречия с останалите гласни доказателства, съпоставил ги е с наличните писмени доказателства по делото, като в аналитичната си дейност не е допуснала недооценяване и изопачаване на доказателствения материал. Правилно показанията на св. Г., св. Г. и св. В. са били поставени в основата на фактическите обстоятелства, като решаващо значение за ползването им с доверие се съдържа в тяхната конкретика, последователност, логичност и обективност. Обстоятелството, че св. Г. е страна в процеса и неговата заинтересованост би могла да са презумира, не влияе на качеството на депозираните от него показания, тъй като той добросъвестно е изложил известните за него факти, след като е бил предупреден за отговорността на чл. 290 от НК. Преценката на контролирания съд за тяхната обективност и надеждност не е произволна, а се дължи на професионален и обективен подход и съпоставка с останалите доказателства по делото. Съобщеното от него кореспондира с показанията на св. В. и св. Г. и с писмените доказателства по делото касаещи разрушаването на оградата и нанесените телесни повреди на пострадалия, установената вербалната агресия от подсъдимия и отправените от него закани, съпроводени с активни физически действия, насочени срещу телесния интегритет на пострадалия, обективирани в СМУ № 79/18 г./л. 34, т. 1/ и назначената СМЕ на пострадалия / л. 21-л. 23, т. 1/. Констатираните при прегледа на Г. контузия на теменно слепоочната област на главата, контузия на дясната долночелюстна става, контузия и оток на дясната ябълчена област, контузия с кръвонасясания по предната част на шията и по брадичката, кореспонидрат с гласните доказателства по делото за механизма на тяхното причиняване – хващането на св. Г. отпред за гушата, нанесения удар с ръка в лицето, в следствие от който залитнал и се ударил в касата на вратата на пристройката. Въззивният съд педантично се е спрял показанията на свидетелите св. И. С., св. П. С. и св. А. Г. / л. 8- л. 14/и на прочетените по реда на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 2 от НПК показания на св. В. Щ. и св. Т. Х. относно времето, мястото и начина на протичане на конфликта, при което е стигнал до извод, че измежду множеството отправени от подсъдимия реплики непротиворечиво е доказана репликата:„Ще те убия“, а останалите закани, които са инкриминирани с обвинителния акт „ Ще ви заколя“, „Ще ви закопая“, „Ще те пребия“, „Ще ви унищожа и ще ви запаля“, „Ще те съсипя“, „Ще те погреба“ „Ще те изселя“ и др. не са установени по несъмнен начин, поради което закономерно подс. М. е оправдан в тази част от обвинението.

Неоснователно се претендира от адв. С., че присъдата се основава на предположения, на селектирана част от показанията на разпитаните свидетели, без обсъждане на писмените доказателства и противоречията между тях с обясненията на подсъдимия.Това възражение заслужава внимание до толкова доколкото следва да се направи следното уточнение, че в нито един момент подсъдимият не е давал обяснения по обвинението.В хода на ДП след привличането му като обвиняем на 10.12.2020 г. / л. 17, л. 18, т. 2 / той е дал обяснения, в които е отрекъл да е извършил престъплението, като е препратил към „показанията“ си, които е дал като свидетел по делото преди две години. Протоколът от проведения разпит в качеството на обвиняем не е приобщен към материалите по делото в хода на проведеното съдебно следствие и за това не е част от доказателствения материал. Дори това да беше сторено от съда, следва да се посочи, че в съдържателен план, в него липсва информация по отношение на главния факт на доказване, а препращането към информация изложена в друго процесуално качество не би могла да бъде обсъждана от съда. В съдебното заседание провело се на 14.10.21 г. пред СРС, подсъдимият категорично е заявил, че отказва да даде обяснения, като при приключване на съдебното следствие на 16.01.2025 г. съдът отново е приканил подсъдимия да даде обяснения и той ясно е заявил, че отказва да даде обяснения. Пред СГС подсъдимият отново не е дал обяснения по обвинението. По тези причини оплакването на защитата, за игнориране от съда на основно доказателствено средство в наказателния процес, каквото са обясненията на подсъдим се явява несъстоятелно.

На следващо място, въззивният съд законосъобразно е ползвал резултатите на назначената в хода на съдебното производство СППЕ на пострадалия, вместо назначената на досъдебното производство, която въпреки, че е изготвена най - близко до инкриминираните събития не е съобразена с целия доказателствен материал събран по делото. В нея е прието, че отправените от подсъдимия думи не са предизвикали основателен страх в пострадалия за осъществяване на заканата, а само тревожност. Съдът е ценил резултатите от СППЕ на св. Г. назначена от първоинстанционния съд, в която е прието, че към момента на осъществяване на деянието, пострадалият е изпитал основателен страх за осъществяване на отправената срещу него от подсъдимия закана за убийство и извода кореспондира с показанията на св. Г., св. Г. и св. В. и с писмените документи по делото, в който са констатирани телесни наранявания, отговарящи на проявената физическа агресия към св. Г., която има значение за преценката за основателност на вербалната закана с убийство и възможността тя да възбуди основателен страх за осъществяването й. Освен това експертизата не е доказателство, а е способ за изследване, събиране, приобщаване и проверка на някой обстоятелства от предмета на доказване, в помощ на съда, който от своя страна има задължение да изследва в дълбочина събраните доказателства, най - вече показанията на свидетелите и да направи преценка за тяхната достоверност, вътрешна съгласуваност и непротиворечивост в това число съпоставяйки ги със становищата на експертите в различни области от науката, както това професионално е сторил въззивния съд.

В обобщение, ВКС прие, че срещу доказателствената дейност на въззивната съдебна инстанция не може да се отправи укор, тъй като съдът не е допуснал едностранчив или тенденциозен подход при интерпретацията на доказателствата, не е изопачил или недооценил тяхното значение и процесуална издържаност.

Друг момент в жалбата, който подлежи на касационна проверка е твърдението в нея, че мотивите на въззивната присъда са формални, съдържали противоречия и твърдения, които не са подкрепени с доказателства по делото. Това оплакване следва да бъде отнесено към категорията на абсолютните процесуални нарушения - липса на мотиви, чието наличие предполага отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Запознаването със съдържанието на мотивите към въззивната присъда налага извод, че те отговарят в пълнота на изискванията на чл. 305, вр. чл. 301 от НПК и в тях е даден ясен отговор на всички релевантни въпроси по същността на обвинението и на направените възражения на страните. Позицията на съда по фактите и правото е защитена професионално и не оставя никакво съмнение относно волята на съда и начинът, по който той е достигнал до извода за съставомерност на поведението на подс. М..

Изложените до тук съображения сочат, че контролираната съдебна инстанция не е допуснала съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, поради което жалбата и направеното в нея искане за отмяна на присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав при съда са неоснователни.

По касационното основание неправилно приложение на материалния закон по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.

При установените факти, въззивният съд е приложил правилно материалния закон, като е признал обективна и субективна съставомерност на поведението на подс. М. като престъпление по чл. 144, ал. 3 от НК. Претенцията на касатора с искане за оправдаването му в рамките на тези факти не може да намери основание в закона, тъй като ВКС има възможност да оправдае осъден подсъдим само в хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, каквато в случая не е налична.

Възраженията на защитата срещу извода на контролираната съдебна инстанция, че действията на подс. М. и отправената от него реплика „Ще те убия !“ не са могли да предизвикат основателен страх за осъществяването им са неоснователни. Конкретно отправената реплика, възприета от пострадалия Г., при конкретните обстоятелства, със съпътстващата физическа агресия и директно нападение с хващане на гушата, с удар в лицето и блъскане на тялото му, покриват критериите на закона за съставомерност на деянието по чл. 144, ал. 3 от НК. Становището на въззивния съд по правото, почива на правилно разбиране на закона и съобразяване с разрешенията дадени по неговото приложение от ОСНК на ВС в ТР № 53/89 г. по н. д. 47/89 г. за това, че деецът следва да съзнава съдържанието на заканата и че тя следва да е възприета от заплашения като действителна, без да е необходимо лицето действително да се е изплашило, а само да съществува основание, тя да би могла да се осъществи. Отправената реплика „Ще те убия !“ при конкретните обстоятелства правилно е преценена като такава с потенциал да възбуди основателен страх за осъществяването й. Присъдата е съобразена с разяснението направено в ТР № 53/89 г., за това, че преценката за съставомерност на деянието следва да бъде правена при конкретните обстоятелства по време на извършване на деянието, а не след това. Поради това събитията на 3.04.2018 г. и действията на пострадалия по довършване на започнато събаряне на граничещата с имота на подсъдимия ограда, нямат отношение към съставомерността на деянието, както е приел въззивния съд и не са в състояние да опровергават извода, че отправената закана на 28.03.2018 г. е била в състояние да възбуди основателен страх у св. Г. за осъществяването й, поради което възражението на защитата в тази насока е лишено от основание.

В касационната жалба и допълнението към нея не са наведени съображения за явна несправедливост на наказанието, което представлява касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, като искането за оправдаване на подс. М. е аргументирано с липсата на извършено престъпление, и с оглед приложението на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, по които възражения ВКС взе становище по - горе.

С оглед изложеното до тук, ВКС прецени касационната жалба за неоснователна, поради това, че атакуваната присъда не съдържа пороци, които да налагат отмяната й и връщане на делото за ново разглеждане, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК

ВКС, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА присъда №119 от 13.10.2025 г. постановена по внохд № 4572/25 г. по описа на С. Г. съд.

Решението е окончателно.

Председател:

Членове: 1.

2.