ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2518

София, 14.05.2026 година

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 4106 по описа на Върховния касационен съд за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби, подадени от Прокуратура на Р. Б. чрез прокурор при Софийски апелативна прокуратура и от отец П. А. П.-П., чрез процесуален представител адв. К. Г., двете против въззивно решение № 729 от 29.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 3040/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 4114 от 09.07.2024 г., постановено по гр. д. № 4055/2023 г. по описа на Софийски градски съд /погрешно посочено като „решение № 2075 на СГС от 25.04.2023 г. по гр. д. 8190/2022 г., I ГО, 23 състав“, порок отстраним по реда на чл. 247 ГПК/, в частта с която е отхвърлен иска на П. А. П.-П. против Прокуратурата на Р. Б. с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на повдигнато му обвинение за извършване на престъпление по чл. 201 НК, за което впоследствие е оправдан с присъда № 260001 от 05.11.2021 г., постановена по НОХД № 134/2019 г. на Районен съд - Своге, влязла в сила на 23.11.2021 г., над присъдената сума от 10 000 лева до сумата 13 000 лева и Прокуратура на Р. Б. е осъдена да заплати на ищеца допълнително сумата 3000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от 23.11.2021 г. до окончателното изплащане; решение № 4114 от 09.07.2024 г. по гр. д. № 4055/2023 г. по описа на Софийски градски съд е потвърдено в останалата част, включително в частта, с която претенцията е отхвърлена до пълния предявен размер от 50 000 лева. С решението са присъдени съдебни разноски.

Ищецът обжалва решението в отхвърлителната част до пълния предявен размер от 50 000 лева, а ответникът в частта, с която е уважен иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата 13 000 лева.

Жалбоподателят отец П. А. П.-П. обжалва решението, като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Позовава се на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Насрещната страна Прокуратура на Р. Б. не е подала писмен отговор и не изразява становище по жалбата.

Жалбоподателят Прокуратура на Р. Б. обжалва решението, като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Позовава се на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна отец П. А. П.-П., подаден чрез адв. К. Г., в които оспорва касационната жалба, поддържа, че решението в обжалваната от Прокуратура на Р. Б. част по същество е правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Касационните жалби са процесуално допустими, подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира:

