О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50375

гр. София, 12.07.2023 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тридесет и първи януари през две хиляди и двадесет и трета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното К. Н. т. д. N 349 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото А. А. Ч. против решение № 10523 от 26/30.08.2021г. по т. д. № 1181 /2020г. на Апелативен съд – София, с което, след частична отмяна / потвърждаване на решение № 820/02.05.2012г. по т. д. № 1714/2003г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от касатора против „НЕК“ ЕАД обективно съединени искове: 1/ иск с правно основание чл.28, ал.1, т.1 от Закона за патентите (ЗП) за признаване за установено, че „НЕК“ ЕАД е осъществило нарушение по чл.19, ал.4, т.2 от ЗП за периода 05.06.1998г. - 23.04.2003г., като е закупило, съхранявало и използвало в производството си защитено с патент № 48438 изобретение „Електрозадвижване на разединители високо напрежение“ по договори с „АББ Авангард” АД; 2/ иск с правно основание чл.28, ал.1, т.2 ЗП - за заплащане на сумата 570 932 лева - пропуснати ползи от неполучено лицензионно възнаграждение в периода 05.06.1998 - 23.04.2003г, ведно със законната лихва от 23.04.2003г. (датата на исковата молба) до окончателното плащане; 3/ иск с правно основание чл.28. ал.1, т.3 от ЗП за осъждане на ответника да преустанови ползването на процесния патент.

Касаторът твърди, че въззивното решение е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно. Изтъква, че обжалваното решение има две дати - 26.08.2021г. и 30.08.2021г., което го прави антидатирано и неясно, респ. нищожно или недопустимо, а неправилността му се обуславя от множеството вътрешни противоречия, несъответствия с материалния закон и процесуални нарушения. Същевременно се поддържа, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС и КС и с актове на Съда на Европейския съюз. В касационната са изложени следните конкретни съображения:

Първо, процесният патент е поддържан към датата на предявяване на исковата молба, поради което ищецът е активно процесуално и материалноправно легитимиран да предяви исковете по чл.28, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ЗП за процесния период 05.06.1998г.- 23.04.2003г. Оспорва извода на САС за 15-годишен максимален срок на действие на патентите, издадени при трансформация на авторски свидетелства (АС). Сочи, че това е срокът на действие на авторските свидетелства, съгласно отменения Закон за изобретенията и рационализациите (ЗИР) и съответно техния срок, в който те подлежат на трансформация в патент, а не срокът, в който вече издаден патент може да бъде поддържан.

Намира за приложима относно таксите за патента Тарифата, приета с Постановление № 105/07.05.1996г. /§4/. Твърди, че за 9-та патентна година, дължимата такса е в размер на 1500 лева, съгласно досегашния ред, уреден в Тарифата от 1993г., в сила до 21.05.1996г., като са надвнесени 5000 лева, които не са върнати на патентопритежателя и се считат за платени за следващата година. На датата 05.07.1997г. са внесени от патентопритежателя 48 000 лева за общо 6 патента, като Патентното ведомство е отнесло 9000 лева към процесния патент и е счело, че това плащане е за 11-та патентна година, съгласно базата данни на ПВ, при условие че към този момент не е заплатена 10 - патентна година. Дата на плащането на таксата следва да се счита, датата, на която то е наредено, с оглед заповед № 53/1995г. на Председателя на ПВ. Към 05.07.1997г. е в сила Тарифата за плащане на такси, приета с ПМС № 105/07.05.1996г., като въз основа на пар.4 от същата се твърди, че дължимата такса за 10-та патентна година е в размер на 1650 лева, съгласно досегашния ред, уреден в Тарифата от 1993г. Дори и да се приеме, че се прилага Тарифата от 1996г., таксата би била 2500 лева, а не посочения от вещото лице размер от 7 500 лева. Ищецът счита, че плащането от 9000 лева, пир надплатена сума от 5000 лева за предходната патентна година, значително надхвърля дължимата такса за 10-та патентна година. Не е съгласен и с изводите на вещото лице относно дължимия размер от 135 000 лева на таксите за 10-та патентна година, като счита за нелогично таксата за 11-та патентна година да е в по-малък размер - 18 000 лева. Сочи, че заключението на в. л. Ш. е пристрастно и невярно, с оглед конфликт на интереси с адв. М. Т. –процесуален представител на третото лице - помагач, с която до средата на 2008г. имат общо търговско дружество, които факти не са разгледани от САС. На следващо място се сочи, че към датата, на която се твърди прекратяване на действието на патента - 30.11.1999г., няма разпоредби в ЗП относими към плащане на непълен размер на таксите, поради което угасването на патента следва да се счита настъпила само, ако не е платен пълния размер на вноската. Приемането на противното, би било непропорционална санкция за патентопритежателя, погрешно изчислил дължимия размер на таксата, и без намеса на ПВ като орган, контролиращ събирането на тези такси. Едва със ЗИДЗП (ДВ бр. 66/09.07.2002г., в сила от 09.07.2002г.) е приета нова ал.3 на чл.5 от закона, която въвежда хипотезата, при непълно плащане, то да се счита за неизвършено. ПВ не е приело, че патентът е прекратен през 1999г., нито и изискало събирането на допълнителни такси, като публикацията за прекратяване на действието на патента в Официалния бюлетин на ПВ е от 31.05.2014г., от където следва, че за третите лица до този момент патентът не е прекратил действието си. Ищецът се позовава и на факта, че за 11-14 патентни години таксите са платени в дължимия режим, което не е оспорено от ответника и третото лице – помагач. На последно място се излагат съображения, че съгласно пар.4 ЗПРПМ, предишен пар.3, годишните такси за поддържане на патента се изчисляват от датата на издаването му ( в настоящия случай – 13.12.1996г.), а не от датата на заявката –23.05.1989г., като нито едно от приетите по делото заключения не се основава на тази нормативно определена дата, поради което неоснователно САС е отказал допускане на допълнителна експертиза в тази насока, като в решението си не е обсъдил тези твърдения и искания на ищеца.

Второ, апелативният състав не е изпълнил задължителните указания, дадени му с решение № 119/04.03.2020г. по т. д. № 2734/2015г. на ВКС. В тази връзка се твърди, че съдът, като не е спазил указанията на ВКС относно прилагането на чл.128, ал.2 ГПК (отм.), при второто разглеждане на делото от въззивната инстанция е допуснал съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неправилно прилагане на чл.128 ал.2 ГПК (отм.) и на чл.294, ал.1, предл. 2-ро ГПК. Въпреки указанията на ВКС, не са взети предвид получените от ответника писма на ищеца от 1998г.-2000г. за наличието на съществуващ спор с третото лице – помагач, контрагент на НЕК, свързан с патентната чистота на продаваното оборудване тип ЗМ 1500. Решаващият състав не е съобразил приетото от ВКС, че с оглед отправеното предупреждение, предприето унищожаване на предоставената на ответника, по силата на чл. 1.4.1 от договор № ТС - 9953008 / 20.01.1999г., техническа документация в 5 екземпляра за разглежданото продавано изделие, представлява недобросъвестно поведение. Въззивният състав в нарушение на чл.195, ал.1 ГПК и чл. 294, ал.1, предл. 2-ро ГПК. не е назначил служебно (и при изрично искане на ищеца) специализирана документална експертиза за установяване на евентуално съществуващи в ответното търговско дружество през процесния период отраслови правилници, инструкции и указания, относими към техническата експлоатация на електрическите централи и мрежи, индиция за наличието на които се съдържала в § 2 от ПЗР на Наредбата за техническа експлоатация на електрически централи и мрежи (обн. в ДВ, бр.81/2000г., отм. с ДВ, бр.99/09.11.2004г), подзаконов акт въвеждащ определен начин на комплектуване и съхраняване на досиета с документация за резервни части и приспособления на съоръжения, от типа на използваните в обектите на ЮЛ-търговец.

Трето, ответникът не е направил възражение пред въззивната инстанция по отношение на прилагането на чл.128, ал.2 ГПК /отм./ от първоинстанционния съд. Ищецът сочи, че доказателственото му искане да се изиска от ответника представянето на техническата документация, описана като неразделна част - приложение към процесиите договори, е уважено от съда, но ответникът не е представил изисканите доказателства, без да посочи аргументация за това - САС, а не ответникът сочи, че е изминал период от време. С оглед на това, не може да се приеме, че документацията не се съхранява, тъй като, първо, такова твърдение не е въведено и второ, ответникът представя по делото доказателства с по-стара дата от изискваната документация. В тази връзка, касаторът твърди, че с процесуалното си поведение (бездействие) по повод представяне на техническата документация, от една страна, ответникът възпрепятства събирането на доказателства за установяване на относими факти в производството и съответно на обективната истина, а от друга, не доказва защитното си твърдение, че е влаган друг тип задвижване в разединителите. Третото лице - помагач „АББ Авангард“ АД също не е въвело становище и доказателства в посока, че е произвеждало електрозадвижване с редуктор без дискови спирачки, поради което при съобразяване на представените договори, касаторът счита за установено, че „НЕК“ АД е закупил, съответно ползвал в търговската си дейност изделие, попадащо в обхвата на патентни претенции на ищеца.. Въззивният съд не е съобразил и, че искането за представянето на документацията е свързано именно с упражняване на правото на информация на ищеца по чл.28а ЗПРПМ. Поддържа се, че по т. д. № 1066/2003г. на СГС, VI-8 състав с предмет нарушение на процесния патент и ответник „АББ Авангард АД, е приета СПЕ, която е установила при оглед в подстанциите на „НЕК“ АД, без да се оспорва от ответника, че е налице нарушение на патента и не е открито друго изделие, което да се използва, освен процесното. Въззивният съд не е уважил искането тази експертиза и пълната техническа документация по процесното изделие – 57190.0000 да бъдат представени по настоящото дело.

Четвърто, ищецът признава, че доказателствената тежест да установи наличие на нарушение на притежавани патентни права е негова, за което са допуснати и приети съдебно-патентни експертизи. От същите е установено, че „АББ Авангард АД, с когото [Фирма 3] е в договорни правоотношения, при производството на разединители, е ползвал задвижвания ЗМ 1500, които попадат в обхвата на патентна закрила. С оглед въведеното в процеса защитно твърдение, че разединители тип ЗМ 1500 са два вида, е установено, че задвижвания ЗМ 1500, с редуктор (сборен чертеж 57190.0100) изцяло попадат в обхвата на процесния патент, т. е. подадат в обхвата на правна закрила, съгласно нормата на чл.17 ЗПРПМ. Този факт е установен от заключенията на всички съдебно патентните експертизи. Поддържа се, че ответникът е въвел твърдение, че е ползвал и влагал двата вида електрозадвижвания, поради което трябва да се отчете признанието на ответника, че е ползвал патентно нечисто изделие. Сочи, че САС необосновано приема, че има два вида изделия - задвижвания с и без спирачки, без по делото да е представена пълна техническа документация, на което и да било от двете изделия. Вещите лица нямат право да събират доказателства, още по-малко такива, с които не са запознати всички страни по делото. Счита, че с оглед твърдяните от ищеца отрицателин факти (третото лице помагач не е произвеждало задвижвания без спирачки, неистинност на конструктивна документация на редуктор без спирачки – заповед № ИЗ11/97 за изменение на конструктивната документация), доказателствената тежест, че закупените разделители, съдържат задвижвания ЗМ 1500 с редуктори без дискови спирачки, е на ответника. Същият не е ангажирал доказателства за установяване кой от твърдените два типа задвижвания са ползвани при закупените разединители по процесните договори с „АББ Авангард“ АД. САС не е съобразил и декларацията на инж. Б. Д. за наличие на нарушение и обстоятелството, че е изпратен от мажоритарния собственик на третото лице - помагач да преговаря с ищеца за закупуване на патента. Алтернативно се поддържа, че използването на електрозадвижвания без дискови спирачки представлява използване на патентен еквивалент по см. на чл.17, ал.2 ЗПРПМ. Ищецът счита, че с оглед представените и изискани доказателства и направените доказателствени искания, е изчерпал всички възможни доказателствени средства за установяване на факта на извършено нарушение и неговия обем. На база на събраните доказателства в процеса поддържа, че следва да се приеме за доказано твърдението, че ответникът е използвал електрозадвижвания за разединители тип ЗМ 1500, които попадат в обхвата на патентна закрила на процесния патент № 48438 (рег. № 88547) с наименование „Електрозадвижване на разединители за високо напрежение“.

Пето, касаторът поддържа становището, че по отношение на претенцията за пропуснати ползи е налице изрично волеизявление от страна на ищеца, че е предявил иска „изцяло“ към датата на завеждане на исковата молба, поради което счита, че за увеличения размер на иска по време на процеса давността следва да се счита прекъсната от момента на предявяване на иска, с оглед нормата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД. На самостоятелно основание Твърди, че в настоящия случай нарушението е продължаващо действие, поради което давностният срок започва да тече от деня, в който нарушението се прекрати, доказателства за което не са ангажирани. Сочи, че увеличението на иска е направено през 2011г., много преди приемането на чл.116а ЗЗД (ДВ бр.42/2018г.) и Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019г. по тълк. д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа, че за увеличената част от иска давността се счита спряла по време на процеса, на основание чл.115, ал.1, б. „ж“ ЗЗД, така както е приел първоинстанционният съд. Счита, че въззивният съд е следвало да уважи иска поне до първоначалния заявен размер от 20 000 лева.

