РЕШЕНИЕ

№ 240

гр. София, 20.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Антоанета Данова

Членове:Невена Грозева

Калин Калпакчиев

при участието на секретаря Илияна Петкова

в присъствието на прокурора Петя Маринова

като разгледа докладваното от А. Д. К. наказателно дело от общ характер № 20268002200280 по описа за 2026 година Производството е образувано по касационен протест, депозиран от Апелативна прокуратура - София, срещу решение №428 от 12.12.2025 г., постановено по внохд №547/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд.

В протеста е релевирано касационното основание по чл. 348 ал. 1 т. 1 от НПК. Доводите, чрез които то се обосновава са свързани с обстоятелството, че след като въззивният съд е намерил, че подсъдимият при управление на процесното МПС е нарушил разпоредбата на чл. 20 ал. 2 изр. 1 от ЗДвП /а не инкриминираното в обвинителния акт нарушение по чл. 20 ал. 2 изр. 2 от НПК/, и това нарушение се намира в причинно - следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат, е следвало със съдебния си акт да даде правилната правна квалификация и да признае В. Ц. за виновен в извършване на престъпление по чл. 343 ал. 1 б. „в“ във вр. с чл. 342 ал. 1 от НК във вр. с чл. 20 ал. 2 изр. 1 от ЗДвП. За да аргументира тезата си прокурорът се позовава на разрешенията, дадени в ТР №2/2016 г. по т. д. №2/2016 г. на ОСНК, че „съдът е компетентен да даде правилната квалификация на нарушението, запълващо бланкетната норма на чл. 343 от НК, когато в обстоятелствената част на обвинението са описани фактическите обстоятелства по извършването му“. След като в обстоятелствената част на обвинителния акт /стр. 8 от същия/ е било отразено, че подсъдимият е „бил длъжен да се движи със скорост позволяваща му, с оглед осветеността на фаровете пред автомобила да възприеме внезапно появилия се пешеходец, и да намали скоростта“, то въззивият съд е имал задължението да даде правилната квалификация на нарушението. В заключение се моли да бъде отменено решението на Софийски апелативен съд и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа депозирания протест по изложените в него съображения и с направеното искане. Акцентира на това, че апелативният съд е могъл сам, без процесуална намеса от страна на прокурора, да промени квалификацията на нарушението, запълващо бланкетната норма на чл. 343 от НК, още повече, че в случая става въпрос за нарушение на една и съща разпоредба - чл. 20 ал. 2 от ЗДвП, в която се съдържат две хипотези. В подкрепа на този си извод се позовава на решение по н. д. № 894/2021 г. на I н. о на ВКС, решение по н. д. № 615/2022 г. на I н. о. на ВКС и решение по н. д. №54/1975 г. на ОСНК на ВС. Счита, че когато водачът на МПС предварително не изпълни задължението си по чл. 20 ал. 2 от ЗДвП да се движи със съобразена скорост, в резултат на което настъпят обществено опасните последици, то той сам се е поставил в невъзможност да ги предотврати. Изразява несъгласие с извода на съда, че пострадалият е страдал от деменция, която е изключвала вменяемостта му, позовавайки се на показанията на близките на починалия, разпитани в качеството на свидетели.

В заключение моли протеста да бъде уважен.

Повереникът на частните обвинители Й. П. И., А. С. С. и П. С. С.- адв. С. поддържа казаното от представителя на държавното обвинение и моли да бъде отменено протестираното съдебно решение, както и да им бъдат присъдени направените по делото разноски.

Адв.В., защитник на подсъдимия В. Ц. взема становище за неоснователност на касационния протест и моли да не бъде уважаван. Твърди, че цитираните от прокурора съдебни решения качествено се отличават от хипотезите, които са били предмет на обсъждане по настоящото дело в две насоки - първо, въпросните решения, касаят дела, по които фактическата обстановка е била установена и второ, настоящият случай е специфичен, тъй като пострадалото лице е невменяемо. Във връзка с направеното от прокурора оспорване на състоянието на невменяемост на пострадалия, защитникът счита, че от приетата съдебно психиатрична експертиза и от разпита на роднините му, проведен на досъдебното производство, фактът, че починалия не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, е безспорно установен. По-нататък посочва, че описаната в обвинителния акт фактическа обстановка е останала недоказана. Нещо повече, обстоятелствата, че пострадалият е идвал откъм квартала, в който живее, пресякъл е първото пътно платно, след това е прескочил мантинелата, след което се е затичал пред колата на подсъдимия, не се подкрепят от каквито и да е било доказателства. На следващо място пледира, че състоянието на невменяемост на пострадалия предполага множество хипотези, свързани с поведението му на пътя, разгледано в контекста на присъствието му изобщо на пътното платно, придвижването и действията му преди настъпването на удара с автомобила. Обръща внимание и на изводите в автотехническата експертиза относно това, че скоростта, с която МПС-то е било управлявано от подсъдимия /около 110 км/час/, не е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, както и че дори и подсъдимият да се е движил с разрешената от закона скорост от 90 км/час, произшествието също не е могло да бъде предотвратено. На следващо място се посочва, че въпросът за светлините е ключов за правилното решаване на делото, защото според експертните изводи е абсолютно невъзможно при движение на къси светлини, предвид дължината на опасната зона за спиране на автомобила и движението на пешеходеца по пътното платно, водачът на превозното средство своевременно да възприеме появата на пострадалия на пътя и да предизвика адекватната реакция на опасността. За да се избегне произшествието, според експертите, подсъдимият е следвало да управлява автомобила със скорост по - ниска от 70-73 км/час, като за това, че нищо от пътната обстановка не е задължавало В.Ц. да управлява с такава скорост, са изложени подробни аргументи. Макар да изразява несъгласие с част от мотивите на въззивната инстанция, защитникът пледира, че дори и в хипотезата на чл. 20 ал. 2 изр. 2 от ЗДвП, подсъдимият не би могъл да носи отговорност при така очертаната фактология в обвинителния акт. Независимо от това обаче същият обръща внимание и на обстоятелството, че дори да бяха налице фактически данни, обосноваващи нарушението по горната разпоредба от ЗДвП, то препятствието, което е възникнало /пешеходеца/, по никакъв начин не е било закономерно. В заключение моли протеста да бъде оставен без уважение.

В последната си дума подсъдимият В. В. Ц. счита, че е невинен и моли да бъде потвърдена оправдателната присъда.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационния протест, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда №4 от 05.02.2025 г., постановена по нохд №553/2024 г., Софийски окръжен съд е признал подсъдимия В. В. Ц. за невиновен в това, че на 14.08.2021 г. на главен път /път/ /срещу трети километър/ посока /населено място/- /населено място/, при управление на МПС - л. а. /марка/, модел /модел/, с рег. №/рег. номер/, е нарушил разпоредбата на чл. 20 ал. 2 изр. 2 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на С. К. И., поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 343 ал. 1 б. „в“ във вр. с 342 ал. 1 от НК.

По въззивен протест и въззивна жалба на частните обвинители, пред Софийски апелативен съд е било образувано внохд №547/2025 г., приключило с решение №428 от 12.12.2025 г., с което първоинстанцинната присъда е била потвърдена.

Касационният протест е НЕОСНОВАТЕЛЕН.

За да потвърди постановената спрямо подсъдимия Ц.

първоинстанционна оправдателна присъда въззивната инстанция, макар да е споделила крайният извод на Софийски окръжен съд, е внесла съществени корекции в мотивите му от правна страна, приемайки, че в случая не се касае за случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. Според апелативния съд, доказателствата по делото обосновават нарушение на разпоредбата на чл. 20 ал. 2 изр. 1 от ЗДвП, допуснато от подсъдимия при управление на процесното превозно средство, което нарушение е в пряка-причинно следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат, но независимо от това, не може да се постигне осъждане на В. Ц., тъй като с обвинителния акт не е било инкриминирано посоченото по-горе нарушение, а прокурорът е претендирал, че подсъдимия е нарушил разпоредбата на чл. 20 ал. 2 изр. 2 от ЗДвП. Извода на съда, че водачът на процесния автомобил е нарушил разпоредбата на чл. 20 ал. 2 изр. 1 от ЗДвП е верен и се споделя от настоящата инстанция. За правилното решаване на делото е било необходимо да се изяснят следните обстоятелства: характеристиките на пътя в района на местопроизшествието, посоката и разположението на автомобила на пътното платно; скоростта на движението му преди удара; светлините на фаровете на автомобила към момента на произшествието; мястото на настъпването на удара; разстоянието, от което водача на автомобила е могъл обективно да възприеме пресичащият пешеходец; посоката и скоростта на движение на последния; областта от тялото на пострадалия, в която е настъпил инициалния удар; предотвратимостта му от техническа гледна точка при движение на автомобила с установената по делото скорост и при разрешената за пътния участък; здравословното състояние на пострадалия и в частност дали същият е страдал от дементен синдром; причината за смъртта на пострадалия. Всички тези обстоятелства са били детайлно изяснени от контролирания съд, на базата на събрания по делото доказателствен материал, които е бил подробно анализиран и обсъден в мотивите на въззивния съдебен акт. В този смисъл възражението на защитника на подсъдимия, че по настоящото дело фактическата обстановка, свързана с произшествието е останала неизяснена, а и същата не би могло да се изясни изобщо от събраните доказателства, които са единствено възможните, е лишено от основание. Въззивната инстанция с основание е кредитирала изводите, направени в комплексната медицинска и автотехническата експертиза, при изготвянето на която освен всички материали по делото е била използвана и компютърна симулация на местопроизшествието - най - съвременния метод и достижение на автотехническото познание. Компютърната симулация е сложен, актуален метод за провеждане на компютърно базирани експерименти с математически модели, които описват поведението на обектите за определен период от време.

Чрез нея се симулират реални ситуации и е изключително полезна при изследване на динамични системи, които трудно подлежат на математическо моделиране, какъвто е настоящият случай /в този смисъл Р по н. д.№833/2024 г. на III н. о. на ВКС/. Именно чрез проведената компютърна симулация е установен като най-вероятен възприетия от вещите лица механизъм на произшествието, а именно: преодоляване на мантинелата от пешеходеца, пресичане чрез бързо бягане от ляво на дясно под ъгъл от 94 градуса спрямо посоката на движение на автомобила и отклонение на последния с 3-4 градуса вдясно спрямо същата посока на около 63 метра преди удара, като според експертите е напълно възможно това отклонение да не се дължи на поведение на водача, свързано със завиване на волана, а на действието на някоя от защитните системи, с които е бил оборудван автомобила. Като изходни данни за извършване на компютърната симулация, вещите лица в съдебното заседание пред окръжния съд са посочили височината и теглото на пешеходеца, описаните в протокола за оглед находки - положението на петното от кръв в близост до мантинелата, положението на тялото на пострадалия след удара, положението на откъснатата следствие на удара негова ръка и техническите характеристики на автомобила - дължина, широчина и маса с един водач, в резултат на които данни по математически модел е била изчислена скоростта на движение на автомобила и тази на пешеходеца, съответно е било определено мястото на удара. Експертите са уточнили, че местоположението на тялото след удара е водещо, поради липса на следи от спиране, задиряне и пр. и при въвеждането на различни от посочените в експертизата стойности, не се е получавало фиксираното в протокола място на тялото в крайното му положение. Травматичните увреждания по пострадалия са дали възможност на съдебния лекар от състава на комплексната експертиза да приеме, че се касае за пресичане на пешеходеца от ляво на дясно спрямо посоката на движение на процесното превозно средство, като в съдебното заседание вещите лица са категорични, че пострадалият е изминал известно разстояние по пътното платно, тъй като ударът е настъпил достатъчно навътре - на границата между лявата и дясната ленти за движение за посоката на автомобила. Тук е важно да се отбележи, че според устните разяснения на вещите лица в съдебното заседание, дори да се приеме, че пешеходецът се е движил срещу автомобила и се е завъртял преди удара, зоната на видимост на водача на МПС- 68 метра до мястото на удара и времето му за реакция, не се променят. В тази връзка по делото е било установено, че към момента на произшествието автомобилът на подсъдимия е бил с включени къси светлини на фаровете, чиято осветеност на левия фар е на разстояние 68 метра.

Съгласно възприетото от вещите лица движение на пешеходеца от ляво на дясно за посоката на автомобила, когато С. И. е навлязъл в неговото платно за движение /именно тогава е станал опасност за движението/, превозното средство се е намирало на 83,50 метра от мястото на удара. Изложената от защитникът хипотеза в хода на пледоарията му, за евентуално криене на пострадалия под нивото на мантинелата или зад храсти, не държи сметка на обективно установения факт, че близката до движението на процесния автомобил преграда е била поставена на самата пътна лента, липсва разделителен остров и растителност. Все в контекста на поведението на пострадалия на пътя, направеното от прокурора оспорване на психичното заболяване на С. И.- мултиинфартна сенилна деменция с допълнителни симптоми, изключващо вменяемостта, е неуспешно. Това е така, тъй като това страдание е установено както от СПЕ-за, така и от показанията на свидетелите - роднини на пострадалия, дадени на досъдебното производство и надлежно приобщени от първата инстанция. От друга страна обаче, не следва да се придава по-голямо значение на психичното заболяване на пострадалия, отколкото то в действителност има, тъй като състоянието на невменяемост на жертвата не изключва наказателната отговорност на подсъдимия, ако са налице всички обективни и субективни признаци от състава на инкриминираното престъпление, така както тя не би се изключила и с пострадал малолетен, който по презумпция не може да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи.

Независимо от гореизложеното, значимият за делото факт е, че опасността за водача е възникнала не кога да е, а именно в момента, в който лицето след като е преодоляло мантинелата е предприело пресичане на пътното платно за посоката на движение на автомобила. Съгласно експертното заключение, при избраната от подсъдимия скорост на движение от около 110 км/час и при разрешената такава от 90 км/час, ударът е бил непредотвратим, тъй като е попадал в опасната зона за спиране на автомобила. За да е в състояние подсъдимият да избегне произшествието, според вещите лица, е следвало да управлява л. а. със скорост по-ниска от 73 км/час. При това положение, правилно е преценено от въззивната инстанция, че инкриминираното нарушение на чл. 20 ал. 2 изр. 2 от ЗДвП, не е налице, защото дори подсъдимият да се е движил с разрешената от закона скорост, то той не би могъл да предотврати съставомерните последици. По-нататък, напълно законосъобразно апелативният съд е обмислил дали е консумирано нарушението на чл. 20 ал. 2 изр. 1 от ЗДвП –налице ли са били фактори от обективната действителност, които са задължавали водача да намали величината на скоростта съобразно разрешената от закона. А такива фактори по настоящото дело категорично са налице - произшествието е осъществено в тъмната част на денонощието, участъкът от пътя не е бил осветен с улично осветление и от светлини на намиращи се в близост обекти. С други думи, подсъдимият е имал задължение да съобрази скоростта си с конкретните условия на видимост. Съгласно практиката на ВКС скоростта на МПС трябва да се съобразява винаги с конкретните пътни условия и по-специално с отрицателното действие на различни фактори, които затрудняват движението и застрашават неговата безопасност /Р №248 по н. д.71/77 г. на III н. о. на ВС/. Водачът на МПС е длъжен да избира такава величина на скоростта при движение нощно време, която да е съобразена с разстоянието на видимост, осветено от фаровете на автомобила му, за да може своевременно да възприеме появяващото се препятствие и да го избегне чрез спиране /ТР №28 по н. д. №10/84 г. на ОСНК/. Видът на пътя е без значение, като това правило важи дори и при движение по автомагистрала. Движението по различните видове пътища се подчинява на същите правила и след като видимостта по една или друга причина / в случая движение нощем/, е ограничена, то скоростта следва да се намали до постигане на възможност водачите на пътните превозни средства да спрат в рамките на зоната на осветеност от фаровете /Р №287 по н. д.№241/86 г. на III н. о. на ВС/. В конкретният случай, ако подсъдимият е управлявал автомобила със скорост от около 73 км/час или по-ниска, същият би могъл своевременно да възприеме пешеходеца, когато той е започнал пресичането на пътното платно за неговата посока на движение /в този момент автомобила е бил на разстояние 83,50 метра до мястото на удара/, за да може да спре в зоната осветена от фарове и предотврати настъпването на произшествието, съответно вредоносния резултат. Оспорването от страна на защитата, че пострадалият не е представлявал предвидимо препятствие е било внимателно разгледано от апелативния съд и основателно отхвърлено. Действително, както защитата твърди, в близост до местопроизшествието не е имало работещи заведения.

