ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2668
гр. София 21.05.2026 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 12.02.2025 (дванадесети февруари две хиляди и двадесет и пета) година в състав:
Председател: Владимир Йорданов
Членове: Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян
като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 3789 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3484/27.05.2024 година, подадена от „Асарел М.“ АД [населено място], срещу решение № 82/13.03.2024 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 92/2024 година.
С въззивното решение съставът на Окръжен съд Пазарджик е отменил първоинстанционното решение № 134/08.12.2023 година на Районен съд Панагюрище, постановено по гр. д. № 423/2022 година и вместо това по предявени от К. И. К. срещу „Асарел М.“ АД [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ е признал за незаконно и като такова е отменил уволнението на К. И. К. от длъжността „специалист“ към отдел „Минно инженерство“ при „Асарел М.“ АД [населено място] извършено, чрез налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, наложено със заповед № 23/31.05.2022 година на Изпълнителния директор на дружеството, като е възстановил К. на заеманата преди уволнението длъжност, а „Асарел М.“ АД [населено място] е осъдено да му заплати сумата от 19 782.96 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за период от шест месеца, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното плащане.
В подадената от „Асарел М.“ АД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу дружеството от К. И. К. искове, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Добрич по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по подадената касационна жалба К. И. К. е подал отговор с вх. № 7650/02.12.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 82/13.03.2024 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 92/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.
„Асарел М.“ АД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 26.04.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 3484/27.05.2024 година, като 26.05.2024 година е неприсъствен ден. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК.
Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Пазарджик е приел, че по делото нямало спор, а това се установявало и от събраните доказателства и в частност от допълнителното споразумение № 1629/02.09.2019 година и копието на трудовата книжка, че между страните било съществувало валидно трудово правоотношение, въз основа на което К. И. К., първоначално бил заемал длъжността „електромонтьор“, съгласно трудов договор № 2/19.07.1999 година, а към момента на прекратяване на трудовото му правоотношение бил заемал длъжността „специалист“ към отдел „Минно инженерство“ в „Асарел М.“ АД [населено място] по безсрочно трудово правоотношение.
С. З. № 25/31.05.2022 година на Изпълнителния директор на дружеството, издадена на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, във връзка с чл. 187, т. 2, т. 5 и т. 10 и чл. 190, ал. 1, т. 7 от КТ, на К. било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за извършено от последния тежко нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в това, че на 12.04.2022 година, се явява на работа употребил алкохол. В заповедта били изложени подробни мотиви, от които ставало ясно как работодателят бил констатирал извършеното нарушение. Изрично бил мотивиран и характерът на наложеното наказание с оглед тежестта на извършеното нарушение.
В самата заповед било отбелязано, а и от показанията на разпитаните по делото свидетели Б. Я., А. Г. и Б. Г. се установявало, че К. И. К. бил отказал да я получи, като този му отказ бил удостоверен с подписите на двама свидетели (Г. и Г.). При връчването на заповедта, К. бил подписал декларация, че не се ползвал от закрилата по чл. 333 от КТ, като по делото не било оспорено, че подписът и саморъчно изписаните име и фамилия под „декларатор“ били положени от ищеца.
От приложените по делото протокол за констатиране употребата и отчитане концентрацията на алкохол в издишания въздух и резултати от извършени тестове се установявало, че на 12.04.2022 година бил съставен протокол от ръководител звено „ФС“ Г. Л. З., Х. И. Ч. на длъжност охранител звено „ФС“ и минен спасител в отдел „БЗР“ Р. Л. К., в изпълнение на Работна инструкция-ИСУ 07.07.01.08.00 „Проверка за алкохол, наркотични и упойващи вещества в дружеството“, за извършена проверка на алкохол на К. И. К., на длъжност „специалист“ в дружеството, като проверката била извършена с техническо средство „Д. А. , модел 7510, с №ARBN-0045.
В протокола било отразено, че извършеният контролен тест включвал две измервания през около 15 минути, с техническото средство, показало положителен резултат за концентрация на алкохол в издишания въздух, както следва: в 08.38 часа-0.46 ‰ и в 08.56 часа-0.38 ‰. В т. 3 на протокола били записани собственоръчните обяснения на К. за причините за констатирания алкохол, според които отчетените резултати били в следствие на изпити лекарства. В т. 4 и т. 5 било записано, че лицето се съгласявало с резултатите от контролния тест и било съгласно да се подложи на проверка за употреба на алкохол и/или контролен тест за установяване на концентрация на алкохол в издишвания въздух. Протоколът бил подписан от К. И. К..
По делото били налични доказателства–удостоверения, протоколи за одобрение и протоколи за проверка на анализатор на алкохол в дъха „Алкотест 7510“, че използваното при проверката техническо средство, № ARBN-0045, модел 7510, било преминало проверка за техническа изправност и годност към датата на установеното нарушение. Конкретните обстоятелства около извършването на проверката се установявали от показанията на свидетелите М. К. и С. И. (съгласно които при проведения ежедневен инструктаж и вземане на проба за алкохол с техническо средство, отчитащо количеството алкохол в издишания въздух чрез светлинен индикатор, първоначалният резултат от теста на К. И. К. бил положителен, което наложило провеждането на последваща процедура по тестването му с друг апарат, отчитащ точното количество промили алкохол в издишания въздух и от други служители на дружеството), както и тези на свидетелите Г. З. и Х. Ч. (извършили последващата проверка, отразена в горепосочения протокол от 12.04.2022 година).
От показанията на последните двама свидетели еднопосочно и непротиворечиво се установявало обстоятелството, че причината да се извърши контролното повторно тестване била отчетен положителен резултат от техническо средство „Дрегер“ със светлинен индикатор за употреба на алкохол, като при това повторно тестване била спазена процедурата, регламентирана от работодателя–на К. били извършени две проби с промеждутък от време между тях най-малко от 15 минути, като след втората отчетена положителна проба бил съставен протокол. И двамата свидетели били категорични в показанията си, че двете проби на К. били направени с два отделни, неразпечатани мундщука (накрайници) на дрегера, които не били докосвани с ръце и били отворени непосредствено пред тестваното лице, като нито един от свидетелите не бил установил нарушение в целостта на опаковката на мундщуците, нито К. И. К. им бил обърнал такова внимание преди извършването на проверката.
От разпита на свидетелите Б. Я. и Ц. С. се установявало, че с оглед въведената от „Асарел М.“ АД [населено място] нулева толерантност за употреба на алкохол и упойващи вещества, практиката на работодателя била при отчетена положителна проба да се налага дисциплинарно наказание „уволнение“, без опция за предоставяне на кръвна проба, като на проверки се подлагали всички работници и служители на дружеството. Съгласно представената по делото заповед № З–1112/04.10.2021 година на Изпълнителния директор на дружеството, служителите, извършили проверката на К. И. К. на 12.04.2022 година били сред оторизираните лица да извършват периодични и извънредни проверки съгласно РИ-ИСУ07.07.01.08.00 „Проверка за алкохол, наркотични и упойващи вещества в дружеството“. Работодателят бил изискал от работника във връзка с констатираното дисциплинарно нарушение, да даде обяснения до 09.05.2022 година, като писмото било връчено на К. срещу подпис на 03.05.2022 година. Писмените обяснения за извършеното нарушение били дадени от К. И. К., като в тях отново било изложено становището за приети медикаменти преди констатираното нарушение, като била приложена и медицинска документация.
Във връзка с така посоченото от К., работодателят бил взел становището от завеждащ „Здравна служба“ д-р Л. Д., съгласно което изложеното в обясненията на К. И. К. нямало медицинска логика и връзка, която да обяснявала повишените стойности на алкохол в издишания въздух от извършената проверка от 12.04.2022 година. Според приложения като доказателство по делото Правилник за вътрешния трудов ред в ответното дружество, актуализиран и утвърден от УС с протокол № 155/12.01.2018 година и от НС с протокол № 133/31.01.2018 година., в Раздел ІV „Трудови права и задължения на работниците и служителите, в това число на преките ръководители“, в чл. 16, наименован “Забрана за тютюнопушене, употреба на алкохол и други упойващи вещества“ се посочвало, че работниците и служителите нямали право да се явяват и през работно време да внасят, държат и употребяват алкохол или да приемат упойващи средства и вещества.
Посочено било, че работодателят бил длъжен да осигури на работниците и служителите безопасни и здравословни условия на труд. С ал. 4 на чл. 16 се вменявало в правомощие на служебните лица, които осъществявали контрол при влизане, по време на работа и напускане на територията на фирмата, да извършват проверки за употреба на алкохол от страна на работниците и служителите чрез използване на технически измервателни средства и да отнемат намерен от тях алкохол или упойващи средства и вещества.
В раздел VІІ „Ред за възлагане, изпълнение и отчитане на трудовите задължения“, в чл. 34 били посочени задълженията, свързани с изпълнение на възложените трудови функции, като в ал. 6 било записано, че за неспазване или допуснати нарушения представляващи несъответствия с изискванията на общофирмената политика,
Етичния кодекс и ПВТР, се налагало дисциплинарно наказание в съответствие с конкретното нарушение като за такова се сочело (при неизпълнение на позиция 13) неизпълнението на елемент от Работната инструкция към интегрираната система за управление (РИИСУ) и (позиция 14) употребата на алкохол и всякакъв вид други упойващи вещества в работно време и явяване на работа след употребата им, установено с технически средства по вътрешните правила в дружеството, а в ал. 8 на същия член било посочено, че тежки нарушения на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 7 от КТ по Правилника са употребата на алкохол и всякакъв друг вид упойващи вещества в работно време, както и явяването на работа след употребата им.
Видно от представения периодичен инструктаж К. И. К. бил запознат на 03.07.2020 година с приетия от дружеството работодател Правилник за вътрешния трудов ред. Според приложените по делото Работни инструкции І и І/ІІ-ниво към процедурата от интегрираната система за управление (ИСУ) относно проверка за алкохол, наркотични и упойващи вещества в дружеството, в сила от 01.07.2020 година, съответно 10.05.2018 година, същите регламентирали тотален и непрекъснат контрол за наличие на употреба на алкохол в района на предприятието от всички лица, намиращи се там, като лицата подлежали на проверка по всяко време на денонощието, като ако при проверката с техническо средство се установявало наличие на алкохол в издишания въздух, се извършвал контролен тест с две последователни измервания, проведени през 15минути, като за всяка констатирана положителна концентрация на алкохол (т. е. която е над 0.00 (нула) ‰) при две измервания, се попълвал протокол за констатиране употреба на алкохол със съответното бланково съдържание.
Видно от представения извънреден инструктаж и периодичен инструктаж К. И. К. бил запознат на 11.11.2019 година, съответно на 04.04.2022 година с приетите от дружеството работодател РИ – ИСУ. От показанията на свидетеля М. К., се установявало, че процесното нарушение било първо такова за К. И. К., като до този момент не бил имал отчетена положителна проба за алкохол, откакто свидетелят вземал ежедневните проби (3-4 години), че на процесната дата, когато било установено нарушението, К. не бил изглеждал неадекватен и не бил имал нетипично поведение, че естеството на работата му изисквало боравене с компютър и че било възможно да бъде изпратен в рудника за изпълнение на различни задачи, които били свързани с контакт с машини, сонди, багери, но свидетелят го бил виждал там единствено на снимка със служебен автомобил, както и че К. е бил номиниран за „служител на годината“ и за него са били подадени много гласове.
От показанията на свидетеля С. И. се установявало, че работата на К. била свързана с компютър и че по спомени на свидетеля той бил влизал с него в рудника само веднъж. От показанията на свидетеля С. Б., който бил и пряк ръководител на К., се установявало, че последният бил работил зад бюро, като задачите му са били свързани със събиране и обработване на данни на компютър, които той бил изпълнявал в кабинета си, като за периода, през който бил на негово подчинение (2019 година– 2022 година) свидетелят не го бил изпращал да влиза в рудника, както и че през 2021 година К. бил предложен за служител на годината в дружеството.
Обстоятелството, че работата на К. И. К. била съсредоточена главно в обработка на данни и поддържане на информационните системи, използвани от дружеството, но било възможно да изпълнява и определени дейности на територията на рудник „Асарел“, кореспондирала и с данните от представената по делото длъжностна характеристика за длъжността „специалист“ и в частност от посоченото в т. 2.1 от нея, като същата била подписана от К. и била сведена до знанието му.
По делото било прието заключение по допусната съдебномедицинска експертиза от което се установявало, че отчетените у К. И. К. стойности от 0.46 ‰ в 08.38 часа и от 0.38 ‰ в 08.56 часа при взетите му на 12.04.2022 година проби за концентрация на алкохол в издишания въздух не можело да се дължат на приети медикаменти, на приета храна или налични в организма бактерии, а отчетената концентрация на алкохол в издишания въздух се дължала на остатъци от приет алкохол предната вечер, като отчетената отрицателна разлика в стойностите при двете взети проби, говорела, че същият бил в стадий на елиминация.
В съдебно заседание вещото лице, изготвило заключението, било посочило, че количеството алкохол от 0.38 ‰ било субклинична степен на алкохолно опиване, като влияело единствено и само на фината моторика и можело да се засече само при направени тестове за фина моторика. По делото било представено заключение и на съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което общият размер на обезщетението за оставане без работа за период от шест месеца след уволнението на К. И. К. до 30.11.2022 година, изчислен в размер на шест брутни трудови месечни възнаграждения, бил в размер на 19 782.96 лева.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съдебен състав не споделял мотивите на първоинстанционния съд, с които бил отхвърлил предявените искове. Доводите за незаконност на уволнението, поради нарушения, касаещи процедурата по налагане на дисциплинарното наказание, въззивният съд намирал за неоснователни. Работодателят бил спазил императивните изисквания на чл. 193, чл. 194 и чл. 195 от КТ, като бил приел писмените обяснения на работника във връзка с вменяваното му нарушение на трудовата дисциплина, преди даването на които последният бил запознат със съществените елементи на допуснатото нарушение и му било предоставено достатъчно време за отговор, спазени били сроковете за налагане на дисциплинарното наказание–до 2 месеца от откриване на нарушението, като заповедта била мотивирана и съдържала всички изискуеми реквизити, посочени в ал. 1 на чл. 195 от КТ.
Следвало да се отбележи, че макар в самата заповед да било посочено, че същата била издадена при отказ за предоставяне на писмени обяснения от наказания служител, това не кореспондирало с останалите събрани по делото доказателства, а именно-становище от завеждащ „Здравна служба“ д-р Л. Д., от което се установявало, че след приемане на обясненията на К. И. К. и приложените към тях доказателства, работодателят бил инициирал вътрешна проверка в дружеството относно изложеното в тях и го бил подложил на оценка, едва след което бил взел окончателното си решение и бил издал оспорваната заповед, поради което въззивният съд намирал, че бил спазен императивът и на ал. 1 на чл. 193 от КТ.
Заповедта била редовно връчена на К. И. К. и нейното съдържание било сведено до знанието му, чрез надлежно удостоверяване в нея на отказа му да я получи чрез подписите на двама свидетели. За неоснователни въззивният съдебен състав намирал и доводите за допуснати нарушения на регламентираната от работодателя процедура при тестването на К. за алкохол. Направената на същия при започване на работната му смяна сутрешна проверка на 12.04.2022 година за наличие на алкохол в издишания въздух, последващата контролна проверка чрез вземането на две отделни проби през период от време не по-малко от 15 минути между тях и констатирането на резултатите от нея в протокол, подписан от проверяващата комисия и от самия работник, резултатите от която проверка не били оспорени от него, изцяло съответствала и била извършена при спазване на правилата, въведени от работодателя в приетите от него Работни инструкции към процедурата от интегрираната система за управление (ИСУ) относно проверка за алкохол, наркотични и упойващи вещества в дружеството, с които актове К. бил надлежно запознат.
Проверката била извършена от оправомощени за това лица чрез издаден акт на работодателя, както и чрез използването на техническо средство, по отношение на което били приложени изискванията на специалните законови и подзаконови нормативни актове за проверка техническата му изправност и установяване на годността му към датата на установяване на нарушението. Във връзка с това били приетите писмени доказателства по делото-протокол за констатиране употребата и отчитане концентрацията на алкохол в издишания въздух и резултати от извършени тестове от 12.04.2022 година, заповед № З-1112/04.10.2021 година на Изпълнителния директор на дружеството, удостоверения, протоколи за одобрение и протоколи за проверка на анализатор на алкохол в дъха „Алкотест 7510“, както и събраните гласни доказателства чрез показанията на свидетелите Г. З., Х. Ч., М. К. и С. И..
Предвид тези данни резултатите от извършената на К. И. К. проверка на 12.04.2022 година следвало да се приемат за достоверни. Във връзка с това следвало да се отбележи, че изложените както в исковата молба, така и във въззивната жалба, доводи за недоказаност на употребата на алкохол при явяването на К. И. К. на работа в ответното дружество, също се явявали неоснователни. Действително работодателят не бил въвел възможност за потвърждаването на взетите проби за концентрация на алкохол в издишания въздух чрез представяне и на кръвна проба, като К. И. К., след отчитане на положителните му проби, бил дал обяснения и в съставения на 12.04.2022 година протокол, а впоследствие и в обясненията си по реда на чл. 193 от КТ, в които бил изложил твърдения за употребени от него лекарства и консумирани храни преди проверката, както и за налични гастроентерологични заболявания.
Тези доводи на К. обаче не се подкрепяли от заключението по допусната съдебномедицинска експертиза, което въззивният съд изцяло приемал като компетентно дадено и напълно отговарящо на поставените въпроси, от което се установявало, че отчетените у К. стойности от 0.46 ‰ в 08.38 часа и от 0.38 ‰ в 08.56 часа при взетите му на 12.04.2022 година проби за концентрация на алкохол в издишания въздух не можели да се дължат на приети медикаменти, на приета храна или налични в организма бактерии, а отчетената концентрация на алкохол в издишания въздух се дължала единствено на остатъци от приет алкохол предната вечер. Затова, наведените от К. доводи не били в състояние да разколебаят установените от работодателя резултати за наличие на алкохол в издишания въздух чрез използваното при проверката техническо средство.
Нямало спор по делото, че „Асарел М.“ АД [населено място] било предприятие със специфика на трудовия процес и извършваните в него дейности, включително и тези, възложени на К. И. К., били рискови, като при работата била необходима пълна адекватност и концентрация. Съгласно действащия в дружеството ПВТР според спецификите на работата били предвидени по-строги изисквания към работещите, като чл. 16, ал. 2 принципно въвеждал забрана за употреба на алкохол през работно време и явяване на работа след употреба на алкохол, която било проявление на въведения в чл. 126, ал. 2 от КТ принцип, за което нарушение на трудовата дисциплина в чл. 34, т. 6 ПВТР било предвидено налагане на дисциплинарно наказание, в съответствие с конкретните обстоятелства. Липсвало предвиждане в посочения работодателски акт, обаче, че единственото наказание за това нарушение било „дисциплинарно уволнение“.
Действително, съгласно установената практика на ВКС употребата на алкохол по време на работа или явяването на работа в състояние след употреба на алкохол били тежки нарушения на трудовата дисциплина. Работниците, които изпълнявали рискови професии, без съмнение нарушавали тежко трудовата дисциплина и при тях явяването на работа след употреба на алкохол или употребата на алкохол по време на работа било по-укоримо.
В случая обаче работодателят приемал, че всяка положителна проба за алкохол, т. е. всяка концентрация над 0.00 ‰ алкохол в издишания въздух, в това число и такова минимално съдържание, каквото било установено при К. в процесния случай, представлявало тежко дисциплинарно нарушение и безусловно се наказвало само с дисциплинарно уволнение. Затова основният въпрос, който подлежал на изследване в случая бил този за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното нарушение, като при преценката следвало да се вземе предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата при които било извършено, както и поведението на работника или служителя.
В конкретния случай се установявало, че К. И. К. бил изряден служител, ползвал се бил с добра репутация сред останалите служители, и за дългогодишния си трудов стаж, натрупан именно в ответното дружество не бил имал наложени дисциплинарни наказания, като процесното се явявало първо такова, както и до този момент не бил имал отчетена положителна проба за алкохол, доколкото по отношение последните обстоятелства по делото липсвали доказателства в противната насока. Същият бил съдействал при извършването на проверката му, изявил бил готовност за даване и на кръвна проба.
На процесната дата, на която била извършена проверката, наличието на употребен алкохол от К. И. К. било установено още при постъпването му на работа, като същият бил отстранен за деня и не бил полагал труд в това състояние, като по този начин била елиминирана всякаква възможност от настъпване на неблагоприятни последици с оглед безопасността на условията на труд вследствие това му състояние за самия него или за други работници или служители в дружеството. Още повече, че работните му функции рядко били включвали полагане на физически труд на място в рудник „Асарел“, а обикновено са били свързани с работа зад компютър, което обстоятелство също следвало да се отчете при обосноваване вероятността за самия К. И. К. да настъпят неблагоприятни последствия с оглед безопасността на условията на труд от констатираното му състояние.
По делото липсвали данни за настъпили вредни последици за работодателя от допуснатото нарушение от страна на К.. Наред с това по делото било установено от събраните гласни доказателства, подкрепящи се и от приетото заключение по допусната съдебномедицинска експертиза, че констатираното количество алкохол от взетата втора проба на К. И. К. от 0.38 ‰ било субклинична степен на алкохолно опиване, влияело единствено и само на фината моторика и можело да се засече само при направени тестове за фина моторика, като при явяването му на работа на процесната дата не било констатирано от свидетелите очевидци К. да бил имал нетипично поведение.
От тези данни въззивният съдебен състав правел извода, че така установената по делото употреба на минимално количество алкохол от К., съответно така установеното количество алкохол в издишания от него въздух, не била в състояние да повлияе значително върху способността на същия да изпълнява трудовите си задължения. При така изложеното, с оглед извършената от въззивният съд проверка в контекста на чл. 189 от КТ, съдебният състав намирал, че налагайки дисциплинарно наказание „уволнение“, чрез което К. И. К. бил лишен от правото му на труд, което било едно от основните права, работодателят бил проявил неоправдана и прекомерна строгост, като в този смисъл посоченото дисциплинарно наказание се явявало несъответно на извършеното дисциплинарно нарушение.
Поради това, въззивният съд намирал, че първоинстанционното решение, в частта, с която били отхвърлени исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ било неправилно и следвало да бъде отменено, а исковете следвало да бъдат уважени. По отношение предявената претенция с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225 от КТ, която К. И. К. бил заявил в исковата си молба без посочване на конкретен размер, като с молба от 23.03.2023 година размерът на същия впоследствие бил конкретизиран след представяне на необходимите за това писмени доказателства от страна на „Асарел М.“ АД [населено място] (фиш за получено последно трудово възнаграждение), както и било формулирано искане за присъждане на законната лихва върху главицата.
След приемане заключението по съдебно-счетоводната експертиза по делото, с молба от 05.07.2023 година, искът бил изменен, като бил намален до размер на 19 782.96 лева, като повторно била заявена и претенцията за присъждане на законна лихва върху главницата от момента на нейната изискуемост.
По делото били представени доказателства (трудова книжка на К. и информация за регистрирани трудови договори от НАП), от които било видно, че към 30.11.2022 година., когато бил изтекъл законоустановеният максимален шестмесечен срок на полагащото се обезщетение за оставане без работа, считано от уволнението, К. И. К. не бил имал сключен друг трудов договор.
С оглед на това, предявеният иск следвало да бъде уважен в размера, посочен след направеното изменение, а именно за сумата от 19 782.96 лева, който бил съобразен с разпоредбата на чл. 228 от КТ. Въведената допълнителна претенция за присъждане и на законната лихва върху обезщетението от момента на неговата изискуемост, доколкото представлява законна последица от предявяването на иска за главното вземане, следвало да се уважи, като предвид липсата на ангажирани доказателства от К. И. К. в тази насока, следвало да се приеме, че изискуемостта на вземането била настъпила с подаването на исковата молба.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Асарел М.“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси, а именно:
(1.) Кое явяване на работа е състояние, което не позволява на работника да изпълнява възложените му задачи?;
(2.) Може ли да се квалифицира като „тежко“ нарушение на трудовата дисциплина, заслужаващо налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“, явяването на работа след употреба на алкохол от страна на работник, който престира труда си във виеокорискови условия, ако от деянието не са настъпили допълнителни вредни последици?;
(3.) При въведена в предприятие-работодател нулева толерантност към употреба на алкохол преди явяване на работа и по време на работа следва ли да се извършва преценка за тежестта на нарушението—явяване на работа след употреба на алкохол?;
(4.) Ненастъпването на допълнителни вредни последици от дисциплинарното нарушение трябва ли да се разглежда като смекчаващо укоримостта на деянието обстоятелство, предполагащо по-лека наказуемост, или самият факт, че е съществувала възможност за настъпването им само по себе си прави нарушението по-тежко, както и при преценка за еъразмерноет между дисциплинарно наказание и извършеното нарушение, когато от деянието не са настъпили допълнителни вредни последици, има ли значение в резултат на чии действия е предотвратено евентуалното им настъпване?;
(5.) Може ли липсата на самокритичност у извършилия дисциплинарното нарушение работник или служител, изразяваща се в непризнаване на факта на извършване на деянието, да има преимуществено значение при преценката на тежестта на наложеното дисциплинарно наказание и може ли тя да даде основание за налагане на по-тежко наказание?;
(6.) Може ли чистото дисциплинарно минало на провинилия се работник или служител да има преимуществено значение при преценката на тежестта на наложеното дисциплинарно наказание, предопределяйки налагането на по-леко такова, когато извършеното от работника или служителя нарушение на трудовата дисциплина е безспорно тежко? и
(7.) Следва ли съда при постановяване на решението си да обсъди в тяхната взаимна връзка доказателствата, както и доводите и възраженията на страните, изпълнявайки задълженията си по чл. 235 от ГПК?
По повод на тези въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „Асарел М.“ АД [населено място] се твърди наличието на допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и г. 3 от ГПК. По отношение на първото от тях и във връзка с първия от поставените въпроси се твърди противоречие на въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик и решение № 232/31.03.3010 година, постановено по гр. д. № 227/2009 година и решение № 372/17.03.2014 година, постановено по гр. д. №3731/2013 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. По отношение на втория въпрос твърдяното противоречие е с решение № 52/06.03.2019 година, постановено по гр. д. № 3636/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а по третия с решение № 372/01.07.2010 година, постановено по гр. д. № 1040/2009 година и решение № 531/15.07.2010 година, постановено по гр. д. № 64/2009 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
Също така по отношение на четвъртия от въпросите се твърди противоречие между въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик и решение № 267/17.03.2021 година, постановено по гр. д. № 390/2020 година постановено по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а по отношение на петия с решение № 324/06.01.2017 година, постановено по гр. д. № 2302/2016 година и решение № 50 027/11.09.2023 година, постановено по гр. д. № 856/2022 година, дете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
Според касатора противоречието по шестия от въпросите е с решение № 132/02.11.2018 година, постановено по гр. д. № 46/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 253/18.05.2011 година, постановено по гр. д. № 1919/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. За последният седми от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „Асарел М.“ АД [населено място] се твърди противоречие между въззивното решение и ТР № 1/17.07.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК ва ВКС, решение № 92/22.02.2011 година, постановено по гр. д. № 1863/2010 година, решение № 331/04.07.2011 година, постановено по гр. д. І 1679/2010 годна и решение № 411/27.10.2011 година, постановено по гр. д. № 1857/2010 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
По отношение на първия от поставените въпроси следва да се има предвид, че в посочените от касатора две решения на ВКС е прието, че от значение при преценка във всеки конкретен случай кое „явяване на работа е състояние, което не позволява на работника да изпълнява възложените му задачи“ е от значение констатацията, че работникът или служителя, поставяйки се сам под въздействието на алкохол, независимо от какъв вид и в какво количество, сам поставя живота и здравето си в опасност, когато това състояние е от естество да допринесе за настъпване на произшествие при работа и за трудова злополука.
Разпоредбата на чл. 126, т. 2 КТ предполага умишлено неизпълнение на основно трудово задължение-за явяване на работа в трезво състояние, гарантиращо правилното протичане на физиологичните и психични процеси у работника и съответно осъществяване на задълженията, обхванати от трудовата характеристика на длъжността му, в пълен обем и качество при спазване на изискванията за това. От дадения с тези решения отговор следва, че преценката на посоченото от касатора обстоятелство е винаги конкретна и произтича от особеностите на конкретния случай, като от значение е кога и какъв алкохол е бил употребен, каква е концентрацията му към момента на явяване на работа и дали същата е повлияла на работника или служителя до степен да не може да изпълнява задълженията си с оглед характера на извършваната от него работа или пък макар и да може да я изпълнява да поставя в опасност както своето здраве и живот, така и тези на третите лица.
Същевременно нарушението по чл. 187, ал. 1, т. 2 от КТ може да бъде квалифицирано като тежко по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7 от КТ, за което обаче не се налага непременно дисциплинарно наказание „уволнение“, а това е предвидено като възможност на работодателя, който преди налагането на наказанието задължително следва да извърши преценката по чл. 189, ал. 1 от КТ, като в противен случай е налице нарушение на императивната разпоредба на чл. 190, ал. 2 от КТ.
С оглед на това като е извършил преценка за приложението на чл. 189, ал. 1 от КТ във връзка с извършеното от К. И. К. нарушение въззивният съд е съобразил действията си с вменените му от закона и доразвити в съдебната практика задължения, поради което така поставения въпрос не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик до касационно обжалване. Това се отнася и до поставения от „Асарел М.“ АД [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпрос, доколкото в посочените от дружеството решение № 372/01.07.2010 година, постановено по гр. д. № 1040/2009 година и решение № 531/15.07.2010 година, постановено по гр. д. № 64/2009 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. не е прието, че в случай като процесния работодателят не трябва да извършва преценка по чл. 189, ал. 1 от КТ, а обратното посочено е, че тежестта на нарушенията във всеки случай е различна, като и в двата случая съдът е извършвал преценка по чл. 189, ал. 1 от КТ.
При това неизвършването на такава би било в противоречие с разпоредбите на чл. 189, ал. 1 и чл. 190, ал. 2 от КТ, с оглед на което работодателят не може да определя, че в определи случаи на дисциплинарни нарушения задължително се налага дисциплинарно наказание „уволнение“. Сама по себе си забраната работниците или служителите да се явяват на работното си място след употреба на алкохол и/или да употребяват такъв по време на работа сочи на по-висока тежест на нарушението, но същата се преценява с оглед на всички останали факти от значение за това.
Посоченото води до извод, че не са н налице предпоставките за допускане на искане за допускане на исканото касационно обжалване и по втория от поставените от „Асарел М.“ АД [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, доколкото въззивният съд не е приел, че извършеното от К. И. К. нарушение не е тежко поради това, че от него не са настъпили вредни последици, а е посочил, че уволнението е незаконосъобразно поради несъответствието на наложеното дисциплинарно наказание с тежестта на нарушението. В последния случай въпросите дали дисциплинарното нарушение е тежко и дали от него са настъпили вредни последици за работника или служителя, за работодателя или за трети лица са от значение за преценката по чл. 189, ал. 1 от КТ, поради което извършвайки такава, както вече се посочи по-горе, въззивният съд не е допуснал нарушения на вменените му от закона и доразвити в съдебната практика задължения.
Останалите три въпроса са свързани с преценката на работодателя по чл. 189, ал. 1 от КТ. Във връзка с тази преценка следва да се има предвид установената съдебна практика, че правото на дисциплинарно наказване принадлежи на работодателя, който сам решава дали да го упражни или не. В случай, че реши да го упражни той е компетентен да определи дисциплинарното наказание, което ще бъде наложено.
При определянето на дисциплинарното наказание той е ограничен от разпоредбата на чл. 189, ал. 1 от КТ, въвеждаща критериите за определяне на наказанието. Целта на закона е да бъде осигурено съответствие на тежестта на наложеното наказание с тежестта на извършеното нарушение. Първият от установените с разпоредбата критерии е тежестта на нарушението. От значение за приложеното на този критерий е значимостта на неизпълненото задължение за работодателя, както и това дали неизпълнението е пълно или частично.
Също така трябва да бъдат взети предвид обществената значимост на професията, която се отразява на тежестта на нарушението, а освен това и характера на изпълняваните трудови функции и дали не сочат на оказано от работодателя по-високо доверие, доколкото са свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнението на работата. Също така следва да бъдат съобразени и последиците от извършеното нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя, както и дали за работодателя биха могли да настъпят неблагоприятни последици. При това следва да бъдат съобразени както настъпилите, така и възможните неблагоприятни последици за работодателя.
С оглед на това следва, че при преценка на тежестта на извършеното дисциплинарно нарушение трябва да бъдат взета предвид и възможността от него да настъпят вреди както за работодателя, така и за трети лица, за които да бъде ангажирана отговорността на работодателя.
Възможността за настъпването на такива вреди води до по-голяма тежест на дисциплинарното нарушение, която ще е още по-голяма ако вредите реално са настъпили. В случай, че възможността за настъпване на вредите не е реализирана, от значение за определяне на тежестта на дисциплинарното нарушение ще е това дали настъпването на вредите е било ограничено от работодателя или от трети лица, или пък е в резултат от действията на извършилия дисциплинарното нарушение работник или служител.
Съгласно разпоредбите на чл. 187, ал. 1 и чл. 190, ал. 1 от КТ извършването на дисциплинарните нарушения не е обусловено от настъпването на вреди. Затова настъпилите вследствие на нарушението вреди водят до по-голяма тежест на същото. В този случай от значение е както тяхната количествена, така и тяхната качествена характеристика. По-големия размер на ведата обуславя по-голяма тежест на нарушението отколкото вредата с по-малък размер.
Същевременно вредата, която въобще не може или трудно може да бъде поправена обуславя по-голяма тежест на нарушението, отколкото вредата, която може да бъде поправена лесно. Освен това в тези случаи от значение за тежестта на нарушението е формата на вината на работника или служителя. Също така от съществено значение е и обстоятелството дали вредата е причинена при нарушение на създадени от работодателя вътрешноведомствени правила и норми, целящи опазване на имуществото на работодателя, а също така избягването или ограничаването на вреди от дейността му, като в този случай нарушението е по-тежко, отколкото в случаите когато такива правила и норми не са налице. От значение също така е дали се касае до еднократно нарушение или до повторяеми се такива.
Самият закон отчита наличието на повторяемост на нарушенията като отежняващ факт, който може да обоснове налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“, по чл. 190, ал. 1, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. Самата повторяемост обаче не е достатъчна, за да обоснове налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“, а само създава възможност за това, като работодателят може да го наложи след като извърши преценка и на всички установени в чл. 189, ал. 1 от КТ критерии.
Вторият критерий за определяне на вида на дисциплинарното наказание е обстоятелствата, при които то е извършено. Той изисква преценка на обстановката, при която работникът или служителят е изпълнявал трудовите си функции-дали е действал в нормална за изпълнението на трудовите си задължения обстановка или са били налице странични фактори, които са довели до отклонение от същата и са принудили работника или служителя да действа в отклонение от установените му задължения.
В последният случай ще трябва да се преценява доколко тези странични фактори са повлияли на изпълнението на задълженията на работника или служителя. На преценка подлежи това дали работникът или служителят е можел да изпълнява задълженията си въпреки страничните фактори или е можел да ги преодолее (игнорира), а ако те са обусловили и доколко част от действията довели до нарушението, дали допуснатото отклонение от задълженията е обосновано и оправдано.
Освен тежестта на нарушението и обстоятелствата, при които то е извършено, като критерии за определяне на дисциплинарното наказание по чл. 189, ал. 1 от КТ е предвидено още поведението на работника или служителя. Този критерий обхваща цялостното поведение на работника или служителя, свързано с изпълнението на трудовите му задължени, като се има предвид както поведението му преди извършване на нарушението, така и това след това.
При него работодателят трябва да преценява начина, по който работникът или служителят е изпълнявал трудовите си задължения преди нарушението, това дали последното е извършено умишлена или при небрежност, както и каква е степента на същата, предприемал ли е действия работникът или служителят действия по ограничаване на последиците от нарушението, какво е последващото отношение към извършеното от него и проявява ли критичност към действията си. В този случай действия извършени преди дисциплинарното нарушение, за което се налага наказанието, за които работодателят не е наложил дисциплинарно наказание, могат да бъдат взети предвид с това, за което се налага такова и могат да обосноват налагане на по-тежко по вид наказание, включително и най-тежкото такова.
Налагането на по-тежко по вид дисциплинарно наказание може да бъде наложено и поради липсата на самокритичност към вече извършеното нарушение. Обстоятелството,, че работодателят не е наложил дисциплинарно наказание за предишните дисциплинарни нарушения не е основание за определяне на по-леко по вид дисциплинарно наказание, тъй като това поведение на работодателя не е възведено като критерий по чл. 189, ал. 1 от КТ, а това че той не е упражнил правото си да наложи дисциплинарно наказание не може да ползва работника или служителя, както и да създава права за него., като това се отнася и до случаите когато работодателят не е наложил дисциплинарни наказания на други свои работници или служители извършили сходни дисциплинарни наказания или е наложил по-леки такива.
В разпоредбата на чл. 189, ал. 1 от КТ трите критерия са дадени кумулативно, което означава че имат едно и също значение за определяне на вида на дисциплинарното наказание и нито един от тях няма предимство пред другите. Това изисква от работодателя при определяне на дисциплинарното наказание да прецени всички обстоятелства, относими към трите критерия по чл. 189, ал. 1 от КТ, в конкретния случай в тяхната цялост и връзка, като определи вида на налаганото дисциплинарно наказание след съвкупната преценка на утежняващите и облекчаващите дисциплинарната отговорност обстоятелства, определи кои от тях имат превес над другите. Тежестта само на един от критериите по чл. 189, ал. 1 от КТ не може да обоснове по-леко или по-тежко дисциплинарно наказание, без да се вземат предвид другите два критерия.
С оглед на това трябва да бъде отчетено, че всеки един от трите въпроса се отнася до един самостоятелен критерий за преценка на тежестта на нарушението, който обаче няма самостоятелно значение за тази преценка. Затова не може да бъде даден самостоятелен отговор на всеки от тези въпроси, без да се извърши цялостна преценка на релевантната за спора обстановка, поради което те не обуславят допускането на исканото от „Асарел М.“ АД [населено място] касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик.
По отношение на последния поставен от „Асарел М.“ АД [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпрос също не са налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване, тъй като съставът на Окръжен съд Пазарджик е съобразил вмененото му от закона, а и от установената съдебна практика задължение да постанови решението си като обсъди всички твърдения, възражения и доводи на страните, а също така и всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила, като с оглед на тях приеме кои от направените твърденията и възраженията на страните са доказани и кои не, както и със задължението си да отрази тази своя преценка в мотивите към постановеното по делото решение, като при наличието на противоречиви доказателства, посочи на кои дава вяра и на кои не както и защо приема едните, а не другите.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Асарел М.“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка.
Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока.
В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба и изложението към нея за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване.
Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от „Асарел М.“ АД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Пазарджик.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 82/13.03.2024 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 92/2024 година, по подадената срещу него от „Асарел М.“ АД [населено място], касационна жалба с вх. № 3533/12.04.2004 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото „Асарел М.“ АД [населено място] ще трябва да заплати на адвокат С. М. И. от АК Р. сумата от 1500.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2, във връзка с ал. 1, т. 2 и т. 3, пр. 2 от ЗА, за касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 82/13.03.2024 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 92/2024 година.
ОСЪЖДА „АСАРЕЛ МЕДЕТ“ АД [населено място], местност „Асарел“ да заплати на адвокат С. М. И. от [населено място], [улица], офис, от АК Р. сумата от 1500.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2, във връзка с ал. 1, т. 2 и т. 3, пр. 2 от ЗА, за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.