Шесто, ищецът твърди, че пред САС изрично е заявил, че се поддържа иска по чл.28, ал.1, т.3 от ЗП за преустановяване на патентното нарушение, като основателен към датата на завеждане на исковата молба. По делото не са представени данни процесните изделия да са демонтирани, като счита, че и към настоящия момент те са работещи, тъй като експлоатационната им годност е много над 20 години, както и предвид установеното от вещото лице Ш., че те се включват рядко и няма риск от бързата им амортизация.

Седмо, според касатора, са налице и някои непълноти в решението на САС, тъй като съдът не се е произнесъл: 1/ по предявения изцяло и първоначално в размер на 900 лева иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди - пропуснати ползи, с общ претендиран размер от 570 732 лева; 2/ по предявения частично и първоначално в размер на 100 лева иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, с общ претендирай размер от 200 лева; 3/ по искането, при уважаване на осъдителния иск, предявен по реда на чл.28, ал.1 от ЗП (макар и в случая да е отхвърлен от САС), да се постанови извършване на действията по реда на чл.28. ал.2 от ЗП (т.4 от петитума на исковата молба).

Осмо, ищецът оспорва присъдените на ответника разноски като прекомерни и незаконосъобразно определени съгласно чл.80 ГПК, който счита, че в случая не е приложим.

С оглед горните съображения, жалбоподателят иска отмяна на въззивното решение, вкл. по отношение на присъдените разноски по делото на ответника. Касаторът претендира заплащане на направените от него разноски, като прави възражение за прекомерност на претендираните от ответника разноски.

Ответникът по жалбата и по делото, „Национална електрическа компания“ ЕАД, твърди, че не са налице сочените предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване, вкл. поставените въпроси не са обусловили изхода на спора - нямат отношение към него, не са обсъждани в обжалваното решение, част от тях са общи и теоретични, съответно касаят правилността на решението, която не е предмет на преценка във фазата на допускане на касационния контрол. Излага следните съображения:

Първо, поддържа, че дружеството не е създало пречки за събиране на доказателства по делото. Сочи се, че съгласно съдържанието на договорите, документация като схеми и чертежи на задвижванията не е била приложена към тях, а е следвало да бъде представена допълнително, като по делото няма данни това да е направено. Вещото лице по СПЕ М. Б. сочи, че разгънатите схеми на задвижванията не се намират в „НЕК“ ЕАД, а са раздадени в подстанциите към датата на оборудването им, поради което е била налице за ищеца процесуална възможност да изиска документацията от лицата, в които физически тя се намира. Ответникът се позовава и на посоченото в СТЕ, че с оглед действащият през процесния период международен стандарт IEC 129, дълготрайността на разпределителите, елемент на конструкцията на които е процесното изобретение, е 1000 цикъла, което предполага, че при нормална експлоатация на разеденителите, закупени през процесния период, същите към настоящия момент би следвало да са заменени с нови. Според това заключение, на 29.08.1997г. е разпоредена замяна на производството на задвижване моторно ЗМ 1500 с редуктор дискови спирачки за разпределители по документация 57190.0100, със задвижване моторно ЗМ 1500 с редуктор без дискови спирачки по документация 303-01.00.00, в подкрепа на което е приложение № 2 към заключението. Поддържа се, че обемът на патентното нарушение също не е доказан. Счита за законосъобразен извода на САС, че не са налице предпоставките за приложение па чл.128, ал.2 ГПК (отм.) Сочи, че ищецът обосновава искането си за приложение на чл.128, ал.2 ГПК (отм.) с непредставяне на документи, за които няма нормативно изискване за съхраняване за определен срок, като не се сочат конкретни разпоредби за това, освен това, техническата документация е за договор, изпълнени през 1998г. – 9 години преди датата на изготвяне на заключението, като липсват и указания на СГС за последиците от непредставяне на документацията, относно които няма поставен въпрос в изложението на касатора. При повторното разглеждане на делото от въззивния съд не е правено искане от ищеца за експертиза относно индивидуализиране на процесните изделия (с или без дискови спирачки), като отказани от САС са други поискани експертизи, поради преклузия. Сочи се, че решението на СЕС по дело С-170/13 не е относимо към настоящия спор, тъй като е постановено в контекста на установяване на злоупотреба с господстващо пазарно положение и касае специфичен патент, разработен от организация по стандартизация, при поето неотменимо задължение да предостави на трети лица лицензия, какъвто не е настоящият случай.

Второ, счита за правилен и извода на съда за прекратяване на патента, поради неплащане на такси, което настъпва по силата на закона - определение № 3848/27.04.2005г. по адм. д. № 3886/2005г. на V отд. на ВКС. За прекратяването, поради неплащане на патентните такси в преклузивните срокове, не е необходимо произнасяне от компетентен орган или вписване в регистъра и официалния бюлетин на ПВ, като ирелевантно за действието на патента е плащането след прекратяването на патента на последващи вноски, тъй като те са платени без основание. Действието на патента, съответно неговото прекратяване, е правен въпрос и не е от компетентността на органи, различни от съда. След изтичането на преклузивните срокове за плащане на патентните такси, с които законът свързва настъпването на прекратяването на патента, указания на ПВ относно закъсняло плащане не биха могли да санират действието на патента, като непълното плащане на таксата в срок води до прекратяването на патента, тъй като не е изпълнена императивна правна норма. Поддържа се, че прекратяването на патента е настъпило на 23.11.1996г. във връзка с неплащане в пълен размер на дължимата такса за 7-ма патентна година /без лицензионна готовност/, съответно на 30.11.1999г. – с оглед непълното плащане на таксата за 10-та патентна година /дължима при режим на лицензионнна готовност/. Излага съображения, че декларациите за лицензионна готовност не са подадени от физическото лице А. Ч., а от ЕТ „А. Ч.“, като съгласно ТР № 2/27.12.2001г. на ОСГК на ВКС, предприятието на едноличния търговец е обособено от неговото останало имущество. Счита за неоснователно твърдението на ищеца, че таксите от 7-ма до 10-та година вкл. следва да се изчисляват по Тарифата от 1993г., отменена на 20.05.1996г., като до 07.07.1997г. действа Тарифата от 1996г., приета с ПМС № 105/1996г., в сила от 17.05.1996г., пар. 4 от което е неприложим, тъй като дължимите такси са за периода от 23.05.1997г.- 23.05.98г., а плащането е извършено на 03.07.1997г., като със заповеди на Председателя на ПВ не могат да бъдат дерогирани подзаконовите норми на приета с ПМС Тарифа. В пар.1 от заключителните разпоредби на ПМС № 277/27.06.1997г. за одобряване на Тарифата за таксите, които се събират от ПВ на РБ, изрично е посочено, че се отменя ПМС № 105/1996г., като няма предвидено занапред действие на пар.4 от ПМС № 105/1996г., като в следващите ПМС за приемане на следващите Тарифи, няма еквивалент на същия и разпоредбата е относима единствено към конкретното изменение на Тарифата. Дори плащанията за 10-та и 11 вноска да са разменени, те отново не са платени в дължимите размери.

Трето, ответникът възприема изцяло като законосъобразни и допълнителните съображения на съда относно неоснователността на исковете по чл.28, ал.1, т.2 и т.3 ЗПРПМ. Счита, че правилно съдът е съобразил, че „угасването“ на патента е настъпило по време на процеса, съответно, че искът е предявен като частичен при извършената от него преценка за погасяване по давност на частта за увеличения размер на вземането по реда на чл.214, ал.1 ГПК.

Ответникът по жалбата и третото лице - помагач на ответника „Национална електрическа компания“ ЕАД, „АБВ АВАНГАРД” АД (в ликвидация), изразява несъгласие с касационните оплаквания на ишеца и иска потвърждаване на обжалваното въззивно решение. Счита, че касаторът не обосновава връзка на поставените от него въпроси с изводите на въззивния съд, а посочената от него съдебна практика е неотносима. Също така сочи, че конкретни съображения за „очевидна неправилност не са наведени, като твърдяното наличие на две дати в съдържанието на решението не е основание за неговата нищожност. Излага следните доводи във връзка с неоснователността на жалбата:

Първо, намира, че изводът на въззивния съд за неустановяване на твърдяното патентно нарушение, поради липса на осъществено пълно и главно доказване от ищеца, е направен при правилно прилагане на чл. 127, ал.1 ГПК (отм.) и е в съответствие със съвкупния доказателствен материал. Апелативният съд правилно е приел, че тежестта за доказване на факта на патентното нарушение се носи от ищеца, който факт не е отрицателен, като да се приеме противното, означава да се презюмира нарушението, каквато презюмпция не е установена от закона. По делото липсват доказателства, че електрозадвижванията, закупени и използвани от ответното дружество, попадат в обхвата на патентна закрила, тъй като има два типа ЗМ 1500 електрозадвижвания, единият от които не попада в обхвата на патентна защита. Единичната експертиза не съдържа извод за идентичност на използваните електрозадвижвания с тези, предмет на патента, като сочи, че не разполага със схеми и документация за установяването й, като изводът в т.4 от заключението, почива единствено на мнението на в. л. П. в молбата му за самоотвод пред съда.

Второ, счита за съответстващ с процесуалните правила по чл.152 ГПК (отм.) и на практиката на ВКС изводът на въззивния съд, че непредставянето на изисканата техническа документация към договорите от ответника на експертите към датата на заключението - 01.03.2007г., за период, който го предшества с девет години, не може да послужи за прилагане на чл.128, ал.2 ГПК (отм.) и за неблагоприятен доказателствен извод за ответника.

Трето, твърди, че от удостоверение на Патентно ведомство от 03.02.2009г. (официален свидетелстващ документ, който не е оспорен) и от приетото без оспорване пред СГС заключение на СПЕ на в. л. В. Ш. се установява, че ищецът не е заплатил дължимата от него такса за 10-та патентна година в предвидените срокове /31.05.1999г./, както и в срока по чл.33, ал.2 от ЗПРПМ /30.11.1999г./, поради което считано от 30.11.1999г. процесният патент е прекратил действието си, на основание чл. 26, ал.1, т.3 във връзка с чл.33, ал.2 от ЗПРПМ. В частта за изчисление на дължимите размери, начина на плащане на годишните такси за поддържане на патента, както и относно изводите за заплащане на таксите в непълен размер, следва да бъдат възприети като обосновани и непротиворечиви заключенията на СПЕ на вещото лице Ш. и вещото лице П., които изцяло съвпадат. Размерът на дължимата такса за 10-та патентна година се определя от действащата, считано от 07.07.1997г. Тарифа, тъй като парите са внесени на 18.07.1997г., като заповеди на Председателя на ПВ не могат да дерогират приложението на Тарифата. Ищецът не попада в категорията на изобретателите, за които има намаление на таксите, като същият не е подал и в качеството си на физическо лице, а като ЕТ, декларация за лицензионна готовност. Сочи се, че с незаплащане на пълния размер на дължимата такса за поддържане, патентът автоматично прекратява действието си, без да е необходим какъвто и да е било нарочен административен акт, още по-малко пък действия по вписване на прекратяването. Същевременно третото лице – помагач се позовава на влязло в сила решение № 534/18.03.2015 г. по т. д. № 3978/2014г. на Апелативен съд - София, с което, по предявени между главните страни в настоящото производство за следващ период искове, основани на претендирани права върху процесния патент, е прието, че на 30.11.1999г. патентът е прекратил действието си автоматично по силата на закона. Счита, че на основание чл.220, ал.1 ГПК (отм.), съответно чл. 297 ГПК, силата на пресъдено нещо на това решение следва да бъде зачетена в настоящото производство.

Четвърто, третото лице – помагач сочи, че задължението за заплащане на обезщетение по чл.28, ал.1, т.2 от ЗП не е с определен срок, поради което, на основание чл.114, ал.2 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Предвид изложеното намира, че в случая, към деня на подаване на молбата за увеличение на предявения като частичен иск - 13.05.2011г., вземането за обезщетение за частта над първоначално предявената (1000 лева), с оглед исковия период – от 05.06.1998 г. до 23.04.2003 г., е изцяло погасено по давност, на основание чл.110 ЗЗД.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Атакуваното въззивно решение е постановено в производството по реда на чл.294 ГПК, след връщане на делото за повторно разглеждане с решение № 119/04.03.2020г. по т. д. № 2734/2015г. на ВКС.

Първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск за установяване нарушаването на патентните права на ищеца, изразяващо се в доставката и ползването на 130 броя разединители, съдържащи 275 броя ел. задвижвания ЗМ 1500, съгласно договор № ТС-9953008 от 20.01.1999г. между „АББ-Авангард” АД и „НЕК” ЕАД, и за осъждане на ответника да преустанови това нарушение, са основателни. Приел е също така, че установеният факт на нарушението, поражда правото на патентопритежателя да получи обезщетение за вреди във вид на пропуснати ползи от неполучено лицензионно възнаграждение в размер на 99 565 лева. За разликата до пълния предявен размер от 570 932 лева искът е отхвърлен като неоснователен.

