ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2579

гр. София, 18.05.2026г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове: Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева ч. гр. дело №1881/2026 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на М. Л. Ж., чрез адв. Я. срещу определение №2039/19.12.2025г. по в. ч.гр. д. №1078/2025г. на Софийски окръжен съд, с което се изменя първоинстанционното определение, постановено по гр. д. №209/2024г. по описа на Районен съд – Своге, като той е осъден да заплати на Е. Е. О. и М. Е. О. допълнително сумата в размер на 600.00 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. Според касатора, определението е неправилно поради което моли за неговата отмяна. В изложението на основанията за касационно обжалване, жалбоподателят твърди наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация по следните въпроси:

1.“Длъжен ли е съдът при присъждане на адвокатско възнаграждение да извърши конкретна и мотивирана преценка на реално извършените процесуални действия, фактическата и правната сложност на делото и обема на положения адвокатски труд, или може формално да присъди възнаграждение съобразявайки се единствено с минималните размери по Наредба №1/2004г.?“

2. „Допустимо ли е присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуално действие, извършено след изтичането на преклузивния срок по чл. 131 ГПК, и следва ли такова действие да бъде отчетено при определяне на размера на дължимите разноски?“

3. „Допустимо ли е съдът да уважава искане за изменение на съдебен акт в частта за разноските при липсата на представен списък по чл. 80 ГПК?“.

4. „Съвместимо ли е с принципите на равенство на страните и справедлив процес изпращането на препис от нередовна искова молба на ответника преди отстраняване на нередовностите по чл. 129 ГПК и допустимо ли е при това положение присъждане на разноски в полза на ответната страна?“, по който се твърди противоречие с практика на КС на РБ и СЕС.

5. „Допустимо ли е присъждане на адвокатско възнаграждение в размер, който не е съразмерен на реално извършените процесуални действия и води до непропорционална финансова тежест за загубилата страна?“

По следните въпроси се мотивира наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, и по тях липсва уеднаквена практика:

6.„Следва ли съдът да изпраща препис от искова молба преди отстраняване на нейните нередовности, и какви са последиците от това нарушение върху допустимостта на процесуалните действие на ответника и присъждането на съдебни разноски, включително адвокатски хонорара?“

7. „Допустимо ли е присъждането на адвокатско възнаграждение за субсидиарен иск /чл. 54, ал. 2 ЗКИР/, който е процесуално недопустим, поради наличие на административен ред за защита и няма реално обусловена съдебна защита?“

8.“Допустимо ли е присъждането на адвокатско възнаграждение за нередовен субсидиарен по своя характер иск/чл. 54, ал. 2 ЗКИР/?“

9.“Как следва да се определи материалния интерес и съответно адвокатското възнаграждение при съединени искове, когато един от тях е недопустим и неоснователен още при предявяването?“

Чрез депозирания писмен отговор ответниците по частната касационна жалба Е. О. и М. О. оспорват наличието на основания за допускане на определението на въззивния съд до касационно обжалване, респективно излагат становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството по гр. д. №209/2024 г. по описа на Районен съд – Своге е образувано по искова молба на М. Л. Ж. против Е. Е. О., М. Е. О. и Р. В. Б., с която, според посоченото в заглавната част са предявени искове по чл. 54, ал. 2 ЗКИР и чл. 109 ЗС.

В изпълнение на разпореждане №378 от 26.04.2024г., преписи от исковата молба се връчени на Е. Е. О. -на 13.06.2024г. и на М. Е. О.- на 17.05.2024 г.

На 16.07.2024г. е постъпил общ отговор от двете ответници чрез адв. А. Т., към който е приложено пълномощно.

С последващо определение №42 от 27.01.2025г., РС е оставил повторно без движение исковата молба на основание чл. 129, ал. 2, вр. ал. 4 ГПК, с указание за отстраняване на констатирани нередовности. Поради липсата на изпълнение на задължителните указания в срок, с определение №113 от 18.03.2025г. исковата молба е била върната, а производството –прекратено.

В срока за обжалване на определението, ответниците са депозирали молба по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК за допълването му в частта за разноските, като им бъде присъдена сумата 3 200 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Към молбата е представен договор за правна защита и съдействие от 22.06.2024г., в който е уговорено възнаграждение в посочения размер, заплатено в брой.

Първоинстанционният съд с определение №215/03.06.2025г. е допълнил определение №113 от 18.03.2025г. в частта за разноските, като е осъдил М. Л. Ж. да заплати на Е. Е. О. и М. Е. О. разноски за адвокатско възнаграждение, редуцирано на осн. чл. 78, ал. 5 ГПК на 600 лв., с оглед възражението на ищеца, обективирано в отговора на молбата по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК.

Срещу последното определение са постъпили частни въззивни жалби и от двете страни.

С обжалваното определение, въззивният съд е осъдил М. Ж. да заплати на Е. О. и М. О. допълнително сумата в размер на 600.00 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. За да се произнесе в този смисъл, въззивният съд е изложил, че липсата на приложен списък по чл. 80 ГПК води до ненадлежно упражняване на правото да се иска единствено изменение на решението/определението в частта за разноските, какъвто настоящия случай не е, доколкото с прекратителното определение съдът изобщо не се е произнесъл по тяхната дължимост. Посочил е също, че изплатеното адвокатско възнаграждение не следва да се оставя в тежест на възложителя по договора, само защото производството е прекратено, поради неизпълнение на указания, дадени от съда, преди адвокатът да е предприел действия по защита на интересите на довереника. Съдът е съобразил, че ответницата М. О. е депозирала писмен отговор след изтичане на едномесечния срок за това, поради което това извършено от нейния пълномощник действие не следва да се взема предвид при определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение, а единственото уговореното процесуално представителство. Въззивният съд е изчислил съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Наредба №1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, дължимото възнаграждение /общо 2349.52 лв./ , като е отбелязал, че претендираното такова в размер на 3200 лева е прекомерно. Позовавайки се на задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС в Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, и съобразявайки вида на спора, материалния интерес, видът и количеството на действително извършената работа /като се отчете, че единствено по отношение на единия от ответниците депозирания отговор е в срок/ и фактическата и правна сложност на делото, въззивният съд е определил адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв. общо за двете ответници.

Настоящият състав на ВКС за да се произнесе по поддържаните от жалбоподателя основания за допускане до касационно обжалване, съобрази следното:

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС следва да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на жалбоподателя или от изложените от него факти и обстоятелства в касационната жалба или от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира.

Не се констатира въззивният съд да не е изпълнил задължението си да извърши конкретна преценка при определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение. Напротив съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК и в съответствие с константната съдебна практика, въззивният съд е определил размера на адвокатското възнаграждение, отчитайки фактическата и правна сложност на делото, както и действително извършените в производството – по брой, вид, сложност и трудоемкост, действия от процесуалния представител по осъществяването на правна помощ на подзащитната му страна, поради което е присъдил сумата от 1200лв., платима общо на двете ответници, а не целият, претендиран размер от 3200 лева. Предвид изложеното, по първия въпрос не се установява наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият въпрос също не мотивира допустимост на касационно обжалване, тъй като при определяне на възнаграждението въззивният съд изрично е посочил, че писменият отговор на ответницата М. О. е депозиран след изтичане на срока за това, поради което не следва да се съобразява при определяне на размер на дължимото адвокатско възнаграждение.

Не се констатира произнасянето на въззивния съд по третия въпрос да е в противоречие с Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК. Напротив, точно са съобразени и приложени разясненията в т. 8 от същото, според които пропускът на съда да се произнесе по своевременно направеното от страната искане за разноски не се преклудира при липса на представен списък по чл. 80 ГПК, поради което и представянето на списък на разноските не е предпоставка за реализиране на допълване на решението в тази му част. Правната последица, установена с чл. 80, изр. 2 ГПК, настъпва само по отношение на изменението на решението в частта му за разноските, а не по отношение на неговото допълване.

