Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми април две хиляди двадесет и шеста година в състав: Председател:

Д. П. Членове:

В. Ш. М. Т. при секретар

С. Т. и с участието на прокурора

Д. Д. изслуша докладваното от съдията

В. Ш. по административно дело № 3743/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по касационна жалба на „Илинор“ ЕООД, ЕИК 115670722, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от управителя Л. Н. Б., подадена чрез пълномощника адв. Х., срещу Решение № 10953/04.12.2025 г., постановено по адм. дело № 524/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на „Илинор“ ЕООД против Ревизионен акт (РА) № Р-16001623005129-091-001/04.12.2024 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, потвърден с Решение № 59/25.02.2025 г. на Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ („ОДОП“) – Пловдив при ЦУ на НАП.

В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че по делото са ангажирани доказателства относно лицата, командировани в Германия, обекта, във връзка с който е сторено това, както и се установява целта на пътуването, противно на приетото от съда. В тази връзка се поддържа, че са изпълнени законовите изисквания, предвидени в чл. 33, ал. 1 вр. чл. 10 ЗКПО, поради което сторените разходи следва да се признаят за данъчни цели. На следващо място, се твърди, че неправилно, освен че разходите за командировъчни не са признати за данъчни цели, са третирани като облагаем доход на физическите лица по чл. 35 ЗДДФЛ. Оспорва се и изводът на съда, според който не се установява разходите за закупено гориво и поддръжка на автомобилите да са свързани с дейността на дружеството, тъй като са представени доказателства, че закупеният и наетите МПС са използвани за срещи с клиенти, подадени са декларации по чл. 73 ЗДДФЛ, както и са представени пътни книжи, съдържащи необходимите реквизити. Счита също, че при издаване на РА е допуснато съществено нарушение на административнопроцесуалните правила, тъй като при извършеното прихващане не са начислени лихви върху недължимо платени от дружеството суми в нарушение на чл. 129, ал. 6 ДОПК. Искането, поддържано и в съдебно заседание, е за отмяна на първоинстанционното решение и за постановяване на друго, с което жалбата срещу процесния РА да бъде уважена. Претендира се присъждане на разноски за две съдебни инстанции.

Ответникът – Директор на Дирекция „ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП, чрез пълномощника юрк. Г., в молба – становище с характер на писмени бележки, оспорва основателността на касационната жалба и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция, а в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на касатора.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, и съобрази становищата на страните, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в преклузивния срок, от легитимирана страна и против подлежащ на оспорване съдебен акт, а по съществото ѝ съобрази следното:

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред Административен съд – Пловдив е бил РА № Р-16001623005129-091-001/04.12.2024 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, потвърден с Решение № 59/25.02.2025 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП, с който на „Илинор“ ЕООД са установени задължения за корпоративен данък за 2020 г. в размер на 10 239,27 лв. главница, ведно с 4 158,57 лв. лихви и за 2021 г. в размер на 610,42 лв. главница, ведно с 186,02 лв. лихви, както и за данък върху доходите на физическите лица – свободни професии, граждански договори и др. за 2020 г. в размер на 16 603,03 лв. главница, ведно с 8 032,77 лв. лихви.

Ревизионното производство се явява повторно по смисъла на чл. 155, ал. 4 ДОПК, след като с Решение № 302/04.08.2023 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП е отменен РА № Р-16001622003390-092-001/18.04.2023 г. и преписката е върната със задължителни указания.

Основната дейност на дружеството е търговия на едро с облекло и обувки, като се осъществява и допълнителна такава – изграждане на фотоволтаични системи.

Към производството са присъединени документи и доказателства, събрани в хода на извършени проверки за установяване на факти и обстоятелства, приключили с Протокол № П – 16001622020295-073-001/20.05.2022 г. и Протокол № П – 16001621187289-073/27.05.2022 г., както и тези, събрани при първоначалната ревизия.

По отношение на дейността във връзка с изграждане и ремонт на фотоволтаични централи през 2020 г. е установено, че клиент на дружеството е P2 Green GmbH, Германия, като според представени фактури общата получена сума е 245 845,89 лв. (125 699,01 евро), а според банкови извлечения – 231 517,87 лева (118 727,11 евро). За ревизираните периоди дружеството е имало две лица, наети по трудови правоотношения, за които за представени уведомления по чл. 62 КТ относно прекратяването им. „Илинор“ ЕООД е представило 7 броя граждански договори и командировъчни заповеди за изграждане и ремонт на фотоволтаични централи в Германия, както и документи за извършени плащания на възнаграждения и командировъчни на лицата, платежни нареждания и разходни ордери. В справка по ЕИК на дружеството за подадените данни по чл. 73, ал. 1 ЗДДФЛ са открити данни за изплатени възнаграждения в много по-ниски размери, несъответстващи на представените документи.

По отношение на данъчния период 2020 г., по реда на чл. 26, т. 2 ЗКПО, е преобразуван счетоводният финансов резултат на дружеството със сума в размер на 102 392,70 лв., представляваща отчетени разходи за изплатени командировки за годината, съответно са установени допълнителни задължения за корпоративен данък. За да не признаят сторените разходи за данъчни цели, приходните органи са приели, че не са изпълнени изискванията на чл. 10 вр. чл. 33 ЗКПО, тъй като от ревизираното дружество не са представени отчети от комадировките на посочените лица в чужбина и никакви документи, доказващи разходването на сумите за квартирни и пътни пари. Представени са единствено документи за заплатени суми за извършени услуги с платежни нареждания и РКО за изплатени парични средства за командировки в страна от ЕС. В РА са изложени съображения, че признаването на разходите за данъчни цели е в зависимост от наличието на легитимни разходооправдателни документи, каквито в случая не са ангажирани.

Във връзка с констатациите на приходните органи за липса на доказателства за реално осъществени командировки, е прието, че изплатените доходи са облагаеми на основание чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, като „Илинор“ ЕООД е следвало да удържа и внася авансово данък съгласно чл. 44а ЗДДФЛ.

За данъчния период 2021 г., по реда на чл. 26, т. 1 ЗКПО, е преобразуван счетоводният финансов резултат на дружеството със сума в размер на 6 104,20 лв., представляваща разходи за гориво и МПС консумативи, като е установен допълнителен корпоративен данък. Дружеството е представило първични документи за закупено гориво за периода 01.03.2021 г. - 31.10.2021 г., от които не се установява кои са автомобилите, за които се отнася горивото. В хода на предходното ревизионно производство е изискан опис, от който да са видни автомобилите, за които се отнася закупеното гориво по всяка една от фактурите за периода 01.03.2021 г. - 31.10.2021 г. От дружеството е представена справка за изразходваното гориво за периода от 01.01.2021 г. - 31.12.2021 г., която отново не съдържа информация за кои автомобили е разходвано и изписано горивото. Видно от представените документи, закупеното гориво е заведено в счетоводството по сметка 302 „Материали“ и изписано по сметка 601 „Разходи за материали“. В писмени обяснения е декларирано, че разходната норма за гориво на трите автомобила е осем литра гориво на 100 км, като не са представени документи, удостоверяващи цитираните разходни норми на автомобилите. След преглед на представените документи, ревизиращите органи са установили, че с оглед разходната норма, декларирана от ревизирания субект, има отчетени по-големи разходи за гориво по фактури. Направен е извод, че количествата горива, за които дружеството не може да докаже, че са разходвани за икономическата му дейност, са използвани за дейности, различни от икономическата му дейност и с тяхната стойност следва да се увеличи финансовият резултат.

В хода на съдебното производство е допусната съдебно-счетоводна експертиза, кредитирана от съда и неоспорена от страните.

При така установената фактическа обстановка, първоинстанционният съд, след извършена проверка съгласно чл. 146 и чл. 168 АПК, както и на основание чл. 160, ал. 2 ДОПК, е приел, че актът е издаден от компетентни органи, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимия материален закон.

Административният съд е приел, че от представените доказателства – договори за услуги, командировъчни заповеди, отчети за извършена работа, документи за извършени разходи за гориво, тол такси, винетки и документи за изплащане на комадировъчни, не се установява документалната обоснованост на отчетените разходи по смисъла на чл. 26, т. 2 вр. чл. 33, ал. 1 ЗКПО. Според съда от посочените документи не може да се установи как е осъществен траспортът на лицата, с какво превозно средстсво, както и къде е релизиран престоят им. Формиран е решаващ извод, според който отсъствието на документи за разходи за квартирни и пътни пари, както и за храна, препяства установяването и признаването на разходите от категорията по чл. 33, ал. 1 ЗКПО. С оглед това жалбата на дружеството е отхвърлена и в частта срещу РА по отношение задълженията за данък върху доходите на физическите лица, тъй като не е налице изключението по реда на чл. 13, ал. 1, т. 23 ЗДДФЛ. Решаващата инстанция е приела, че оспореният акт е законосъобразен и в частта на допълнителния корпоративен данък за 2021 г., тъй като не са ангажирани надлежни доказателства относно използването на консумативите и горивото във връзка с икономическата дейност на дружеството.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

Съдът е установил точно и пълно относимите спрямо предмета на спора факти и обстоятелства, извършил е дължимия анализ на представените по делото доказателства и е приложил правилно приложимия материален закон, като е извел самостоятелни и обосновани правни изводи.

Разпоредбата на чл. 26, т. 2 ЗКПО предвижда, че не се признават за данъчни цели разходи, които не са документално обосновани по смисъла на този закон. Съгласно чл. 33, ал. 1, т. 1 ЗКПО за данъчни цели се признават счетоводни разходи за пътуване и престой на физически лица, когато пътуването и престоят са извършени във връзка с дейността на данъчно задълженото лице и лицата са в трудови правоотношения с данъчно задълженото лице или са наети от него по извънтрудови правоотношения, включително на управители, членове на управителни или контролни органи на данъчно задълженото лице. Другото условие за данъчното признаване на разходите за пътуване и престой (пътни, дневни и квартирни пари) за целите на корпоративния закон е регламентираното с чл. 10, ал. 1 ЗКПО, а именно – счетоводен разход се признава за данъчни цели, когато е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ по смисъла на Закона за счетоводството, отразяващ вярно стопанската операция.

Правилно и обосновано административният съд е приел, че дружеството, чиято е доказателствената тежест, не е съумяло да докаже, че изплатените суми на лицата са били предназначени именно за комадировъчни. Въпреки представените документи, описани по-горе, от страна на „Илинор“ ЕООД не са ангажирани конкретни доказателства относно транспорта на лицата, както и местата за настаняване по време на предполагаемия им престой в Германия. Изрично в заповедите за комадировка е посочено, че разходите по транспорт, допълнителните разходи по транспорт и разходите за хотел/квартира са за сметка на „Илинор“ ЕООД. В тази връзка не са представени никакви доказателства, както за извършени на мястото на комадироване разходи, така и за отчитане на сторените разходи от лицата към дружеството. Нещо повече – от приложените документи, голяма част от които впрочем са без превод в нарушение на чл. 55, ал. 1 ДОПК, не може да се установи действителното пътуване и престой на конкретните физически лица. Признаването на разходите за командировъчни за данъчни цели е в зависимост от наличието на легитимни разходооправдателни документи, каквито в случая не се съдържат по делото. Поради това, както е приел и първоинстанционният съд, правилно отчетените за командировъчни разходи не са документално обосновани, съответно не следва да се признават.

Доколкото не се установява изплатените в полза на лицата суми да попадат сред предвидените в чл. 13, ал. 1, т. 23 ЗДДФЛ изключения, същите правилно са третирани като друг облагаем доход съгласно чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ. Задължено лице са начисляване, удържане и внасяне на данъка се явява платецът на дохода – „Илинор“ ЕООД, по силата на чл. 44а ЗДДФЛ. Противно на твърденията, поддържани в касационната жалба, правилно сумите не са признати за данъчни цели, тъй като не се установява да съставляват разходи, свързани с дейността на дружеството съгласно чл. 26, т. 1 ЗКПО.

Решението на административния съд е правилно и в частта, с която е отхвърлена жалбата по отношение на допълнително установения корпоративен данък за 2021 г. във връзка с непризнатите разходи за гориво и консумативи за МПС. Твърденията на дружеството, поддържани и пред настоящата касационна инстанция, че автомобилите са ползвани от управителя най-общо за сключване на сделки с доставчици и клиенти, не са подкрепени от надлежни доказателства. Това е така, тъй като от „Илинор“ ЕООД не са представени доказателства за кои конкретно автомобили е потребено закупеното гориво и във връзка с коя осъществявана от дружеството дейност са използвани. Представените от дружеството документи не дават обективна възможност да се проследи връзката на закупеното гориво с конкретен автомобил, по повод конкретно пътуване за сключване на сделки с доставчици и клиенти. За да бъдат признати разходите, свързани с експлоатацията на конкретно превозно средство, следва да е доказано използването му на конкретна дата, по определен маршрут, каквито конкретни доказателства в случая не са представени. Поради това и в съответствие с разпоредбата на чл. 26, т. 1 ЗКПО правилно е увеличен декларираният от дружеството финансов резултат за 2021 г. със сумата на непризнатите разходи и е установен допълнителен корпоративен данък, както е приел и съдът.

Неоснователни са възраженията на касационния жалбоподател за допуснато съществено нарушение на административнопроцесуалните правила, тъй като при извършеното прихващане с РА не са начислени лихви върху недължимо платени от дружеството суми в нарушение на чл. 129, ал. 6 ДОПК. В рамките на ревизионното производство не се дължи служебно начисляване на лихви върху недължимо внесени суми, с които се извършва прихващане с текущото установените с ревизионния акт суми, като за дружеството е налице правна възможност да инициира производство по чл. 128 и сл. ДОПК, в рамките на което да заяви претенцията си.

С оглед изложеното, решението на административния съд, като правилно постановено, следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора и навременна претенция, в полза на ответника по касация се следват разноски в размер на 200,00 лв. на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК (ред. ДВ бр. 17 от 13.02.2026 г.) във вр. чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Посочената сума следва да се превалутира на основание чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, като възлиза на 102,26 евро.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 10953/04.12.2025 г., постановено по адм. дело № 524/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА „Илинор“ ЕООД, ЕИК 115670722, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от управителя Л. Н. Б., да заплати в полза на Национална агенция за приходите, сума в размер на 102,26 евро, представляваща разноски за касационната инстанция.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ Д. П.

секретар:

Членове:

/п/ В. Ш. п/ М. Т.