От събраните по делото доказателства е установено, че в периода 25.06.2013 г. – 25.02.2014 г. П. П. е бил и. д. игумен на манастир „Седемте престола – Р. Б. край [населено място], [община]. Със заповед № 8 от 21.02.2014 г. на Софийска света митрополия той е освободен от тази длъжност и от качеството материалноотговорно лице на манастира и му е възложено на 25.02.2014 г. да се яви на проверовъчен кандидат свещенически изпит пред Епархийското ръководство, след което да премине 40-дневен богослужебен стаж в столичния катедрален храм „С. Н. . По повод назначаването на нов и. д. игумен на манастира от Софийска света митрополия е проведена финансова ревизия, след която и. д. игумен В. Т. е подал жалба в Прокуратурата по повод липсващ лек автомобил „Хюндай санта фе“, чийто собственик съгласно документацията е манастирът. По повод тази жалба през 2014 г. РП - Своге е образувана пр. пр. № 658/2014 г., в рамките на която П. П. е дал обяснения на 13.05.2014 г. и на 07.08.2014 г. С постановление от 26.02.2015 г. прокурор при РП - Своге е отказал да образува досъдебно производство поради липса на данни за престъпление от общ характер. След жалба от В. Т. с постановление от 06.03.2017 г. прокурор от СОП е отменил отказа и е върнал преписката на РП - Своге да извършване на допълнителна проверка. РП - Своге е събрала нови сведения от няколко лица, между които новият игумен, финансовият ревизор към Софийската света митрополия и П. П. – на 04.04.2017 и на 20.04.2017 г. С постановление от 26.06.2017 г. след направените допълнителни проверки прокурор при РП - Своге отново е отказала да образува досъдебно производство поради липса на данни за престъпление от общ характер. Този отказ е отменен с постановление на СОП от 16.03.2018 г. Междувременно е образувана пр. пр. № 493/2017 на РП - Своге по повод постъпили материали от Софийска света митрополия във връзка с пр. пр. № 658/2014. С постановление от 20.04.2018 г. двете преписки са обединени в пр. пр. № 658/2014. С постановление на РП - Своге от 06.07.2018 г. е образувано досъдебно производство № 77/2018 г. за престъпление по чл. 201 НК, извършено от П. П.. С постановление от 09.04.2019 г. ищецът е привлечен като обвиняем и му е взета мярка за неотклонение „подписка”. По повдигнатото обвинение е образувано НОХД № 134/2019 г. на Районен съд - Своге, по което е постановена оправдателна присъда № 260001 от 05.11.2021 г., влязла в сила на 23.11.2021 г. Спорен по делото пред въззивния съд е бил само размерът на дължимото на отец П. обезщетение за претъпени неимуществени вреди. По повод продължителността на делото съдът е изложил съображения, че наказателното производство срещу ищеца е започнало с привличането му като обвиняем с постановление от 09.04.2019 г. В рамките на ДП № 77/2018 г. П. П. е разпитван като свидетел на 03.08.2018 г. и на 26.09.2018 г. Когато досъдебното производство е образувано срещу неизвестен извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпление, което единствено ищецът би могъл да извърши, в този случай той търпи вреди от момента, в който е узнал за образуваното наказателно производство за конкретното престъпно деяние. Съдът е приел, че вредите от даване на сведения през 2014 г. не следва да се обезщетяват. За повторно даваните сведения през 2017 г., макар и да не е образувано досъдебно производство, ищецът следва да бъде обезщетен. Вредите в този период обаче не са така интензивни, както след образуването на досъдебното производство през 2018 г. и разпитите като свидетел след август 2018 г. Съдът е отчел, че даването на противоречиви сведения от самия ищец за произхода на средствата за закупуване на лекия автомобил /от една страна, че са от спонсори и лични спестявания, а от друга страна – че са дадени на заем от кръщелницата му/, както и липсата на отговор защо този автомобил е бил закупен и регистриран на името на манастира, а не на физическото лице, наред с другите обстоятелства, свързани с лошата организация в Прокуратурата, са довели до това продължително разследване. Наказателното дело е продължило спрямо ищеца от 03.08.2018 г. до 23.11.2021 г. или три години и четири месеца. Тази продължителност надвишава критериите на чл. 6 ЕКЗПЧОС, предвид естеството на престъплението, наличието на един обвиняем и едно деяние, приключване в съдебна фаза на една инстанция, както и наличието на подготвителни действия на Прокуратурата още от 2014 г. Сама по себе си неразумната продължителност на производството налага определяне на обезщетение на ищеца в размер на 4000 лева. На обезщетение в случая подлежат изживените от ищеца напрежение и безпокойство по повод повдигнатото срещу обвинение и проведеното наказателно производство, както и задълбочаването на всички заболявания, налични при ищеца преди воденото наказателно производство: артериална хипертония, хипертонично сърце, сърдечна недостатъчност, нервно мускулна дистрофия на пикочния мехур, злокачествено новообразувание на правото черво, колостомия, неинсулино зависим зах. диабет и систолна диастолна дисфункция. Ето защо, справедливият краен размер на обезщетението възлиза общо на сумата 13 000 лева. Не е доказано твърдението, че ищецът е останал без работа във връзка с наказателното производство. Прокурорската преписка от 2014 г. е започната след жалба на новия игумен на манастира, от който ищецът е освободен по решение на Софийската света митрополия. Няма доказателства, че П. П. е освободен от длъжност от следващ храм, в който е служел по време на наказателното дело. Наред с това, при даването на сведение на 20.04.2017 г. на л. 55 от ДП № 77/2018 г. е установено, че е бил свещеник в друг храм. Свидетелските показания, че в резултат на наказателното дело се е наложило ищецът да прави помени по гробищата, за да се препитава, както и че заради проблемите с Прокуратурата е останал без работа, са заключения на свидетелите, чийто източник са слухове в средите на свещенослужителите, поради което и съдът не ги е кредитирал. Няма медийно отразяване на случая, което също е фактор за намаляване на обезщетението.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят отец П. А. П.-П. поддържа основания за допускане на касационното обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по следните правни въпроси: 1. „Налице ли са предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата за обезщетяване на причинени вреди, от провеждани действия, свързани с наказателното преследване, преди ищецът да е имал процесуалното качество на обвиняем? И следва ли това да се цени при определяне на продължителността и интензитета на търпените от него вреди, подлежащи на обезщетяване по реда на ЗОДОВ?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да формира своите изводи по съществото на спора, като обсъди всички събрани доказателства, доводите на страните и оплакванията на жалбоподателя?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да прецени в пълнота значението на всички действия предприети от ответника – прокуратурата срещу ищеца и всички аспекти за здравето на последния /причинени или усложнени заболявания, тяхната продължителност и тежест/, уронване на престижа и доброто име на пострадалия в обществото, професионално злепоставяне, довело до невъзможност за развитие на професионална кариера, загуба на работно място, скъсване или влошаване на взаимоотношенията?“ и 4. „Следва ли при определяне на размера на обезщетение съдът да цени и обществено-икономическите условия и стандартът на живот към момента на увреждането, за да не се допусне неоснователно обогатяване на пострадалия, но и несправедливо занижено обезщетение?“. Сочи, че първият въпрос е включен в предмета на висящото тълк. д. № 2/2025 г. по описа на ВКС, ОСГК, евентуално е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а останалите въпроси са решени в противоречие с практиката, както следва: решение № 173 от 03.01.2016 г. по т. д. № 1689/2015 г. на ВКС, II, т. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на ВКС, I т. о. /по втория въпрос/; ППВС № 4 от 23.12.1968 г., ТР № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, решение № 161 от 03.06.2016 г. по гр. д. № 377/2016 г. на ВКС, IV г. о. и др. /по третия въпрос/ и решение № 161 от 03.06.2016 г. по гр. д. № 377/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 153 от 10.05.2012 г. по гр. д. № 489/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 148 от 26.06.2019 г. по гр. д. № 3678/2018 г. на ВКС, III г. о. и решение № 55 от 11.03.2013 г. по гр. д. № 1107/2012 г. на ВКС, IV г. о. /по четвъртия въпрос/.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят Прокуратура на Р. Б. поддържа основание за допускане на касационното обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирал е следните правни въпроси: 1. „За начина на определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната съдебна практика на Върховния съд в т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г.?“ и 2. „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 1 и т. 3 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, а вторият въпрос е решен в противоречие с казуална практика на ВКС – решение № 133 от 07.06.2021 г. по гр. д. № 2615/2020 г., III г. о., решение № 35 от 31.03.2022 г. по гр. д. № 1925/2021 г., III г. о. и решение № 101 от 15.02.2024 г. по гр. д. № 4714/2023 г., IV г. о.

Настоящият състав счита, че обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо.

По касационната жалба на отец П. А. П.-П.:

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. Първият въпрос не може да обуслови допускане, тъй като не отговаря на истината твърдението на касатора, че съдът не е съобразил в решението си периода, преди привличането му в качеството на обвиняем и извършените с негово участие процесуално следствени действия. Ето защо, по въпроса не следва да се обсъжда наличието на поддържаното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Вторият въпрос е също изцяло формално поставен. Независимо, че касаторът препраща към оплаквания в касационната си жалба, в нея не се съдържат изрични твърдения за конкретни доказателства, доводи и възражения, който да не са били взети предвид от въззивния съд при постановяване на решението. В случая съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства, становищата и възраженията на страните. Анализирал е всички заболявания на ищеца и отражението им върху качеството му на живот. Не е възприел обаче, тезата на касатора, че незаконното обвинение му е попречило в професионален план и е сложило край на кариерата му. Посочил е, че крайно определеният от съда размер на обезщетението е съответен на обществено-икономическите условия и стандартът на живот към момента на увреждането. По съществото си третият, четвъртият и петият въпроси изразяват несъгласието на касатора с размера на присъденото обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, което само по себе си не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като, че съдът е постановил решението си при съобразяване на практиката на ВС и ВКС.

По касационната жалба на Прокуратура на Р. Б.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси, каещи определянето на обезщетението за неимуществени вреди от съда по справедливост. Същите не са решени в противоречие със съдебната практика, а напротив в съответствие с нея. В практиката – ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и множество решения на ВКС по чл. 290 ГПК, е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Такива обстоятелства, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по искове с пр. основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, са: личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Във всички случаи на приложение на чл. 52 ЗЗД, база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди са стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането – в този смисъл са например решение № 115 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 593/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 9 от 07.02.2012 г. по гр. д. № 733/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 299 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 1179/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 49/27.04.2011 г. по гр. д. № 697/2010 г. на ВКС, III г. о. и решение № 422 от 22.12.2015 г. по гр. д. № 2407/2015 г. на ВКС, IV г. о. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното /решение № 163 от 01.07.2016 г. по гр. д. № 411/2016 г. на ВКС, IV г. о./. Моралните вреди са индивидуално определими и в дисхармония със справедливостта е определяне на обезщетение по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди /решение № 673 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 1916/2009 г. на ВКС, IV г. о./. В съзвучие с практиката съдът е изложил обосновани мотиви, защо приема именно сумата 13 000 лева за справедливо обезщетение. Отчел е характера и вида престъплението, в което е бил обвинен ищеца, взетата по отношение на него мярка за неотклонение „подписка” и неразумно дългия срок на воденото от Прокуратурата разследване, а също така възрастта и сериозността на заболяванията на ищеца, които неминуемо са се задълбочили в следствие на изживения стрес от неизвестния изход на наказателното производство. Както се посочи, по-горе само по себе си несъгласието на касатора с крайните изводи на съда не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението.

Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. При този изход на спора пред настоящата инстанция на страните не следва да се присъждат разноски.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 729 от 29.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 3040/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: