РЕШЕНИЕ

№ 371

гр. София 16.06.2026 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 20.11.2024 (двадесети ноември две хиляди двадесет и четвърта) година в състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

при участието на секретаря Д. А. като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 1189 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 729/26.01.2024 година, подадена от С. Й. С. и касационна жалба с вх. № 463/18.01.2024 година, подадена от Прокуратурата на Р. Б. двете против решение № 222/18.12.2023 година на Апелативен съд Пловдив, 3-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 537/2023 година.

С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Пловдив е изменил първоинстанционното решение № 1085/21.07.2023 година на Окръжен съд Пловдив, ІV-ти състав, постановено по гр. д. № 402/2023 година, при което като краен резултат Прокуратурата на Р. Б. на основание чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС е осъдена да заплати на С. Й. С. сумата от 12 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, вследствие на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС за период от 3 месеца и 18 дни за времето от 27.06.2020 година до 15.10.2020 година, в който спрямо него е била изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража“ в Затвора [населено място] съгласно определение от 25.10.2017 година по н. о. х. д. № 520/2016 година по описа на Окръжен съд Пловдив, който срок не е могъл да бъде приспаднат по реда на чл. 59 от НК от наказанието „лишаване от свобода“, наложено на ищеца с влязлата впоследствие в сила на 09.08.2022 година присъда по н. о. х. д. № 520/2016 година по описа на Окръжен съд Пловдив, като за разликата над уважения размер от 12 000.00 лева до пълния претендиран такъв от 80 000.00 лева искът е отхвърлен.

В касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б. е посочено, че въззивното решение на Апелативен съд Пловдив, в осъдителната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Поискано е обжалваното решение да бъде отменено в осъдителната му част и да се постанови ново такова, с предявеният от С. Й. С. иск да бъде отхвърлен изцяло или размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде значително намален.

Ответникът по тази касационната жалба С. Й. С. не е подал отговор на същата, а също така не е изразил изрично становище относно допустимостта и основателността й.

В подадената от С. Й. С. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 80 000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер.

Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Р. Б. не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.

Прокуратурата на Р. Б. е била уведомена за обжалваното решение на 20.12.2023 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 463/18.01.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С. Й. С. е бил уведомен за обжалваното решение на 08.01.2024 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 729/26.01.2024 година. Поради е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 3889/14.08.2024 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правните въпроси

(1.) за това длъжен ли е въззивният съд при изразяване на решаващата си воля по същество да се съобрази, че чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС изключва отговорността да са причинени вреди при законно задържане и отхвърля ли се искът за обезщетение за вреди при задържане постановено на законово основание-чл. 309, ал. 1 и ал. 2 от НПК и потвърдено окончателно относно законосъобразността на задържането основание ли е да се прецени, като ненарушаващо чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС?;

(2.) за това необходимо ли е да е установено предварително в производство по обжалване незаконосъобразността на задържането и едва при отмяната му да се счита, че е налице нарушение на КПЧОС и да се присъжда обезщетение?;

(3.) за това следва ли и на какво основание да се прилага разпоредбата на чл. 59 от НПК след като по правната си характеристика не е с окончателен характер и възможно ли е да се въведе като допълнително самостоятелно основание, за да се определи деликтна отговорност-неприлагането на чл. 59 от НПК за да се определи деликтна отговорност, след като не е предвидено в чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС?;

(4.) за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди хипотезите на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от ЗОДОВ, при определяне на крайния размер на обезщетението, като вземе предвид и доказателствата за съпричиняване от страна на пострадалия и държавата отговаря ли за вреди, ако увреждането е причинено от пострадалия?;

(5.) както и за това какви са задълженията на въззивната инстанция във връзка с прилагането на чл. 9, чл. 10, чл. 12, чл. 235, чл. 236, ал. 2 от ГПК, а именно длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, становищата и доводите на страните и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства и мотиви по тях, като при неизпълнение на тези задължения осъществено ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което да е основание за отмяна на решението,

(6.) както и при обсъждането от значение ли е при оценката на официалните свидетелстващи документи по смисъла на чл. 179 от ГПК, кое длъжностно лице удостоверява началото и края на периода, за който се присъжда обезщетението и трябва ли да се съобрази единствено издаденият документ от компетентния за това орган по чл. 416, ал. 2 от НПК и чл. 5 от ЗИНЗС?

(7.) за това как се прилага установения с чл. 52 от ЗЗД, критерий за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при иск по чл. 2 от ЗОДОВ? и

(8.) за това длъжен ли е въззивният съд при определяне на размера на обезщетението да вземе предвид икономическия растеж, стандарта на живот, средностатистическите показатели на доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането и фактическото несъобразяване с тях основание ли е да се отмени въззивното решение изцяло или частично?,

По отношение на първите два въпроса трябва да се има предвид това, че в първоначалната си редакция, до изменението й обнародвано в ДВ бр. 98/11.12.2012 година, чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, предвиждаше, че Държавата отговаряше за вредите причинени на гражданите от органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции от незаконно задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законово основание.

При тази редакция на разпоредбата предварителната отмяна на отмяната на взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ се поставяше като задължително условие (предпоставка) за ангажиране на отговорността на Държавата за претърпените от мярката вреди. Без наличието на тази предварителна отмяна искът за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ не можеше да бъде предявен, съответно уважен. Съдът разглеждащ иска за обезщетението не беше компетентен да се произнася по въпроса за законосъобразността на задържането, а само по въпросите претърпени ли са вреди от задържането, какъв е техния размер и налице ли е съпричиняване от страна на ищеца. Затова не можеше да се търси обезщетение за вреди от настъпила впоследствие, след вземането на мярката за неотклонение, незаконосъбразност на задържането, в случаите когато фактите довели до същата не обуславяха едновременно с това и възможност да се иска отмяна на мярката.

След изменението от 2012 година чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ вече предвижда, че Държавата отговаря за вредите, причинени на гражданите от разследващите органи, прокуратурата или съда при задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Р. на 04.11.1950 година. Целта на законодателя е била да уреди чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ като вътрешноправно средство за защита по смисъла на чл. 13 от КПЧОС при нарушения на чл. 5, § 1 от КПЧОС, без да се поставят ограничения с оглед на вида на нарушението и без изключването на някои от тях от обхвата на разпоредбата. Защитата обхваща всички възможни нарушения на изискванията за законосъобразност на лишаването от свобода в хипотезите на чл. 5, § 1 от КПЧОС, така както същите са установени и конкретизирани с решенията на ЕСПЧ, като за упражняването й не могат да се поставят допълнителни условия ограничаващи правото по чл. 5, § 5 от Конвенцията, освен, ако такива не са изрично признати с практиката на ЕСПЧ. Националното право не може да ограничава защитата по чл. 5, § 5 от КПЧОС, тъй като при наличието на такива ограничения е възможно лицето да е в невъзможност или съществено затруднение да получи обезщетение за нарушените си права въпреки, че самото нарушение е установено с решение на ЕСПЧ (решение на ЕСПЧ от 29.11.1988 година по делото Б. и други срещу О. кралство Великобритания и С. И. по жалби № 11 209/1984 година, № 11 234/1984 година, № 11 266/1984 година и № 11 386/1985 година, решение на ЕСПЧ от 18.07.1994 година по делото У. срещу О. кралство Великобритания и С. И. по жалба № 15 484/1989 година, решение на ЕСПЧ, Първо отделение, от 08.04.2024 година по делото Х. срещу България по жалба № 44 062/1998 година, решение на ЕСПЧ, Първо отделение, от 08.07.2024 година по делото Б. срещу България по жалба № 39 270/1998 година, решение на ЕСПЧ, Първо отделение, от 08.07.2024 година по делото В. срещу България по жалба № 42 987/1998 година, решение на ЕСПЧ, Първо отделение, от 20.10.2024 година по делото Б. срещу България по жалба № 47 799/1999 година, решение на ЕСПЧ, Първо отделение, от 24.03.2005 година по делото С. срещу България по жалба № 9808/2002 година).

Уважаването на иска по чл. 2, ал. 1, пр. 1 от ЗОДОВ е предпоставено от установяване на твърдените от ищеца нарушения на чл. 5, § 1 от КПЧОС. Същите могат да бъдат свързани както със самото вземане на мярката за неотклонение „задържане под стража“, така и с настъпили впоследствие факти, които да доведат до нарушение на чл. 5, § 1 от КПЧОС, въпреки че при вземането й не са били нарушени законовите изисквания за това. Част от действията на съответните органи, водещи до такива нарушения са от такова естество, че не подлежат на инстанционен контрол и при тях отмяната на мярката за неотклонение „задържане под стража“ не може да бъде разглеждана като задължителна предпоставка за предявяване на иска по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ. С оглед тези нарушения не винаги е достатъчно мярката за неотклонение „задържане под стража“ да бъде взета на законова основание и да е била потвърдена по реда на инстанционния контрол за да бъде отхвърлен иска по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ за да се счете, че претенцията за обезщетение е неоснователна. Затова, след горепосоченото изменение на разпоредбата, отмяната на мярката за неотклонение трябва да бъде разглеждана като един от случаите, в който може да бъде търсена отговорността на Държавата за вреди, а не като задължителна предпоставка за иска.

От новата редакция на закона следва, че вече не е необходимо задължително да бъде установено в предварително производство по обжалване незаконосъобразността на задържането, за да се счита, че е налице нарушение на КПЧОС и да се присъжда обезщетение за претърпените вреди, а дали такова е налице ще подлежи на конкретна преценка от съда, разглеждащ иска за обезщетение, с оглед твърдените нарушения на чл. 5, § 1 от КПЧОС.

Съгласно чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС лице може да бъде законно лишено от свобода в случаите на законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се осигури явяването му пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление. Тези хипотези в националното право на Р. Б. обосновават вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ по отношение на съответното лице.

Същевременно разпоредбата на чл. 59 от НК се намира в Глава пета от НК „Определяне на наказанието“ като няма пряко отношение към вземането и изпълнението на мерките за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“. Доколкото обаче тези мерки за процесуална принуда водят до ограничаване на правата и свободното движение на лицето, по отношение на което са взети, както и наказанието „лишаване от свобода“ с присъда на компетентния съд, то законът приравнява същите.

Поради това се предвижда, че времето, през което лицето е търпяло тези мерки трябва да бъде приспаднато при изпълнението на наказанието като целта на закона е времето, през което лицето е търпяло някоя или двете мерки за неотклонение да не надвишава определеното с присъдата наказание. Разпоредбата е императивна, поради което в случай, че е налице такова превишения мерките за неотклонение ще са незаконосъобразни за периода на същото. В този смисъл са решение 310/29.10.2013 година, постановено по гр. д. № 1384/2012 година, решение № 212/14.10.2016 година, постановено по гр. д. № 1402/2016 година и решение № 60 317/004.2022 година, постановено по гр. д. № 597/2021 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

Същевременно императивния характер на разпоредбата изключва въз основа на нея да се извършва приспадане от срока на наказанието на други срокове, извън тези по двете мерки за неотклонение Действия на съда по приспадането се извършват при постановяването на присъдата, съответно преди влизането й в сила, поради което при определяне на срока на наказанието „лишаване от свобода“ не могат да бъдат взети предвид факти, които според закона са от значение и се прилагат след влизането на присъдата в сила и привеждането й в изпълнение.

По петия от поставените въпроси трябва да се посочи, че съгласно чл. 236, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът трябва да посочи в решението си какво постановява по съществото на спора, а по силата на ал. 2 от същата разпоредба е задължен да изложи мотиви към решението, в които да бъдат посочени исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Това означава, че съдът на първо място трябва да установи какъв е предмета на повдигнатия пред него спор, който съгласно чл. 6, ал. 2 от ГПК се определя от страните, чрез наведените от тях по реда на чл. 8, ал. 2 от ГПК факти, твърдения, доводи, възражения и искания, като по този начин определи и предмета на доказване по чл. 153 от ГПК. За да разреши спора между страните съдът трябва да установи кои от сочените от страните факти съществуват в действителността и съответно доколко обосновават доводите, възраженията и исканията на страните. Това установяване се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 от ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право.

Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод.

При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не.

Съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право.

Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право.

При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания.

Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение.

Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Цялата дейност на съда по определянето на предмета на спора, анализа на относимите доказателства и приетите за установени въз основа на него фактически констатации, както и следващите ги действия по определянето на приложимите към спора правни норми и приложението им към фактическите констатации намира израз в мотивите, които съдът е задължен да изложи към своето решение, независимо от това дали се касае до първоинстанционно или въззивно такова.

Тези мотиви отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството.

От тях се черпи информацията за това дали съдът е спазил задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, а именно да установи правно релевантните за спора факти като ги подведе под приложимата за същите правна норма и оттам да направи извод за начина, по който последиците от нея се прилагат по отношение на спорното право. Наред с това мотивите следва да са кратки-раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година. Затова не е задължително в тях съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод, за това че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. От отговора на този въпрос следва и отговора на четвъртия въпрос, който е в смисъл, че съдът е длъжен, при спазване на посочените правила, да извърши преценка дали са налице основанията за освобождаване на Държавата от отговорност по чл. 5, ал. 1 от ЗОДОВ или за ограничаването й по чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ, но само ако ответникът е направил надлежни възражения за това в установения от закона срок.

Отговорът на шестия от поставените въпроси за доказателствената сила на официалните документи се съдържа в закона, където е посочено, че същите имат материална доказателствена сила за документираните с тях действия на длъжностното лице, издател на документа, за възприетите от него факти и за направените пред него изявления. Така признатата материална доказателствена сила на тези документи задължава съда и страните да приемат за доказани удостоверените с документа факти, обстоятелства и изявления, за които тя се отнася, освен ако същата не бъде оборена по установения за това ред.

Оборването на материалната доказателствена сила може да стане чрез провеждане на производството по оспорване на съдържанието на документ по чл. 193 и чл. 194 от ГПК, крайният резултат от което обвързва със задължителна сила участниците в производството по отношение на истинността на документа. Когато по делото са представени няколко официални документ, удостоверяващи едни и същи факти или изявления, като между тези удостоверявания има различия, то съдът е длъжен да изясни на какво се дължи тази разлика-дали на техническа грешка, на неволно невярно документиране или на други причини-като във връзка с тази проверка няма пречка съдържанието на документите да се преценява и с оглед на другите, събрани по делото доказателства.

С оглед на тази преценка съдът може да даде вяра на един от документите като в мотивите към решението си изрично обоснове този свой извод. Материалната доказателствена сила на официалния документ не обхваща изводите, които органът издал документа, прави въз основа на удостоверените с него факти и изявления, поради което и съдът не е обвързан от него. Именно съдът е този, който трябва да установи какви са последиците от документираните с документа обстоятелства и как те се съотнасят към спорното право. Недопустимо е друг орган, а не съдът да прави изводи за това осъществили ли са се твърдените от страните факти и обстоятелства и за последиците от същите за спорното право.

По отношение на последните два въпроса отговорът им се

съдържа в т. 11 от диспозитива и раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на Решение № 2/11.07.1995 г., постановено по гр. д. № 1/1995 г. на Пленума на ВС. Съгласно тях размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ обаче не е абстрактно такова.

По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението като в самото Постановление са изброени обстоятелства, които биха били от значение за определяне на размера на обезщетението при телесни увреждания или смърт.

Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. Примерното изброяване в мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година е наложено от това, че макар и да има сходни увреждания всяко едно от тях се различава от другите, с оглед на конкретната фактическа обстановка. Последното предполага и различна тежест на обстоятелствата във всеки един от случаите, доколкото за едно от уврежданията даден факт може да е от съществено значение, за разлика от друго такова, за което същия факт да е без или с минимално значение.

Това налага при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдилищата да извършват конкретна преценка, предвид вида и характера на увреждането, кои от установените по делото обстоятелства са от значение за това и да ги преценяват в съвкупност с останалите такива. В съдебната практика като такива обстоятелства са утвърдени и тези свързан с икономическото положение в страната, към момента на настъпването на увреждането, както и размерът на присъдените при сходни случаи обезщетения за неимуществени вреди. От това, че понятието справедливост не е абстрактно такова, следва, че то представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера.

Този размер обаче не е поставен в зависимост от субективното разбиране на увреденото лице, за това кое обезщетение е справедливо, а е в зависимост от възприетото в обществото разбиране за това. След като при определяне на размера на обезщетението съдилищата трябва да вземат предвид всички установени по делото обстоятелства, които по тяхна преценка, са от значение за това, то неизпълнението на това задължение води до процесуално нарушение на съда, което може да се отрази на правилността на постановеното от него решение.

Поради това, че извършеното в ППВС 4/23.12.1968 г. изброяване на обстоятелствата, които трябва да бъдат взети предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция.

Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване.

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че обжалваното решение е частично неправилно по следните съображения:

Съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, Държавата отговаряла за вредите, причинени на граждани от Прокуратурата на Р. Б. при задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, и домашен арест в случаи на лишаване на свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от КПЧОС.

Съгласно нормата на чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, Държавата отговаряла за вредите, причинени на граждани от Прокуратурата на Р. Б. при изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер. В случая С. Й. С. бил предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1 от КПЧОС и не бил предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ. Въпреки посочването в началната част на исковата молба, че тя се подавала срещу Прокуратурата на Р. Б. на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 6 от ЗОДОВ, от изложените в нея обстоятелства и искане не се установявало да бил предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ.

При иска по чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ деликтът бил налице само при изпълнение на наложено наказание над определение срок или размер, а наказание „лишаване от свобода“ се изпълнявало само когато било наложено с влязла в сила присъда, с която лицето било признато за виновно от съда и било осъдено да извършеното от него престъпление, докато налагането от съда на мярка за неотклонение „задържане под стража“ била мярка за процесуална принуда и не представлявала изпълнение на наложеното с влязла в сила присъда наказание „лишаване от свобода“.

Когато задържането било по-продължително от срока на наложеното на лицето наказание „лишаване от свобода“ и не можело да бъде компенсирано чрез приспадане по чл. 59 от НК, не било налице деликт по чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, а деликт по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, при който се дължало обезщетение за неимуществени вреди поради лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от КПЧОС, изразено в период на взети мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“, който не можел да се приспадне по реда на чл. 59 от НК с наказанието „лишаване от свобода“, наложено впоследствие на лицето с влязла в сила присъда.

В случая в исковата молба било посочено, че при воденото срещу С. Й. С. наказателно производство му били наложени мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“, че той бил лишен от свобода без влязла в сила присъда, че последно след задържането му под стража на 25.10.2017 година той бил престоял в Затвора в [населено място] до 15.10.2020 година, че наказанието му било окончателно потвърдено с решение от 09.08.2022 година на ВКС, на която дата присъдата била влязла в сила, че към тази дата той бил изтърпял авансово, още преди да има влязла в сила присъда, наложеното му наказание „лишаване от свобода“ за срок от 5 години и че бил лишен от свобода за период много по-дълъг от наложеното му наказание.

Видно било, че С. ясно твърдял, че бил търпял мерките „задържане под стража“ и „домашен арест“ преди да има влязла в сила присъда, с която той да бъде осъден за престъпление и да му бъде наложено наказание „лишаване от свобода“, като такава присъда била влязла в сила впоследствие, на 09.08.2022 година, вече след като той е бил освободен от затвора на 15.10.2020 година при промяната на мярката му за неотклонение, както и че бил лишен от свобода за период по-дълъг от наложеното му наказание, като бил задържан в грубо нарушение на националното законодателство и КПЧОС.

Заявеното с петитума искане било да се присъди на С. Й. С. обезщетение за това, че в нарушение на правилата и установените правни норми в националното и европейското законодателство, които гарантирали правото на свобода на всеки човек, той бил лишен от свобода за период повече от 2 години и 6 месеца, през който период бил търпял сериозни по трайност и интензитет неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психически преживявания, душевни болки и страдания.

Неправилно първоинстанционният съд бил определил при така твърдените обстоятелства и заявен петитум правна квалификация на иска по чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, тъй като било несъмнено, че така предявеният иск бил с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС. В мотивите към решението си първоинстанционният съд правилно посочвал, че в случая се претендирало присъждане на едно общо обезщетение за вреди-от лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС, което право произтичало от чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, но неправилно приемал, че то включвало и вреди от изпълнение на наложено наказание над определения срок, което право произтичало от чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ.

След това първоинстанционният съд приемал, че чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС бил предявен за присъждане на обезщетение на С. за неимуществени вреди вследствие незаконно лишаване от свобода по време на воденото срещу него наказателно производство заради търпени мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“ над законоустановения срок по чл. 63, ал. 4 от НПК и чл. 62, ал. 7 от НПК, който иск бил неоснователен, поради което с диспозитива на решението си отхвърлял този иск. В тази му част решението на първоинстанционният съд не било обжалвано и било влязло в сила, поради което въззивният съд нямал основания да разглежда тази претенция на С., съответно, искът по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС в тази му част.

Неправилно обаче първоинстанционният съд бил приел, че бил предявен отделен иск, който да бил с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, докато всъщност претенцията била със същото правно основание - чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС, тъй като не се претендирало присъждане на обезщетение за изпълнение на наложено на С. наказание „лишаване от свобода“ над определения срок от 5 години, а за лишаването му от свобода, изразяващо се в период на взетите срещу него мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“, който не можело да бъде приспаднат по реда на чл. 59 от НК от наложеното му впоследствие наказание „лишаване от свобода“.

Тъй като обаче първоинстанционният съд бил разгледал предявената от С. Й. С. претенцията за обезвреда, като се бил произнесъл по заявените обстоятелства и искане, като и по начало обстоятелствата относно търпените неимуществени вреди, подлежащи на преценка по иска по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС и по иска по чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, били идентични (доколкото и в двата случая се касаело за лишаване от свобода за време, в което ищецът не следвало да бъде в затвора), неправилната правна квалификация не се отразявала на допустимостта на постановеното решение в частта му, в която то се обжалвало пред въззивния съд.

След като първоинстанционният съд не бил нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес и не се бил произнесъл извън определения от страните предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, неправилната правна квалификация не се отразявала на допустимостта на решението, а следвало да се провери при условията на чл. 269 от ГПК дали то било правилно, при така посочената от въззивния съд правна квалификация на претенцията, а именно чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС. Съгласно нормата на чл. 4 от ЗОДОВ Държавата дължала обезщетение за всички неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

С. Й. С. претендирал за присъждане на обезщетение за претърпени при воденото срещу него наказателното производство неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психически преживявания, душевни болки и страдания. Безспорно било, че в хода на воденото срещу С. наказателно производство по ДП № 155/2014 година на Отдел „Криминална полиция“ при ОД на МВР-Пловдив, пр. пр. № 1489/2014 година на Окръжна прокуратура Пловдив, н. о. х. д. № 1680/2015 година по описа на Окръжен съд Пловдив и н. о. х. д. № 520/2016 година по описа на Окръжен съд Пловдив на С. били наложени и той е търпял мярка за неотклонение „задържане под стража“ в периода от 13.01.2015 година до 26.10.2015 година (9 месеца и 13 дни), „домашен арест“ в периода от 26.10.2015 година до 12.07.2016 година (за 8 месеца и 16 дни, равняващи се съгласно чл. 59, ал. 1, т. 2 от НК на 4 месеца и 8 дни лишаване от свобода) и „задържане под стража“ в периода от 25.10.2017 година до 15.10.2020 година (2 години, 11 месеца и 20 дни). Безспорно било, че във времето от 25.10.2017 година до 15.10.2020 година С. Й. С. бил търпял мярката в Затвора в [населено място], поради което към тези три периода следвало да се прибави и допълнително начислено време на основание чл. 178, ал. 1 от ЗИНЗС, тъй като през посоченото време той бил работил. Относно това зачитане по чл. 178, ал. 1 от ЗИНЗС в производството пред първоинстанционният съд били представени 4 писма от ГДИН-З. П. като в първите три писма времето било посочено на 1 година, 1 месец и 24 дни, а в последното писмо, от 24.04.2023 година било посочено на 1 година, 2 месеца и 7 дни. Следвало въз основа на последното писмо, което било последно издадено по време, съответно отразявало последно извършена проверка и преценка от издалия го орган, да се приеме, че този период бил 1 година, 2 месеца и 7 дни.

Писмото от 4.05.2023 г. от Окръжна прокуратура Пловдив до първоинстанционният съд, в което било посочено, че периодът се равнявал на 1 година, 1 месец и 24 дни лишаване от свобода, съдържало твърдение на страната по делото, поради което не следвало да се взима предвид. При тези обстоятелства С. Й. С. бил лишен от свобода за период от 5 години, 3 месеца и 18 дни. Безспорно било, че с влязлата в сила на 09.08.2022 година присъда на С. било наложено наказание „лишаване от свобода“ в размер на 5 години. Налице бил период от 3 месеца и 18 дни, през който С. бил лишен от свобода преди да му бъде наложено наказанието с влязла в сила присъда, в който период търпял в Затвора в [населено място] наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“, от където е следвало да бъде освободен при отчитане на тези 3 месеца и 18 дни не на 15.10.2020 година, а на дата 27.06.2020 година, но който период не можело да бъде приспаднат по реда на чл. 59 от НК от наложеното му с влизането впоследствие в сила на присъдата на 09.08.2022 г. наказание „лишаване от свобода“.

Установявало се, че било налице основание по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС за присъждане на обезщетение в полза на С. Й. С. за причинени болки и страдания с неимуществен характер по реда на чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 52 от ЗЗД. Несъмнено било, че от ограничаването на личната му свобода поради изпълнението на мярката „задържане под стража“ в Затвора в [населено място] в периода от 27.06.2020 година до 15.10.2020 година или за 3 месеца и 18 дни С. Й. С. бил претърпял неимуществени вреди. Наличието на нравствени, емоционални, психически, психологически терзания, накърнена чест и достойнство, отрицателни стресови преживявания, чувство на изолираност, несигурност, ограничаване на контакта със семейството и на социалното общуване, ограничаване на възможност за избор и осъществяване на труд, притеснение и напрежение по време на лишаване от свобода с пребиваване в затвор било обичайно, настъпвало несъмнено винаги при лица с нормална психика и по начало не се нуждаело от специално доказване.

Тъй като обезщетението за вреди в хипотезата на чл. 2 от ЗОДОВ било за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси, по начало съдът не бил строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното. Но когато се твърдяло от ищеца причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай, а също и настъпване на други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябвало да бъдат изрично посочени в исковата молба, за да можели да станат част от предмета на иска.

Съответно, когато се търсели и установявали увреждания над обичайното, съдът може да ги уважи само при успешно преведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка, като в тежест на пострадалия било да докаже засягането на съответното благо, както и да докаже всяко свое негативно изживяване.

В случая в исковата молба не били посочени никакви конкретни твърдения относно несъмнено търпените от С. Й. С. болки и страдания. В началната част на исковата молба било посочено, че С. бил млад и интелигентен човек, роден в [населено място], българин, неженен, със средно образование, професионален спортист, след което били изложени обстоятелства относно воденото срещу него наказателно производство, не били изложени никакви конкретни обстоятелства относно търпени от него неимуществени вреди, след което в петитума било посочено, че обезщетението се претендирало за претърпени от С. сериозни по трайност и интензитет неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психически преживявания, душевни болки и страдания.

В исковата молба от страна на С. не били и ангажирани, съответно впоследствие представени и събрани, никакви доказателства (включително нито писмени, нито гласни, като обичайно именно с гласни доказателства се установявали конкретни обстоятелства относно начина, по който ищецът бил преживял конкретен период) относно търпените от него неимуществени вреди.

При тези обстоятелства съдът следвало да определи обезщетението с оглед така заявения в исковата молба предмет на спора. По начало несъмнено било от значение при определяне на обезщетение дали и как деликтът бил повлиял при осъществяване на образованието и на трудовата дейност на С. Й. С., но в случая в исковата молба нямало заявени твърдения за негово отражение върху образованието, професионална и трудова дейност на ищеца. Затова първоинстанционният съд с определението в единственото открито съдебно заседание по делото на 27.06.2023 година бил оставил без уважение искането на С. да се приемат представени в това съдебно заседание писмени доказателства (оригинал на книжка, издадена от Българска боксова федерация, и уверение от 2016 година от ПУ „П. Х.“), като бил посочил, че в исковата молба, по която било образувано производството, не били конкретизирани неимуществените вреди, за които се дири обезщетение, както и нямало наведени твърдения за това, че по време на незаконното му лишаване от свобода С. бил лишен от правото да упражнява правото си на образование, както и от възможността да упражнява професионална дейност като член на Българската федерация по бокс.

Затова и въззивният съд с определение в съдебното заседание на 06.12.2023 година приел, че с този отказ да събере доказателствата, които С. поискал да бъдат приети и във въззивното производство, първоинстанционният съд не бил допуснал нарушение по смисъла на чл. 266, ал. 3 от ГПК, и отказал да приеме тези доказателства по делото. Следвало преценката относно обстоятелствата, които били от значение за определяне на размера на обезщетението, да се извърши поради липсата на заявяване на конкретни твърдения и посочване на конкретни обстоятелства за претърпени от ищеца вреди в исковата молба, включително и липсата на твърдения на С. за причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или за настъпване на други специфични увреждания, при приемане, че било налице увреждане в рамките на обичайното при лишаване на лице от свобода в затвор, като се отчетели установените по делото обстоятелства.

Неоснователни били оплакванията на С., че първоинстанционният съд неправилно е определил размера на обезщетението, защото съдът следвало да вземе предвид обстоятелства, които не били заявени в исковата молба, като събере доказателства за тяхното установяване и с оглед на тях определи по-висок размер на обезщетението.

Неоснователно било и оплакването на Прокуратурата на Р. Б. че първоинстанционният съд бил постановил неправилно решение, приемайки, че се претендирало обезщетение за обичайните неимуществени вреди, и съобразявайки установените по делото обстоятелства, което не представлявало конкретизиране и доразвиване от съда на исковата претенция на С.. В периода от 3 месеца и 18 дни от 27.06.2020 година до 15.10.2020 година на престоя на С. Й. С. в Затвора в [населено място] той ( [дата на раждане] ) бил на 33 години. Лишаването от свобода било лишаване от основно човешко право и водело до значително ограничаване на личността във всички аспекти на живота, като С. бил в млада възраст, в която имал възможност да устройва живота си по свое усмотрение, което ограничаване обуславяло по начало необходимост от присъждане на висок размер на търпените от такова лишаване от свобода неимуществени вреди. С. Й. С. бил осъждан, видно от представената от Прокуратурата на Р. Б. електронна справка за съдимост от 28.03.2023 година, съгласно която единственото осъждане на С. било с присъдата в наказателното производство по н. о. х. д. № 520/2016 година по описа на Окръжен съд Пловдив, влязла в сила на 09.08.2022 година.

В този период срещу С. се водело наказателното производство, с приключването на което на 09.08.2022 година с решение на ВКС той бил признат за виновен и му било наложено наказание „лишаване от свобода“ за престъпления, посочени в същата справка, извършването на които определяло негова негативна личностна характеристика, а именно:

(1) в периода от 10.01.2013 година до 29.03.2014 година като извършител, при условията на продължавано престъпление, като пожарът бил представлявал опасност за живота на три лица, като имало опасност той да се разпростре и се разпространил върху други имоти на значителна стойност (къща в [населено място]) и като от деянието били последвали значителни вреди, бил запалил имущество на значителна стойност (лек автомобил „Ш.“, лек автомобилджип „Н. П.“, лек автомобил „О.“);

(2) в периода 10.10.2013 година-29.03.2014 година при условията на продължавано престъпление, като извършител противоправно бил повредил чужди движими вещи (лек автомобил „Ф. Ф.“, лек автомобил „М. “);

(3) на 01.12.2014 година като извършител противозаконно бил повредил чужда движима вещ (лек автомобил „Х. С.“);

(4) на 06.12.2013 година при условията на продължавано престъпление, като извършител, чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот, и чрез използване на техническо средство-ключ бил отнел чужди движими вещи на обща стойност 58 735.00 лв., като извършената кражба била в големи размери;

(5) На 08.02.2014 година като извършител бил отнел чужди движими вещи-сумата 200.00 лева и ръчен часовник марка „К. К.“ от владението на посочено лице, като бил употребил сила и грабежът бил придружен с причиняването на средна телесна повреда. Други доказателства относно характеристичните данни за С. Й. С. по делото не били ангажирани и представени.

Затова било неоснователно твърдението на С., че при определяне на обезщетението следвало да се приеме наличието на добри характеристични данни за него. Обстоятелството, че при извършването на престъпленията С. бил на млада възраст, в която било възможно лесно да бъде склонен към неправомерни действия, което с оглед твърдението на същия било взето предвид от наказателния съд при определянето на наказанието, не представлявало негови добри характеристични данни, още повече че по начало при възраст от 26-27 години извършването на значителни като брой и тежест престъпления определяло не добра, а именно негативна характеристика на лицето.

Относно вида на неимуществените вреди следвало да се приеме, че те като обичайни такива за лице, пребиваващо в затвор с мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок по-голям от наложеното му впоследствие наказание „лишаване от свобода“, се изразявали в нравствени, емоционални, психически, психологически терзания, накърнена чест и достойнство, отрицателни стресови преживявания, чувство на изолираност, несигурност, ограничаване на контакта със семейството и на социалното общуване, ограничаване на възможност за избор и осъществяване на труд, притеснение и напрежение.

Следвало да се отчете обаче, че С. Й. С. не бил лишен напълно от възможността да работи, тъй като, макар и при ограничен с оглед на обстоятелствата избор, бил полагал труд в Затвора, както изрично заявявал и в исковата молба, като, видно от справката от Затвора [населено място] от 24.04.2023 година бил работил в производствените звена на ДП „ФЗД“ ТП Пловдив, в служебния стол на затвора на доброволен неплатен труд, след това след 08.02.2018 година в служебния стол на затвора на платен труд и след 06.07.2020 година като санитар към медицинския център на затвора на платен труд. Нямало заявени от С. твърдения и от доказателствата по делото не се установявал по-висок интензитет на увреждането поради специфични обективни и субективни обстоятелства.

Продължителността на периода, в който били търпени неимуществените вреди, бил 3 месеца и 18 дни или 111 дни, във времето от 27.06.2020 година до 15.10.2020 година, който не бил със значителна продължителност, но не можел да се определи и като кратък, като било неоснователно твърдението на Прокуратурата на Р. Б. че той бил незначителен при сравнение със срока на осъждането 5 години.

Към датата 27.06.2020 година С. Й. С. вече бил търпял законосъобразно в затвора мярката за неотклонение „задържане под стража“ от датата 25.10.2017 година, при което периодът от 3 месеца и 18 дни, за който било налице нарушението по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС, се явявало продължение (се наслагвало) към лишаването от свобода, което от 25.10.2017 година до 27.06.2020 година било изтърпявано в един значителен период от 2 години и 8 месеца, поради което и тежестта на неимуществените вреди поради това натрупване била по-висок и това обосновава и присъждането на по-висок размер на обезщетението.

С присъдата на наказателния съд, влязла в сила на 09.08.2022 година, било постановено на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ от ЗИНЗС наказанието от 5 години лишаване от свобода да се изтърпява при първоначален строг режим, като мярката „задържане под стража“ била търпяна при условия в затвора, т. е. при условия, отговарящи на строг режим.

Относно начина на живот на С. Й. С., обичайната му среда, интереси и ценностна система съображения също не можели да бъдат взети предвид, доколкото той не бил заявил конкретни твърдения и за установяването на такива обстоятелства не били събирани доказателства по делото. Нямало твърдения, съответно данни и доказателства по делото за трудова биография на С. Й. С. и за отражение върху неговия личен, обществен и професионален живот извън обичайното такова за ситуацията.

Твърдения за причинени на С. неимуществени вреди с оглед на обстоятелство, че той бил професионален боксьор, който бил лишен не само от възможността да поддържа спортната си форма, но и да се състезава, което било повлияло негативно на кариерата му, както и за това, че той бил принуден да напусне университета и да прекъсне образованието си и това се било отразило негативно върху неговия живот, в исковата молба не били заявени, съответно, именно поради това те не били част от предмета на спора, поради което и за установяване на такива обстоятелства не се допускало събиране на доказателства по делото от двете съдебни инстанции.

Следвало затова да се посочи, че по начало процесният период от 27.06.2020 година до 15.10.2020 година касаел последната част от времето на търпяната в затвора мярка „задържане под стража“, а невъзможността на С. да се обучава по начало следвало да е възникнала много преди това, при взимането на мярката на 25.10.2017 година и отвеждането му тогава в затвора, което взимане на мярката било законосъобразно, защото било постановено в съответствие с нормата на чл. 309 от НПК.

Нито се твърдяло, нито установявало да били настъпили негативни промени в здравословното състояние на С.. За условията, при които била изтърпявана мярката „задържане под стража“ в Затвора в [населено място], и тяхно специфично отражение върху психиката на С. също няма твърдения в исковата молба.

С оглед представените от страните в производството пред въззивния съд писмени доказателства, С. бил претендирал в специалното производство по глава 11 от АПК във връзка с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, проведено пред Административен съд Пловдив, и му било присъдено обезщетение за претърпени неимуществени вреди по време на престоя му в Затвора в [населено място] в периода от 25.10.2017 година до 1.10.2020 година (поради настаняване в помещения, в които жизненото му пространство не било отговаряло на предвидените стандарти в чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС в размер на 4.00 м2 и поради настаняване в такива, в които той като непушач бил съжителствал с пушачи), поради което и по начало нямало основание обстоятелствата да се вземат предвид и при определянето на претендираното в настоящето производство обезщетение за неимуществени вреди. Данни за социалния статус на С. Й. С. по делото нямало, като твърдения и обстоятелства относно същия в исковата молба също нямало.

Във въззивната жалба на С. Й. С. се заявявало, че съгласно практиката на съдилищата в страната и в Европа по сходни казуси присъжданото дневно обезщетение за надлежаване било минимум 100.00 лева, като то се увеличавало с оглед останалите обективни и субективни елементи на критерия за справедливост като личността на увредения, възрастта му социалния му статус, семейна среда, образование, професия, условия при лишаването от свобода и други. Конкретна практика не била посочена.

От това заявление било видно, че според С. Й. С. минималният размер на обезщетението за неимуществени вреди, за присъждането на което той претендирал, следвало да бъде (за 3 месеца и 18 дни или общо 111 дни по 100.00 лева на ден) 11 100.00 лева, който размер следвало да се увеличава с оглед конкретни обстоятелства, установени за случая (каквито обаче по делото нямало основание да бъдат отчитани).

Относно практиката на ЕСПЧ, на която се позовавал административният съд в решение № 639/4.04.2023 година на Административен съд Пловдив, постановено по адм. д. № 2890/2022 година при присъждането на обезщетение на С. за претърпени от него неимуществени вреди поради условията в затвора и за 2020 година, приемайки, че за справедлив размер на обезщетението би следвало да се счита такъв между 1.70 € и 2.25 € на ден при констатирано едно нарушение и до 4.00 €на ден при констатирани повече от едно нарушение, следвало да се посочи с оглед доводите на Прокуратурата на Р. Б. заявени в производството пред въззивната инстанция въз основа на това решение, че този критерий не можел да се ползва в производство от вида на настоящото, тъй като случай на определянето на обезщетение за неимуществени вреди от лоши условия в затвора, където лицето обаче пребивавало при наличие на основание за това, било значително различен от случай, при който на лицето се дължало обезщетение за търпените неимуществени вреди за това, че то било пребивавало в затвора за определен период, но въобще не трябвало да бъде там, поради което било засегнато неговото основно човешко право на свобода, затова в тази хипотеза обезщетението следвало да е значително по-високо.

Относно икономическата обстановка следвало да се отчетат обстоятелствата за периода 27.06.2020 година-15.10.2020 година, именно които, а не тези за 2023 година, били от значение в случая, като съгласно данните от НОИ за 2020 година минималната работна заплата за страната била 610.00 лева, съгласно данните от НСИ за 2020 година общият годишен доход средно на лице бил 7002.00 лева и общият годишен разход на лице бил 6220.00 лева.

Във въззивната жалба на С. Й. С. се сочело, че от първоинстанционният съд не бил направен анализ и съпоставка с други сходни случаи от съдебната практика, което било отбелязано и като задължителен критерий за определяне на справедливо обезщетение в решение на ЕСПЧ по жалба 68 490/2001 година по делото П. С. С. срещу Р. Б. В жалбата обаче конкретна съдебна практика не била посочено.

Въззивният съд не намирал съдебна практика, която да можела да бъде ползвана като база за сравнение, тъй като конкретният случай бил твърде специфичен както с оглед разглеждането само на обичайни вреди с оглед данните по делото и без твърдени, съответно, установени специфични или над обичайните увреждания, като той не бил сходен на спорове, решени с достъпни решения като практика на съда. При съобразяване на така установените обстоятелства, които имали за причина допуснатото нарушение по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС, както и при съобразяване на обществено-икономическите условия в страната към периода 27.06.2020 година-15.10.2020 година и отчитайки особеностите на конкретния случай следвало да се приеме, че размер на обезщетението от 12 000.00 лева бил съответен на изискването на чл. 52 от ЗЗД.

Установявало се, че било неоснователно заявеното от Прокуратурата на Р. Б. искане за определяне на по-нисък размер от сумата 8800.00 лева, както и било неоснователно заявеното от С. Й. С. искане за определяне на размер над 12 000.00 лева, на обезщетението за претърпените от С. неимуществени вреди. Подадената от Прокуратурата на Р. Б. въззивна жалба била изцяло неоснователна и следвало да бъде отхвърлена, като първоинстанционното решение следвало да бъде потвърдено в обжалваната негова част, с която искът бил уважен за размера от 8800.00 лева.

Подадената от С. Й. С. въззивна жалба била частично основателна, съответно, частично неоснователна, като решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в частта му, с която претенцията била отхвърлена за размера над 8800.00 лева до 12 000.00 лева и следвало същото да бъде потвърдено в частта му, с която тя била отхвърлена за размера над 12 000.00 лева до 80 000.00 лева. При потвърждаването на първоинстанционното решение следвало да бъде постановен от въззивният съд коригиращ диспозитив с оглед присъждането на обезщетението не за неимуществени вреди от изпълнение на наложеното на С. Й. С. наказание „лишаване от свобода“ над определения срок от 5 години за времето от 27.06.2020 година до 15.10.2020 година, а за присъждането му като обезщетение за неимуществени вреди съгласно чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС поради лишаване от свобода на С. в нарушение на чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС в период от 3 месеца и 18 дни за времето от 27.06.2020 година до 15.10.2020 година, в който спрямо него била изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража“ съгласно определение от 25.10.2017 година по н. о. х. д. № 520/2016 година по описа на Окръжен съд Пловдив, който срок не можело да бъде приспаднат по реда на чл. 59 от НК от наказанието „лишаване от свобода“, наложено на С. Й. С. с влязлата в сила на 09.08.2022 година присъда по н. о. х. д. № 520/2016 година по описа на Окръжен съд Пловдив.

По начало при присъждането на обезщетението за причинените от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС неимуществени вреди се дължали и мораторни лихви, считано от влизане в сила на осъдителната присъда, тъй като това бил моментът, когато се определял размерът на наказанието и ставала видна невъзможността за прилагане на реда по чл. 59 от НК.

В случая обаче първоинстанционният съд не бил присъдил лихва върху обезщетението, в каквато хипотеза по начало въззивният съд не можел първи да се произнася относно лихва, поради което и върху сумата на увеличения размер на обезщетението нямало да бъде присъдена лихва. В решението си първоинстанционният съд изрично бил посочил, че не се произнася за присъждане на законна лихва върху обезщетението, защото такова искане не било заявено в исковата молба, нито било направено до датата на приключване на съдебното дирене и на устните състезания по делото 27.06.2023 година, а било направено едва в депозираните след това писмени бележки от 5.07.2023 година.

В подадената от С. Й. С. въззивна жалба заявеното искане било да се отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваната част и искът бъде уважен до пълния претендиран от ищеца размер, заедно с направените по делото разноски и за двете съдебни инстанции. Оплаквания, доводи и искане относно неприсъждането на законна лихва върху сумата на обезщетението не били заявени. При тези обстоятелства при присъждането на сумата от още 3200.00 лева като обезщетение въззивният съд не присъждал законна лихва върху нея.

Както е приел съставът на Апелативен съд Пловдив С. Й. С. е търпял мярка за неотклонение „задържане под стража“ в периода от 13.01.2015 година до 26.10.2015 година (9 месеца и 13 дни), „домашен арест“ в периода от 26.10.2015 година до 12.07.2016 година (за 8 месеца и 16 дни, равняващи се съгласно чл. 59, ал. 1, т. 2 от НК на 4 месеца и 8 дни лишаване от свобода) и „задържане под стража“ в периода от 25.10.2017 година до 15.10.2020 година (2 години, 11 месеца и 20 дни). Общото време на тези мерки, което следва да бъде приспаднато от присъдата на С. от пет години е 4 година, един месец и 11 дни като след извършеното приспадане по чл. 59 от НК остава период от време, пред който наложеното наказание „лишаване от свобода“ подлежи на изпълнение.

Въззивният съд обаче е извършил приспадане и на времето, през което С. бил работил по време на задържането си въз основа на мярката за неотклонение „задържане под стража“, което било 1 година, 2 месеца и 7 дни. По този начин достигнал до извод, че С. Й. С. следвало да бъде освободен от затвора на 27.06.2020 година, а не на 15.10.2020 година, поради което за период от 3 месеца и 18 дни, а именно от 27.06.2020 година до 15.10.2020 година бил търпял незаконосъобразно мярка за неотклонение „задържане“ под стража.

Във връзка с това следва да се има предвид, че за периода от 25.10.2017 година до 15.10.2020 година С. Й. С. е бил задържан, въз основа на взета по отношение на него, с протоколно определение от 25.10.2016 година, постановено по н. о. х. д. № 520/2016 година по описа на Окръжен съд Пловдив. С това определение взетата до този момент по отношение на С. мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 2000.00 лева е била заменена с мярка за неотклонение „задържане под стража“, на основание чл. 309, ал. 1 и ал. 2 от НПК. Повод за това е постановената на посочената дата по същото наказателно производство присъда № 90/25.10.2017 година.

Със същата С. Й. С. е бил признат за виновен за част от повдигнатите му обвинения като му е било наложено едно общо наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест години. Самата присъда № 90/25.10.2017 година на Окръжен съд Пловдив, постановена по н. о. х. д. № 520/2016 година е била изменена с решение № 280/12.08.2021 година на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, 5-ти наказателен състав, постановено по в. н. о. х. д. № 1120/2021 година, като определеното на С. общо наказание „лишаване от свобода“ е било намалено от шест на пет години, а въззивното решение е било потвърдено с решение № 110/09.08.2022 година, постановено по н. д. № 292/2022 година по описа на ВКС, НК, І н. о.

С оглед на това осъдителната присъда, с която С. Й. С. е признат за виновен е влязла в сила на 09.08.2022 година. Въз основа на това въззивният състав на Апелативен съд Пловдив е приел, че е налице нарушение на чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС. Съгласно практиката на ЕСПЧ евентуалното нарушение на чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС, трябва да се разглежда едновременно с евентуалното нарушение на чл. 5, § 3 от КПЧОС, предвид връзката между двете. Видно от § 101 от решение от 08.03.2007 година на ЕСПЧ, Пето отделение, по делото Д. срещу България, по жалба № 56 762/2000 година, § 58 и § 59 от решение от 12.04.2007 година на ЕСПЧ, Пето отделение, по делото Я. срещу България, по жалба № 68 177/2001 година и § 46 от решение от 14.06.2007 година на ЕСПЧ, Пето отделение, по делото Н. Н. срещу България, по жалба № 68 079/2021 година периода по чл. 5, § 3 от КПЧОС започва от задържането на лицето и приключва с постановяването на осъдителната присъда от компетентния съд, с която е наложено наказание „лишаване от свобода“ дори и само на първа инстанция.

След този момент задържането попада в полето на чл. 5, § 1, б. „са от КПЧОС, макар и присъдата да не е влязла в сила. За да е законно това задържане то същото не само трябва да следва постановяването на присъдата, но и да е в причинно следствена връзка и да е обусловено от нея, да произтича, да зависи и/или необходимо от присъдата или да се случва по силата на същата-§ 42 от решение от 02.03.1987 година на ЕСПЧ, Голяма камара, по делото У. срещу О. кралство Великобритания и С. И. , по жалба 9787/1982 година; § 123 и § 124 от решение от 21.10.2013 година на ЕСПЧ, Голяма камара, по делото Д. Р. П. срещу К. И. по жалба 42 750/2009 година; § 86-§ 89 от решение от 17.12.2009 година на ЕСПЧ, Първо отделение, по делото М. срещу Ф. Р. Г. по жалба 19 359/2004 година; § 102 от решение от 19.09.2013 година на ЕСПЧ, Първо отделение, по делото Х. В. срещу Ф. Р. Г. по жалба 11 167/2011 година и § 39 и § 45 от решение от 02.11.2021 година на ЕСПЧ, Трето отделение, по делото В. А. срещу Швейцария, по жалба 38 958/2016 година. В конкретния случай задържането на С. Й. С. за периода от 25.10.2017 до 15.10.2020 година не само следва присъда № 90/25.10.2017 година на Окръжен съд Пловдив, постановена по н. о. х. д. № 520/2016 година, но и е изрично обусловена от нея, доколкото чл. 309, ал. 1 от НПК изрично задължава съда след постановяване на присъдата да се произнесе и по мярката за неотклонение, като съгласно ал. 2 от разпоредбата когато подсъдимият е признат за виновен, осъден е на наказание лишаване от свобода, изпълнението на което не е отложено по чл. 66 от НК и е налице реална опасност да се укрие, съдът може да замени мярката за неотклонение с по-тежка или да вземе такава, както е направено в конкретния случай.

Затова задържането на С. Й. С. за посочения период попада в обхвата на чл. 5, § 1, б. „а“ от КПЧОС. Самото задържане обаче има различна правна уредба в отделните държави-членки на Конвенцията като българското национално право го урежда като мярка за неотклонение „задържане под стража“. Това следва от обстоятелството, че съгласно чл. 412, ал. 1 от НПК, задържането на лицето за привеждането на присъдата в изпълнение може да се извърши само след влизането й в сила, като момента на това влизане е уреден в ал. 2 на разпоредбата-в конкретния случай приложение намира чл. 412, ал. 2, т. 2 от НПК.

Поради това за периода от 25.10.2017 до 15.10.2020 година С. Й. С. е бил задържан с мярка за неотклонение „задържане под стража“, а не поради започнато изпълнение на наложено му наказание „лишаване от свобода“. Посочените мярка и наказание ограничават правата на лицето, по отношение на което се прилагат, по много сходен начин, поради което и двете попадат в обхвата на чл. 5, § 1 от КПЧОС, но тази идентичност на последиците не води до идентичност и на съдържанието.

С двете се преследват различни цели, които са специфични с оглед на етапа от наказателното производство, за който се прилагат. Мярката за неотклонение е средство за процесуална принуда, с което се цели да се попречи на лицето да се укрие или да извърши ново престъпление, поради което се взема в хода на висящото досъдебно и съдебно наказателно производство, докато привеждането на влязлата в сила присъда в изпълнение и изтърпяването на наказанието е следствие от приключилото съдебно наказателно производство.

Посочените разлики са предпоставка мерките за неотклонение и изтърпяването на наказанието да са уредени с отделни разпоредби като начина на изтърпяване на мярката за неотклонение „задържане под стража“ е уреден отделно в Част четвърта „Изпълнение на мярката за неотклонение задържане под стража“, чл. 240-чл. 261 от ЗИНЗС. Съгласно чл. 240 ЗИНЗС доколкото в посочената част не се предвижда друго, разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение задържане под стража.

Съгласно чл. 257, ал. 1 от ЗИНЗС обвиняемите и подсъдимите в затворите могат да работят по възможност и при изрично писмено изявено желание за това, а по силата на чл. 259 от ЗИНЗС същите се освобождават, когато мярката за неотклонение бъде отменена или заменена с друга, след получаване на определението на съда или постановлението на прокурора, освен ако се задържат на друго основание.

За това освобождаване е без значение дали обвиняемите и подсъдимите са полагали труд в местата за лишаване от свобода или не, както и ако са полагали, за какъв период от време е било това. Това произтича от факта, че за разлика от наказанията (изключая тези, които имат еднократен характер), мерките за неотклонение не се вземат и прилагат за определен срок. Самото зачитане на работните дни по смисъла на чл. 41, ал. 3 от НК е свързано с намаляване на срока на наказанието, поради което е неприложимо за мерките за неотклонение.

Поради това, в чл. 59, ал. 1 от НК е предвидено, че времето, през което осъденият е бил задържан или по отношение на него е била взета мярка за неотклонение домашен арест, се приспада при изпълнение на наказанието лишаване от свобода или пробация. Това приспадане е пълно и се извършва при започване на изпълнението на наказанието, поради което осъденият ще трябва да изтърпи реално само онази част от присъдата, която остава след приспадането.

Именно за тази част от присъдата намира приложение и правилото на чл. 41, ал. 3 от НПК, която задължително следва да се разглежда с ал. 1 на същата разпоредба, по силата на която изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ се съпровожда с подходящ, съответно заплатен общественополезен труд, чрез който се цели превъзпитанието на осъдените, както и създаването и повишаването на тяхната професионална квалификация. Зачитането на положения труд по чл. 41, ал. 3 от НК е гарантирано от закона право на осъдените, упражняването на което не зависи от ничия субективна преценка.

То почива на това, че с участието на осъдения в доброволния труд се постига превъзпитанието и поправянето, с което се улеснява неговата ресоциализация. Законът обаче предвижда намаляването на срока да настъпва автоматично, без да отчита дали положения труд има целения от закона ефект, поради което е предвидена възможността за отмяна на зачитането. Последната се извършва по реда на Раздел ІІ „Отмяна на зачитането на работни дни“ (чл. 443-чл. 444) от Глава тридесет и пета „Производства във връзка с изпълнение на наказанията“ от НПК.

От друга страна чл. 177, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че освобождаването от изтърпяване на наказанието се извършва в деня, в който изтича срокът на наложеното с присъдата или намаленото с помилване и зачитане на работните дни наказание. От посоченото следва, че правилото на чл. 41, ал. 3 от НК намира приложение само за случаите когато осъдения реално е започнал да търпи наложеното му с присъдата наказание „лишаване от свобода“, като намаляването се извършва само от частта от присъдата, която реално следва да се изтърпи след извършеното по реда на чл. 59 от НК приспадане.

Правилото на чл. 41, ал. 3 от НК е неприложимо по отношение на времето, през което са действали мерките за неотклонение „домашен арест“ и „задържане под стража“, в който смисъл решение № 202/01.06.2023 година, постановено по н. д. № 280/2023 година по описа на ВКС, НК, ІІ н. о., решение № 42/19.03.2013 година, постановено по н. х. д. № 2356/2012 година и решение № 7/09.01.2025 година, постановено по н. х. д. № 793/2024 година, двете по описа на ВКС, НК, ІІІ г. о.

При това следва да се посочи, че извършеното по този ред намаляване не намалява определения с влязлата в сила присъда размер на наказанието, който остава същия, а се намалява времето на реалното му изтърпяване, поради което е сходно с предсрочното освобождаване.

С оглед на горното съставът на Апелативен съд Пловдив неправилно е приел, че за периода от 25.10.2017 до 15.10.2020 година С. Й. С. е бил незаконно задържан по взетата по отношение на него мярка за неотклонение „задържане под стража“, тъй като този период бил обхванат от периода, който следвало да бъде приспаднат от наложеното с влязлата в сила присъда наказание „лишаване от свобода“. Фактически въззивният съд е извършил от една страна приспадане на работни дни от мярка за неотклонение, което не почива на законова разпоредба, а от друга страна по този начин е направил двойно приспадане на този период от присъдата-веднъж по реда на чл. 59 от НК и втори път като работни дни.

На второ място съставът на Апелативен съд Пловдив не е съобразил, че приспадането на работните дни се извършва само от онази част от присъдата, която трябва реално да бъде изтърпяна след приспадането на мерките за неотклонение по реда на чл. 59 от НК.

При самото намаляване по реда на чл. 41, ал. 3 от НК следва да се взема предвид не само полагания от осъдения труд по време на изтърпяване на наказанието, но и този полаган по време на действие на мярката за неотклонение „задържане под стража“. В този случай е напълно възможно да е налице остатък от работни дни, който да не може да послужи като основание за намаляване на наказанието по смисъла на чл. 41, ал. 3 от НК. Това обаче не поражда право на лицето да търси обезщетение за този остатък. Самото право по чл. 41, ал. 3 от НК не е абсолютно, а се прилага само в предвидените от закона случаи. Наред с това правото не е гарантирано от чл. 5 от КПЧОС, тъй като не всички държави-членки на Конвенцията предоставят такава възможност, а липсата и не е призната за нарушение по чл. 5 от същата.

Само по себе си полагането на доброволен труд от лишените от свобода може да е в съответствие с чл. 4, § 3, б. „а“ от КПЧОС, а обстоятелството, че в конкретния случай, час от периода, в който е полаган труд не може да послужи като основание за намаляване на наказанието по чл. 41, ал. 3 от НК не може да обоснове вреди, тъй като положения труд в местата за лишаване от свобода не е равнозначен на лишаването от такава. В конкретния случай, остатъкът от присъдата на С. Й. С., след приспадането по чл. 59 от НК, въобще не е привеждан в изпълнение, именно поради това, че времето през което той е полагал труд по време на взетите по отношение на него мерки за неотклонение „задържане под стража“ надвишава този остатък.

От това следва, че по отношение на С. не е налице нарушение по чл. 41, ал. 3 от НК, а освен това не са наведени други доводи за незаконосъобразност на взетата по отношение на него мярка за неотклонение „задържане под стража“ за периода от 25.10.2017 до 15.10.2020 година. С оглед на това не са налице основания за присъждане на обезщетение за този период, което налага въззивното решение да бъде отменено в частта му, с която предявения от С. Й. С. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск е уважен и да се постанови друго, с което искът да бъде отхвърлен. В останалата част, с която посочения иск е отхвърлен обжалваното решение на Апелативен съд Пловдив, трябва да бъде потвърдено.

Предвид изхода на делото на страните не следва да се присъждат разноски и те трябва да останат в тежест на страните така както са направени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 222/18.12.2023 година на Апелативен съд Пловдив, 3-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 537/2023 година в частта му, с която е уважен предявеният от С. Й. С. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС сумата от 6135.50 € (12 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, вследствие на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС за период от 3 месеца и 18 дни за времето от 27.06.2020 година до 15.10.2020 година, в който спрямо него е била изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража“ в Затвора [населено място] съгласно определение от 25.10.2017 година по н. о. х. д. № 520/2016 година по описа на Окръжен съд Пловдив, който срок не е могъл да бъде приспаднат по реда на чл. 59 от НК от наказанието „лишаване от свобода“, наложено на ищеца с влязлата впоследствие в сила на 09.08.2022 година присъда по н. о. х. д. № 520/2016 година по описа на Окръжен съд Пловдив, както и в частта му с която ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ е осъдена да заплати на адвокат В. Л. С., с ЕГН [ЕГН], от АК Пловдив-гр. Пловдив,[жк], [жилищен адрес] вх. „Е“, ап. 20, сумата от 756.71 € (1480.00 лева), представляваща адвокатско възнаграждение по смисъла на чл. 38, ал. 2 от ЗА, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от С. Й. С. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС за заплащане на сумата от 6135.50 € (12 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, вследствие на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1, б. „с“ от КПЧОС за период от 3 месеца и 18 дни за времето от 27.06.2020 година до 15.10.2020 година, в който спрямо него е била изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража“ в Затвора [населено място] съгласно определение от 25.10.2017 година по н. о. х. д. № 520/2016 година по описа на Окръжен съд Пловдив, който срок не е могъл да бъде приспаднат по реда на чл. 59 от НК от наказанието „лишаване от свобода“, наложено на ищеца с влязлата впоследствие в сила на 09.08.2022 година присъда по н. о. х. д. № 520/2016 година по описа на Окръжен съд Пловдив.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 222/18.12.2023 година на Апелативен съд Пловдив, 3-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 537/2023 година в останалата му обжалвана част.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.