Досежно следващите два въпроса не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практика на КС на РБ и на СЕС. Освен, че лисва конкретно цитирана такава, необходима за извършването на преценка за наличието на специалната предпоставка за допустимостта на касационното обжалване, следва да се посочи също, че въззивният съд изрично е цитирал и съобразил решенето на СЕС, според което посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на адвокатските възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Въпреки, че е изчислил минималният размер съобразно Наредбата за адвокатската работа, въззивният съд е определил адвокатско възнаграждение под минималния размер именно съобразявайки видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

По отношение на следващите въпроси, поставени във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се отбележи, че липсва необходимост от развитието на правото, тъй като по въпроса за дължимостта и справедливия размер на адвокатското възнаграждение при направено възражение за прекомерност, е налице многобройна практика, която е била съобразена от въззивния съд. Според утвърдената съдебна практика по приложението на чл. 78, ал. 4 ГПК, ответникът има право на разноски при прекратяване на производството по делото дори основанието за прекратяване да е поради неотстраняване на нередовностите на искова молба. Нередовната искова молба трябва да бъде уточнена преди връчване на препис от нея на ответника /чл. 129, ал. 2 вр. чл. 131, ал. 1 от ГПК/, но е възможно уточнението да се извърши и впоследствие /чл. 129, ал. 4 от ГПК, чл. 143, ал. 2 от ГПК/. В този смисъл се приема, че връчването на препис от искова молба, която не е редовна, няма значение по въпроса за отговорността за разноски. Щом ответникът е получил такъв препис и е сторил разноски за да подаде отговор, едва след което ищецът е оттеглил иска, при прекратяване на производството за ответника възниква право да бъде обезщетен за сторените разноски. Ответникът е длъжен да изчерпи доводите и възраженията си с отговора срещу исковата молба, а ползването на адвокатска помощ при тази му дейност е наложително, с оглед предвидените от процесуалния закон преклузии. Всички разноски, свързани с ползването на такава помощ, се дължат на ответника при прекратяване на делото, независимо, дали е проведено първото заседание по него. Достатъчно условие за възникване на правото по чл. 78, ал. 4 от ГПК е разходите да са сторени след получаване на препис от исковата молба с указания по чл. 131 от ГПК и преди ответникът да е уведомен за прекратяване на производството. Въпросът за доказването на разходите е фактически. Съдът, пред когото се претендира възлагането на разноските, трябва да се увери, че те действително са направени от ответника преди прекратяването на производството и че са във връзка със защитата му по делото./ в този см. определение № 289/12.05.2011 г. ч. гр. дело № 255/2011 г. на ВКС, Определение № 73 от 23.02.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4831/2021г./

Във връзка с последните три въпрос следва да се отбележи, че доколкото съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, то на още по-голямо основание такива му се дължат ако още от самото начало ищецът е осъзнавал, че предявява нередовен, недопустим и неоснователен иск /каквито твърдение са съдържат в самите поставени въпроси/ по чл. 54, ал. 2 ЗКИР. След като ищецът е предявил исковете и преписи от исковата молба /макар и частично нередовна/ са били изпратени на ответниците, които от своя страна са ангажирали адвокат, който да проучи делото и да изготви писмен отговор, то ищецът следва да понесе разноските, направени от последните в тази връзка, тъй като се налага изводът, че не ответниците с поведението си са дали повод за завеждане на делото, а ищецът в последствие сам е променил първоначалното си намерение.

Въпреки направеното искане, на ответниците по частната касационна жалба не следва да се присъждат разноски за настоящото производство по чл. 248 ГПК, тъй като то не е самостоятелно, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в съответната инстанция. /в този см. определение №662/15.02.2024г. по ч. гр. д. №418/2024г. на ВКС, определение №1355/21.03.2024г. по ч. гр. д. №1031/2024г. на ВКС и др./.

По изложените съображения, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2039/19.12.2025г. по в. ч. гр. дело №20251800501078/2025г. на Софийския окръжен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: