№ 50054

София, 16.02. 2023 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на тринадесети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател:Маргарита Соколова

Членове:Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1523/2022 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Б. М. срещу решение № 90/21.01.2022 г. по в. гр. д. № 1845/2021 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 262521/16.04.2021 г. по гр. д. № 4492/2019 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу М. С. Ж. като правоприемник на И. Г. Ж. искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено правото на собственост и предаване на владението на 1/2 ид. ч. от гараж № 5 на [улица] със застроена площ 18.90 кв. м., заедно с 6.53% идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място, находящо се в [населено място], местността „Г. М.“, и за признаване за установено правото на ползване и предаване на владението на 1/2 ид. ч. от гараж № 7 на [улица], с площ от 15.62 кв. м., заедно със съответните части от общите части на сградата, построена върху дворно място в [населено място], парцел ............ от кв. ......... по плана на местност „Г. М.“, както и иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищцата сумата 100 300 лева на основание твърдение за неправомерното получаване съгласно разпределение от 11.12.2018 г. от неразрешена според ищцата публична продан върху недвижим имот, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

Ответницата по исковете и ответница по касация М. С. Ж. е подала писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Третото лице - помагач на ищцата Й. М. М. счита касационната жалба за основателна.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че с договор за покупко-продажба на недвижим имот, построен в груб строеж, сключен с н. а. № ...../2000 г., ищцата е придобила по време на брака си с М. Й. М., прекратен с развод, апартамент № 21 със застроена площ 183.41 кв. м., заедно с 3.79% ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място, съставляващо парцел .......... кв. ..........по плана на [населено място], местност „Г. М.“, както и подземен гараж № 5 със застроена площ 18.90 кв. м., заедно с 6.53% ид. ч. от сградата и правото на строеж върху дворното място.

При условията също на съпружеска имуществена общност ищцата е придобила с н. а. № ...../1997 г. правото на собственост върху гараж № 7 с площ 15.62 кв. м., находящ се в жилищна сграда в [населено място] [улица], заедно със съответните идеални части от общите части на сградата, построена върху парцел ........... кв. ............по плана на местност „Г. М.“.

С н. а. № ............./2014 г. ищцата е дарила притежаваната от нея след развода 1/2 ид. ч. от гараж № 7 на Й. М. М., трето лице - помагач, като си е запазила правото на ползване.

Съгласно запис на заповед от 27.02.2007 г. ищцата като издател безусловно се е задължила да заплати на поемателя И. Г. Ж. сумата 130 000 лева. На основание записа на заповед по искане на И. Ж. районният съд е издал изпълнителен лист по реда на чл. 242 вр. с чл. 237 ГПК /отм./ по гр. д. № 9393/2007 г. Определението за издаване на изпълнителен лист е било отменено и изпълнителният лист е бил обезсилен с определение от 14.08.2007 г. по ч. гр. д. № 3134/2007 г. на Софийския градски съд. Впоследствие И. Ж. е предявила срещу А. М. осъдителен иск за горната сума /първоначално частичен за сумата 51 100 евро/, по който било образувано гр. д. № 3641/2007 г. на Софийския градски съд. С определение от 17.10.2007 г. е допуснато обезпечение на иска чрез налагане на възбрана върху собствената на А. М. към тази дата 1/2 ид. ч. от гараж № 7. Решението, с което искът е бил уважен, е обезсилено, като след връщането на делото е образувано гр. д. № 12957/2009 г., приключило с решение № 746/24.02.2010 г., с което е М. е осъдена да заплати на Ж. сумата 130 100 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното изплащане, и сумата 8 291.64 евро мораторна лихва върху главницата за периода от 12.04.2007 г. до 24.09.2007 г. Решението е потвърдено с решение № 525/19.03.2013 г. по в. гр. д. № 4012/2011 г. на Софийския апелативен съд. С определение № 484/25.07.2014 г. по т. д. № 3186/2013 г. състав на ВКС, II-ро т. о., не е допуснал касационно обжалване на въззивното решение в частта му по предявения иск по чл. 79 ЗЗД вр. с чл. 534-538 ТЗ за сумата 130 100 евро. Влязлото в сила решение е било оспорено от А. М. с молба за отмяна на основание чл. 303, ал. 1 т. т. 1, 2, 4 и 5 ГПК, която е оставена без уважение с решение № 250/11.02.2019 г. по т. д. № 2043/2018 г. на ВКС, I-во т. о. На основание влезлите в сила решения е издаден изпълнителен лист от 22.12.2014 г. в полза на И. Ж. срещу А. М. за сумата от 130 100 евро, ведно със законната лихва от 24.09.2007 г. до окончателното изплащане.

Въз основа на този изпълнителен лист е образувано изп. д. № 20158490400711 на ЧСИ А. П.. С молба от 09.07.2015 г. взискателят Ж. е посочила като изпълнителни способи опис, оценка и продажба на описаните по-горе недвижими имоти. На длъжницата е връчена по реда на чл. 47 ГПК покана за доброволно изпълнение поради ненамирането на адреса. Съдебният изпълнител е насрочил описи на недвижимите имоти, които не са се провели поради неосигуряване на достъп до тях от длъжницата. На 09.05.2016 г. отново били насрочени описи, които не са проведени по същите причини. На 30.05.2016 г. съдебният изпълнител е извършил опис на апартамент № 21 и гараж № 7, а на 04.01.2017 г. е поставил обявления за публична продан на 1/2 ид. ч. от гараж № 5 и 1/2 ид. ч. от гараж № 7 от 06.01.2017 г. до 06.02.2017 г. на таблото на [община] и в Софийския районен съд. За имотите са постъпили наддавателни предложения от И. Ж., която с протоколи от 07.02.2017 г. е обявена за купувач на по 1/2 ид. ч. от двата гаража, възложени й впоследствие с постановления за възлагане от 18.10.2017 г. Срещу постановленията е подадена жалба от длъжника А. М., която с решение № 1593/13.02.2018 г. по ч. гр. д. № 3004/2018 г. на Софийския градски съд е оставена без уважение. Решението е влязло в сила на 26.06.2018 г., на която дата са влезли в сила постановленията за възлагане. На това основание съдебният изпълнител е въвел купувача във владение на гараж № 5 с протокол от 10.09.2018 г. и на гараж № 7 с протокол от 04.12.2018 г.

Съдебният изпълнител е обявил публична продан и на 1/2 ид. ч. от апартамент № 21, която е проведена за периода от 20.10.2017 г. до 20.11.2017 г. При провеждането наддавателно предложение е внесъл В. А. В., който с протокол от 21.11.2017 г. е обявен за купувач за предложената цена от 115 300 лева. Цената е била доплатена с платежни документи от 27.11.2017 г. и 28.11.2017 г. С постановление от 01.12.2017 г. съдебният изпълнител е възложил на купувача имота, предмет на публичната продан. Постановлението е обжалвано от длъжника А. М. с жалба с вх. № 8651/19.12.2017 г., оставена без уважение с решение № 1782/21.03.2018 г. по ч. гр. д. № 1548/2018 г. на Софийския градски съд. Решението е влязло в сила на 04.10.2018 г., на която дата е влязло в сила и постановлението за възлагане. При проведено разпределение на 11.12.2018 г. съдебният изпълнител е разпределил за плащане на взискателя И. Ж. сумата 102 361.86 лева.

Въззивният съд е приел , че определението за издаване на изпълнителен лист въз основа на записа на заповед, чиято недействителност според твърденията във въззивната жалба не е била съобразена от първоинстанционния съд, е било отменено и изпълнителният лист е бил обезсилен. Ето защо съдът е намерил за безпредметно да обсъжда записа на заповед, тъй като проведеното изпълнително производство е образувано въз основа на влязло в сила осъдително решение, преминало през инстанционен и извънинстанционен контрол, а не на извънсъдебно изпълнително основание.

Въззивният съд е посочил, че основанията, на които ищцата претендира права, не я легитимират за собственик предвид законосъобразно проведена процедура по публична продан, купувач по която е И. Ж. за спорните 1/2 ид. ч. от двата имота. Съдът е посочил, че валидно извършената публична продан може да бъде оспорена само на основание на предвидените в чл. 384, ал. 3 ГПК /отм./, съответно чл. 496, ал. 3 ГПК, ако постановлението е влязло в сила. В настоящия случай основанията по чл. 496, ал. 3 ГПК не се твърдят и не се установяват. Вярно е, че според ТР № 4/2017 от 11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС в рамките на спор за собственост /по арг. на чл. 483 ГПК/ длъжникът-собственик може да оспорва законосъобразността на публичната продан, поддържайки, че постановлението за възлагане, макар и необжалвано и влязло в сила, няма вещнопрехвърлителен ефект и купувачът от публичната продан не може да придобие правото на собственост, защото собственикът на имота е нямал качеството на длъжник по проведеното принудително изпълнение. Прехвърлянето, извършено от съдебния изпълнител в полза на привидния кредитор, е лишено от правно основание, вследствие на което е недействително. По настоящото дело обаче не се доказва твърдението на ищцата, че И. Ж. е привиден кредитор. Съдебното решение, което я е признало за кредитор, е влязло в сила, а молбата за отмяната му е оставена без уважение. Многократните опити на ищцата, осъдена като длъжник, да опровергае това свое качество и да разкрие истината чрез предявяването на различни искове срещу различни лица, не могат да доведат до основателност на ревандикационните искове.

С н. а. № ........./2014 г. ищцата се е разпоредила с част от имотите си, като е дарила своите идеални части от гараж № 7 и апартамент № 6, находящи се на [улица], на сина си Й. М., но това действие тя е извършила след налагане на обезпечителните възбрани в полза на взискателя И. Ж., поради което същото се явява непротивопоставимо на взискателя с оглед нормата на чл. 452, ал. 1 и 2 ГПК. Д. във въззивната жалба относно „фалшиво и скрито обезпечение от 2007/2009 г.“ е приет за необоснован, тъй като самата ищца е представила в настоящото производство обезпечителните заповеди, издадени в исковия процес. В. като обезпечителна мярка има за цел да осигури възможност за последващо провеждане на принудително изпълнение върху конкретен недвижим имот при успешна искова защита. Тя цели да запази недвижимите имоти на длъжника в неговия патримониум и да осигури ефективната реализация на установеното със сила на присъдено нещо имуществено право на кредитора /взискател/ чрез установената от законодателя с разпоредбата на чл. 453 ГПК непротивопоставимост на последвало наложената възбрана разпореждане или учредяване на вещни права, извършени от собственика на имота. Изпълнителното производство по описа на ЧСИ А. П. законосъобразно и логично се основава на възбраните, наложени въз основа на обезпечителните заповеди, издадени в рамките на исковото производство между страните. За неоснователен въззивният съд е приел и довода, че собственикът на другата 1/2 ид. ч. от имотите не е уведомен за публичната продан, по съображения, че ищцата не може да се позовава на нарушение на чужди права.

По тези съображения исковете по чл. 108 ЗС са приети за неоснователни.

Въззивният съд е посочил, че една от предпоставките за уважаване на иск по чл. 59 ЗС /неправилно посочено вместо ЗЗД/ е липсата на основание за имущественото разместване - обедняване на ищеца и обогатяване на ответника. По настоящото дело е налице такова основание - влязлото в сила осъдително решение, законосъобразно проведеният изпълнителен процес, в рамките на който е извършено разпределение, в резултат на което И. Ж. е получила претендираната сума. По тези съображения съдът е приел, че искът по чл. 59 ЗЗД е неоснователен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката на първо място излага довод за нищожност и недопустимост на решенията, постановени по исковете на И. Ж., поради нередовност на исковата молба и липсата на валиден документ, от който се черпи претендираното право. Доколкото обаче доводът касае влезли в сила решения, а не предмета на настоящото производство по чл. 288 ГПК - обжалваното невлязло в сила въззивно решение, то същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во и 2-ро ГПК.

2. Жалбоподателката се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и сочи противоречие с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС по въпроса за съдържанието на мотивите на въззивния съд, както и с решение № 35/14.04.2020 г. по т. д. № 574/2019 г. на ВКС, I-во т. о., и с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса за приложението на чл. 235, ал. 2, 3 и 4 и чл. 236, ал. 2 ГПК.

С решение № 35/14.04.2020 г. по т. д. № 574/2019 г. на ВКС, I-во т. о., е даден отговор на правния въпрос: в производството по установителен иск по реда на чл. 422 ГПК и при липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, длъжен ли е решаващият съд да разгледа и се произнесе по изрично заявените от ответника - длъжник възражения, свързани с невъзникване на вземането, предмет на иска, респ. с погасяване на същото, т. е. относно съществуването или несъществуването на вземането. Такъв правен въпрос не е предмет на спора между страните по настоящото дело, макар в основата на правоотношенията им да стои запис на заповед от 27.02.2007 г., с който ищцата като издател безусловно се е задължила да заплати на поемателя И. Г. Ж. сумата 130 000 лева - породеният от него спор е разрешен с влязло в сила решение. Що се отнася до останалата част от тълкувателните мотиви на цитираното решение, в която е посочено, че за да даде защита и санкция на спорните права, въззивният съд като инстанция по същество на спора е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на основание чл. 235 и 236 ГПК, не се установява мотивите към обжалваното решение да противоречат на тази съдебна практика, както и на тълкувателните актове, на които жалбоподателката се позовава. Това е така, защото въззивният съд е обсъдил всички относими към материалноправния спор твърдения, факти, доводи и възражения на страните, въз основа на които е обосновал правните си изводи за наличие на всички елементи от фактическия състав на исковете по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД.

3. Като противоречие с ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС се сочи липсата на диспозитив в обжалваното решение според указаното в т. 2А на тълкувателния акт.

С посочения тълкувателен акт е прието, че ако съдът уважи и двете искания за правна защита, съдържащи се в иска по чл. 108 ЗС, той следва да се произнесе с установителен диспозитив, признаващ правото на собственост на ищеца, и с осъдителен диспозитив, осъждащ ответника да му предаде владението върху спорния имот; ако не бъде установено правото на собственост на ищеца, съдът следва да отхвърли и двете искания. В съответствие с тази задължителна съдебна практика първоинстанционният съд е отхвърлил исковете за признаване правото на собственост, съответно - правото на ползване, на ищцата, и за осъждане на ответницата да предаде на ищцата владението на процесните имоти, а въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Изложеното дава основание да се приеме, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

4. Жалбоподателката се позовава на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и сочи, че при решаване на спора въззивният съд не е приложил нито една императивна материална норма /чл. 7 ГПК/; във връзка с доклада по делото е пропуснал да даде указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на доказателства, чието представяне е допустимо пред въззивната инстанция на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, и не е допуснал събиране на доказателства за пълно изясняване на действителните фактически отношения между страните.

Данните по делото сочат, че въззивната жалба не съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, който според изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е непълен и неточен, поради което за въззивния съд не е възникнало задължение за даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, съгласно разясненията в т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивната жалба, подадена от ищцата, която е подкрепена със становище от Й. М. - трето лице-помагач на страната на ищцата, съдържа искане съдът да задължи ответницата да се яви в съдебно заседание и да заяви от кой документ черпи правото си на придобиване на процесните съсобствености, както и да даде разяснения относно вписването на постановленията за възлагане, като твърди, че тези искания са във връзка с неразгледаните от първоинстанциония съд искове; представени са и документи с искане за приемането им като доказателства. С разпореждане № 2230/21.07.2021 г., постановено по реда на чл. 267, ал. 1 ГПК, въззивният съд е дал указания да се уточни каква е връзката на приложените документи с делото и защо се иска приемането им едва от въззивната инстанция, както и защо се правят искания във връзка с исковете, по отношение на които исковата молба е върната. Като е взел предвид подадените в изпълнение на указанията молби, с определение № 2431/23.09.2021 г. въззивният съд е оставил без уважение исканията. Изложил е съображения, че първият от представените документи е самият първоинстанционен съдебен акт, който не представлява писмено доказателство по смисъла на чл. 178 и сл. ГПК, а всички останали документи не са нововъзникнали или новооткрити и по отношение на тях е налице забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК. Освен това не е обосновано защо се иска приемането им едва от въззивната инстанция. По отношение на другото искането въззивният съд е посочил, че въпросите, за чиито отговори ищцата иска да бъде разпоредено лично явяване на ответницата, са във връзка с исковете, за които производството е прекратено с влязло в сила разпореждане; освен това естеството на въпросите е такова, че отговорът на нито един от тях не може да бъде отрицателен или положителен; въпросите се отнасят до действия, към които конституираната през 2020 г. правоприемница на първоначалната ответница няма отношение, а постановленията за възлагане, във връзка с чието вписване се иска даване на разяснения от ответницата, са представени по делото и страните са изразили становище по тях, така че исканите отговори не биха допринесли за изясняване предмета на спора.

Изложеното дава основание да се приеме, че извършените от въззивния съд процесуални действия не са в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, за да е налице основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, нито е нарушена нормата на чл. 7 ГПК, уреждаща служебното начало в гражданския процес, според което съдът служебно извършва необходимите процесуални действия по движението и приключването на делото и следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните; той съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна /ал. 1/.

5. Противоречие с т. 1 на ТР № 4/2017 от 11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС се поддържа поради необсъждането на обстоятелството за изначална недължимост и липса на възникнало валидно изпълняемо право при преценката за законосъобразността на изпълнението по реда на чл. 358 ГПК.

Разпоредбата на чл. 358 ГПК, която предвижда, че когато владението е отнето по нареждане или със съдействие на съдебен изпълнител или друг държавен орган, съдът проверява законосъобразността на нареждането, съответно на извършените действия, независимо дали подлежат на обжалване и дали са обжалвани, се намира в Глава тридесета на ГПК, уреждаща защита и възстановяване на нарушено владение - чл. 75 и 76 ЗС. Доколкото настоящото производство няма за предмет искове като посочените, разпоредбата е неприложима при преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД.

С т. 1 на ТР № 4/2017 от 11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че привидният кредитор-взискател по изпълнението няма изпълняемо право и в рамките на спор за собственост /по арг. на чл. 483 ГПК/ длъжникът-собственик може да оспорва законосъобразността на публичната продан, поддържайки, че постановлението за възлагане, макар и необжалвано и влязло в сила, няма вещнопрехвърлителен ефект, и купувачът от публичната продан не може да придобие правото на собственост, защото собственикът на имота е нямал качеството на длъжник по проведеното принудително изпълнение. Прехвърлянето, извършено от съдебния изпълнител в полза на привидния кредитор, е лишено от правно основание, вследствие на което е недействително /арг. чл. 55 ЗЗД/. Привидният взискател дължи връщане на полученото без основание. Липсата на правно основание води до неправомерност на създаденото икономическо състояние и задължение за възстановяване на предишното положение.

Въззивното решение не противоречи на тази задължителна съдебна практика, поради което и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Наличието на изпълняемо право, което е предпоставка за съществуването на правото на взискателя на принудително изпълнение, в разглеждания случай е установено с влязло в сила осъдително съдебно решение, поради което не е налице фигурата на привиден кредитор, както е приел и въззивният съд. Носителят на съдебно признатото парично вземане, който е и купувач от публичната продан, не дължи връщане на полученото, тъй като то е получено при наличието на правно основание.

6. Поддържа се, че разпоредбите на чл. 452 и 453 ГПК са неприложими, но въззивният съд неправилно тълкува фактическата обстановка, при която са постановени и вписани възрбаните, довело до неправомерно отнемане на имуществото. В тази връзка жалбоподателката се позовава на решение № 41/05.03.2015 г. по гр. д. № 5464/2014 г. на ВКС, I-во г. о.

С това решение е прието, че вписването на искови молби за нищожност или унищожаване на актове, подлежащи на вписване, има само оповестително действие, а нормата на чл. 453, т. 2 ГПК, според която на взискателя и присъединилите се кредитори не могат да се противопоставят решенията по исковите молби, подлежащи на вписване, които не са били вписани преди възбраната, не е приложима в хипотеза, при която вписването има оповестително действие. Тази съдебна практика е неприложима към разглеждания по настоящото дело случай, който се урежда от друга правна норма - чл. 453, т. 1 ГПК, според която на взискателя и на присъединилите се кредитори не могат да се противопоставят прехвърлянето и учредяването на вещни права, които не са били вписани преди възбраната. Д. за неправилно установена фактическа обстановка не е основание за допускане на касационно обжалване, предвид разясненията в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според които материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд. Освен това вземането, подлежащо на принудително събиране, е установено с влязло в сила съдебно решение, а възбраната, наложена като обезпечителна мярка по предявения от И. Ж. срещу А. М. иск за парично вземане, не е изгубила правното си действие поради факта, че първоначално постановеното първоинстанционно решение е било обезсилено от въззивния съд и делото - върнато за ново разглеждане за произнасяне по предявения иск, нито в настоящото производство може да бъде съобразяван доводът на жалбоподателката, че възбраната е наложена по нередовна искова молба.

7. При основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 2 и 3 ГПК е поставен въпросът: при наличие на безспорно противоречие между обжалваемото въззивно решение, по което въззивният съд сочи запис на заповед като редовен документ, удостоверяващ вземане, и спорът е разрешен в условията на наличие на предходен влязъл в сила съдебен акт от 14.08.2007 г. на Софийския градски съд, съгласно който записът на заповед е признат за нередовен поради липса на падеж и подлежи на предявяване, но не е предявен, правилна ли е преценката на въззивния съд за наличие на валидно възникнало притезателно право в полза на ответницата или същата не разполага с такова и следва да върне придобитото от публичните сделки.

Действително, в определението от 14.08.2007 г. по ч. гр. д. № 3134/2007 г. съдът е приел, че записът на заповед от 27.02.2007 г. следва да бъде квалифициран като издаден на предявяване, а предявяването е задължителна предпоставка за редовността на записа като надлежно извънсъдебно изпълнително основание. Изпълнителното производство обаче е образувано и проведено не въз основа на извънсъдебно изпълнително основание, а на влязло в сила осъдително решение по иск с правно основание чл. 79 ЗЗД вр. с чл. 534-538 ТЗ, поради което, като поставен в несъответствие с данните по делото, въпросът не е обуславящ изхода на спора и по него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

8. При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като разрешен в противоречие с решение № 5/03.02.2022 г. по гр. д. № 1984/2021 г. на ВКС, I-во г. о., и определение № 33/21.04.2020 г. по гр. д. № 4773/2019 г. на ВКС, I-во г. о., по което е постановено ТР № 3/2020 г. от 05.01.2022 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС, е поставен въпросът: следва ли въззивната инстанция да се произнесе по всички доказателства относно активната материалноправна легитимация на ищец по предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС. Твърди се, че ответницата е излязла извън правомощията си да владее или държи процесната съсобственост без основание, което налага осъдителен диспозитив за връщане на отнетото, за да не се стигне до неоснователно обогатяване; че въззивният съд е пропуснал да обсъди и прецени наличието на материалноправните предпоставки за уважаване на иска в противоречие с решение № 551/13.09.2010 г. по гр. д. № 669/2009 г., и решение № 9/23.01.2012 г. по гр. д. № 251/2011 г., двете на ВКС, I-во г. о.

Позоваването на ТР № 3/05.01.2022 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС, според което при иск по чл. 108 ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за идеална част от съсобствен недвижим имот, съдът може да уважи искането за предаване владението върху претендираната идеална част, когато ответникът е установил фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му и с това е нарушил владението на ищеца, не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като предявените искове не са отхвърлени поради материалноправното качество на ответницата на съсобственик - решаващият мотив е, че ищцата не притежава качеството на съсобственик, съответно на ползвател върху имотите, 1/2 ид. ч. от собствеността върху които е придобита на публична продан от ответницата. Видно от мотивите към обжалваното решение, исковете са отхвърлени по съображения, че ищцата не е носител на претендираното право /липса на активна материалноправна легитимация/, при което положение въззивният съд не е дължал да се произнесе по останалите елементи, включени във фактическия състав на ревандикационните претениции - осъществяване на фактическа власт от ответницата върху спорните вещи и липса на правно основание за това. Ето защо не се разкрива противоречие и с останалата цитирана от жалбоподателката съдебна практика като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

9. Поддържа се неизпълнение на задълженията на съда по чл. 12 и 235, ал. 2 и 3 ГПК, поради което жалбоподателката е ощетена неправомерно от достъп до справедлив и обективен процес в противоречие с чл. 117 и 121 от Конституцията на РБ, което е основание за допускане на касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 2 и 3 ГПК. Позоваването е на решение № 609/15.01.2009 г. по т. д. № 323/2008 г. на ВКС, I-во т. о.

В това решение съставът на ВКС не се е произнесъл по приложението на чл. 12 и 235, ал. 2 и 3 ГПК, а е разгледал други въпроси /от какъв порок страда въззивното решение, когато с него съдът не се е произнесъл по част от направените възражения за прихващане, и могат ли да се правят последователни възражения за прихващане под условие, че насрещното вземане не е вече погасено в резултат на предходното възражение за прихващане/, поради което позоваването на него не може да послужи при преценката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК само е споменато, без да е мотивирано, а и не се констатира обжалваното решение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК не урежда основание за допускане на касационно обжалване, а предвижда кои въззивни решения не подлежат на касационно обжалване.

10. Във връзка с иска за парично вземане, което недопустимо било квалифицирано по чл. 59 ЗС, жалбоподателката се позовава на противоречие с решение № 32/11.07.2017 г. по гр. д. № 60028/2016 г. на ВКС, II-ро г. о. Сочи, че нито един от съдебните документи, издадени в полза на ответницата извън позволеното, не може да послужи за провеждане на законосъобразно изпълнение, но въззивният съд е обосновал друг извод, приемайки, че изпълнението е законосъобразно, в противоречие с истината и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, без да е посочена такава; че продажбата на 1/2 ид. ч. от апартамент № 21 е в нарушение на императивни правни норми /чл. 444, т. 7 ГПК/, тъй като имотът е единствен, нарушен е редът по чл. 490 ГПК вр. чл. 182 ЗЗД, което води до недействителност и нищожност на публичната сделка, но въззивният съд не е обсъдил тези факти.

Видно от мотивите към обжалваното решение, искът за парично вземане е квалифициран като такъв по чл. 59 ЗЗД в съответствие с твърденията в обстоятелствената част на исковата молба и заявения петитум и са изложени съображения по елементите от фактическия състав на претендираното неоснователно обогатяване. Поради това неправилното посочване в една част от мотивите на разпоредбата на чл. 59 ЗС, вместо на чл. 59 ЗЗД, не води до недопустимост на въззивното решение като основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за допускане на касационно обжалване.

Решение № 32/11.07.2017 г. по гр. д. № 60028/2016 г. на ВКС, II-ро г. о., не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като разглежда правен проблем, различен от този по настоящото дело, а именно иск за обезщетяване на вреди от забавено изпълнение на осъдително решение по чл. 108 ЗС, съставляващи паричния еквивалент на ползата, от която ищецът като собственик е лишен от правото си на такъв, за времето на спиране на изпълнителния процес.

Що се отнася до твърденията за незаконосъобразно образуване и водене на изпълнителното дело и на процедурата по осъществяване на публичната продан, следва да се има предвид, че в специфичната хипотеза на спор за собственост на недвижим имот, придобит чрез посочения придобивен способ, приложима е практиката по решение № 153/12.07.2013 г. по гр. д. № 1317/2013 г. на ВКС, II-ро г. о., според което в рамките на спор за собственост съдът не може да се произнася по действителността на влязло в сила постановление за възлагане на недвижим имот и да прави преценка за допуснати нарушения на закона при извършването на публичната продан; транслативно-вещният ефект на влязлото в сила и неоспорено по исков ред постановление за възлагане може да бъде отречен, ако се установи, че длъжникът не е бил собственик на имота. Съответствието на въззивното решение със съдебната практика изключва възможността за допускане на касационно обжалване.

11. По-нататък в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивният съд е проявил липса на компетентност и е изключил от обсъждане частния документ от 27.02.2007 г. - запис на заповед, като се прави преглед на развитието на процесуалното правоотношение по гр. д. № 12957/2009 г. на Софийския градски съд. Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 208/28.11.2013 г. по т. д. № 787/2012 г. на ВКС, I-во т. о., относно редовността на исковата молба. Посочват се елементите, които следва да съдържат една менителница или запис на заповед, и в тази връзка се прави позоваване на решение от 07.03.2013 г. по гр. д. № 31054/2012 г. на Софийския районен съд, 76-ти състав, решение от 26.11.2012 г. по т. д. № 578/2011 г. на Софийския градски съд, и решение № 133/05.07.2013 г. по т. д. № 104/2011 г. на ВКС, II-ро т. о.

Решение № 208/28.11.2013 г. по т. д. № 787/2012 г. на ВКС, I-во т. о., е израз на трайната съдебна практика на ВКС, включително и задължителната - т. 4 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, според която съдът може при всяко положение на делото да констатира нередовността на исковата молба и да дава указания на ищеца за нейното отстраняване; това задължение се отнася и за въззивния съд; при противоречие между изложените в исковата молба обстоятелства и заявеното искане, съдът е длъжен да я остави без движение, като укаже на ищеца да отстрани съществуващия порок; ако порокът не бъде отстранен, първоинстанционното решение се обезсилва и производството по делото прекратява.

От записаното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК става ясно, че жалбоподателката твърди да е налице нередовност на исковата молба, по която е постановено влязлото в сила осъдително решение. Същото обаче не е предмет на настоящото производство, поради което и не може да се обсъжда налице ли е основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за допускане на касационно обжалване на невлязлото в сила въззивно решение.

В решение № 133/05.07.2013 г. по т. д. № 104/2011 г. на ВКС, II-ро т. о., е разрешен въпросът: дали записът на заповед, в който не е посочен падеж, е валиден, и дали, за да е успешно провеждането на иска, основан на чл. 534, ал. 1 ТЗ, е необходимо всякога да се установява наличие на каузално правоотношение между издателя на менителничния ефект и неговия приносител и настъпило фактическо разместване на имуществени блага от ищеца към ответника, или е достатъчно да бъде установен фактът на неплащане по записа на заповед и загубени по него права. По настоящото дело такъв въпрос не е поставян и не е разрешаван, а е зачетено влязлото в сила решение, в което е разгледан иск с правно основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 534-538 ТЗ, послужило като основание за издаване на изпълнителен лист и провеждане на изпълнително производство, приключило с възлагателни постановления в полза на ответницата. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Що се отнася до решенията на състави на Софийския районен съд и Софийския градски съд, съдебни актове на такива нъдилища не са сред посочените в чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 ГПК, които могат да послужат при преценката за допускане на касационно обжалване.

12. Поставен е въпросът: как е възникнало и доколко е действително притезателното /придобивно/ право за ответницата, след като няма валиден официален документ, доказващ това право, и доколко е валидно настъпването на изискуемост без предявяване на запис на заповед, т. е. липсват валидно възникнали правоотношения между кредитор - длъжник по изп. д. № 711/2015 г., ищец - ответник по нередовната искова молба по гр. д. № 12957/2009 г., издател - поемател по нередовен от външна страна запис на заповед. Позоваването е на решение № 35/14.04.2020 г. по т. д. № 574/2019 г. на ВКС, I-во т. о., решение № 162/12.12.2019 г. по т. д. № 651/2018 г. на ВКС, II-ро т. о., и решение № 113/12.07.2017 г. по т. д. № 640/2016 г. на ВКС, I-во т. о.

Решение № 35/14.04.2020 г. по т. д. № 574/2019 г. на ВКС, I-во т. о., е обсъдено при отговора на втория поставен от жалбоподателката въпрос, при което не е намерено основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С решение № 162/12.12.2019 г. по т. д. № 651/2018 г. на ВКС, II-ро т. о., е разрешен правният въпрос за необходимостта от предявяване за плащане на запис на заповед, съдържащ падеж, поставен в зависимост от предявяването му, за настъпване изискуемост на вземането по отношение на авалистите. Такъв въпрос не е част от предмета на спора по настоящото дело и не е разглеждан и разрешаван с обжалваното решение, поради което касационно обжалване по настоящото дело не може да бъде допуснато. Същият извод е относим и към решение № 113/12.07.2017 г. по т. д. № 640/2016 г. на ВКС, I-во т. о., в което е даден отговор на правния въпрос: необходимо ли е запис на заповед с падеж на предявяване в срок до 61 месеца от издаването, да бъде предявен на авалиста, за да стане вземането по него изискуемо.

13. На последно място жалбоподателката твърди, че поради противоречие между обстоятелствената част и диспозитива на обжалваното решение е налице порок във волеизявлението на въззивния съд, тъй като в диспозитива е записано, че третото лице Й. М. е помагач на ответницата, а не на ищцата, каквото е действителното правно положение, като посоченото обстоятелство предполага евентуална пристрастност от страна на въззивния съд и е основание за допускане на касационен контрол.

Записът в диспозитива на обжалваното решение, че същото е постановено при участието на Й. М. М. като трето лице - помагач на ответницата, в противовес на записаното в мотивите към решението, че същият е помагач на ищцата, не обосновава основание за допускане на касационно обжалване, доколкото невярно отразяване в диспозитива на действително формираната в мотивите правораздавателна воля на съда е поправимо по реда на чл. 247 ГПК.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация М. Ж. следва да се присъдят разноските по водене на делото в касационната инстанция в размер на 360 лева според договора за правна защита и съдействие серия А, № 887516 /№ 151/ от 07.04.2022 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 90/21.01.2022 г. по в. гр. д. № 1845/2021 г. на Софийския апелативен съд.

ОСЪЖДА А. Б. М. от [населено място], [улица], ет. 2, ап. 6, да заплати на М. С. Ж. с посочен по делото адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] и адрес за призоваване: [населено място], [улица], вх. Г, ет. 3, ап. 10, разноските по водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 360 /триста и шестдесет лв./ лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: