ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2731
гр. София, 26.05.2026 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА
като разгледа докладваното от съдия Б. М. гр. дело № 1698 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Т. - Т. П.“ ЕАД, ЕИК в[ЕИК], действащо чрез процесуалния си представител адвокат Ц. Д. от САК, срещу въззивно решение № 585 от 04.12.2025 г. постановено по в. гр. д. № 1041/2024 г. по описа на Софийския окръжен съд.
С обжалваното въззивно решение състав на Софийски окръжен съд е обезсилил решение № 360 от 21.10.2024 г., постановено по гр. д. № 164/2022 г. по описа на РС - Костинброд, в частта, в която на основание чл. 247 ГПК съдът се е произнесъл и по предявения от „Т. - Т. П.“ ЕАД насрещен иск с правно основание по чл. 221, ал. 2 КТ, като е осъдил В. И. В. да заплати на дружеството сумата в размер на 1 703,40 лв., представляваща обезщетение за неспазено предизвестие, ведно със законната лихва, считано от датата на прекратяване на трудовото правоотношение - 30.01.2022 г., до окончателното изплащане на вземането и е върнал делото на РС - Костинброд за администриране на насрещния иск в отделно производство и за продължаване на съдопроизводствените действие по иска с правно основание чл. чл. 221, ал. 2 КТ от друг съдия. В тази част решението е влязло в сила.
Със същото решение съдът е отменил решение № 206 от 17.05.2022 г., постановено по гр. д. № 164/2022 г. по описа на РС - Костинброд, в частите, в които са били отхвърлени предявените от В. И. В. срещу „Т. - Т. П.“ ЕАД искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ и вместо това е признал за незаконно и е отменил дисциплинарното уволнение на В. И. В., извършено със Заповед № 9/28.01.2022 г. на управителя на „Т. - Т. П.“ ЕАД; възстановил е същия на заеманата преди уволнението длъжност - стрелочник маневрен към „Т. - Т. П.“ ЕАД; осъдил е на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ „Т. - Т. П.“ ЕАД да му заплати обезщетение в размер на 8 998.80 лв., за времето от 30.01.2022 г. до 30.07.2022 г., ведно със законна лихва от датата на предявяване на исковата молба в съда - 28.02.2022 г., до окончателното изплащане на сумата. Съдът е потвърдил обжалваното пред него решение в частта, в която съдът е отхвърлил иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. 225, ал. 1 КТ за разликата над 8 998.80 лв. до пълния предявен размер от 10 220.40 лв.
Посоченото въззивно съдебно решение се обжалва от ответното дружество в частта му, касаеща уважените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в тази му част е очевидно неправилно, постановено в грубо нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 – очевидна неправилност.
Поставя следните въпроси:
1. По приложението на разпоредбата на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ
- Изисква ли разпоредбата на чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ работодателят да е уведомен, че работникът е започнал ползването на надлежно разрешен отпуск по болест?
- Може ли да се приеме, че закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ се прилага независимо от това, че работникът не е представил болничен лист на работодателя, но е отишъл в предприятието в работното си време с намерение да уведоми работодателя за разрешения му отпуск?
- Може ли да се приеме за целите на приложение на предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ, че е доказано започване ползването на разрешен отпуск само въз основа на изложено от ищеца твърдение, че е отишъл в събота в предприятието, именно за да уведоми работодателя за разрешения му отпуск, но без да носи издадения му по-рано същия ден болничен лист?
Касаторът сочи очевидна неправилност на въззивното решение в тази му част, както и съдебна практика, обосноваваща основанието за допускане на касационно обжалване по този въпрос, а именно: решение № 165 от 18.07.2018 г. по гр. д. № 4242/2017 г., Г. К., IV Г. О. на ВКС; решение № 122 от 10.04.2014 г. по гр. д. № 4477/2013 г., Г. К., IV Г. О. на ВКС; решение № 15 от 02.02.2017 г. по гр. д. № 2303/2016 г., Г. К., IV Г. О.; решение № 155 от 20.04.2015 г. по гр. д. № 6897/2014 г., Г. К., IV Г. О. на ВКС; решение № 468 от 10.01.2013 г. по гр. д. № 1621/2011 г., Г. К., IV Г. О. на ВКС.
2. Относно съдържанието на заповедта за дисциплинарно уволнение
- Налице ли е несъответствие по смисъла на чл. 195 от КТ в заповедта за уволнение между посоченото правно основание и изложените фактически обстоятелства, ако цитираното правно основание обхваща две хипотези на нарушение?
- Следва ли в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание работодателят изрично да посочи дали е осъществено „неизпълнение на възложената работа “ или „неспазване на технологичните правила“ от страна на работника, както и да е посочено какво точно е извършил или не е извършил работникът или служителят, кога и къде го е извършил, по силата на какъв акт е бич задължен да го извърши, какъв е интересът от извършването или от не извършването му за работодателя, както и какво лично отношение е показал към простъпката си, за да отговаря заповедта за уволнение на изискванията на чл. 195 от КТ?
Позовава се на решение № 113 от 19.02.2026 г. по к. гр. д. № 2209/2023 г., IV Г. О. на ВКС, решение № 641 от 29.10.2025 г. по к. гр. д. № 3946/2024 г., III Г. О. на ВКС, решение № 572 от 07.10.2024 г. по гр. д. № 4418/2023 г., III Г. О. на ВКС
3. Относно преценката на съда за законност на наложеното дисциплинарно наказание
- Длъжен ли е въззивният съд при преценка на законността на наложеното дисциплинарно наказание, да обсъди всички относими доказателства и правнорелевантни факти и да формира собствени мотиви защо приема за недоказано извършеното дисциплинарно нарушение? В частност, длъжен ли е въззивният съд при извършване на преценката дали работодателят е доказал извършеното дисциплинарно нарушение, да обсъди свидетелските показания, изслушани в първоинстанционното производство, както и приетите като писмени доказателства пред първоинстанционния съд доклади на ръководители отдел „Безопасност “ при работодателя и докладите от заседание на Районна разследваща комисия - С. относно настъпило събитие в гара К.?
Позовава се на Решение № 42 от 23.01.2026 г. по к. гр. д. № 1119/2025 г., ГК., IV Г. О. на ВКС, Решение № 753 от 16.12.2025 г. по к. гр. д. № 892/2025 г., ГК, IV Г. О. на ВКС
- Допустимо ли е изводите на съда за обстоятелствата, които имат значение за разрешаване на спора, да не следват от събраните по делото доказателства ?
Позовава се на решение № 246 от 28.12.2018 г. по гр. д. № 4719/2017 г., ГК, IV Г. О. на ВКС.
Отделно касаторът обосновава и наличието на очевидна неправилност на решението във връзка с приложението на разпоредбите на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ и чл. 195 КТ.
По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от страна на ищеца, действащ чрез своите процесуални представители адвокат А. И. Ш. и адвокат И. П. Д. от АК - П., със становище за нейната неоснователност.
При преценка на допустимостта на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета на делото - чл. 280, ал. 3, т. 3, изкл. първо ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:
За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е приел, че между страните няма спор, че по силата на безсрочен трудов договор ищецът е заемал длъжността „стрелочник, маневрен“ в „Т. - Т. П.“ ЕАД, както и че със Заповед № 09/28.01.2022 г. на основание чл. 330, ал. 1, т. 6 КТ му е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение и е прекратено трудовото му правоотношение с ответника като заповедта е връчена лично на ищеца на 29.01.2022 г. в 19.20 ч. в предприятието на работодателя.
Съдът е посочил, че като доказателства по делото са представени два броя болнични листа № Е. и № Е., издадени на ищеца, от които е видно, че той е бил в отпуск по болест от 12.01.2022 г. до 25.01.2022 г. и след това от 29.01.2022 г. до 11.02.2022 г., като не е спорно, че вторият болничен № Е. физически не е бил представен на работодателя на 29.01.2022 г., а е представен едва с исковата молба от 28.02.2022 г.
Въззивният съд е отбелязал, че първият спорен по делото въпрос е дали ищецът се е ползвал от защитата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ. В тази връзка е посочил, че трайно установена е съдебната практика, че закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ не е приложима в случай, че работникът или служителят, макар и да е бил в разрешен отпуск според издадения му болничен лист, се е явил на работното си място, не е представил издадения болничен лист и не е уведомил работодателя, че се намира в надлежно разрешен отпуск поради болест.
Съдът е посочил, че съгласно чл. 333, ал. 7 КТ закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ се отнася към момента на уволнението; в случая заповедта е за дисциплинарно уволнение и нейният преобразуващ ефект, изразяващ се в прекратяване на съществуващото трудово правоотношение, настъпва с нейното връчване на 29.01.2022 г. Според въззивния съд разпоредбата на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ изисква работникът да е започнал ползването на разрешения отпуск; работникът обаче следва да е уведомил работодателя за разрешения му отпуск и да е показал ясно, че го ползва, като не се явява на работа, за да изпълнява служебните си задължения.
Съдът е посочил, че в конкретния случай не се твърди, а и не се доказва да е искано и давано разрешение от инспекцията по труда; обстоятелството, че ищецът се е явил на работното си място в 19.20 ч. на 29.01.2022 г. и физически не е носил вече издадения му болничен лист, видно от приложения по делото амбулаторен лист № 983 от 29.01.2022 г., издаден в 08.40 ч., обаче не е в състояние да доведе до извод, че ищецът не е започнал ползването на разрешения му отпуск поради временна неработоспособност, тъй като настоящият съдебен състав счита за логично изложеното от ищеца, че в деня на връчването му на заповедта за уволнение (събота 29.01.2022 г.) е отишъл в предприятието на работодателя си именно, за да го уведоми, че отново се намира в надлежно разрешен отпуск поради болест.
На следващо место въззивният съд е обсъдил разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ, определяща елементите на заповедта за дисциплинарно наказание. Според въззивния съд липсата на един от тях е достатъчна, за да се приеме наложеното дисциплинарно наказание за незаконно. Посочено е още, че е достатъчно нарушението на трудовата дисциплина да бъде описано по разбираем за работника начин, вкл. и чрез позоваване на известни му обстоятелства и документи; същественото е работникът или служителят да е узнал фактическите и правните основания за налагане на наказанието, за да може да защити правата си, вкл. и по съдебен ред; същевременно не е необходимо в заповедта да бъдат описвани конкретно всички действия на работника по извършването на нарушението, нито пък да бъдат възпроизвеждани буквално всички направени от него възражения; достатъчно е да са описани извършените от работника нарушения такива, каквито са според оценката на работодателя и да е посочена датата или периодът на извършването им; когато изложените мотиви съдържат достатъчно необходимите реквизити, се счита, че заповедта отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ - т. е. че е мотивирана.
Обсъждайки процесната заповед № 09/28.01.2022 г., съдът е отбелязал, че работодателят, на основание чл. 188, т. 3 КТ във връзка с нарушения на чл. 187, ал. 1, т. 3 КТ, е наложил на ищеца дисциплинарно наказание „уволнение“, като изложени в заповедта са следните нарушения: - неизпълнение на възложената работа, неспазване на техническите и технологичните правила; - неспазване на инструкциите и указанията относно начина на експлоатация на имуществото на работодателя, до което работниците имат достъп; - неспазване на разпоредбите на вътрешно-фирмените нормативни актове - правилници, процедури, предписания, инструкции, заповеди, указания и др., а именно т. 3 от Инструкция за осигуряване на движението на влаковете между гара К. и маневрен район С. и в нарушение на чл. 494, ал. 1 от Правилника за движението на влаковете и маневрената работа в железопътния транспорт, и чл. 254, ал. 2 от Наредба № 58 от 02.08.2006 г. за правила за техническата експлоатация, движението на влаковете и сигнализацията в железопътния транспорт; - увреждане имуществото на работодателя, а именно вагони № *** и № *** са повредени в степен, в която са напълно негодни за възстановяване и експлоатация поради това, че служителят не е обърнал стрелка № 2А към изтеглителния коловоз, вагоните не са били осигурени против самопредвижване чрез затягане на ръчните спирачни или поставяне на спирателна обувка и е приключил дежурството си без да е предприел каквито и да е действия и мерки за да осигури безопасността.
Съдът е констатирал, че преди да наложи дисциплинарното наказание работодателят изискал от ищеца писмени обяснения по чл. 193 КТ, които той депозирал на 30.12.2021 г. и в които изложил, че на 08/09.12.2021 г. е бил нощна смяна в м. р. С., не е бил инструктиран, тъй като нямало маневрист, който по правилник е лицето което инструктира стрелочника за всяка отделна част от предстоящата маневра; че само маневристът е запознат с реда на изпращане и приемане на влаковете и че може да нарежда обръщане на стрелките и да провери лично и да носи отговорност за това; не разполагал с правомощията на маневрист да обръща стрелки, в частност и стрелка 2А.
Съдът е достигнал до извода, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е незаконосъобразна поради пропуски в нейното съдържание като се е мотивирал, че разпоредбата на чл. 187, ал. 1, т. 3 КТ предвижда две възможни хипотези и следва ясно да е посочено дали вмененото нарушение съставлява неизпълнение на възложената работа, съответно каква е била конкретно възложената работа и как не е била изпълнена тя, или във втората хипотеза - какви са били конкретните технически и технологични правила и как те не са били изпълнени; в случая е налице неяснота относно вмененото нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 3 от Кодекса на труда, тъй като от процесната заповедта не става ясно коя от двете форми на нарушение е вменено на ищеца и кои факти осъществяват състава на конкретното нарушение. Съдът е посочил, че дисциплинарното нарушение трябва да бъде посочено в заповедта, т. е. конкретно да е посочено какво точно е извършил или не е извършил работникът или служителят, кога и къде го е извършил, по силата на какъв акт е бил задължен да го извърши, какъв е интересът от извършването или от неизвършването му за работодателя, както и какво лично отношение е показал към простъпката си, като в настоящото производство е достигнал до извода, че тези правила не са спазени.
Съдът е обосновал извода си и с това, че видно от длъжностната характеристика на ищеца основната функция на заеманата от него длъжност - стрелочник, маневрен, е да извършва маневра под прякото ръководство на ръководителя на маневрата; като основни трудови задължения на ищеца са посочени: извършва маневра под прякото ръководство на ръководителя на маневрата и обръща стрелките по указание на ръководителя на маневрата.
Съдът е посочил, че разпитан в хода на първоинстанционното производство свидетелят М. Й. М., заявява, че той е маневрист, но на дневната смяна и не е подготвял нищо за нощната смяна, не е провел и ежедневния инструктаж на ищеца, тъй като това следва да бъде сторено от маневриста в нощната смяна, какъвто в случая безспорно се установява, че не е имало, а стрелочникът, какъвто е ищецът, по правилник не може да работи без маневрист. Според въззивния съд в случая е формирана маневрена бригада от един маневрен стрелочник, в отсъствие на маневрист, без допълнителна заповед и без допълнително оправомощаване на ищеца да извършва или да замества длъжностните задължения на маневриста.
Съдът се е позовал на това, че ищецът има квалификация единствено за „стрелочник“, а не и за маневрист, поради което дори и стрелка 2А да не е била обърната, посоченото действие не обосновава нарушение на трудовата дисциплина от страна на ищеца, тъй като същият не разполага с правомощието, още по-малко със задължението самостоятелно да извършва маневра; нещо повече - разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от Наредба № 58 от 02.08.2006 г. за правилата за техническата експлоатация, движението на влаковете и сигнализацията в железопътния транспорт предвижда, че служителите на управителя на железопътната инфраструктура и на железопътните предприятия, изпълняващи дейности, свързани с безопасността на превозите в железопътния транспорт, нямат право по време на дежурство да извършват други дейности освен вменените им задължения в съответствие със заеманата длъжност.
На следващо място съдът е посочил, че разпоредбата на чл. 494, ал. 1 от Правилника за движението на влаковете и маневрената работа в железопътния транспорт не се отнася за маневрен район С., тъй като същият е с наклон на коловоза по-голям от 2,5 %, което обстоятелство не е спорно по делото.
Съдът е цитирал разпоредбата на чл. 494, ал. 1 - „ Намиращите се в експлоатационните пунктове и в индустриалните железопътни клонове вагони, с които не се извършва маневра, се установяват в границите между дистанционните указатели, като крайните вагони от двете страни на коловоза се осигуряват от самопридвижване чрез затягане на ръчни спирачки или поставяне на дървени клинове.“ Отбелязал е, че по делото не е спорно, че не е затегната ръчната спирачка и не са поставени дървени клинове, но при огледа върху релсата е намерена спирателна обувка, а според разпоредбата на чл. 494, ал. 5 „В гари с наклон на коловозите, по-голям от 2,5 %, и с разрешение на поделение У. при ДП Н. вагоните без ръчни спирачки могат да се осигуряват против самопридвижване със спирателни обувки.“
Съдът се е позовал на показанията на свидетеля Б. З., който заявил, че не е видял лично ищеца да поставя спирателна обувка, но го е видял да приближава към вагоните, държейки в ръка спирателна обувка и влизайки с нея между локомотива и вагоните, за да бъде поставена, както и че от проверката на работодателя се установява, че на четвърти коловоз, откъдето вагоните са се самопредвижили, е намерена паднала спирателна обувка от вътрешната страна на релсата откъм приемното здание, а вагоноизхвъргачката, разположена малко след 15ти км., е била намерена заключена. С оглед тези обстоятелства, включително и с оглед на това, че ищецът е работил в Български държавни железници от 1971 г., в това число и след отдаването под наем на маневрен район С. на „Т. Т. П.“ ЕАД, съдебният състав е намерил, че ищецът е изпълнил правомощията си с цел да осигури от самопридвижване вагоните, като е заключил вагоноизхвъргачката и е поставил спирателна обувка.
Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 254, ал. 1 от Наредба № 58 от 02.08.2006 г. за правилата за техническата експлоатация, движението на влаковете и сигнализацията в железопътния транспорт и е приел, че основното средство, чрез което се осигуряват против самопридвижване влаковете при престой е автоматичната спирачка, която не се управлява от стрелочника, а в случай на наклон на коловоза над 2,5%, какъвто е наклона при маневрен район С., вагоните могат да се осигуряват от самопридвижване допълнително със спирателни обувки, поставянето на които е в задълженията на стрелочника.
По изложените по-горе съображения, а и с оглед на обстоятелството, че ако не е действала автоматичната спирачка и ищецът не е поставил спирателна обувка при наклон на коловоза над 2,5%, то вагоните са щели да се придвижат незабавно, въззивният съд е достигнал до извода, че ищецът е изпълнил задължението си да ги осигури от самопридвижване.
Съдът е посочил, че при трудов спор за законността на наложеното дисциплинарно нарушение в доказателствена тежест на работодателя е да установи, че е упражнил законно субективното си право да ангажира дисциплинарната отговорност на служителя - т. е. същият следва да докаже в хода на съдебното производство, че служителят е извършил нарушенията на трудовата дисциплина, за което е наказан, но е достигнал до извода, че в случая не е проведено доказване от страна на „Т. Т. П.“ ЕАД за установяване на обстоятелството как и защо спирателната обувка не е осигурила против самопридвижване вагоните.
Съдът е стигнал до решаващия си извод за незаконосъобразност на извършеното с процесната заповед прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца и за наличие на предпоставките за уважаване на предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Съдът е уважил и иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и е възстановил ищеца на заеманата от него преди уволнението длъжност - стрелочник, маневрен към „Т. - Т. П.“ ЕАД с ЕИК[ЕИК].
Въз основа на изготвена съдебно-счетоводна експертиза, според заключението на която обезщетението за времето през което ищецът е останал без работа за шест месеца е 8 998,80 лв., въззивният съд е уважил иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за тази сума. За разликата над 8 998,80 лв. до пълния предявен размер от 10 220,40 лв. е приел решението на първоинстанционния съд за правилно и го е потвърдил.
При така установените данни касационната инстанция намира следното:
За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.
В настоящото производство от значение са само основанията за допускане до касационно обжалване. Касационните отменителни основания не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване са изчерпателно изброени в чл. 280, ал. 1 ГПК и те са две – едно общо основание, представляващо конкретно поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, и специални основания, които са посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество, при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело.
Всички въпроси, поставени в изложението на касатора-работодател, са относими в настоящото производство и са обусловили крайния решаващ извод на въззивния съд за уважаване на предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, поради което спрямо тях е налице общото основание за допускане на въззивното решение на касационен контрол. По въпросите, касаещи предварителната закрила при уволнение, визирана в разпоредбата на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ и за съдържанието на заповедта по чл. 195 КТ, е налице многобройна съдебна практика, посочена от касатора, поради което въззивното съдебно решение следва да бъде допуснато на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по тези въпроси, за да се провери съответствието му с тази практика. Що се отнася до въпросите, касаещи преценката на законността на уволнението, касационната инстанция ще вземе отношение по тях с акта си по съществото на спора.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на общо 117.58 евро, от която 12.78 евро за всеки един от неоценяемите искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и държавна такса в размер на 92.02 евро по отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение ОПРЕДЕЛИ :
Допуска касационно обжалване на въззивно решение № 585 от 04.12.2025 г. постановено по в. гр. д. № 1041/2024 г. по описа на Софийския окръжен съд, в частта му, в която съдът е отменил решение № 206 от 17.05.2022 г., постановено по гр. д. № 164/2022 г. по описа на РС - Костинброд, в частите, в които са били отхвърлени предявените от В. И. В. срещу „Т. - Т. П.“ ЕАД искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ и вместо това съдът е признал за незаконно и е отменил дисциплинарното уволнение на В. И. В., извършено със Заповед № 9/28.01.2022 г. на управителя на „Т. - Т. П.“ ЕАД; възстановил е същия на заеманата преди уволнението длъжност - стрелочник маневрен към „Т. -Т. П. ЕАД; осъдил е на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ „Т. - Т. П.“ ЕАД да му заплати обезщетение в размер на 8 998.80 лв., за времето от 30.01.2022 г. до 30.07.2022 г., ведно със законна лихва от датата на предявяване на исковата молба в съда - 28.02.2022 г. до окончателното изплащане на сумата.
Указва на касатора „Т. - Т. П.“ ЕАД, ЕИК в[ЕИК], действащо чрез процесуалния си представител адвокат Ц. Д. от САК, в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 117.58 евро, като при неизпълнение на тези указания производството по делото ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на ВКС за насрочване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: