ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 3252

гр. София, 17.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

РАДОСТ БОШНАКОВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 4198 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 3546/19.08.2025 г., подадена от Районен съд – Силистра и Окръжен съд - Силистра, както и по касационна жалба вх. № 3575/21.08.2025 г., подадена от Л. Д. С., чрез адвокат А. М., срещу решение № 119 от 17.07.2025 г. по гр. д. № 20253300500248/2025 г. на Окръжен съд - Разград, с което е: отменено решение № 738 от 25.11.2024 г. по гр. д. № 440/2024 г. на Районен съд - Разград в частта, с която е отхвърлен искът на ищеца срещу РС - Силистра и ОС - Силистра за осъждането им солидарно да му заплатят сумата над размера от 5000 лв. до претендирания такъв от 10 000 лв., като вместо това въззивният съд е осъдил Районен съд - Силистра и Окръжен съд – Силистра да заплатят солидарно на Л. Д. С. сумата 5000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 49 ЗЗД, от налагане на наказание по НЧХД № 186/2007 г. по описа на Районен съд - Силистра, потвърдено с решение по ВНЧХД № 246/2007 г. по описа на Окръжен съд - Силистра, което е отменено с решение по н. д. № 69/2019 г. по описа на ВКС и лицето е признато за невиновно, ведно със законната лихва, считано от 16.07.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 1200 лв., на основание чл. 78 ГПК, разноски по делото пред въззивната инстанция; потвърдено е решение № 738 от 25.11.2024 г. по гр. д. № 440/2024 г. на РС - Разград и решение № 252 от 15.04.2025 г. за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 738 от 25.11.2024 г. по гр. д. № 440/2024 г. на Районен съд – Разград в останалата обжалвана част; потвърдено е определение № 217 от 28.02.2025 г. по гр. д. № 440/2024 г. на РС - Разград.

Въззивният съд, сезиран с въззивни жалби и частна жалба на Л. С. и насрещна въззивна жалба на Районен съд – Силистра, е визирал, че споделя изцяло установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка по делото. Изложил е, че е безспорно, че с присъда № 400/05.06.2007 г. по НЧХД № 186/2007 г. състав на РС – Силистра е признал Л. С. за виновен в това, че през периода м. юли 2006 г. - 22.02.2007 г., в писмени жалби до РИОКОЗ - Силистра, МЗ - Дирекция „Обществено здраве“ - София, РДНСК - Силистра, ОДП - Силистра и РП - Силистра, вкл. и чрез печатно произведение, е разгласил позорни обстоятелства за В. С. В., като клеветата е осъществена публично и е разпространена чрез печатно произведение или по друг начин, и от това са настъпили тежки последици, с което е осъществил състава на престъплението по чл. 148, ал. 2, във вр. с чл. 148, ал. 1, т. 1 и т. 2 и чл. 147 НК, като на основание чл. 78А НК го е освободил от наказателна отговорност и му е наложил административно наказание „глоба“ в размер на 500 лв. Тази присъда е обжалвана и потвърдена с решение № 138/30.10.2007 г. по ВНЧХД № 246/2007 г. по описа на Окръжен съд - Силистра. С решение по жалба № 30460/08 г. по дело С. срещу България, Пето отделение на Европейския съд по правата на човека е приело, че спрямо ищеца е налице нарушение на чл. 10 ЕКПЧОС (право на свобода на изразяване на мнение… да отстоява своето мнение и да получава и разпространява информация и идеи). В решението е записано, че не е убедително доказана належаща обществена необходимост от намеса в свободата на словото, както и че наложената санкция е несъразмерно тежка. В това решение също така е записано, че (т. 56) установяването на нарушение е достатъчно справедливо обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от жалбоподателя, и на последния е присъдена сумата 845 евро имуществени вреди и 500 евро разходи и разноски. Присъждането на тази сума е мотивирано с разпоредбата на чл. 41 от ЕКПЧОС, в която е записано, че „А. С. установи нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна“. Това решение е оповестено на 06.09.2018 г. С решение № 53/16.07.2019 г. по н. д. № 69/2019 г. по описа на ВКС, III н. о. наказателното производство по ВНЧХД № 246/2007 г. по описа на Окръжен съд - Силистра е възобновено на основание чл. 425, ал. 1, т. 2 НПК и е отменено решение № 138/30.10.2007 г. по ВНЧХД № 246/2007 г. по описа на Окръжен съд - Силистра и потвърдената с него присъда № 400/05.06.2007 г. по НЧХД № 186/2007 г. на РС - Силистра в частта, с която С. е признат за виновен по чл. 148, ал. 2, във вр. с чл. 148, ал. 1, т. 1 и т. 2 и чл. 147 НК, и на основание чл. 78А НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба в размер на 500 лв., след което е признат за невиновен да е извършил престъплението, за което му е наложено административно наказание по чл. 78А НК, и е оправдан по така повдигнатото обвинение. Със същото решение е намален размерът на обезщетението за причинени неимуществени вреди на 400 лв. Ищецът е представил медицински документи: ЕР на ТЕЛК № 0589/048 от 11.03.2010 г. за определена 86 % намалена работоспособност, с водеща диагноза: остеонекроза, поради вродена луксация на ТБС; ЕР на ТЕЛК № 0321/023 от 09.12.2012 г. за 85 % ТНР, с диагноза остеонекроза; ЕР на ТЕЛК № 0312/015 от 28.01.2014 г.; ЕР на ТЕЛК № 2976/155 от 13.11.2017 г.; ЕР на ТЕЛК № 91592/96 от 25.05.2021 г.; ЕР на ТЕЛК № 91543/75 от 19.04.2023 г., като всички са относно поставената диагноза остеонекроза, освен последното, в което е посочена водеща диагноза: други видове стенокардия; амбулаторни листа с диагноза хипертонична болест на сърцето; медицински изследвания от лаборатория. Представени са по делото удостоверения, че в периода от 2005 г. до 2011 г. ищецът е бил регистриран като кандидат за депутат в парламентарни избори, за кмет на община, за общински съветник. Според показанията на св. Д. П., с която ищецът живял на фактически съпружески начала, същият подавал жалби, правил оплаквания, подписка до различни институции да се намесят и да осуетят работата на незаконна печатница, която вредяла на здравето на всички, които живеели наоколо. След като бил осъден заради тази си дейност, понесъл много удари. Пострадала политическата му кариера, хората се отдръпнали от него, защото мислели, че ги е подвел, щом са го осъдили; нямал работа, сам си подал оставката като координатор на партията, за която работел, защото му я поискали, че бил компрометиран; тормозели децата му в училище. Ищецът изпаднал в депресия, бил страшно разстроен от несправедливостта и това се отразило на взаимоотношенията им, нямали тази близост като съпрузи, въпреки че тя и децата му давали кураж.

Въззивната инстанция е заключила, че при тези данни, наведените от ищеца факти, пораждащи претендираното от него право на обезщетение, не покриват нито една от хипотезите, уредени в чл. 2 ЗОДОВ, поради което искът следва да бъде разгледан по общия ред, уреждащ отговорността за вреди – чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД. Налице са установени ясни и изчерпателни правила, уреждащи реда за реализиране отговорността на държавата за вреди от дейност на администрацията - чл. 1 ЗОДОВ, и за вреди от дейност на правозащитните органи - чл. 2 ЗОДОВ. Съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл. 2 ЗОДОВ само в случаите по ал. 1, т. 4 и т. 5 за прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание, и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно, като в този смисъл е ТР № 5/15.06.2015 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС. Повдигнатият от ищеца спор не попада в тази хипотеза. На основание чл. 7 КРБ, държавата отговаря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ - специален закон, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД, в общата хипотеза на деликтната отговорност. Ето защо, Окръжен съд – Разград е намерил предявения срещу ответниците иск за допустим. Посочил е, че в тази хипотеза първоинстанционният съд, като е приел, че правната квалификация на иска е чл. 2, т. 4 ЗОДОВ, не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл с недопустимо решение, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му. Съдът е намерил, че обстоятелствата по делото обуславят ангажиране отговорността на ответниците като възложители на работата по чл. 49 ЗЗД. Самото нарушение на Конвенцията обуславя наличието на противоправност, като елемент от деликтния състав на чл. 49 ЗЗД. В конкретния случай вредите са причинени от незаконни актове на ответниците по воденото срещу жалбоподателя наказателно производство по обвинение за извършено престъпление, приключило с присъда, с която е бил признат за виновен. Този факт е достатъчен да инициира, че е претърпял вреди, рефлектиращи върху неговите достойнство и чест.

Въззивният съдебен състав е посочил, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съгласно чл. 52 ЗЗД по справедливост. Налице е многобройна и постоянна съдебна практика, че справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, от които се гради заключение и за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко продължително са засегнати неговите чувства. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта“ до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. Съдът е приел, предвид събраните по делото гласни доказателства, че наказателното производство, завършило с оправдателно решение, е предизвикало душевни страдания у Л. С.. От ангажираните от последния доказателства се установява, че в резултат на осъдителната присъда е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на честта и достойнството му, в изживян стрес и притеснения. Присъдата е станала обществено достояние, което го е дискредитирало в професионален и обществен план, накърнило е името му на почтен човек. Били подронени репутацията и авторитетът, с които се е ползвал в обществото. Същевременно твърдението му, че вследствие на преживения стрес се влошило здравословното му състояние, не се доказва от събраните по делото писмени доказателства, тъй като не е установена причинно-следствена връзка. При установените по делото факти, отчитайки високия интензитет на вредите, причинени на С., ползвал се до този момент с безупречна репутация и висок авторитет, въззивният съд е заключил, че справедливото парично обезщетение за причинените от незаконното обвинение неимуществени вреди следва да се определи на 10 000 лв. Отговорността на ответниците за вредите от постановените незаконни актове е възникнала от постановяване на решението на ВКС, с което ищецът е бил оправдан за извършеното престъпление, за което е бил осъден на наказание по НК, и от този момент се дължи обезщетение за забава за репариране на вредите на основание чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Решението на ВКС е влязло в сила на 16.07.2019 г. и от тази дата ответниците дължат законна лихва върху присъденото обезщетение.

Съдът е разгледал и подадената от С. частна жалба срещу определение № 217 от 28.02.2025 г., постановено от районния съд на основание чл. 248 ГПК, и я е намерил за неоснователна, макар и по други съображения. Визирал е, че претенцията за разноски, като законна последица от уважаване, респективно от отхвърляне на иска, може да бъде предявена най-късно до приключване на съдебното дирене в съответната инстанция. В случая ищецът е заявил претенцията си за заплащане на разноски пред районния съд едва с депозираните от него писмени бележки, изпратени по пощата на 12.11.2024 г., т. е. след датата на проведеното открито съдебно заседание по делото на 30.10.2024 г., в което е даден ход и е приключено съдебното дирене по делото.

Жалбоподателите Районен съд – Силистра и Окръжен съд – Силистра считат решението на въззивния съд за недопустимо, евентуално – за неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдят, че въззивното решение е недопустимо. Сочат, че съгласно ТР № 5/2015 г. в разглежданата хипотеза на чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОДОВ съдът не е легитимиран да представлява държавата, поради което производството по делото е следвало да бъде прекратено като недопустимо.

Твърдят, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е отклонил от задължителната практика на ВКС и е приложил неправилно материалния закон по следните въпроси:

1. Трябва ли въззивната инстанция да разгледа предявения иск на основание чл. 49 ЗЗД в случаите, в които установи, че съдът не е легитимиран да представлява държавата в производство по ЗОДОВ, или следва да обезсили постановеното решение по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОДОВ, като процесуално недопустимо;

2. Длъжен ли е въззивният съд при промяна на правната квалификация на иска по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, разгледан от районния съд на основание чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОДОВ, да изготви нов доклад по делото и да даде на страните указания относно подлежащите на доказване нови факти, и да изложи мотивите си за промяната на правната квалификация;

3. Допустимо ли е при промяна на правната квалификация на иска от въззивната инстанция (в случая на такава по чл. 49 ЗЗД), първоинстанционното решение да бъде отменено само в отхвърлителната му част и потвърдено в частта, с която се уважава иска (на основание чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОДОВ);

4. Легитимиран ли е съдът да представлява държавата в случаите по чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОДОВ (в редакцията на разпоредбата от 06.10.2023 г.), в случаите на налагане на наказание по НК или административно наказание, когато лицето бъде оправдано или административното наказание бъде отменено, когато наказателното производство е образувано по частна тъжба на пострадало лице, или в тези случаи следва да намери приложение ТР № 5/15.06.2015 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС;

5. Задължен ли е въззивният съд при двойно завишаване на размера на обезщетението за неимуществени вреди спрямо този, присъден от първата инстанция, да обсъди конкретна фактическа обстановка, във връзка с претендираните вреди, да посочи кои вреди приема за надхвърлящи обичайните при увреждане, причинено от налагане на наказание по НК, когато лицето бъде оправдано, да изложи съображения по всички установени и изтъквани в доводите на страните обстоятелства от значение за определяне на обезщетението по справедливост, както е указано в ППВС № 4/1968 г. и установената практика на ВКС по прилагането на чл. 52 ЗЗД.

Жалбоподателите се позовават на приетото в: ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС (т. 2), ТР № 5/15.06.2015 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, решение № 82/05.04.2017 г. по гр. д. № 2518/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 201/06.01.2020 г. по гр. д. № 3973/2018 г. на ВКС, IV г. о., ППВС № 4/1968 г.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поради липса на задължителна практика, е формулиран въпросът: Допустимо ли е присъждането на обезщетение за неимуществени вреди в полза на лице, спрямо което ЕСПЧ е констатирал нарушение на ЕКПЧ, когато с решението си ЕСПЧ приема, че предвид обстоятелствата по делото, констатацията за извършеното спрямо него нарушение е достатъчно справедливо обезщетение за всякакви неимуществени вреди, поради което и отхвърля претенцията за присъждане на такива.

Жалбоподателят Л. С. атакува въззивното решение, като неправилно, в частта, с която не е уважен изцяло предявеният от него иск, както и в частта, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение № 217 от 28.02.2025 г. по гр. д. № 440/2024 г. на РС - Разград.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че практиката на ВКС по такива дела е противоречива и не дава ясен отговор на следните въпроси: 1. Ако има произнесена оправдателна присъда дванадесет години след осъдителната, може ли да се приеме, че лицето е било невинно и през периода преди неговото оправдаване; 2. Трябва ли този период да се счита за част от общия срок, който следва да бъде обезвъзмезден; 3. Справедливо ли е този период, когато лицето най-много е страдало, да бъде игнориран в съдебния процес и в крайното решение на съда.

Счита въззивното решение за очевидно неправилно. Сочи, че съгласно ТР № 5/05.04.2006 г. по тълк. д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС давността тече от момента на извършването, а не от влизане в сила на присъдата, с която се установява престъпният му характер.

Подадени са отговори на страните по касационната жалба на насрещната страна, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 от тълкувателното решение е пояснено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Въззивното решение е валидно и допустимо. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно т. 9 на ППВС № 1/10.11.1985 г. недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Правната доктрина и съдебната практика приемат, че недопустимо е решение, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато се е произнесъл въпреки липсата на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; след десезиране на съда; по недопустима въззивна или касационна жалба или при липса на жалба; при произнасяне по непредявен иск или свръх петитум; постановено без участие на задължителен необходим другар и др.

В случая не е налице порок, водещ до недопустимост на въззивното решение, като включително не е налице произнасяне по непредявен иск.

Съгласно ТР № 5/15.06.2015 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл. 2 ЗОДОВ (ред. преди ЗИД на ЗОДОВ - ДВ, бр. 38 от 18.05.2012 г.) само в случаите по ал. 1, т. 4 и т. 5 (ал. 1, т. 1, пр. трето и т. 5 при сега действащата редакция на закона) за прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно. В тълкувателното решение е разяснено, че държавата не отговаря чрез съда по искове за обезщетение за вреди при наличие на влязла в сила присъда, с която лицето е било признато за виновно и осъдено на наказание по НК, и по реда на възобновяване на наказателните дела е признато за невиновно и оправдано или административното наказание отменено.

Същевременно, както е прието в решение № 50058/07.07.2023 г. по гр. д. № 3192/2022 г. на ВКС, ІІ г. о., наличието на функционален имунитет, изключващ гражданската (деликтна, имуществена) отговорност на магистратите, не изключва изобщо отговорността на съдилищата и другите органи на съдебната власт за техни противоправни действия и бездействия, от които са произтекли вреди. Специално уредените хипотези на такава отговорност са при разглеждане на делата в неразумен срок по чл. 2б ЗОДОВ и при нарушаване правото на Европейския съюз по чл. 2в ЗОДОВ. Следва да се приеме, че и извън уредените в ЗОДОВ хипотези, съдилищата носят отговорност (по реда на чл. 49 ЗЗД) за вреди от влезли в сила неправилни актове, когато неправилността е предварително установена по надлежния ред и актът е отменен. Не може да се търси отговорност на държавата чрез съда за всеки влязъл в сила акт, който страната счита за незаконосъобразен, тъй като правилността на съдебните актове е обект на контрол в производствата по обжалването им. За да възникне основание за отговорност, е необходимо противоправността (неправилността) на влезлия в сила акт да е установена чрез някой от предвидените в процесуалните закони способи - по реда на извънинстанционните производства за отмяна на влезли в сила решения, каквито са уредени както в ГПК, така и в АПК.

Предвид изложеното, и предвид наведените доводи в исковата молба за понесени вреди в резултат на незаконосъобразни и несправедливи съдебни процеси и постановени съдебни актове, признати за такива с решение на ЕСПЧ и впоследствие отменени, въззивният съд правилно е квалифицирал иска по чл. 49 ЗЗД.

Същевременно, съгласно приетото в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства (чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК). Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада - обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон (чл. 5 ГПК). В настоящия случай, като е решил спора при дадена (и аргументирана) от него правна квалификация на заявената претенция по чл. 49 ЗЗД, вместо по чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОДОВ (както е сторил първостепенният съд), Окръжен съд – Разград е действал съобразно постановките на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. Същият, съгласно посоченото тълкувателно решение и предвид доклада по чл. 140 ГПК на Районен съд – Разград, не е бил длъжен да извършва нов доклад по делото, както и да дава нови указания на страните, след като последното не е било необходимо.

Гореизложеното обуславя недопускане на касационно обжалване по първите два въпроса от изложението към касационната жалба на Районен съд – Силистра и Окръжен съд – Силистра.

По третия въпрос от посоченото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК също не може да бъде допуснато касационно обжалване. Същият е формулиран според защитната теза на жалбоподателите, която не съответства на действителността. В случая въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение единствено досежно размера на претенцията, относно който размер (за уважаване или отхвърляне) е налице съвпадение в изводите на двете инстанции, но не и досежно дадената правна квалификация от страна на първоинстанционния съдебен състав.

Въпрос № 4 от посоченото изложение е изцяло неотносим към решаващите съображения, изложени от Окръжен съд – Разград, и възприетата от него правна квалификация на исковата претенция, поради което не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпрос № 5.

Относно определянето от съда на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, разпоредбата на чл. 52 ЗЗД урежда, че това става „по справедливост“. Основана на даденото с ППВС № 4/23.12.1968 г. задължително тълкуване, практиката по приложението на посочената разпоредба е трайна и непротиворечива. Съгласно приетото, например, в решение № 60246/12.01.2022 г. по гр. д. № 1265/2021 г. на ВКС, III г. о. въззивният съд е инстанция, разглеждаща съдебния спор по същество, поради което следва да обоснове в мотивите си размера на обезщетението, което определя по справедливост съгласно критерия на чл. 52 ЗЗД. Ревизирането на изводите на първоинстанционния съд са косвен резултат от тази дейност. Въззивният съд обсъжда конкретните обстоятелства от значение за определянето на обезщетението по размер, указани в ППВС № 4/23.12.1968 г., а когато не възприема определеното на първа инстанция по справедливост обезщетение за неимуществени вреди и изменя неговия размер, мотивира решението си в насоката, указана в установената съдебна практика на ВКС. Справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства, не само с отражение върху здравето и психиката му, но създаващи и социален дискомфорт за определен период от време, които в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди. За да формира законосъобразно извод за конкретното проявление на претендираните неимуществени вреди, съдът следва да съпостави относимите обстоятелства, без да отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други, и при определяне на обезщетението по размер винаги да държи сметка за обществения критерий за справедливост, тъй като аналогични случаи следва да се обезщетяват равностойно. Същевременно в решение № 139/28.01.2021 г. по т. д. № 1780/2019 г. на ВКС, II т. о. е посочено, че обосновката на собствените изводи по спора е дължима в още по-голяма степен при частична неправилност на първоинстанционното решение и различен краен резултат на спора.

Окръжен съд - Разград не се е отклонил съществено от съдебната практика, вкл. задължителната такава по прилагане на чл. 52 ЗЗД. Същият е изложил съображения относно конкретните обстоятелства, установени/неустановени от него по делото, които са го мотивирали да определи размер на обезщетението от 10 000 лв.

Следва да се посочи и че не се констатира противоречие на въззивното решение с посочената от жалбоподателите практика по чл. 290 ГПК.

Относно последния въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба на Районен съд – Силистра и Окръжен съд – Силистра, не е аргументирано наличието на допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно задължителните разяснения в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Този въпрос е и неотносим към спора, предвид различния предмет на двете дела.

Формулираните в изложението към касационната жалба на Л. С. въпроси са ирелевантни за изложените решаващи мотиви във въззивното решение. Същите не са били предмет на обсъждане от Окръжен съд – Разград, поради което не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.

С. не е обосновал наличие на основания за допускане на касационно обжалване и относно обжалваната част на въззивното решение, имаща характер на определение, с което съдът е потвърдил определение № 217 от 28.02.2025 г. по гр. д. № 440/2024 г. на Районен съд – Разград.

Същевременно въззивното решение не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено при грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Не следва да се присъждат разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във връзка с подадените отговори по чл. 287, ал. 1 ГПК, тъй като Районен съд – Силистра и Окръжен съд – Силистра не са поискали такива, а Л. С. не е договорил заплащане на адвокатско възнаграждение за подаване на отговор по жалбата на насрещните страни.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 119 от 17.07.2025 г. по гр. д. № 20253300500248/2025 г. на Окръжен съд – Разград.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: