Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на осми ноември две хиляди и двадесет и втора година в състав: Председател: С. П. Членове: РОСИЦА Д. К. при секретар Ж. М. и с участието на прокурора Н. Н. изслуша докладваното от съдията Т. К. по административно дело № 5483 / 2022 г.
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.
Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ /ОДОП/ София при Централно управление /ЦУ/ на Национална агенция за приходите /НАП/, чрез юрк. Т., срещу Решение № 2394 от 12.04.2022 г., постановено по адм. дело № 6766/2021 г. по описа на Административeн съд – София-град /АССГ/, с което е отменен Ревизионен акт /РА/ № Р-22220220004420-091-001/10.02.2021г., издаден от органи по приходите при Териториална дирекция /ТД/ на НАП София, потвърден от страна на директора на Дирекция „ОДОП” София при ЦУ на НАП с Решение № 868/08.06.2021г., и е осъден административният орган за разноски.
В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено противоречие с процесуалните правила и необоснованост, съставляващo отменителнo касационнo основаниe по чл. 209, т. 3 от АПК. Излага аргументи, че приемо-предавателните протоколи представляват частни документи без материална доказателствена сила. Посочва, че са били сключени еднотипни договори за доставка на стоки и материали. Излага аргументи, че за предаването им са съставени приемо-предавателни протоколи и стокови разписки, възпроизвеждащи дословно съдържанието на фактурите. Счита, че нито едно от дружествата не е притежавало търговски обекти – складови помещения. По подробни съображения, изложени в касационната жалба, се иска отмяна на съдебния акт. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за две инстанции.
Ответникът – „Енлил” ООД, чрез процесуалния си представител адв. М., в писмен отговор и в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и иска оставяне на решението в сила. Претендира разноски по представен списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за понасянето им.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, Осмо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и предявените отменителни основания, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна.
Предмет на обжалване пред Административен съд – София-град е бил РА №Р-22220220004420-091-001/10.02.2021г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП София, потвърден от страна на директора на Дирекция „ОДОП” София при ЦУ на НАП с Решение № 868/08.06.2021 г. в частта му с която на „Енлил“ ООД за данъчни периоди м. 01, м. 03, м. 06, м. 07, 2019 г. е отказано правото на приспадане на данъчен кредит по фактури издадени от доставчиците: „Валенти инвест” ЕООД в размер на 18560,30 лв.; „Т. Б. ЕООД в размер на 4706.00 лв. и „Инфратранс 1” ЕООД в размер на 35161,76 лв. и в резултат на гореизложените корекции са променени резултатите по справките декларации за съответните данъчни периоди и е определен допълнителен ДДС за внасяне в общ размер па 58 428,06 лева и съответстващите лихви в размер на 14 277,06 лева.
От фактическа страна съдът е установил, че с РА на основание чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС е отказано право на приспадане на данъчен кредит, както следва:
1. В размер на 18 560.30 лева по 12 фактури с предмет материали, издадени от „Валенти инвест” ЕООД за данъчен период 01.03.- 31.03.2019 г. От ревизирания субект са ангажирани проформа фактури, придружени от стокови разписки и приемо-предавателни протоколи, както и отчет по журнала на операциите с доставчик „Валенти инвест” ЕООД без подпис на изготвил.
2. В размер на 4 706.00 лева по 3 фактури с предмет материали, издадени от „Т. Б. ЕООД, упражнено през данъчен период 01.11-30.11.18 г. От ревизирания субект са предоставени три договора за доставка на стоки и материали, сключени през м. 09.2018 г., протоколи и стокови разписки, отчет по журнала на операциите за посочения доставчик.
3. В размер на 35 161.76 лева по 25 фактури с предмет материали и дълготрайни активи, издадени от „Инфратранс 1” ЕООД, упражнено през данъчни периоди 01.03-31.03.2019 г. и 01.06.-31.07.2019 г. Ревизираният субект е ангажирал приемо-предавателни протоколи и стокови разписки.
По делото са приети съдебно-техническа експертиза /СТЕ/ и съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/.
Съдът е приел, че РА е издаден от компетентен орган и в изискуемата от закона форма.
АССГ е стигнал до извод, че отказът на ревизиращия орган за възстановяване на данъчен кредит по отношение на процесните, посочени по-горе фактури, с аргумент за липсата на реалност на осъществените доставки и липса на доставка по смисъла на чл. 6 от ЗДДС е поради непредставянето на документи, удостоверяващи вида на услугата, материална, техническа и кадрова обезпеченост на дружествата да реализират доставките.
Според съда заключенията на ССчЕ и СТЕ доказват по безспорен начин наличието на реални доставки.
Първоинстанционният съд е приел, че както преките доставчици, така и РЛ са регистрирани по реда на ЗДДС субекти към момента на извършване на процесните сделки. Според съда процесните стоки са доставени видно от ССчЕ и СТЕ, защото дружеството не би могло да извърши последващите доставки на СМР към своите възложители без да получи процесните материали. Стигнал е до извод, че са налице договори и приемо-предавателни протоколи, доказващи доставката на строителните материали. Налице били и транспортни разходи, извършени от „Енлил” ООД, за което са представени доказателства.
Според АССГ внасянето на съмнения относно фактическото извършване на доставката, обосновано с действия на преки доставчици обаче, само по себе си не е достатъчно, за да се откаже заявеното от жалбоподателя право на приспадане на данъчен кредит.
С тези мотиви административният съд е отменил РА.
Касационната жалба е неоснователна.
Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на административния съд като валидно и допустимо, като постановено в правораздавателната дейност на съда, от законен състав и при правилна преценка за допустимостта на съдебния контрол.
Неоснователно се поддържа в жалбата, че представените доказателства представляват частни документи без материална доказателствена сила. Действително съдът се е позовал на представени частни документи от РЛ, но това не е пречка да бъдат кредитирани. Доколкото процесните фактури са надлежно осчетоводени в счетоводството на „Енлил” ООД, същите се ползват с придадената им формална доказателствена сила. Заедно с останалите събрани доказателства, вкл. и посредством приетото заключение по допуснатата СТЕ, което категорично установява влагането на спорните материали в конкретно посочените обекти, те създават сигурно убеждение, че фактурираните доставки са действително извършени.
Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че представените договори са еднотипни. Всъщност договорите са доказателство за облигационни отношения между страните, като тяхната „еднотипност” или липса не може да обоснове отказа на данъчен кредит.
Правилен е изводът на съда, че процесните фактури са скрепени с надлежен договор, удостоверяващ предмета на доставките, и с приемо-предавателни протоколи. От съвкупния анализ на доказателствата по делото, включително и от изготвената СТЕ и ССчЕ, се установява както съществуването в обективната действителност на осъществените СМР, вкл. и спорните материали, така и последващата им реализация, т. е. включването им в икономическата дейност на дружеството. Налице е заплащане на стоките.
Изложеното дава основание на настоящия касационен състав да приеме, че дружеството е ангажирало писмени доказателства срещу констатациите в ревизионния акт и в подкрепа на твърденията си за реалност на процесните доставки.
В по-общ план следва да се посочи, че за възникване право на приспадане на данъчен кредит за данъчно задълженото лице, освен наличие на данъчен документ съгласно чл. 71, т. 1 от ЗДДС, отговарящ на изискванията по чл. 114 от закона, е необходимо да се установи и реалното осъществяване на доставките на стоките/услугите, за да бъде изключена възможността за неправомерно начисляване на данъка - чл. 70, ал. 5 ЗДДС. В тежест на ревизираното лице, което иска да упражни право на приспадане на ДДС е да докаже, че отговаря на предвидените условия за това. Както е прието в т. 33 от решение на СЕС по дело С-154/20, Kemwater ProChemie s. r. o. (ECLI:EU:C:2021:989):„данъчната администрация не може да сведе проверката единствено до самата фактура. Тя трябва да вземе предвид и допълнителната информация, предоставена от данъчнозадълженото лице. От друга страна, именно данъчнозадълженото лице, което иска приспадането на ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това. Следователно данъчните органи могат да изискат от самото данъчнозадължено лице доказателствата, които считат за необходими, за да преценят дали следва да се допусне исканото приспадане (решение от 11 ноември 2021 г., Ferimet, C‑281/20, EU:C:2021:910, т. 38 и цитираната съдебна практика)". Националната юрисдикция, в съответствие с националните правила на доказване следва да извърши цялостна проверка на фактите, за да прецени налице ли са основания за признаване на претендираното право на приспадане. (т. 37 от решение на СЕС от 18 юли 2013 г. по дело С-78/12, Евита К, ECLI:EU:C:2013:486).
Безспорно разпоредбите на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 ЗДДС обуславят възникването на правото на приспадане на данъчен кредит от кумулативното осъществяване на елементите на регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав, който наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, отговарящ на нормативните изисквания за реквизити, включва и установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС.
Или в обобщение установяването на всички посочени кумулативни предпоставки /формални и материално правни/ е изцяло в доказателствена тежест на лицето, което претендира правото, съобразно общите правила на чл.154 ал.1 от ГПК, а и практиката на ВАС и на СЕС. В случая РЛ се е справило с доказателствената тежест в процеса.
Съобразно оплакванията в касационната жалба следва да се посочи, че обезпечеността на доставчиците – материално-техническа и кадрова не е предпоставка за правото на данъчен кредит и в този смисъл е и съдебната практика на СЕС – решение по дело С-324/11 (Gabor Toth), решение по съединени дела C-80/11 и С-142/11 (Mahageben kft и Peter David) и решение С-18/13 ("М. П. ), която е възприета и в решенията на ВАС. Съгласно тази практика липсата на обезпеченост на доставчика не може да рефлектира върху правото на данъчен кредит за получателя по доставките, освен ако приходната администрация или съда не установят, че е налице данъчна измама с участието и/или със знанието на получателя по доставките.
При доказателствена тежест за приходната администрация съща не е установила по делото наличието на последното посочената хипотеза.
Аналогично липсата на доказателства за транспорт на стоките не могат да обосноват такъв извод, при положение че се доказа тяхното влагане в изгражданите от ревизираното дружество обекти. Следва да се посочи, че очевидно за приходната администрация не е спорен въпросът относно реалното осъществяване на СМР, а разглежданите материали за иманентно присъщи за последните.
Първоинстанционният съд е съобразил мотивите си със съдебната практика на СЕС и на ВАС. Според т. 33 от решението на СЕС от 6 декември 2012 по дело C-285/11, Боник, само ако се установи, че разглежданите в главното производство доставки на стоки са реално осъществени и впоследствие тези стоки са били използвани от получателя за целите на неговите облагаеми сделки, по принцип правото на приспадане не би могло да му бъде отказано.
Или оспореното първоинстанционно решение е постановено при правилно прилагане на относимите материалноправни норми, противно на доводите на касатора, и като такова следва да се остави в сила.
По разноските.
При този изход на спора на ответника по касация се дължат съдебни разноски за разглеждането делото пред касационна инстанция. Или с настоящия съдебен акт НАП (виж 1 т. 6 от ДР на АПК) следва да бъде осъдена да заплати на „Енлил“ ООД сумата от 3 156 лева разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, осмо отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2394 от 12.04.2022 г., постановено по адм. дело № 6766/2021 г. по описа на Административeн съд – София-град.
ОСЪЖДА Националната агенция за приходите да заплати на „Енлил” ООД, [ЕИК], гр. София, ж. к. Крива река, ул. "Св. Г. С. № 15А, вх. В, ет. 1, ап. 21, сумата от 3 156 /три хиляди сто петдесет и шест/ лева, разноски за касационната инстанция.
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
Председател:
/п/ СВИЛЕНА ПРОДАНОВА
секретар:
Членове:
/п/ Р. Д. п/ ТАНЯ КОМСАЛОВА