Вторият апелативен състав е намерил първоинстанционното решение за неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и противоречие с материалния закон.

От приетите в първата инстанция писмени доказателства и съдебни експертизи, вкл. и въз основа на събраните пред въззивния съд при предходното разглеждане на делото, решаващият състав е установил от фактическа страна следното:

Ищецът А. Ч. е предявил против „НЕК” ЕАД обективно съединени искове с правно основание чл.28, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от Закона за патентите (ред. ДВ, бр.17/2003г.), заглавието изм. с ДВ бр.64/2006г., в сила от 09.11.2006г., на Закон за патентите и регистрацията на полезните модели.

Не е спорно между страните, че ищецът А. А. Ч. е притежател, без да е изобретател, на патент за изобретение № 48438 / рег. № 88547, с наименование „Електрозадвижване на разединители за високо напрежение”, издаден на основание § 2 от ПЗР на Закона за патентите и решение № 6718/26.04.1996г. на ПВ.

Безспорно е също, че на 23.05.1989г. по молба на „Елпром - Авангард” АД, чийто правоприемник е „АББ Авангард” АД, процесното изобретение „Електрозадвижване на разединители за високо напрежение” е заявено за регистрация в Института за изобретения и рационализации. Изобретението е регистрирано под № 48438 и е публикувано в бюлетин № 2/ 15.02.1991г. От авторското свидетелство, издадено от ИИРА на Б. Р. Д., е констатирано, че изобретението е с приоритет от 23.05.1989г.

Не се оспорва от страните, а и от приетите доказателства е установено, че на основание § 1 и § 2 от ПЗР на ЗП, са подадени две молби за трансформация на процесното изобретение в патент - първата с вх. № 88547/26.11.1993г. от „Иновации в електроенергийната техника” ООД, като организация, в която е създадено изобретението, и втората с вх. № 88547/01.12.1993г. от ищеца А. Ч., за когото не се спори, че няма качеството на изобретател на това устройство.

С решение № 6298/01.08.1995г. на Комисията за трансформация, издадено на основание § 2, ал.2 от ПЗР на ЗП, процесното авторско свидетелство № 48438 (рег.№ 88547 от 23.05.1989г.), касаещо служебно изобретение, е трансформирано в патент с притежател „Иновации в електроенергийната техника” ООД.

С Решение № 6718/26.04.1996г. на Комисията за трансформация на авторски свидетелства, на основание § 2, ал.2 от ПЗР на ЗП, процесното авторско свидетелство е трансформирано в патент с притежател А. Ч., като публикация е направена в Официалния бюлетин на ведомството - бр. 2/1997г. В това решение е посочено, че в срока по § 2, ал.2 от ПЗР на ЗП е извършена трансформация, но доколкото не са платени таксите за издаване на патент в законоустановения срок, не е издаден патент на ,,ИЕТ” ООД, а молбата на А. Ч. е допустима.

С декларации от 13.04.1995г. и от 29.04.1996г. е изразена лицензионна готовност по смисъла на чл.30 ЗП от ЕТ „А. Ч. ”.

По делото е представено удостоверение от 03.02.2009г. на ПВ, от което се установява, че патент за изобретение № 48438 е издаден на основание решение № 6718/26.04.1996г. по силата на § 2 от ПЗР на ЗП, с притежател А. Ч., за който патентните годишни такси са платени до 23.05.2003г.

Безспорно е по делото, че между ответника и третото лице-помагач, в периода 20.01.1999г. - 29.03.2001г., са сключени четири договора за покупко - продажба на разединители, чиято техническа спесификация е предмет на нарочно приложение към договорите, което не е представено по делото.

При първото разглеждане на делото във въззивната инстанция са приети заключения на няколко съдебно-патентни експертизи:

В заключението на СПЕ от 15.09.2004г., изготвено от в. л. М. Б., е констатирано, че „НЕК” ЕАД използва електрозадвижвания за разединители съгласно договорите с „АББ Авангард” АД, като всички те са монтирани и се експлоатират в поделенията и подстанциите на НЕК. Вещото лице счита, че използваните от ответното дружество електрозадвижвания тип ЗМ 1500, произведени от „АББ Авангард” АД, попадат в обхвата на патентните претенции на патент № 48438, като е посочило, че не е направен оглед на място в подстанциите на ответника, както и че не е открита и анализирана техническата документация към договорите. Основавайки се на изявлението на друг патентен експерт, който не е от назначените по делото вещи лица - В. П., че при извънсъдебен анализ на процесния патент е препоръчано на „АББ Авангард” АД да сключи лицензионен договор с А.Ч. с оглед правомерно използване на изобретението, вещото лице е приело, че използваните от ответника електрозадвижвания не са патентно чисти, т. е. че е налице идентичност между ел. задвижванията, предмет на процесните договори, и ел. задвижванията, предмет на процесния патент. В заключението не е конкретизирано дали всички ел. задвижвания или съответно каква част от тях, предмет на процесните договори, попадат в обхвата на патентните претенции по патент № 48438.

В заключението на в. л. Е. Ч. от 01.03.2007г., като е отчетен факта, че процесното изобретение не се използва като самостоятелно функциониращо устройство, а като съставен конструктивен елемент от разединител за високо напрежение тип ЗМ 1500, както и че през процесния период третото лице - помагач е произвеждало два типа електрозадвижвания - с редуктор с дискови спирачки, и с редуктор без дискови спирачки, а процесното изобретение е от първия тип, е приело, че е невъзможно да се определи обема на произведените от „АББ Авангард ” АД разединители. Експертът счита, че не може да се установи какъв е вида на закупените от „НЕК“ ЕАД разединители, съответно какъв е обема на патентното нарушение. В о. с.з. на 09.03.2007г. вещото лице е заявило, че му е предоставена техническа документация по процесните договори от третото лице-помагач, в която обаче не фигурира търговското наименование ЗМ 1500. Експертът заявява също така, че не твърди неизползване на процесните разединители от ответника, но не може да се прецени какъв е точният обем закупени от „НЕК” ЕАД разединители, които включват и патентованото изобретение.

От заключението на едноличната съдебно-оценителна експертиза на в. л. М. З. е установено, че общата цена на всички продадени на ответника в исковия период 1998г. - 2003г. разединители възлиза на 3 328 851 лева, като евентуално дължимото лицензионно възнаграждение на ищеца за използването на изобретението, за което той притежава патент, за посочения период е 102 585 лева.

В заключението на тройната съдебно-оценителна експертиза на вещите лица М. З., М. Б. и В. Ш., е посочено, че евентуално дължимото на ищеца лицензионно възнаграждение за процесните ел. задвижвания, чието количество е установено от приетите по делото договори между ответника и третото лице-помагач, възлиза на 144 425 лева. Заключението е подписано с особено мнение от в. л. Ш., което е заявило, че с инфлационните натрупвания и мораторна законна лихва, размерът на евентуално дължимото лицензионно възнаграждение на ищеца за исковия период възлиза на 13 115 лева.

При така установената фактическа обстановка, решаващият въззивен състав е достигнал до следните правни изводи:

Въззивният състав изцяло е споделил доводите на първоинстанционния съд, че с валидно решение № 6718/26.04.1996г. на Комисията за трансформация на авторски свидетелства, на основание § 2, ал.2 от ПЗР на ЗП, авторско свидетелство № 48438 / рег. № 88547 от 23.05.1989г. е трансформирано в патент с притежател А. Ч. (който не е изобретател), като публикация за това е направена в Официалния бюлетин на ведомството - бр. 2/ 1997г. С оглед на това е направен извод, че ищецът е придобил качеството патентопритежател на патент № 48438 (спор за което не е въведен в касационното производство). Съдът е посочил, че срокът на действие на патента, с оглед § 2, ал.2 от ПЗР на ЗП, е 15 години от датата на подаване на заявката.

На второ място, съдът е приел, че действието на патента е прекратено по силата на закона на 30.11.1999г., на основание чл.26, ал.1, т.3 ЗП (ред. ДВ бр.81/1999г.), вр. чл.33 ал.2 ЗП - неплащане в цялост на дължимата 10-та патентна вноска в редовния срок до 31.05.1999г., съответно 6 месеца, след изтичането на този срок, в двоен размер. Изложени са следните съображения:

Първо, патентната година на всеки патент е едногодишният срок, който започва всяка календарна година от датата на подаване на заявката. Заплащането на патентната такса е за всяка следваща патентна година и се извършва предварително - най-късно в последния ден на месеца, в който изтича предходната патентна година. В случая десета патентна година е от 23.05.1998г. до 23.05.1999г., като срокът за плащане на вноската за нея изтича на 31.05.1999г., а 6-месечният преклузивен срок за плащане на двойния размер на таксата, при подадена декларация за лицензионна готовност по чл.33 ал.2 ЗПРПМ - на 30.11.1999г.

Второ, размерът на таксата се определя съобразно Тарифа на таксите, приета с ПМС от 04.07.1997г., в сила от 07.07.1997г. Датата, на която следва да се счита извършено плащането /по аналогия на чл.305 ТЗ/, е 18.07.1997г., а не 05.07.1997г., тъй като това е датата, на която е постъпила сумата от 7500 лева в ПВ. Решаващият състав е посочил, че дори да приеме, че подадената на 29.04.1996г. от ЕТ „А. Ч.” декларация за лицензионна готовност, е подадена от физическото лице А. Ч., дължимата такса, в размер на 50% от тази при режим без декларация за лицензионна готовност, възлиза на 135 000 деноминирани лева, съгласно заключението на в. л. Ш., докато внесената сума от ищеца е само в размер на 7500 деноминирани лева.

Трето, неплащането в пълен размер на определени с нормативен акт държавни такси, с оглед спецификата на публичноправните задължения, предопределя и ефекта на приравняването на неизпълнението на пълно, предвид на което е счетено, че неплащането на таксата, включително и в дадения гратисен период, е основание за автоматично прекратяване действието на патента за в бъдеще.

Четвърто, прекратяването на действието на патента в хипотеза на чл.26, ал.1, т.3 ЗП настъпва по силата на закона, без да е необходимо издаване на административен акт, поради което без правно значение са изходящите от ПВ удостоверения и справки за действието на процесния патент.

Въз основа на гореизложеното апелативният съд е заключил, че ищецът А. Ч. е легитимиран да предяви иска си за установяване на факта на нарушение на патент рег.№ 48438 само за периода от 05.06.1998 до 30.11.1999г., като за останалата част от исковия период – до 23.04.2003г. претенциите са неоснователни.

На трето място, въззивната инстанция е приела, че ищецът, който носи тежестта на доказване на твърдяното патентно нарушение, не е установил този факт при условията на пълно и главно доказване, предвид следното:

Съдът е намерил за безспорно установено от приетите договори за продажба на ел. разединители, че ответното дружество е закупило и монтирало в своите ел. подстанции „електрозадвижвания тип ЗМ 1500”. Въз основа на заключението на СПЕ, прието на 09.03.2007г., е прието, че под търговското наименование „ЗМ 1500” са произвеждани два типа електрозадвижвания - с редуктор с дискови спирачки, което попада в обхвата на патентните претенции, и ел. задвижване с редуктор без дискови спирачки, което не попада в обхвата на закрила. Във всеки от процесните договори е отразено, че приложение към него съставлява техническата документация за продаваното изделие. По делото тази документация не е представена, въпреки задължаването на ответника от съда за това, на основание чл.152 ГПК (отм.). Вещото лице е заявило, че не разполага със схеми и документация за установяване наличието на идентичност, като обосновава крайния си извод със съдържанието на молбата на в. л. П. за самоотвод пред първоинстанционния съд.

Въз основа на приетото, че допустимият исков период е от 05.06.1998г. до 30.11.1999г., съдът е заключил, че единствено договор № ТС-9953008/20.01.1999г, сключен между ответника и третото лице-помагач, е релевантен при преценката на твърдените патентни нарушения. Посочил е, че предмет на този договор са 130 бр. разединители, съдържащи 275 бр. ел. задвижвания тип ЗМ 1500, като същите са монтирани в ел. подстанции на „НЕК” ЕАД и се ползват. Вещото лице не е представило обоснован и категоричен отговор, дали всички задвижвания или съответно колко от договорените, са от типа, в който влиза и патентованото изобретение.

За да постанови отменително-отхвърлителното си решение, апелативният състав е намерил за неправилно приложена от първоинстанционния съд разпоредбата на чл.128, ал.2 ГПК (отм.), който е приел, че доколкото ответникът не е представил на основание чл.152 ГПК (отм.) техническата документация към договорите с „АББ - Авангард” АД, то следва да се приеме за доказан факта, че всички електрозадвижвания по процесния договор са от първия тип, т. е. с включено патентованото изобретение на ищеца. Изложени са аргументи, че непредставянето на техническата документация към датата на заключението - 01.03.2007г., която е част от изпълнен договор от 1998г., т. е. почти 9 години след доставката на ел. задвижванията, при условие, че липсва договорно или законово уредено задължение за „НЕК” ЕАД да съхранява тази техническа документация в определен срок, след сключване на договора, не може да се квалифицира като създадена по вина на ответника пречка за установяване на релевантни факти по делото, за да се приложи санкцията на чл.128 ал.2 ГПК (отм). Посочено е, че доказателствената тежест за установяване на факта на патентно нарушение е изцяло на ищеца и непредставянето на тази документация от страна на ответника не може единствено да обуслови извода за основателност на иска. Ищецът основава цялата си претенция на документи, за които няма нормативно изискване да се съхраняват за определен срок. Простото изброяване на относими към електроенергийната система нормативни актове не може да опровергае липсата на задължение към ответника да съхранява определена документация за някакъв срок. Ищецът не е посочил кои точно разпоредби в тази насока са нарушени, за да се съобрази тяхната относимост. Изброените източници определят само задължение да се пази определена документация, без конкретна индивидуализация и срокове. С оглед на това е заключено, че не би могло да се направят категорични констатации относно границите на задължението за съхранение, вменено на „НЕК“ АД като държавно предприятие. Освен изложеното, решаващият състав е констатирал, че по делото липсва указание от СГС към ответното дружество да представи въпросната техническа документация с предупреждение за последиците от възпрепятстване на доказването по чл. 128, ал. 2 ГПК (отм.), а именно приемане за доказано, че закупените от „НЕК“ АД изделия са от типа, попадащ под патентна закрила, в случай, че дружеството създаде пречки за събиране на това доказателство (позовава се на решение № 81/18.07.2011г. по т. д. № 809/2010г. на 1-во т. о. на ВКС и решение № 23/26.04.2017г. по гр. д. № 2732/2016г. на 4-то г. о. на ВКС).

Предвид изложеното, решаващият съд е намерил, че доколкото по делото не е доказан при условията на пълно и главно доказване факта, че процесните ел. задвижвания, използвани от ответника, попадат в обхвата на патентна закрила по смисъла на чл.17, ал.1 ЗП, от там и не е доказано нарушение на патентните права на ищеца, исковете с правно основание чл.28, ал.1, т.1-т.3 ЗП са неоснователни.

На четвърто място, съдът е намерил за основателни възраженията на ответника и третото лице - помагач за погасяване по давност на иска чл.28 ал.1, т.2 от ЗПРПМ за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи, съставляващи неполучено лицензионно възнаграждение за процесните разединители, над размера на сумата от 1 000 лева, като се е позовал на Тълкувателно решение № 3/2016г. от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 на ОСГТК на ВКС. Посочено е, че с молба в о. с.з. на 13.05.2011г. /осем години след предявяване на исковата молба/, ищецът е увеличил размера на първоначално предявения иск от общ размер от 1000 лева на общ размер от 570 932 лева. Поради обстоятелството, че предявяването на частичен иск има своите правни последици - съответно спиране и прекъсване на давността, само относно предявената част към датата на исковата молба, е намерил претенцията на ищеца за непредявената част, т. е. за частта над 1 000 лева до 570 932 лева, за погасена по давност.

На пето място, относно неоснователността на иска по чл.28 ал.1, т.3 от ЗПРПМ за преустановяване на нарушението' са изложени и следните допълнителни съображения: Патентът, обект на правна закрила, е загубил своето действие на 30.11.1999 г. (след 10-та патентна година), поради което е прието, че за ищеца липсва активна материалноправна легитимация по иска с правно основание чл.28, ал.1, т.3 от ЗПРПМ. Посочено е, че в понастоящем статусът на патента е „прекратен“, като ищецът не оспорва прекратяването на патента, а единствено твърди, че прекратяването е станало по-късно в хода на процеса. Аргументирано е, че след като ищецът вече не е патентопритежател, той не може да иска преустановяване на нарушението за в бъдеще и прекратяване на ползването на процесните изделия. Патентните права на ищеца понастоящем вече не съществуват, поради което ползването на процесните изделия не може да е в тяхно нарушение.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Длъжен ли е ВКС служебно или при оплакване на касатора да проверява евентуална нищожност, недопустимост или неправилност на второто въззивно решение поради неспазване на нормата на чл.294 ГПК, в т. ч. поради това, че при новото разглеждане на делото въззивният състав не е изпълнил задължителните указанията на ВКС. При така разглежданата хипотеза второто решение на въззивния съд недопустимо или неправилно се явява?; 2/ Недопустимо или неправилно е второто решение на въззивния съд, в което той се е произнесъл по въпроси обусловили правните му изводи, но не поради които делото му е било върнато за повторно разглеждане и/или по които не са му давани указания от ВКС?; 3/ Нищожно или недопустимо е въззивното решение, в което едновременно са посочени две дати на решението, в конкретния случай - 26.08.2021 г. (понеделник) и 30.08.2021г. (петък)?; 4/ Налице ли е ограничаване на основни конституционни права на ищеца, свързано с правото върху имущество, при не поддържане на коректни данни в Официален регистър, в случая регистър за правния статус на патентите „което в действителност е предназначено да компенсира неспособността на държавата да изпълнява задълженията си“, което „е недопустимо в правовата държава“ (съгл. мотивите на Решение № I 1 /30.09.2021 г. по конст. дело № 7/2021г.; Решение №6 / 2013г. по конст. дело № 5/2013г.;

Решение № 3/2021г. по конст. дело № 11/2020г.)?; 5/ Какъв е срока на действие на трансформираните в патент авторски свидетелства - 15 или 20 години и от коя дата се изчисляват годишните такси за поддържане на патента - датата на заявяване на изобретението, датата на решението за трансформация, датата на издаване на патента или друга дата, с оглед изричната и специална норма на §4 от ПЗР на ЗПРПМ (предишен §3) и датата на издаване на патента (13.12.1996г.)?; 6/ Има ли въззивния съд компетентност сам да се произнесе в конкретната ситуация и да отхвърли поисканата от ищеца експертиза? По този въпрос твърди противоречие с решение № Т-207 / 22.04.2010г. на САС.; 7/ Води ли до очевидна неправилност на решението процесуалното нарушение на чл.294 ГПК посредством отказа на втория въззивен състав да изпълни указанията, с които делото му е върнато за повторно разглеждане от страна на ВКС, като се съберат от ответника и/или третото лице-помагач доказателства, които в допълнение са изрично, писмено поискани и от ищеца при повторното разглеждане на делото?; 8/ При изследване на въпроса за наличие на патентно нарушение длъжен ли е въззивният съд да приложи чл.128. ал.2 ГПК /отм./ като съобрази указанията на ВКС за наличието на създадени пречки от ответната страна за представяне на доказателства? Твърди се противоречие с: решения: № 34/31.03.2005г. по гр. д.№ 415/2004г. на 2ро т. о. на ВКС, решение №22/15.04.85г. по гр. д.№ 138/84г. на ОСГК на ВС, решение № 81/18.07.2011г. по т. д.№ 809/2010г. на I т. о. на ВКС, решение №23/26.04.2017г. по гр. д.№ 2732/2016г. на IV г. о. на ВКС, решение № 195/29.06.2016г. по гр. д.№ 665/16г. на IV г. о. на ВКС и решение по т. д.2734/2015г. на ВКС.; 9/ Длъжен ли е въззивния съд при повторното разглеждане на делото да се съобрази с мотивите на касационния съд за основателност на възражението за изграден в нарушение на чл.128, ал.2 ГПК (отм.) правен извод за недоказаност на факта на нарушаване на патента, чийто притежател е ищецът и за обема на това нарушение?; 10/ Може ли въззивният съд да не приложи санкцията по чл.128, ал.2 ГПК (отм.), когато на ответника са дадени указания за представяне на доказателства и е указана последицата от непредставянето им и след като за това има и изрични указания на касационния съд?; 11/ Допустимо ли е въззивният съд да не приложи санкцията по чл.128, ал.2 ГПК (отм.), съответно нормата на чл. 161 ГПК, приложена от първоинстанционния съд, без да укаже на ищеца, че не сочи (други) доказателства за установяване на патентното нарушение? Твърди се противоречие с решение №228/11.01.201Зг. по гр. д.№ 388/2012г. на II г. о. на ВКС.;

12/ Следва ли предварителното уведомяване за наличие на патентно нарушение и искане за неговото преустановяване да се съобразява и кредитира при преценка за приложимост на чл.128, ал.2 ГПК /отм./ при спор за нарушение на патентни права? Твърди се противоречие с възприетото от Съда на Европейския съюз, по дело С-170/13, ZTE Deutschland GmbH; 13/ При какви условия въззивният съд, в отклонение на установените от ГПК общи правила на доказване, следва да приложи нормата на чл.128, ал.2 ГПК (отм.); кои са обстоятелствата по делото, въз основа па които съдът може да упражни правото си да приеме, че са доказани фактите, за които ответникът е създал пречки за доказване: какво следва да е процесуалното поведение на ответника, за да приеме съдът, че ответникът е създал пречки за събиране на допуснати доказателства? Твърди се противоречие с: решение № 81/18.07.2011г. по т. д.№ 809/2010г. на 1во т. о. на ВКС.; 14/ Въпроса за процесуалната възможност на съда по чл.161 ГПК да приеме за доказани фактите, относно които ответната страна е създала пречки за събиране на посоченото доказателство с оглед особеностите на конкретния случай. Твърди се противоречие с решение № 68/09.07.2012г. по гр. д.№ 999 /2011 г. на 3то г. о. на ВКС.; 15/ При използване на патент, поставен в режим на лицензионна готовност (чл.30 ЗПРПМ), чия е доказателствената тежест за доказване на неправомерното, респ. правомерното му използване - на патентопритежателя или на лицето, което се е възползвало от този режим и е ползвало процесния патент, без да уведомява патентопритежателя и без да му предоставя данни за ползването, вкл. търговска, счетоводна и конструктивна документация?; 16/ При иск за установяване на нарушение на патентни права, нарушено ли е правото на информация на ищеца по реда на чл.28а от ЗПРПМ, когато ответникът не предостави исканата от него информация и какви са правните последици, които настъпват в хипотезите на чл.28а от ЗПРПМ при непредставяне на изискана информация от ответника?; 17/ Изчерпани ли са процесуалните възможности на ищеца да докаже нарушение на правата му, ако след като е поискал информация съгласно чл.28а от ЗП, експертизи от вещи лица, включващи и оглед на място, представяне на процесната техническа документацията от ответника или от друго съдебно дело, където безспорно е налична, съдебно-документална експертиза (указана от ВКС и допълнително поискана от ищеца), а Съдът му е отказал съответните искания или те не са били успешни (относно оглед/и)?; 18/ Допустимо ли е предвид липсата на техническа документация въззивния съд по служебен ред да изиска представяне по делото на същата документация (по същите договори) намираща се по друго дело, представена от третото лице-помагач, което в другото дело е ответник за нарушение на същия процесен патент, с каквато информация той е писмено сезиран от патентопритежателя?; 19/ Имат ли право вещите лица да събират доказателства от ответника (при оглед или по друг начин), без тези доказателства да са депозирани от ответника, приети и налични по делото като такива? Може ли Съдът да обоснове изводи въз основа на експертиза па вещо лице, което е в конфликт на интереси и/или е основана на липсващи по делото доказателства и оспорени твърдения (в конкретния случай - голословни твърдения за наличие на втора техническа документация, респ. на вариант на процесното изделие „без“ спирачки)?; 20/ След като ответникът не е представил указаните му в решението на ВКС документи, създал ли е чрез своите конклудентни действия нови пречки за доказване на твърдяното нарушение? Непредставянето на протокол за унищожаване на процсната техническа документация, въпреки указанията на ВКС, без указания от втория въззивен съд, представляват ли процесуално нарушение или е директно доказателство и основание да се приеме, че ответникът не желае да я представи?; 21/ Указанията на ВКС в решението му, с които делото се връща на нов състав на САС, и които касаят представяне на конкретни доказателства и/или изготвяне на нови конкретни експертизи, само за новия състав на САС ли са задължителни или се отнасят и за страните по делото и не е необходимо САС изрично да им ги напомня/изисква? В тази връзка, извършил ли е САС съществено процесуално нарушение, ако не е изрично указал на ответника да представи нови доказателства, във връзка с указанията на ВКС. и ответника не е представил указаните доказателства?

Доколкото, получавайки решението на ВКС, ответникът безспорно е знаел какви доказателства се очаква да се представят от него пред новия състав на САС, следва ли да се приеме, че той е уведомен и е следвало и без изрични указания на САС да ги представи, тъй като те са в негов интерес и биха доказали неговото защитно твърдение за унищожаване на процесната техническа документация?; 22/ Какви специални знания следва да има вещото лице за да се произнесе компетентно по въпроса дали са платени в срок такси за поддържане на патент — счетоводни, юридически, инженерни или други? Притежава ли необходимата компетентност вещо лице с инженерно образование, което е необходимо да установи дати на плащане (по банков път и/или на каса), а не дата на постъпване на суми с Патентното ведомство за повече от 10 години назад във времето, както и да съобрази действащата нормативна уредба относно дължимите към Патентното ведомство държавни такси към съответния момент?; 23/ Предвид указанията на ВКС при повторно разглеждане на делото длъжен ли е въззивния съд да изиска обяснения за причините за непредставяне на искани документи (техническа документация), респ. да изиска доказателства за тяхното унищожаване (протоколи и др.)?; 24/ С оглед обстоятелствата по делото, включително многократните твърдения па патентопритежателя за нссъществуване на „втора техническа документация“ (за изделие без спирачки), доколкото такова изделие би било неработоспособно и би се саморазрушило, длъжен ли е Съдът да изследва вероятността за представяне на неистински документ/и и неверни твърдения с оглед категоричното установяване на фактите по делото (два варианта на процесното изделие) и ако се установи неистинност на документ или твърдение — да сезира прокуратурата?; 25/ Допустимо ли е предварително събиране на държавни такси в хипотези на продължително периодично изплащане на държавни такси, като например в хипотезата заплащане па държавни такси за поддържане на патент преди 10.01.2003г. (т. е. преди изменението на чл.33 от ЗП)? По какъв начин следва се преценява фактически установена ситуация на заплатени по-висок размер от дължими държавни такси и могат ли надвнесените суми да се считат като платени за по-късно настъпили падежи на същото задължение за заплащане на държавни такси, в случай че тези суми не са върнати от административния орган? Допустимо ли е да се извършва прехвърляне на заплатени в по-голям размер държавни такси през един период за погасяване на задължение за заплащане на държавни такси за по-късен (следващ) период, като например в случая - такса за поддържане на патент от една патентна година в друга?;

26/ При заплащане на държавна такса, органът пред когото е заплатена държавната такса, обвързан ли е с посочения в платежния документ период при извършеното плащане от страна на платеца? При заплащане на държавни такси и извършени няколкократни плащания, задължен ли е държавния орган да погасява задълженията за плащане на таксите в техния хронологичен порядък? Каква е последователността на погасяване на задължения за държавни такси, при наличие на поредица плащания и може ли длъжникът самостоятелно да определя коя такса погасява, по аналогия с гражданскоправните задължения?; 27/ В случаите когато законодателят изрично не е предвидил хипотеза на прекратяване на патент при частично заплащане на дължими държавни такси (преди създаването на ал.4 на чл.5 от ЗПРПМ, обнародвано в ДВ, бр.66/2002г., в сила от 10.01.2003г., и нейното изменение - ДВ бр.64/2006г., в сила от 09.11.2006г.), допустимо и законосъобразно ли е действието на патента да се прекратява на това основание? Санкционните последици от частичното заплащане на държавни такси в чий патримониум следва да настъпят - на лицето, което е заплатило непълно дължимия размер на държавните такси и това не му е указано органът събиращ таксите, или по отношение на държавния орган, който не е контролирал размера на събраните държавни такси с оглед нормите на чл. б и чл.7 от ЗДТ?; 28/ Заплащането на няколко поредни годишни такси в непълен размер (непълен само според вещото лице, но не и според ПВ), може ли да се счита за дезинтересиране на патентопритежателя от по-нататъшно поддържане на правата му върху патента и ако може - от кога? Заплащането на следващи дължими такси, след заплащане на предходно дължима такса в непълен размер, води ли до невалидност на плащането на следващите такси, вкл. и когато компетентният орган, събиращ таксите не е уведомил патентопритежателя за нередовност по отношение на размера на платените предходни и/или на следващи такси? Моли да се даде отговор на този въпрос при хипотезата описана по-горе, т. е. за периода преди 10.01.2003г., респ. преди 09.11.2006г.; 29/ При промени в Тарифа, регламентираща размера на дължими държавни такси, при изрична регламентация за прилагане на по-благоприятния закон по отношение на падежирали преди датата на изменението държавни такси, направено с едно от измененията в Тарифата, следва ли тази норма и заложения в нея принцип да се прилага и при последващи изменения на Тарифата, без да е изрично посочено при тези изменения? Следва ли да се прилага нормата на §4 от ПМС 105/1996г. (таксите, които заявителят е дължал преди влизане в сила на тарифата, но срокът за плащането им изтича след влизане в сила на Тарифата, се събират по досегашния ред) при последващите изменения на Тарифата, или тази разпоредба е отпосима само към конкретното изменение па Тарифата? Приложими ли са изричните писмени заповеди, указания и практиката на ПВ за прилагане на по-благоприятния закон относно таксите за поддържане на патенти до 10.01.2003г.?;

30/ Към мой момент следва да се считат за платени таксите за поддържане на патент, предвид постоянната ведомствена и съдебна практика по отношение на таксите заплащани за обектите на индустриална собственост, при които таксите се считат за платени от деня на нареждането на сумата и предвид действащата към процесния момент заповед № 53/1995г. на председателя на ПВ (точка 4, предл. последно; т.7 в цялост) относно заплащането на такси, където изрично е указано, че следва да се съобразява Тарифата, действаща в момента на плащането на сумата, а не към момента на нейното постъпване по сметката на ПВ? Противоречи ли Заповед № 53/1995г. на председателя на ПВ и по-конкретно нейната точка 7, на чл.5 от ЗП, вкл. относно случаите на частично заплащане на дължими държавни такси (преди създаването на ал.4 на чл.5 от ЗПРПМ, обнародвано в ДВ. бр.66/2002г., в сила от 10.01.2003г.. и нейното изменение - ДВ бр.64/2006г., в сила от 09.11.2006г.) и предвидената в тази заповед възможност за доплащане на съответната такса в указан от ПВ 30-дневен срок?; Следва ли вещото лице да се съобрази с прилаганите от ПВ заповеди №53/1995г. и № 88/ 06.03.2003г. и практика или може да следва свои съображения без да се мотивира?; 31/ Следва ли Съдът да съобрази заповеди № 53 /27.07.1995г. (т.7) и № 88/06.03.2003г. на председателя на ПВ относно заплащането на такси на Ведомството предвид, че тези заповеди не са били оспорени от ответната страна и не са били обявени за незаконосъобразни?; Ако ПВ е било длъжно да изисква доплащане съгласно т.7 от № 53/27.07.1995г. и ако не го е направило, в чия тежест следва да са последствията от плащането в непълен размер на такса до 10.01.2003г. (вж. и посочените решения на КС в 1.5 по-горе и др. по-долу)?; 32/ Приложими ли са със задна дата измененията на чл.5, ал.4 (предишна ал.З) от ЗПРПМ, в сила от 09.11.2006 (респ. в сила от 09.07.2002г.) и евентуално до кога назад, относно плащането на такси в непълен размер и във връзка с §46 от ПЗР на ЗИД на ЗП (попр. - ДВ, бр.68/2002г.)? В тази връзка имало ли е нормативно предвидени санкции за притежателите на патенти преди 10.01.2003г., при заплащане на такси в непълен размер?; 33/ Приложими ли са със задна дата измененията на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗП (в сила от 10.01,2003г., съгл. §46 от ПЗР на ЗИД на ЗП /попр. - ДВ. бр.68/2002г./), относно началния и крайния срок за плащане на годишни такси и има ли правно основание Съдът да приема, че и преди 10.01.2013г. таксите е трябвало да се заплащат също предварително (т. е. по новия режим), най-късно в последния ден на месеца, в който изтича предходната патентна година, а не в последния ден на месеца, в който изтича всяка текуща патентна година, началото на която е датата на подаване на заявката?; 34/ Приложими ли са със задна дата изменението на чл.33, ал.2 от ЗП (в сила от 10.01.2003г., съгл. §46 от ПЗР на ЗИД на ЗП /попр. - ДВ. бр.68/2002г./), относно въведеното ограничение, че не може да се прави плащане на такса за повече от една патентна година и има ли правно основание Съдът да приеме, че преди 10.01.2013г. годишните такси също не е можело да се заплащат за повече от една година?; 35/ Как следва да се изчислява срокът за заплащане на дължимите годишни патентни такси, включително в случаите за заплащане с глоба или възстановяване, за патентните години, които са започнали преди влизане в сила на чл.33, ал.2 от ЗП и по които до 09.01.2003г. тези такси не да заплатени, предвид издадената заповед № 88 / 2003г. на председателя на ПВ, във връзка с прилагането на чл.33, ал.2 от Закона за патентите и на основание чл.5, т.12 от Устройствения правилник на Патентното ведомство, както и с оглед изричната и специална норма на §4 от ПЗР на ЗПРПМ (предишен §3) и датата на издаване на патента (13.12.1996г.)?; 36/ Какъв е срока на действие на трансформираните в патент авторски свидетелства - 15 или 20 години и от коя дата се изчисляват годишните такси за поддържане на патента - датата на заявяване на изобретението, датата на решението за трансформация, датата на издаване на патента или друга дата, с оглед изричната и специална норма на §4 от ПЗР на ЗПР11М (предишен §3) и датата на издаване на патента (13.12.1996г.)? Има ли въззивния съд компетентност сам да се произнесе по конкретната ситуация и да отхвърли поисканата от ищеца експертиза?

Твърди се противоречие с решение № Т-207/22.04.2010г. на САС.; 37/ Съществено процесуално нарушение ли е отказът на САС да се допусне експертиза за определяне на срокове съгласно изричната и специална норма на §4 от ПЗР на ЗПРПМ (предишен §3) и предвид датата на издаване на патента (13.12.1996г.)?; 38/ Длъжно ли е ПВ като компетентен орган да осъществява собствен контрол по събирането на таксите за поддържане на патент и да уведомява патентопритежателите, когато дължима годишна патента такса не е изцяло или частично заплатена, в периодите: а) преди 10.01,2003г. и б) след 10.01.2003г.?; 39/ Налице ли е неспособност на държавата, в лицето на нейния единствен законно определен национален компетентен орган - Патентното ведомство (съгл. чл.79 ЗПРПМ), издаващ официални удостоверения за правния статус на патентите, да определя правилно дължимите държавни такси за поддържане на патент, респ. статуса им, или е налице некомпетентност и/или липса на безпристрастност на вещото лице, назначено да определи тези такси? Твърди се противоречие с решение № 11 / 30.09.2021г. по конституционно дело № 7/2021г.; 40/ ПВ или патентопритежателят следва да понесе всички негативни последствия от евентуално невярно удостоверение за правен статус на процесния патент, послужило му като основание добросъвестно да заведе процесните искове и доколкото във връзка с инцидентното оспорване на действието на процесния патент, в хода на делото поискахме ПВ да бъде констатирано като страна в спора?; 41/ Кое писмено доказателство е с по-голяма доказателствена тежест - удостоверението за правен статус, издадено от компетентен държавен орган и неоспорено от ответника и третото лице-помагач, или категорично и обосновано оспореното заключение на вещото лице относно размера на заплатените такси за поддържане на процесния патент, което в случая е и икономическо обвързано с процесуалните представители на една от страните по делото?;

42/ Дължи ли ответникът държавна такса за предявените в производството насрещни инциденти искове за оспорване придобиването и действието на процесния патент? В случай, че за същите се дължи такса, а такава не е заплатена, предявени ли са те по надлежния ред?; 43/ Нарушават ли третите лица патентни права, ако произвеждат, търгуват или използват патентовано изделие без съгласието на патентопритежателя: -през периода от датата на публикацията за заявката до датата на публикацията за издаване на патента (т. нар. временна закрила временна закрила - чл.18 ЗПРПМ); - след датата на публикацията за издаване на патента до датата на публикацията за прекратяване на действието на патента; - след датата на публикацията за прекратяване на действието на патента, като отговорът се съобрази с наличните по делото конкретни данни за процесеп патент? С оглед отговора на горния въпрос, налице ли е прекратяване на действието на процесния патент за процесния период по отношение на третите лица, в това число „НЕК“ АД и „АББ Авангард“ АД (в ликвидация)?; 44/ Какви са правните последици за третите лица от извършената и неоспорена публикация за прекратяване на действието на патент по реда на чл.52 ЗПРПМ, във връзка с чл.12 и чл.13, ал.3 на Парижката конвенция, по която Р. България е страна-член, и с чл.12, ал.3, чл.18 и чл.80, т.7, т.9 и 12 от ЗПРПМ (както и чл.27, ал.6; чл.31а, ал.4; чл.31б. ал.3; чл.31в, ал.3 от ЗПРПМ, и пр.)? Каква е доказателствената стойност на неоспорена публикация за прекратяване на действието на патент в Официалния бюлетин на ПВ и как това доказателство следва да се съобразява по отношение на активната материално-правна легитимация на ищеца?;

45/ Налице ли е сключен лицензионния договор, когато използването на изобретение защитено с патент е в режим на лицензионна готовност (чл.ЗО ЗП / ЗПРПМ) и дължи ли се лицензионно възнаграждение за това използване, ако изричен писмен договор не е налице, и въпреки писмената покана на патентопритежателя към ползвателя на патента за сключване на писмен лицензионен договор или за прекратяване на използването на патента? От кога лицензиопният договор се счита за прекратен - от датата на публикацията за прекратяване действието на патента в Официалния бюлетин на ПВ или от датата на уведомлението на патентопритежателя за оттегляне на декларацията за лицензионна готовност?; 46/ Към коя дата действието на един патент е прекратено по отношение на третите лица, в частност на процесния патент - към датата на публикацията в Официалния бюлетин на ПВ за прекратяване на действието на патента или към датата на решението на ПВ за прекратяване действието на патента?; 47/ Представено и налично ли е по делото решение на ПВ за прекратяване действието на процесния патент, въз основа на което да е извършена публикацията за прекратяване на действието му в Официален бюлетин на ПВ - брой 05/2014г. (представена по делото)?; 48/ Има ли правна стойност и сила на присъдено нещо по отношение на настоящия съдебен спор влязлото в сила Определение №42/19.08.2009г. на АССГ, 34с-в, по адм. д.№ 755/2009г., (потвърдено с Определение №8236/18.06.2010 на ВАС, 5 отд. по адм. дело № 13778/2009г. - представени по делото), свързано с административен съдебен спор относно издаването и действието на процесния патент (установено и признато е заплащане на такси поне до 23.05.2003г.), поради който съдебен спор бе спирано настоящото съдебно производство?;

49/ Приложима ли е в гражданското производство практиката на административния съд по отношение заплащането на такси към ПВ и относно доказателствената стойност на публикациите за правния статус на обектите на индустриална собственост, в частност - на патентите за изобретения?; 50/ Ако се съобрази представената практика на ПВ и административния съд (Решение от 01.03.1999г. по адм. д. № 346 / 1998г. на СГС, АК. ЗГ отд., Определение 13.01.2000г. по а. х. дело № 1877 / 1995г., СГС, АК, ЗВ отд.) и представените по делото аргументи и доказателства (заповеди №53/27.07.1995г. и № 88/06.03.2003г. на председателя на ПВ, платежни документи, справки и пр.) това ще доведе ли до комплексна и категорична подкрепа на изложеното в удостоверенията за правен статус на процесния патент, издадени от ПВ, а не на необоснованото заключението на в. л. В. Ш. за плащане на такси за процесния патент в непълен размер?; 51/ По аналогия на данъчните задължения събирани от НАП, следва ли да се прилага давностен срок и по отношение заплащането на държавни такси към ПВ в непълен размер (евентуално) и в какъв срок ПВ може да претендира корекции, вкл. доплащане (до 10.1.2003г.)? Отделно, има ли давностен срок, в който третите лица, реел. [Фирма 3] или „АББ Авангард АД е можело да оспорят плащането на таксите за поддържане на процесния патент поради евентуалното им плащане в непълен размер и ако има - какъв е този срок? В тази връзка, може ли законосъобразно със задна дата да се оспори действието на патент, ако към датата на оспорването той вече не е бил действащ? Бил ли е действащ процесния патент към датата, на която е оспорено неговото действие от ответника?; 52/ Допустимо ли е гражданският съд да прогласи прекратяване на действието на патент преди да е налице произнасяне на компетентния орган - Патентното ведомство, при съобразяване на правомощията му по чл.79 от ЗПРПМ, нормата на чл.52 ЗПРПМ, във връзка с чл.12 и чл.13. ал.З на Парижката конвенция? В такава хипотеза, коя е датата на прекратяване на патента спрямо третите лица - 6 месеца след края на последната патентна година, за която е заплатена такса за поддържане на патента или датата на публикацията в Официалния бюлетин на ПВ за прекратяване действието на патента?;

53/ Допустимо ли е съд сезиран с иск за установяване на нарушение на патент да прогласи прекратяване на действието на патента, предвид срокът за предявяване на искане по чл.56, ал.2 от ЗПРПМ, във връзка с чл.55, ал.2, т.1 на ЗПРПМ {по-строга норма, отнасяща се до исковете за обявяване на недействителност на патент, които искове са допустими само докато патентът е действащ), при твърдение на ответната страна, че патентът вече е прекратил действието си и не е действащ към момента, в който от съдът е поискано да прогласи прекратяване на действието на патента? Сочи се противоречие с: решение № 9/07.03.2011г. на 1во т. о. на ВКС по т. д.№406/2010г. и решение № 63/28.05.2010г. по т. д. № 637/2009г. на 1во т. о. на ВКС.; 54/ Налице ли е изцяло или частично изтекла давност в случаите на непрекъснато продължавано нарушение на патентни права, изразяващо се в периодично закупуване и непрекъснато използване и/или складиране с цел използване на изделия, предмет на процесния патент? В тези случаи кой следва да ангажира доказателства за прекратяване на нарушението на патента? Твърди се противоречие с: решение № 09/07.03.2011г. на 1во т. о. ВКС, решение № 994/13.03.2006г. по т. д.№ 199/2005г. на 2ро т. о. на ВКС, решение № Т-238/12.05.2010г. по т. д.№ 75/2010 на САС, определение № 334/20.05.2011г. на ВКС по същия спор пред САС (т. д.№ 75/2010г.), и др.; 55/ Налице ли е изтекла давност по отношение на претендирания изцяло, първоначално неувеличен размер на предявения иск за изплащане на пропуснати ползи поради неизплатено лицензионно възнаграждение за ползване на процесния патент, както и на претендирания частично, първоначално неувеличен иск за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди, вкл. с оглед действалия поне до 30.11.1999г. според САС процесен патент? Дължи ли въззивният съд произнасяне по тези въпроси независимо от произнасянето си относно уважаването или отхвърлянето на допуснатото увеличение на същите искове?;

56/ Възможно ли е да изтече давност за предявяване на иск преди да бъде установен точния размер на претенцията, при съобразяване че при патентните дела установяването на обема на нарушението е в пряка релация със дължимия размер на обезщетението на иска?; 57/ Следва ли САС да се произнесе по искането на ищеца за нанесени неимуществени вреди, след като такъв иск е предявен и поддържан, дори и в случаите когато той се отхвърля от съда?; 58/ Как следва да се определи размера на присъжданото обезщетение за нанесени неимуществени вреди при патентно нарушение?; 59/ В случай, че по делото няма данни за бракуване на процесните изделия, дължи ли въззивният съд произнасяне по иска с правно основание чл.28, ал. 1, т.3 от ЗП; 60/ Към коя дата и до коя дата съдът може и следва да задължи ответника, в случай на доказано нарушение, да преустанови използването на процесния патент?; 61/ По аргумент за обратното, ако прилагането на чл.28. ал.1. т.З от ЗП е недопустимо към момента поради прекратено действие на процесния патент, то защо следва да е допустимо и искането на ответника пред Съда за обявяване прекратяването на неговото действие към момент, в който се твърди от самия ответник, че патентът е угаснал?; 62/ В случай на доказано нарушение, следва ли Съдът да се произнесе по исканията с правно основание чл.28, ал.2 от ЗП (I. публикуване в два ежедневника на решението за сметка на нарушителя; 2. преработване или унищожаване предмета на нарушението, а при наличие на умисъл - и на средствата, с които е извършено нарушението), ако към датата на окончателното съдебно решение процесния патент не е действащ?; 63/ В случай на доказано нарушение, как следва да се гарантира реалното прилагане на санкциите по чл.28, ал.2 от ЗП и ако преработване или унищожаване предмета на нарушението се окаже невъзможно, то допустимо ли са алтернативни санкции и компенсации на ищеца и какви?; 64/ При съобразяване нормите на ГПК (отм.) или на новия ГПК следва да се определят разноските по делото, в случаите на започнало производството при действието на ГПК /отм/?

65/ Налице ли е правен интерес и активна процесуална легитимация у ответника или трето лице помагач по дело за нарушение на патент, ако последните поддържат, че процесният патент е прекратил действието си, ако в периода, в който той е действал не са предприели действия за обявяване на прекратяване действието на патента или за обявяване на неговата недействителност?; 66/ Допустимо ли е съдът да мотивира отказа си да се уважи поискан отвод на вещо лице с аргумента, че заключението не е в полза на искащия отвода, въпреки че отводът е поискан преди депозирането на заключението?; 67/ Дължи ли въззивният съд при повторно разглеждане на делото да даде указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради разглеждане на делото по реда на отменения ГПК. респ. отсъствие на доклад и/или непълнота или неточност на дадените указания?; 68/ Имат ли задължителен характер за първоинстанционния и второинстанционня съд влезлите в сила решения, определения и мотивите към тях на административния съд по отношение на издаването и срока на действие на даден патент, който е и процесен патент в разглежданото от тях дело?“ Касаторът се позовава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 и ал.2, т.1-т.3 ГПК. Обосновава недопустимостта на въззивното решение с неизпълнение от страна на въззивния съд на задължителните указания, с които делото му е върнато от касационния съд. В тази връзка сочи, че апелативният състав не е извършил дължимите процесуални действия в насрочените по делото открити съдебни заседания - не е назначена експертиза по реда на чл.195, ал.1 ГПК, не са събрани доказателства за унищожаване на техническата документация на патентно нечистото изделие или каквито и да е други доказателства за изясняване на обективната истина за това съществува ли тази документация и съответно унищожена ли е. Позовава се на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК и определение №463/ 15.07.2020г. на ВКС, ТК, I т. о. по т. д. № 2129/2019 год. и решение № 153 /29.04.2021г. на , ТК, I т. о. по т. д. № 2129/2019г.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение частично следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:

На първо място, касаторът се позовава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.2, предл. 1-во и 2-ро ГПК, за които съдът следи служебно. Жалбоподателят извежда нищожността, съответно недопустимостта на акта от неспазване на нормата на чл.294 ГПК – неизпълнение на задължителни указания на ВКС и произнасяне от втория въззивен състав по въпроси, за които не са му давани указания, както и от наличие на две дати на решението. Настоящият състав на ВКС намира, че сочените от касатора обстоятелства не обуславят проявление на наведените основания. Евентуалното неизпълнение на разпоредбата на чл.294 ГПК, касае правилността на акта. Фактът, че са посочени две дати в решението - на постановяване – от състава - 26.08.2021г., а при обявяването на акта - 30.08.2021г. (след номера на решението), не води нито до нищожност, нито до недопустимост на акта, като обявяването на решението има за последица неговата неотегляемост и няма отношение към неговата валидност, съответно допустимост. В Тълкувателно решение № 1/2011г. по тълк. д. № 1/2011г. от 20.02.2012г. по тълк. д. № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че нищожно е съдебно решение, което е постановеното от ненадлежен орган или състав, извън правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, абсолютно неразбираемо е или не е подписано. Решението на въззивния съд не страда от посочените пороци, като при служебна проверка не се установява и наличие на обстоятелства, водещи до извод за евентуална нищожност или недопустимост на акта. Ето защо, свързаните с основанията по чл.280, ал.2, предл. 1-во и 2-ро ГПК въпроси № 1-3, не могат да предпоставят допускането на решението до касация.

На второ място, настоящият състав констатира, че с исковата молба от 23.04.2003г. се иска осъждане на ответника да заплати обезщетение за вреди и пропуснати ползи в размер на 1000 лева, „предявени частично“ от общ размер от 20 000 лева. С молба от 11.03.2004г. е конкретизиран процесния период на обезщетението – 05.06.1998г. до 23.04.2003г., а с молба от 24.11.2005г. ищецът уточнява, че претенцията е само за пропуснати ползи, като отново се сочи, че искът е предявен частично за сумата 1000 лева от общо 20 000 лева. В о. с.з. от 13.05.2011г. е представена молба за увеличение на иска от първоначалния размер от 1000 лева на 570 932 лева. С оглед указанията на съда да конкретизира увеличението на всяка от претенциите, ищецът с молба от 27.05.2011г. е посочил, че претенцията за неимуществени вреди е предявена частично в размер на 100 лева от дължими 19 100 лева, като същата се увеличава със 100 лева или този иск следва да се счита предявен за 200 лева, а претенцията за пропуснати ползи – имуществени вреди, за която се твърди, че при първоначалното предявяване на иска е предявена изцяло и нейният размер е бил 900 лева, се увеличава със сумата 569 832 лева или този иск се счита предявен в размер на 570 732 лева.

Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 3/2016г. от 22.04.2019г. по тълк. д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. В тълкувателния акт е разяснено следното:

Първо, искът се счита предявен за цялото субективно материално право, респективно за пълния размер на вземането при парични притезания, когато ищецът не е посочил, че предявява иска като частичен. Ако от събраните по делото доказателства се установява, че спорното право /вземането/ е в по-голям размер от заявения с исковата молба, това обстоятелство не дава основание за извод, че предявеният иск е частичен. Разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК предоставя право на ищеца до приключване на съдебното дирене в първата инстанция да измени размера на предявения иск. Давността за вземането, включително и за увеличената част, е прекъсната с исковата молба и е спряла да тече докато трае исковият процес, защото пред съда е заявено цялото спорно право, без да е посочено, че се предявява частичен иск.

Второ, за да се приеме, че искът е предявен като частичен, е необходимо ищецът в исковата молба изрично да заяви, че претендира част от спорното право, част от вземането. С предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното субективно материално право - при парични притезания предмет на делото е претендираната част от дължимата сума, на която ще съответства и предметът на осъдителното решение. При предявен частичен иск прекъсването на давността настъпва само за онази част от вземането, която е предявена с исковата молба и за която частичният иск е уважен, като непредявената част от вземането остава извън предмета на делото и за нея давността не спира и не прекъсва, а продължава да тече. Това се отнася и за хипотезата, при която частичният иск е увеличен по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК. С увеличаване на исковата претенция вземането се заявява за защита в останалата му част, която до този момент не е била предмет на делото. По отношение на увеличения размер давността спира и се прекъсва с подаване на молбата по чл. 214, ал. 1 изр. 3, предл. 1 ЗЗД.

С оглед даденото в задължителната практика на ВКС тълкуване, предвид изричното изявление на касатора в исковата му молба, че предявява иска само за част от спорното право, а именно обезщетение от 1000 лева от общ дължим размер от 20 000 лева, искът по чл.28, ал.1, т.2 ЗПРПМ е предявен като частичен за заплащане на 1000 лева обезщетение за вреди и пропуснати ползи Невярно е твърдението на касатора, че искът е бил предявен за 20 000 лева, тъй като тази сума е сочения в исковата молба дължим размер на вземането, но от него с исковата молба се претендира заплащане само на сумата от 1000 лева. С предявяването на иска като частичен, се проявяват присъщите за частичния иск правни последици, като те не могат да бъдат заличени с последващо изявление от страна ищеца, че искът му е предявен за цялото вземане. Ето защо, изявлението на ищеца в молбата от 27.05.2011г., направено 8 години след завеждането на иска, че искът за пропуснати ползи не е бил предявен при условията на частичност, доколкото не отговаря на съдържанието на исковата молба, не само е невярно, но не води до заличаване или промяна на обстоятелството, че искът е предявен като частичен.

Поставените от жалбоподателя въпроси № 54-56 във връзка с погасителната давност не осъществяват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е приел, че искът е предявен с исковата молба за цялото материално право /посочено е, че искът е предявен като частичен/, както и, че е налице непрекъснато продължавано нарушение на патентни права /счетено е, че такова не е налице/, нито има произнасяне, дали установяването на точния размер на претенцията е основание за спиране на течението на погасителната давност – все обстоятелства, във връзка с които са поставени въпросите. Мотивите на решаващия състав са, че е предявен частичен иск, като за непредявения до увеличението на иска размер на вземането давностният срок нито спира, нито се прекъсва. Доколкото изводът на въззивния съд за погасяване по давност на вземането за горницата над първоначално предявената част от вземането от 1000 лева до увеличения размер на иска е в съответствие с тълкувателния акт на ВКС, предвид направеното 8 години след завеждането на исковата молба искане за увеличение на размера на претенцията по частичен иск, не са налице и сочените предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 т.1 и т.3 ГПК, като не се представят и доказателства за осъществяване на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Следва да се има предвид, че в мотивите на Тълкувателно решение № 3/2016г. от 22.04.2019г. по тълк. д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС изрично е посочено, че в императивните разпоредби на чл.115 и чл.116 ЗЗД изчерпателно са изброени основанията за спиране и прекъсване на давността, като те не могат да се тълкуват разширително, и установяването на точния размер на претенцията безспорно не е сред основанията по чл.115 ЗЗД, при които е предвидено, че давностният срок не тече.

С оглед съответствието на решението на въззивната инстанция със задължителната практика на ВКС относно течението на давността спрямо увеличения размер на претенцията по частичен иск, само на това основание, решението не може да бъде допуснато до касационен контрол, в частта за отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение по чл.28, ал.1, т.2 ЗПРПМ за разликата от 1000 лева до 570 932 лева, тъй като за тази част искът не би могъл да бъде уважен, дори да е налице нарушение на правата на патентопритежателя за целия исков период.

На трето място, първата инстанция е разгледала иск за обезщетение за пропуснати ползи в размер на 570 932 лева, след допуснато увеличение на иска, като липсва искане в преклузивния срок за допълване на решението на СГС за размера от още 200 лева, поради което за този размер претенцията се счита непредявена. Предметът на въззивното производство е ограничен до произнасянето на първата инстанция. Ето защо и предвид липсата на произнасяне на въззивната инстанция по отношение на начина на определяне на размера на неимуществените вреди, въпроси № 57 - 58 не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК не е налице и по отношение на въпроси № 59-60, които също не са обусловили изхода на делото – изводите на въззивната инстанция относно неоснователността на иска по чл.28, ал.1 т.3 ЗП не се основават на липсата или наличието на данни за бракуване на процесните изделия, като съдът е приел, че липсва нарушение на патентните права, противно на посоченото във въпрос № 60 за наличие на доказано нарушение, въз връзка с което е зададен въпросът. Въпроси № 62-63 също не покриват критерия по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разглеждането на искането по чл.28, ал.2 ЗП е обусловено от уважаване на исковете, което процесуално условие в случая не е осъществено, тъй като исковете са счетени за неоснователни, поради липса на доказано нарушение, отново противно на твърденията на касатора във въпросите. Основната предпоставка за допускане на касационния контрол липсва и спрямо въпроси № 16, 10, 19, 22, 24, 42 ,45, 52 - 53, 61 и 66. Въззивният съд не е излагал мотиви, че поставянето на патента в режим на лицензионна готовност е от значение за разпределение на доказателствената тежест; не е обсъждано сключване на лицензионен договор или нарушаване на правото на информация на ищеца по реда на чл.28а ЗПРПМ; нито по делото са предявени и разгледани инцидентни искове за оспорване придобиването и действието на процесния патент, като съдът не е прогласявал или обявявал прекратяването на патента, а е зачел правните последици на прекратяването му; не са разглеждани въпросите относно компетентността на вещите лица, изготвили заключенията, съответно за наличие на конфликт на интерес и за причините за отказа да бъде уважен отвод на вещо лице, нито относно неистински документ, като противно на твърденията на касатора, съдът се е позовал на констатациите на вещите лица, които могат да бъдат направени и въз основа на документация, извън представената по делото. Въпрос № 17 в частта за искането за ползване на заключения на експертизи, изготвени по друго дело, също не предпоставя допускането на касационния контрол, тъй като искането противоречи на принципа на непосредственост в гражданския процес. Въпрос № 67 не е относим към предмета на спора, тъй като, съгласно пар.2, ал.1 от ПЗР на ГПК (ДВ бр.59/20.07.2007г.), заварените първоинстанционни дела при влизане в сила на сега действащия ГПК, каквото е настоящето, се прилага досегашния ред за разглеждане на делата, а отмененият ГПК не съдържа разпоредби относно доклад на съда и изискванията към такъв, като освен това събиране на доказателства, за които страната е пропуснала да направи искане в първата инстанция, е допуснато от въззивната инстанция при първото разглеждане от нея на делото.

По въпросите, които не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, не следва да бъдат обсъждани наведените допълнителни селективни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК - Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

На четвърто място, авторско свидетелство № 48438 е заявено на 23.05.1989г. в ИРА от Комбинат „Елпром - Авангард“, като то е трансформирано в патент по реда на пар. 2 от ПЗР на ЗП с патентопритежател ищецът. С оглед на това към 07.04.2021г. - хода на устните състезания пред въззивната инстанция (към който трябва да са налице предпоставките за уважаване на исковете) - от датата на заявката - 23.05.1989г. (чл.16 ЗПРПМ) са изтекли повече от 20г., а именно 31г., а от заявката (23.05.1989г.) до 23.04.2003г. - последния ден от твърдяното нарушение на правата на патентопритежателя, не са изтекли 15 години, поради което ирелевантен за изхода на спора по иска по чл.28, ал.1, т.3 ЗПРПМ, както и относно исковете по чл.28, ал.1, т.1- т.2 ЗПРПМ (при период на твърдяно патентно нарушение от 05.06.1998г. до 23.04.2003г.) е правният въпрос, дали срокът на действие на трансформираните в патент авторски свидетелства е 15 или 20 години. Нещо повече, самият касатор е представил и се е позовал на удостоверение на ПВ, съгласно което, поради неплатени годишни такси, патентът е прекратил действието си на 13.07.2004г. Ето защо, въпроси № 36 и 37 не осъществяват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, като е налице и яснота на нормата на чл.16 ЗПРПМ относно началния момент на този срок – от заявката, а доколкото въпросът е правен, същият е от компетентността на съда.

Фактът, че към хода на устните състезания във въззивното производство вече е изтекъл максималният законов срок, в който може да бъде поддържан един патент, и предвид на това, че решението за преустановяване на нарушение има действие за напред, по отношение на иска по чл.28, ал.1, т.3 ЗПРПМ е ирелеватно, дали патентът е прекратен по–рано, на основание неплащане на такси за него и дали преди прекратяване на действието на патента се доказва нарушение на патентните права на ищеца, тъй като към хода на устните състезания във въззивната инстанция ищецът няма качеството на патентопритежател. С оглед на това, касационното обжалване на въззивното решение в частта относно иска по чл.28, ал.1, т.3 ЗПРПМ не следва да бъде допуснато.

На пето място, във връзка с настъпване на правните последици от прекратяване действието на процесния патент и неговия момент, противно на твърденията на ищеца и третото лице – помагач, не е формирана въз основа на предходни актове на гражданските или административните съдилища сила на пресъдено нещо. С влязлото в сила решение № 534/18.03.2015 г. по т. д. № 3978/2014г. на Апелативен съд – София е постановено обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството по исковете, като с влязлото в сила определение № 42/19.08.2009г. по адм. д. № 755/2009г на АССГ, 34с-в също се прекратява производството по делото. И по двете дела няма разрешаване на спора, предмет на същите, а е постановено прекратяването им, поради което не се формира сила на пресъдено нещо (в частта за прекратяването решението на САС има характер на определение). С оглед на това, въпроси № 48-49 и 68 не могат да обусловят допускането на касационния контрол.

Въпроси № 43-44, 46-47, 65 и 4, свързани с публикация / обявяване (в официалния регистър на ПВ) на прекратяването на действието на патента, също не могат да предпоставят допускането на решението до касационно обжалване. Въззивният съд, в съответствие с практиката на административните съдилища, е приел, че основание по чл.26, ал.1, т.3 ЗП, вр. чл.33, ал.2 и 3 ЗП (в съответната редакция) за прекратяване на действието на патента e неплащането в преклузивните срокове на таксата за съответната патентна година, поради което прекратяването настъпва по силата на закона с осъществяване на посоченото основание. С оглед този извод на съда, по същество е прието, че фактическият състав на прекратяването не вкл. други елементи, като акт на административен орган и последващи действия на ПВ, като публикация и обявяване на обстоятелствата по един такъв акт. Доколкото даденото от апелативния съд разрешение е в съответствие с практиката на административните съдилища, която се споделя от настоящия състав, не са налице сочените допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Следва да се има предвид, въпрос № 4 не покрива и общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е налице позоваване на нарушение на права на чужди лица – на трети добросъвестни лица, с оглед поддържане на некоректни данни в официалния регистър от ПВ, които не са предмет на разглеждане в настоящото производство, за което е от значение към кой момент ищецът е загубил качеството си на патентопритежател, а от там и правата, които произтичат от това качество, доколкото не е възможно нарушаване на несъществуващи права.

На шесто място, във връзка с дължимите такси за 10-та патентна година, не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация, поради липса на произнасяне от въззивния съд по въпроси № 6, 25 - 35, 38-41 и 50-51, като част от същите не са относими вкл. и към предмета на спора. Апелативният състав не е обсъждал: заплащане на предходни такси в по-висок размер, който не е върнат; погасяване на задълженията за плащане на таксите в хронологичен ред (обсъдено е само плащането от 7500 лева за 10-та патентна година); неуведомяване на патентопритежателя от ПВ за нередовност по отношение на размера на таксите; пар.4 от ПМС № 105/1996г.; заповеди на Председателя на ПВ относно плащането на таксите; изменение на чл.5, ал.4 ЗПРПМ в сила от 2003г. и от 2006г., изменение на чл.33, ал.1 и ал.2 ЗП, в сила от 2003г., съответно от 2006г., при прието прекратяване на действието на патента през 1999г.; осъществяването на контрол от ПВ за събиране на таксите или неправилно определяне от него на таксите, при прието нормативно определяне на същите чрез Тарифа; невярно удостоверяване от ПВ на правния статус на патента, съпоставяне на последното със заключение на вещо лице, при удостоверени от ПВ плащания на ищеца за съответните патентни години и на нормативно определяне на размера на таксите. Във въззивната жалба не е направено оплакване относно начина на изчисляване на патентните години и свързания с това момент на дължимост на таксата, поради което този въпрос /№ 5/, не може да бъде въведен като предмет на касационното производство.

С оглед гореизложеното, касационното обжалване не може да бъде допуснато по исковете по чл.28, ал.1, т.1 и т.2 ЗПРПМ за периода от прекратяване на действието на патента - 30.11.1999г. до 23.04.2003г.

На седмо място, при първото произнасяне по спора от ВКС по т. д. № 2734/2015г., касационният контрол е допуснат на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: „При какви условия въззивният съд, в отклонение на установените от ГПК общи правила за доказване, следва да приложи нормата на чл.128, ал.2 ГПК (отм.)?” и „Кои са обстоятелствата по делото, въз основа на които съдът може да упражни правото си да приеме, че са доказани фактите, за които ответникът е създал пречки за доказване?”. С решение № 119/04.03.2020г. по това дело съставът на ВКС, вкл. въз основа на формирана до този момент практика на съда, е приел, че за да може съдът да задължи противната страна да представи документа, е необходимо страната, която иска да се ползва от него, да обясни значението му за спора, да го индивидуализира и да наведе оправдани съображения, които при необходимост да са подкрепени и със съответни доказателства, че такъв документ е бил издаден и той се намира у противната страна. Посочено е, че за прилагането на процесуалната санкция на чл.128, ал.2 ГПК (отм.), съответно на чл.161 ГПК, е необходимо наличието на две предпоставки: 1/ задължената страна, без основателна причина, да не представи документа, по отношение на който е доказано, че се намира при нея, и съдът, преценявайки това й поведение и останалите доказателства по делото, да може да приеме за доказано твърдението на ищеца, че се е осъществил съответният релевантен за изхода на делото факт, който е подлежал на установяване с непредставеното доказателство; и 2/ точно уведомяване на страната относно фактите, които съдът ще приеме за доказани, в случай че задължената страна създава пречки за проверката на тези факти. По отношение на първата предпоставка е пояснено, че тя се изразява в целенасочено неправомерно процесуално поведение на задължената страна към създаването на пречки за събиране на допуснато от съда и необходимо за спора доказателство, което винаги подлежи на пряко доказване в процеса. Акцентирано е, че приложението на санкцията е поставено в зависимост от всички обстоятелства по делото.

Въз основа на дадения отговор на правния въпрос, съставът на ВКС е отменил първото решение на въззивната инстанция, поради допуснато съществено процесуално нарушение на чл.128, ал.2 ГПК /отм./, довело до формиране на необоснован правен извод, че всички процесни ел. задвижвания, използвани от ответника, не попадат в обхвата на патентна закрила по см. на чл.17, ал.1 ЗП, т. е. за неосъществяване на твърдяното от ищеца патентно нарушение. Отчетено е, че СГС, на основание чл.152 ГПК (отм.), с протоколни определения от 24.09.2004 г. и от 09.03.2007 г. е вменил в задължение на ответника да представи цялата техническа документация по сключените с третото лице – помагач договори за доставка, вкл. за приетия за единствено относим към предмета на спора договор ТС-9953008 / 20.01.1999 г. (л.229). Посочено е, че нарушението на чл. 128, ал.2 ГПК /отм./ се изразява първо, в това, че при преценка поведението на ответника, въззивният състав не е взел предвид и обсъдил, писмата на ищеца с адресат „НЕК” АД: вх. № 99-00-393/24.11.1998 г.; вх. № 94-00-153 от 09.06.1999 г.; вх. № 94-00-99 от 13.04.2000 г.; вх. № 94-00-206/ 05. 06.98 г. и вх. № 94-00-99/30.05.2000г. (частни свидетелстващи документи), получени от ответника, предвид изпратения от него отговор, обективиран в писмо с изх. № 94-00-99/12.05.2000 г. С писмата на ищеца ответното дружество е било своевременно уведомено за наличие на съществуващ с „АББ-АВАНГАРД” АД - негов съконтрахент по процесните договори за доставка, извънсъдебен спор, свързан с патентната чистота на продаваното оборудване тип „ЗМ 1500”, редуктор 57190.0100, както и за реалната възможност този спор да доведе до последващи неблагоприятни последици за купувача – бъдещ съдебен спор. Заключено е, че при наличие на така отправеното изрично предупреждение, предприето унищожаване на предоставената на ответника техническа документация в 5 екземпляра за разглежданото продавано изделие (по силата на чл.1.4.1 от договор № ТС- 9953008/ 20.01.1999г.), е достатъчно, предвид качеството на същия на търговец (при полагане на грижата на добрия търговец) и предвид датата на исковата молба – 23. 04. 2003 г., да се приеме, че в случая ответникът е проявил онова недобросъвестно поведение, в резултат на което е възпрепятствано последващото доказване в процеса по см. на чл. 128, ал.2 ГПК (отм.) и като не е съобразил горното, неприлагайки установената от законодателя процесуална санкция, апелативният съд е постановил неправилен съдебен акт по см. на чл.281, т.3 ГПК. На второ място е посочено, че при преценка необходимостта от прилагане на процесуалното правило на чл.128, ал.2 ГПК (отм.), въззивният съд необосновано е счел, че липсва нормативно изискване за съхраняване на процесната техническа документация от страна на ответника. Същият, в нарушение на чл.195, ал.1 ГПК, не е назначил служебно, в качеството си на съд по съществото на спора, специализирана документална експертиза за установяване на евентуално съществуващи в ответното търговско дружество през процесния период отраслови правилници, инструкции и указания, относими към техническата експлоатация на електрическите централи и мрежи, индиция за наличието на каквито се съдържа в § 2 от ПЗР на Наредба за техническа експлоатация на електрически централи и мрежи ( обн. ДВ бр.81/2000г., отм. с ДВ,бр.99/ 09. 11. 2004г.), подзаконов акт, въвеждащ определен начин на комплектуване и съхраняване на досиета с документация за резервни части и приспособления на съоръжения, от типа на използваните в обектите на ЮЛ - търговец. На трето място е прието, че в случая липсват и категорични доказателства, че безспорно предоставена на ответника техническа документация, съпътстваща сключения между него и третото - лице помагач договор за търговска продажба, е била действително унищожена към датата на възложената му от СГС процесуална тежест, т. е., че е налице основателна обективна причина за нейното неизпълнение.

След отмяна на решението на САС, делото е върнато за повторно разглеждане от въззивния съд, поради необсъждане на юридическите факти, относими към фактическите състави на обусловените искове по чл.28, ал.1, т.2 и т.3 ЗП, на събраните в тази насока доказателства, както и на доводите и възраженията на страните, вкл. и на заявеното от ответника евентуално правоизключващо възражение за давност по отношение на исковата претенция по чл.28, ал.1,т.3 ЗП, в частта над първоначално предявения размер от 1000 лева. Касационната инстанция е дала и указания, че при новото разглеждане на делото въззивната инстанция следва да съобрази и задължителните за съдилищата в страната постановки в ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, както и възприетото в казуалната практика на ВКС разрешение, че решаващият състав разполага с правомощието да формира вътрешното си убеждение и при разногласие в мнението на вещите лица по допусната тройна съдебна експертиза, но след обсъждане на останалите събрани по делото доказателства.

С формираната по реда на чл.290 ГПК съдебна практика, обективирана в: решение № 750 / 04.11.2010 г. по гр. д. № 579/2011 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 217/ 03.07.2012 г. по гр. д. № 579/11 на ВКС,ІV г. о., решение № 128/ 29.04.2011 г. по гр. д.№ 1356/2009 г. на ВКС, ІV г. о.,решение № 88/09.05.2011 г. по гр. д.№ 1062/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 387/17.05.2010 г. по гр. д.№ 3956/2008 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 115/30.04.2013 г. по т. д.№ 805/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 193/04.07.2011 г. по гр. д.№ 1649/2009 г. на ВКС, ІV г. о. и мн. др., служебно известна на настоящия състав на ВКС, е прието, че с разпоредбата на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК е въведено изрично задължение за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да зачете процесуалните действия /на съда и на страните/, посочени от касационната инстанция като надлежно извършени и да не зачете тези, посочени като ненадлежно осъществени, както и да извърши предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия и да не извърши указаните му като недопустими. Задължението, вменено с чл.294, ал.1, пр.2 ГПК означава още, че въззивният съд не може да приеме по съответния материалноправен въпрос, свързан с тълкуването и приложението на конкретна материалноправна норма, различно от даденото от касационната инстанция разрешение, щом този въпрос бъде поставен при новото разглеждане на делото. Обобщено е, че задължителността на указанията на касационния съд обхващат не само материалния, но и процесуалния закон, извод произтичащ от граматическото и логическо тълкуване на нормата, в която е използвано родовото понятие закон. Указанията по прилагането и тълкуването на закона имат за цел да насочат въззивния съд към съдопроизводствени действия, необходими за правилното решаване на спора. Отклоненията от тях биха рефлектирали върху правилността на съдебния акт. Затова и законодателят изрично определя задължителността им за съда, на който е върнато делото. Следователно несъобразяване с указанията на касационната инстанция по тълкуването и прилагането на материалния и / или процесуален закон е съществено нарушение на процесуалното правило на чл.294, ал.1, пр.2 ГПК и води до процесуална незаконосъобразност на постановеното при новото разглеждане на делото въззивно решение, който порок, ако се е отразил на крайния правен резултат по делото, обуславя и отмяната му. Задължителността на указанията на касационната инстанция следва да се счита преодоляна, само ако след отменителното решение е прието ново тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС, в което е дадено различно от тези указания разрешение на поставения в него въпрос, релевантен за конкретния висящ по реда на чл.294, ал.1 ГПК спор.

Въз основа на горното, предвид дадените от ВКС при първото касационно разглеждане на делото указания относно приложението на чл.128, ал.2 ГПК (отм.) и чл.195, ал.1 ГПК, за съобразяване на писма (предупреждения) на ищеца до ответника и на липсата на данни за унищожаване на техническата документация, както и на § 2 от ПЗР на Наредба за техническа експлоатация на електрически централи и мрежи ( обн. ДВ бр.81/2000г., отм. с ДВ,бр.99/ 09. 11. 2004г.), вкл. за служебно назначаване на специализирана документална експертиза и указване на последиците от неизпълнение на задължението по чл.128, ал.2 ГПК (отм.), сега чл.161 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение по иска по чл.28, ал.1, т.1 ЗПРПМ и по иска по чл.28, ал.1, т.2 ЗПРПМ до размера от 1000 лева, следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за съответствие на акта с посочената по-горе практика на ВКС по приложението на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК, по конкретизираните и обобщени от ВКС въпроси № 8-12, 20-21 и 23, съобразно Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС: „Задължителни ли са указанията на ВКС за приложението на закона и за процесуалните действия, които трябва да извърши въззивният съд при новото разглеждане на делото?“

Въпроси № 13 и 14 относно приложението на чл.128, ал.2 ГПК (отм.), по отношение на което са дадени указания от първия касационен състав, както и въпрос № 17 и 18 в частта за изискване на техническата документация, представена по друго дело, във връзка с която стои въпросът за приложението на санкцията на чл.128, ал.2 ГПК (отм.), следва да бъдат разгледани в същинската фаза на касационното производство, доколкото отговорите на тези въпроси, са свързани и предпоставени от отговора на въпроса за приложението на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК.

Предвид изложеното, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по иска по чл.28, ал.1, т.1 за установяване на нарушение за периода 05.06.1998г. - 30.11.1999г. и по иска по чл.28, ал.1, т.2 ЗПРПМ за сумата от 1000 лева за същия период. В частта относно увеличената цена на осъдителния иск - за разликата от 1000 лева до 570 932 лева и за периода след 30.11.1999г., касационният контрол не може да бъде допуснат, тъй като изходът на делото за тази част от спорното право е самостоятелно обусловен от друг факт – погасяване на вземането по давност за посочения размер, който извод на съда е в съответствие със задължителната практика по см. на чл.130 ЗСВ. Решението не подлежи на допускане до касация и в частта относно иска по чл.28, ал.1, т.3 ЗПРПМ по изложените по-горе съображения.

Липсва соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК в частта от решението, в която е посочено по-горе, че не се допуска касационния контрол. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл.281, т.3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

Настоящият състав констатира, че в т. III Ж от касационната жалба е инкорпорирана молба на ищеца по чл.248, ал.1 ГПК (съдържа се искане за промяна на присъдените от въззивната инстанция разноски, поради прекомерност), произнасянето по която е от компетентността на въззивния съд, доколкото преценката за дължимостта на разноските не е обусловена от изхода на спора. С оглед на това, след насрочване на настоящото дело, същото следва да се изпрати на САС за произнасяне по молбата по чл.248, ал.1 ГПК на ищеца.

Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10523 от 26/30.08.2021г. по т. д. № 1181/2020г. на Апелативен съд – София, в частта, с която, след частична отмяна / потвърждаване на решение № 820/02.05.2012г. по т. д. № 1714/2003г. на Софийски градски съд, са отхвърлени предявени от А. А. Ч. против „НЕК“ ЕАД обективно съединени искове: 1/ иск с правно основание чл.28, ал.1, т.1 от Закона за патентите (ЗП) за признаване за установено, че „НЕК“ ЕАД е осъществило нарушение по чл.19, ал.4, т.2 ЗП за периода 05.06.1998г. - 30.11.1999г., като е закупило, съхранявало и използвало в производството си защитено с патент № 48438 изобретение „Електрозадвижване на разединители високо напрежение“ по договори с „АББ Авангард” АД; 2/ иск с правно основание чл.28, ал.1, т.2 ЗП - за заплащане на пропуснати ползи от неполучено лицензионно възнаграждение в периода 05.06.1998 - 30.11.1999г. в размер на 1000 лева, ведно със законната лихва от 23.04.2003г. (датата на исковата молба) до окончателното плащане, както и в съответната част за разноските.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10523 от 26/30.08.2021г. по т. д. № 1181/2020г. на Апелативен съд – София в останалата му част.

УКАЗВА на касатора А. А. Ч. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 60 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.

След представяне на вносния документ, делото да се докладва на Председателя на II ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва на състава за прекратяване.

ДЕЛОТО след насрочване да бъде изплатено на САС за произнасяне по инкорпорираната в т. III Ж от касационната жалба молба на ищеца по чл.248, ал.1 ГПК, като делото следва да бъде върнато на ВКС за датата на насроченото открито съдебно заседание.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.