Но видно от обясненията на подсъдимия, отсечката от пътя, където е настъпил инцидента е известна с това, че там се намират проститутки и „всички водачи избягват дясната лента, за да се предотврати инцидент с тях“. Тези обяснения се подкрепят и от показанията на св.И. И., че в района има проститутки, които прескачат всекидневно мантинелите. Подобни са и показанията на св.П. И.. След като подсъдимият е знаел за наличие на проститутки, движещи се край пътното платно в района на произшествието и обективно е възприемал, че се движи нощно време на неосветен пътен участък /по думите на подсъдимия „абсолютно никаква видимост няма в тази отсечка“/, то не може да се приеме, че нищо от обективната действителност не го е задължавало да управлява превозното средство със скорост, съобразена с условията на видимост, така че да може да спре пред всяко предвидимо препятствие, в каквато насока са изложени възражения от защитата. С оглед на изложеното, ВКС също както въззивния съд приема, че не е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. Подсъдимият е нарушил разпоредбата на чл. 20 ал. 2 изр. 1 от ЗДвП, при управление на МПС, което нарушение е в причинно следствена връзка с настъпилите обществено опасни последици - смъртта на пешеходеца С. И..

Оттук насетне за въззивната инстанция е съществувало задължение да провери дали в обстоятелствената част на обвинението са описани такива фактическите обстоятелства, които могат да обосноват наличие на нарушение на разпоредбата на чл. 20 ал. 2 изр. 1 от НК. С. Т. решение № 2 от 22.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2/2016 г., ОСНК, „Съдът е компетентен да даде правилната квалификация на нарушението, запълващо бланкетната норма на чл. 343 от НК, когато в обстоятелствената част на обвинението са описани фактическите обстоятелства по извършването му“. Макар такава преценка да не е направена от решаващия съд, ВКС счита, че в обстоятелствената част на обвинението, описана в обвинителния акт, липсват факти, които да могат да се свържат с нарушението по чл. 20 ал. 2 изр. 1 от НПК. А такива са: вида на светлините на фаровете, на които се е движел автомобила в района на произшествието; разстоянието, на което те осветяват пътя пред и в ляво от автомобила; разстоянието, от което водачът обективно е могъл за забележи пресичащият от ляво на дясно пешеходец; обичайното наличие на пешеходци /проститутки/ в близост до пътното платно; наличието на отрицателния фактор от действителността - управление на МПС нощно време; величината на съобразената скорост. Единствените обстоятелства, имащи отношение към нарушението на чл. 20 ал. 2 изр. 1 от ЗДвП, описани от изготвилия обвинителен акт прокурор са, че произшествието е настъпило около 01:00 часа на 14.08.2021 г. и че участъка от пътя е бил неосветен. Тези факти обаче съвсем не са достатъчни. Твърдението в протеста, че в обстоятелствената част на обвинителния акт са били описани фактическите обстоятелства по извършване на посоченото по-горе нарушение, а именно, че подсъдимият е „бил длъжен да се движи със скорост, позволяваща му, с оглед осветеността на фаровете му пред автомобила да възприеме внезапно появилия се пешеходец и да намали скоростта“, е некоректно. Действително цитатът се съдържа в обвинителния акт, но не във фактическата част на обвинението, а в правните изводи на прокурора и то при разглеждане на субективната страна на престъплението. От друга страна, така както е формулирано изречението сочи на изведени правни изводи, а не на фактически констатации. При това положение е невъзможно съдът да даде правилната правна квалификация на нарушението, запълващо бланкетната норма на чл. 343 от НК, тъй като в обстоятелствената част на обвинението, не се съдържат фактологическите му признаци .

От цитираните от представителя на ВКП решения на ВКС, само два от съдебните акта / по н. д. №615/22 г. на I н.o. на ВКС и по н. д. №894/2021 г. на I н. о. на ВКС/ третират въпроса, поставен в касационния протест. По първото наказателно дело обаче, съдът е намерил, че фактите, описани в обвинителния акт могат да обосноват нарушение по чл. 20 ал. 2 изр. 2, а не инкриминираното по чл. 21 ал. 1 от ЗДвП и това е били изрично посочено в съдебните мотиви. В решението по второто наказателно дело, липсва оспорване от страна на касатора за това, че не са налице факти по обвинението в обвинителния акт, обосноваващи преквалификацията на нарушението. Ето защо пред касационния състав, разгледал н. д. №894/2012 г., не е стоял за разглеждане този въпрос, което е и причината да не е взето отношение по него.

На следващо място, посоченото в пледоарията на прокурора, че става дума все за член 20 ал. 2 от ЗДвП, в който са регламентирани две хипотези, поради което няма пречка съдът да премине от инкриминираната по чл. 20 ал. 2 изр. 2 в тази по чл. 20 ал. 2 изр. 1, не може да бъде споделено. Както правилно е отбелязал въззивният съд, първата хипотеза изброява неизчерпателно усложнения от пътната обстановка, които създават опасност, предвидима за водачите, поради което наличието им ги задължава да управляват превозното средство със скорост по-ниска от разрешената, т. е със съобразена скорост.

Втората хипотеза регламентира поведение на водачите при поява на непредвидима опасност, изискваща намаляване на скоростта или спиране.

Следователно фактите, обосноваващи двете хипотези принципно са различни.

Не би имало пречка съдът да преквалифицира нарушението, ако при описание на фактологията, свързана с инкриминираното нарушение по чл. 20 ал. 2 изр. 2 от ЗДвП, са били посочени и такива факти, които обосновават хипотезата на изр. 1 от същата разпоредба, но в конкретния случай по изложените по-горе съображения, това не е така. Невъзможността да се постанови осъдителна присъда по непредявено обвинение, по което подсъдимият не е бил подготвен да се защитава, тъй като фактите, които биха обосновали осъждането му не са му били известни, води до единственият закономерен резултат - оправдаването му.

По изложените съображения, ВКС намира, че не е налице претендираното касационно основание по чл. 348 ал. 1 т. 1 от НПК, поради което протеста следва да бъде оставен без уважение, а решението на въззивната инстанция - в сила.

С оглед изхода на делото, направените от частните обвинители разноски, не могат да бъдат възложени в тежест на подсъдимия, в каквато насока е налице искане от повереника им.

Водим от горното и на основание чл. 354 ал. 1 т. 1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето н. о.

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение №428 от 12.12.2025 г., постановено по внохд №547/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО. РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва.