РЕШЕНИЕ

№ 144

гр. София, 03.06.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

при участието на секретаря И. А. като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 1436 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца “Инженерконсулт” ООД (н.), ЕИК[ЕИК], против решение № 75/07.02.2025 г. по в. т.д. № 373/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, потвърждаващо решение № 272/21.02.2024 г. по т. д. № 709/2022 г. на Софийски градски съд, ТО, 20 състав, с което е отхвърлен предявеният от настоящия касатор срещу “Бе плюс” ООД, ЕИК[ЕИК], иск с правно основание чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ за установяване несъществуването на предявените с молба с вх. № 77990/31.07.2020 г. вземания по договор за заем от 13.02.2014 г., както следва: за главница над сумата от 151 349,01 лева до 526 749 лева, за неустойка за забава от 11 563,32 лева, за законна лихва върху главницата и неустойка за периода 25.08.2015 г. – 31.07.2020 г. в размер на 310 940,99 лева, за разноски по изпълнението в размер на 15 146,50 лева и за законна лихва от 01.08.2020 г. до окончателното плащане.

С касационната жалба се атакува въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Като процесуални нарушения се изтъкват недопускането на поисканата с въззивната жалба съдебно-счетоводна експертиза, както и необсъждане на въведени с въззивната жалба оплаквания. Изтъква се, че съставът на САС е споделил извода на първата инстанция, че не са настъпили условията, предвидени в сключеното между страните споразумение от 01.04.2016 г., и то не обвързвало ответника, без да изложи собствени мотиви за изпълнението и действието на останалите клаузи от съглашението. Оспорват се като неправилни изводите на въззивния съд за дължимите от ищцовото дружество суми, изградени въз основа на кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, изслушана пред първата инстанция. Акцентира се, че по този начин се е стигнало до възлагане в тежест на ищеца на прекомерно високи суми, надхвърлящи действителния размер на дълга. Дружеството длъжник понася по-тежка санкция за неизпълнението, дори спрямо тази, която двете страни са предвидили в сключените между тях споразумения от 11.03.2016 г. и съответно от 01.04.2016 г. Подчертава се, че в хипотеза, в която самият кредитор “Бе плюс” ООД е изразил съгласие за неспазване на реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД и се е отказал да търси лихви и неустойки, различни от законните лихви (съгласно §3 от споразумението от 11.03.2016 г.), и впоследствие саморъчно е декларирал, че приема плащането на 25.05.2017 г. на сумата от 126 749 лева за погасяване на главницата и на сумата от 7 494 лева за погасяване на лихвата за м. май 2017 г. (което писмено признание е игнорирано от съдилищата), тази воля следва да се зачете от съда на основание чл. 20а ЗЗД. Като не е сторил това, въззивният съд е нарушил основополагащия принцип в гражданския процес за установяване на обективната истина. Изразява се несъгласие и с приетото от решаващия състав, че с влизане в сила на решение по т. д. № 5418/2015 г. на СГС, водено между страните, неустойката за забава е установена със сила на присъдено нещо и настъпилите впоследствие обстоятелства и факти не могат да пререшават този спор. Поддържа се тезата, че сключените между страните споразумения от 11.03.2016 г. и от 01.04.2016 г. новират задълженията по влязлото в сила решение, защото изменят дълга (главница, акцесорни вземания за лихви, неустойки), както и сроковете за издължаване. Сочи се, че условията и договореностите на съществуващото правоотношение отпадат занапред и възниква ново задължение с нов предмет между същите страни. От това се извлича аргументът, че ответникът не може да се позовава на силата на пресъдено нещо по горецитираното решение, тъй като правоотношенията – предмет на същото, са погасени. По тези доводи се иска отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения отрицателен установителен иск, както и присъждане на разноските по делото.

От ответника по касация “Бе плюс” ООД е подаден отговор, в който се изразява становище за неоснователност на искането за допускане на касационен контрол и на подадената касационна жалба. Изтъква се, че заключението на ССчЕ не е оспорено от ищцовата страна, не е заявено пред първата инстанция искане за допускане на повторна или допълнителна експертиза, поради което правилно въззивната инстанция съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК не е допуснала такава. Поддържа се тезата, че подписаното споразумение от 01.04.2016 г. не променя реда за погасяване на задълженията, който съвпада с уредения в ЗЗД – разноски, лихви, неустойки, главница, а и същото не е породило действие поради неизпълнение на ангажимента на “Инженерконсулт” ООД. Сключеното на 11.03.2016 г. споразумение е съобразено от кредитора, като с плащането на 60 000 лева е погасена част от главницата, не се начислява неустойка върху нея и продължава да се олихвява със законната лихва.

Не е постъпил отговор от синдика на “Инженерконсулт” ООД (н.).

С определение № 3658/22.12.2025 г. въззивното решение е допуснато до касационна проверка на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по уточнения от касационната инстанция въпрос относно “приложението на чл. 107 ЗЗД за новиране на задължения по сключен между страните договор”.

В проведеното открито заседание касаторът поддържа подадената касационна жалба и изразява становище за обстоятелствата, довели до възникването на правоотношения между страните. Претендира разноски по делото. Ответникът по касация оспорва жалбата като неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, с оглед правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

В случая апелативният съд, сезиран с въззивна жалба на ищеца, е приел, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно. Не е споделил доводите на страната, че първата инстанция не е взела предвид сключените между страните споразумения от 11.03.2016 г. и 01.04.2016 г., тъй като първоинстанционният съдебен акт е основан на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, в която подробно и ясно, чрез таблици са отразени всички извършени от ищеца плащания, включително и по посочените споразумения, както и остатъка от дълга към датата на изготвянето й. Аргументирал се е, че съгласно §3 от споразумението от 11.03.2016 г., плащането в срок от два работни дни от сключването му на сумата от 60 000 лева намалява главницата до 586 749 лева, която продължава да се олихвява със законната лихва. Преценил е, че споразумението от 01.04.2016 г. не се отразява на дълга, защото заемателят не е изпълнил задължението за внасяне в срок до 31.07.2016 г. на сумата от 370 000 лева, за да влязат в сила условията по него. Анализирал е заключението на ССчЕ, в което са отразени промените в отделните пера на дълга след всяко от двете споразумения. Възприел е, че върху остатъка от 586 749 лева е начислявана единствено законната лихва за забава, без обременяване с други задължения, за които се твърди в жалбата като неустойки или възнаградителни лихви. Данни за това няма в експертното заключение и останалите доказателства по делото, поради което е приел за несъстоятелни възраженията за нищожност, основани на твърдението, че в сметките на ответника съществува възнаградителната лихва, начислявана върху главницата, като обезщетение за забавено изпълнение след падежа, както и за нищожност на същата, защото ответникът получава обезщетение, кумулирано с неустойка за забава. Добавил е, че възнаградителната лихва от 67 785,05 лева и неустойката от 206 209,45 лева са част от установените със сила на присъдено нещо вземания, предмет на влязлото в сила решение № 424/29.02.2016 г. по т. д. № 5418/2015 г. на СГС, върху които съобразно решението се начислява законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане, което е съобразено в експертизата.

Въззивният състав не е възприел и оплакването на ищеца, че процесните две споразумения обективират новация на установените с горецитираното решение вземания на ответника и според изразената в тях воля с намаляването на главницата (с платените 60 000 лева) задълженията на заемателя се свеждат само до главница и законна лихва. Освен задължителните предпоставки за новиране по чл. 107 ЗЗД, обективната новация предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото правоотношение трябва да засяга някой от съществените му елементи и новият елемент трябва да се отнася до предмета на задължението – длъжникът поема нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение. В случая апелативният съд е намерил, че споразумението от 11.03.2016 г. не покрива фактическия състав на чл. 107 ЗЗД, тъй като с него е договорено само, че с платената сума заемодателят ще погаси главницата, вместо да спази редът по чл. 76, ал. 2 ЗЗД – погасяване на разноски, лихви, главница. Счел е, че споразумението от 01.04.2016 г. също не доказва новиране на задължението, доколкото установява единствено опрощаване на сумата от 143 897,71 лева, представляваща част от задължението за неустойки от общо 206 209,45 лева, при плащане на сумата 370 000 лева от заемателя до 31.07.2016 г. Това условие не се е сбъднало и споразумението не е породило предвидените правни последици на чл. 108 ЗЗД за сочената сума.

С тези мотиви въззивната инстанция е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване:

Отговор на материалноправния въпрос относно приложението на чл. 107 ЗЗД, касаещ новиране на задължения по сключен между страните договор, е даден в решение № 69/30.03.2017 г. по т. д. № 602/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 118/08.06.2016 г. по т. д. № 729/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 175/25.02.2016 г. по т. д. № 2602/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 210/22.12.2014 г. по т. д. № 4090/2013 г. на ВКС, I т. о., др. Приема се, че, за да е налице новация по смисъла на горецитираната норма, страните следва да се изразили ясна и недвусмислена воля за погасяване на породените от договора задължения и за поемане от длъжника на нов дълг с нов предмет или ново основание. При обективната новация естеството на договора за новация предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото правоотношение трябва да засяга някой от съществени елементи на договора. Преценката за това се извършва въз основа на съдържанието на конкретните договорености във всеки отделен случай.

По касационната жалба:

С оглед отговора на правния въпрос следва да се прецени дали съдържанието на споразуменията от 11.03.2016 г. и от 01.04.2016 г. покрива изискуемите предпоставки за новация на задълженията по смисъла на чл. 107 ЗЗД. Със съглашението от 11.03.2016 г. страните са уговорили, че с платената сума от 60 000 лева ще бъде погасена част от главницата по влязлото в сила осъдително решение по т. д. № 5418/2015 г. на СГС, ТО, 14 състав. Касае се за уговорка относно начина за изпълнение на ликвидните задължения на длъжника, при която страните са приели да не спазват правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД за погасяване в поредност разноски, лихви, главница. Със споразумението от 01.04.2016 г. е постигната уговорка за доброволно изпълнение на част от задължението в определени от страните срокове, и за опрощаване по смисъла на чл. 108 ЗЗД на сумата 143 897,71 лева - част от задължението за неустойка за забава от общо 206 209,45 лева, ако заемателят плати не по-малко от 370 000 лева в срок до 31.07.2016 г. При така постигнатите договорки не е налице обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД, тъй като не се изменя основен съществен елемент от първоначалното облигационно правоотношение – неговите предмет или основание. В разглежданите споразумения не е изразена от страните ясна и недвусмислена воля за замяна на първоначалното правоотношение с ново, а такава не може да бъде извеждана по тълкувателен път. Двете съглашения уреждат само начин на разсрочване на дълга, установен със сила на пресъдено нещо по влязлото в сила съдебно решение, и способ за частично погашение на по-обременителното задължение, които нямат правно значение на договор за новация по чл. 107 ЗЗД. По тези съображения следва да бъдат споделени изводите на въззивната инстанция, че не се установява новиране на процесните задължения с подписаните между страните две споразумения.

Неоснователни са оплакванията на касатора за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на чл. 266 ГПК поради неназначаване на нова ССчЕ във въззивното производство (по заявено от обжалващия искане или служебно). От една страна, не са налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК, тъй като пред първата инстанция ищецът е оспорил изслушаното заключение само в частта, в която са дадени разяснения, не е поискал допускане на допълнителна или повторна експертиза. От друга страна, във въззивната жалба не се твърди, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, нито настъпила промяна в установените по делото факти.

Основателни са оплакванията на касатора длъжник, че понася по-голяма тежест на задължението от предвиденото в споразуменията между страните и в нормата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Следва да бъде кредитирано заключението на ССчЕ, в което са отразени извършените от него плащания, вкл. релевираното от касатора от 25.05.2017 г. и тези след сключването на двете споразумения. Неправилно въззивната инстанция е възприела първия вариант на изчисляване на задължението, според който в резултат на погашенията задълженията на длъжника възлизат на: 526 749 лева – главница, 11 563,57 лева – неустойка, 33 481,50 лева – разноски, 506 740,11 лева – законна лихва до 06.12.2023 г. Не е спорно между страните, че въз основа на споразумението от 11.03.2016 г. с платените 60 000 лева е погасена част от присъдената главница от 586 749 лева. Неоснователни са доводите на касатора, че въззивният съд не е съобразил уговорката в §3 от споразумението от 11.03.2016 г., че кредиторът ответник се е отказал да търси лихви и неустойки, тъй като според сочената разпоредба остатъкът от главницата продължава да се олихвява до окончателното погасяване. Съгласно заключението на ССчЕ, извършените от длъжника плащания след сключването на споразумение от 01.04.2016 г. не са били в размерите, уговорени в т. 1 от него, от което следва изводът, че не е настъпил ефектът на опрощаване, нито е възникнало правото за неначисляване на лихви. Напротив, стигнало се е до негативната за длъжника последица по т. 8 от споразумението – снабдяване на кредитора с изпълнителен лист от 17.06.2016 г., въз основа на който е образувано изпълнително дело срещу длъжника. Ето защо при липса на действаща уговорка за условията и поредността за погасяване на остатъка от дълга, приложение намират правилата на чл. 76, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД. Ако длъжникът не е заявил кое еднородно задължение към кредитора погасява, се погасява най-обременителното за длъжника задължение, при няколко еднакво обременителни - най-старото, а ако всички са възникнали едновременно – те се погасяват съразмерно. Поредността за погасяване е разноски, лихви, главница. В случая най-обременителни са задълженията за главница и за неустойка за забава, върху които съобразно решението по т. д. № 5418/2015 г. на СГС се дължи законна лихва за забава от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане, което не може да бъде преразглеждано от съдилищата предвид забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК и доводите на касатора в обратния смисъл са несподелими. От така посочените еднакво обременителни задължения, платените от длъжника суми следва да се отнесат за погасяване на най-старото задължение – главницата по заема, с настъпил падеж на 14.02.2015 г., видно от мотивната част на горецитираното влязло в сила съдебно решение. При тези данни следва да се кредитира заключението на вещото лице по втората задача, според което при отчитане на извършените погашения след 09.02.2016 г. и на сключените две споразумения, неустойката за забава се погасява след главницата, като задължението възлиза на: 332 103,12 лева – главница, 206 209,45 лева - неустойка, 33 481,50 лева - съдебни разноски, 506 740,11 лева - законова лихва до 06.12.2023 г. (310 904,99 лева – законна лихва към 31.07.2020 г., съгласно таблица № 14).

По изложените съображения настоящият състав намира за основателен предявения от длъжника отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ за несъществуването вземането на кредитора ответник за главница по договора за заем от 13.02.2014 г. за разликата над сумата от 169 801,63 евро (равностойност на 332 103,12 лева, превалутирана по правилата на чл. 12 и чл. 13 ЗВЕРБ) до 269 322,49 евро (526 749 лева) и за законна лихва върху същата от 01.08.2020 г. до погасяването й, поради което в тази част обжалваното въззивно решение като неправилно следва да бъде отменено. От експертното заключение се установяват вземанията за главница над сумата от 77 383,52 евро (151 349,01 лева) до 169 801,63 евро (332 103,12 лева), законна лихва върху главницата и неустойката за периода 25.08.2015 г. – 31.07.2020 г. в размер на 158 981,60 евро (310 940,99 лева) и за периода след 01.08.2020 г., както и вземания, надвишаващи предявените в производството по несъстоятелност за неустойка за забава от 5 912,23 евро (11 563,32 лева) и за разноски по изпълнението от 7 744,28 евро (15 146,50 лева), поради което искът за тези суми се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне, като в тази част обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.

Доводите на несъстоятелния длъжник за погасяване на вземанията по давност не се поддържа в касационната жалба, поради което не се обсъждат от настоящата инстанция.

Ето защо на основание чл. 293, ал. 2 вр. с ал. 1 ГПК се налага касиране на решението на Апелативен съд – София, като, доколкото не се изисква извършването от въззивния съд на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество от касационната инстанция.

При този изход на спора и на основание чл. 694, ал. 7 от ТЗ, съразмерно с уважената част от иска ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати държавна такса за разглеждане на касационната жалба /определена върху една четвърт от вземането/ от 497,61 евро, за въззивната инстанция – 497,61 евро и за първата – 995,21 евро. Съразмерно с отхвърлената част от иска, от масата на несъстоятелността на длъжника “Инженерконсулт” ООД (н.) се събира държавна такса за ВКС от 1 325,28 евро, за въззивната инстанция – 1 325,28 евро и за първата – 2 650,56 евро.

За настоящото производство не се присъждат разноски на страните. Касаторът, който е заявил искане в тази насока, до приключване на устните състезания по делото не ангажира доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение. Ответникът не претендира разноски пред ВКС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

РЕШИ :

ОТМЕНЯ Решение № 75/07.02.2025 г. по в. т.д. № 373/2024 г. по описа на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено решение № 272/21.02.2024 г. по т. д. № 709/2022 г. на Софийски градски съд в частта му за отхвърляне на иска с правно основание чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ за установяване несъществуването на вземането за главница по договор за заем от 13.02.2014 г. за разликата над 332 103,12 лева до 526 749 лева и законна лихва върху същата от 01.08.2020 г. до окончателното й плащане, както и в частта за разноските, и вместо това постановява:

ПРИЗНАВА за установено по иска с правно основание чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ, предявен от “Инженерконсулт” ООД (н.), ЕИК[ЕИК], против “Бе плюс” ООД, ЕИК[ЕИК], че не съществува вземането на “Бе плюс” ООД към “Инженерконсулт” ООД (н.) по договор за заем от 13.02.2014 г. за главница за разликата над 169 801,63 евро (равностойност на 332 103,12 лева) до 269 322,49 евро (равностойност на 526 749 лева), ведно със законна лихва върху същата от 01.08.2020 г. до окончателното й плащане.

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 75/07.02.2025 г. по в. т.д. № 373/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА на основание чл. 694, ал. 7 от ТЗ “Инженерконсулт” ООД (н.), ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати държавна такса в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Върховния касационен съд за касационното производство в размер на 1 325,28 евро, на Апелативен съд – София за въззивното производство в размер на 1 325,28 евро, на Софийски градски съд за първоинстанционното производство в размер на 2 650,56 евро.

ОСЪЖДА на основание чл. 694, ал. 7 от ТЗ “Бе плюс” ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати държавна такса в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Върховния касационен съд за касационното производство в размер на 497,61 евро, на Апелативен съд – София за въззивното производство в размер на 497,61 евро, на Софийски градски съд за първата инстанция в размер на 995,21 евро.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на синдика на “Инженерконсулт” ООД (н.) П. М. – Г., на основание чл. 694, ал. 4, изр. 1 ТЗ.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.