Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на трети юни две хиляди двадесет и пета година в състав: Председател: Б. Ц. Членове: СВИЛЕНА П. К. при секретар Ж. М. и с участието на прокурора Н. Н. изслуша докладваното от съдията Т. К. по административно дело № 5001/2025 г.

Производството е по реда на мр. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на Главния счетоводител на "Л. С. ЕАД, приподписана от упълномощен представител – Т. И., Ръководител на Направление „Правно“, служител с юридическо образование, против Решение № 8669 от 13.03.2025 г., постановено по адм. дело № 958/2024 г. по описа на Административен съд – София град (АССГ), с което е отменен Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 32 от 21.12.2023 г., издаден от Главен счетоводител на „Л. С. ЕАД, потвърден с Решение № 3-2 от 11.01.2024 г. на Изпълнителния директор на „Л. С. ЕАД, и преписката е върната на органа, определен да установява публични държавни вземания за летищни такси за използване на „Л. С. за ново произнасяне, при спазване на указанията в настоящото решение по тълкуване и прилагане на закона, и е осъдено „Л. С. ЕАД за разноски.

Касаторът твърди, че съдебното решение е неправилно и необосновано, поради нарушение на материалноправните и процесуалноправните норми. Твърди се, че решението на първата съдебна инстанция е постановено при липсата на пълноценно, всестранно и подкрепящо се от фактическа страна, позоваване на събраните по делото доказателства, без да са обсъдени възраженията на издателя на административния акт, в частност това за изтекла погасителна давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК по отношение на вземането на „Б. Е. АД в размер на 5 020 878,87 лева, с което се претендира прихващане, както и фактът, че недопустимо се претендира прихващане на едни и същи суми в рамките на няколко производства. Настоява, че естеството на правоотношението между лицензирания по съответния ред авиационен превозвач „Б. Е. АД и летищния оператор „Л. С. ЕАД относно ползването на Л. С. води до задължение за заплащане на летищни такси за предоставените услуги, определени в чл. 120 от Закона за гражданското въздухоплаване (ЗГВ), от страна на длъжника са заплатени главниците, съгласно редовно издадени фактури, поради което и при безспорно установеното им несвоевременно разчитане, се следва заплащате и на лихви за забава в посочения в акта размер. Поддържа се неправилност на извода за приложимост на нормата на чл. 111, б. „в“ от ЗДД, доколкото процесните лихви съставляват публично държавно вземане, за което приложени следва да намери давността, регламентирана в чл. 171, ал. 1 от ДОПК, която не е изтекла към датата на образувани на административното производство и тази на издаване на оспорения АУПДВ. Не на последно място настоява и че неправилен е изводът на първостепенния съд, че АУПДВ не е мотивиран по отношение на таксите, които „Б. Е. АД дължи за процесната 2018 г., като не е съобразено, че същите са определени в размерите, регламентирани при спазване приложимите разпоредби на ЗГВ и Директива № 2009/12/ЕО на Е. П. и на Съвета от 11 март 2009 г., като настоява за неприложимост на чл. 1, ал. 2 от Наредбата за таксите за използване на летищата за обществено ползване и за аеронавигационно обслужване на Р. Б. в конкретиката на казуса. Като цяло настоява, че в случая АУПДВ касае единствено и само лихви за забава и не счита, че предмет на правния спор са главниците по основание и размер. Подробни съображения в тези насоки са развити в касационната жалба, съобразно които се настоява за отмяна на решението на Административен съд – София град и постановяване на друго по съществото на спора, с което да бъде отхвърлена жалбата на „Б. Е. АД. Излага оплаквания и за размера на присъденото в полза на оспорващия юрисконсултско възнаграждение. Оплакванията се поддържат и в проведеното открито съдебно заседание от процесуалните му представители – Т. И., ръководител на Направление „Правно“, и юрк. Б., които възразяват и срещу размера на претендираното от ответната страна юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция по съображения, черпени от разрешението дадено с Решение от 25.01.2024 г., постановено по дело С-438/2022 г. на СЕС.

Ответникът – "Б. Е. АД, чрез процесуалния си представител гл. юрк. Я., в писмен отговор и в проведеното открито съдебно заседание оспорва касационната жалба и твърди, че постановеното решение следва да бъде оставено в сила. Заявява и претенция за присъждане на разноски за касационната инстанция под формата на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховната касационна прокуратура на Р. Б. дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и частната жалба и предявените отменителни основания, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което се дължи разглеждането й по същество.

Предмет на оспорване пред състава на АССГ е законосъобразността на Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 32 от 21.12.2023 г. на главния счетоводител на "Л. С. ЕАД, в качеството му на орган, определен със Заповед № З-23/01.04.2023 г. на И. Д. на „Л. С. ЕАД на основание чл. 166, ал. 2 от ДОПК, да издава актове за установяване на публични държавни вземания за летищни такси за използване на Л. С. потвърден в хода на административното му обжалване с Решение № 3-2 от 11.01.2024 г. на И. Д. на „Л. С. ЕАД, с който спрямо „Б. Е. АД е установено публично държавно вземане на основание и по редена чл. 166, ал. 2 от ДОПК във вр. с чл. 162, ал. 2, т. 3 и т. 9 от ДОПК във вр. с чл. 120, ал. 5, т. 3 и т. 4 от ЗГВ и във вр. с чл. 7, ал. 1 от Наредба за таксите за използване на летищата за обществено ползване и за аеронавигационно обслужване в Р. Б. (наричана по-дуло само Наредбата, бел. моя) в размер на 1 221 031,51 лева, съставляващо задължение за лихви за забава по просрочено платени фактури за летищни такси, издадени за периода 01.01.2018 г. – 31.12.2018 г.

С оспорения съдебен акт съставът на АССГ е отменил по жалба на "Б. Е. АД така издадения и потвърден по административен ред АУПДВ и е изпратил преписката на компетентния за това орган на "Л. С. ЕАД за ново произнасяне съобразно мотивите на решението.

За да постанови този правен резултат първоинстанционният съд е описал фактическата обстановка по издаването на оспорения акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/, както и събраните по делото доказателства, вкл. и приетото заключени по допуснатата ССчЕ.

Въз основа на съвкупен анализ на посочения доказателствен материал е извел изводите си, че актът е издаден от компетентен орган по смисъла на чл. 120, ал. 5, т. 4 от ЗГВ, в предвидената за това форма, но без да е надлежно мотивиран по правилото на чл. 59 от АПК и при допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, довели като краен резултат и до постановяването му при в нарушение на материалния закон.

За да постанови този правен резултат съставът на АССГ е приел, че с подаденото възражение от страна на жалбоподателя са изложени доводи за неправилно определени главници, поради от една страна незачитане на силата на пресъдено нещо и в противоречие със задължителните указания, дадени с влезлите в сила Решение № 6627 от 02.06.2021 г., постановено по адм. дело № 3208/2021 г. по описа на ВАС, и Решение № 3045 от 28.02.2019 г., постановено по адм. дело № 8944/2018 г. по описа на ВАС, а от друга – без е надлежно мотивира относно възприетите размери на дължимите такси, оспорени по основание и размер от „Б. Е. АД на самостоятелно основание, което пряко рефлектира и върху размерите на дължимите акцесорни задължения. Най-сетне като основателно е възприето и възражението на „Б. Е. АД за изтекла погасителна давност по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗДД.

Изложеното в неговата съвкупност е мотивирало съставът на АССГ да приеме, че размерът на лихвите в издадения АУПДВ е неправилно определен, тъй като неправилно е определен размерът на главниците, отделно от това – акцесорното задължени е погасено и по давност.

Поради изложеното съдът и при съобразяване и експертните изводи на вещото лице по допуснатата ССчЕ съставът на АССГ е приел, че задължение на издателя на акта е да направи съответни преизчисления, след като с влезли в сила решения е признато за установено, че сумата от 620 240 лева не е дължима, а сумата от 5 020 878,87 лева подлежи на прихващане като недължимо платена, и едва тогава да определи лихвите за забава, и тъй като това не може да бъде направено от съда, съответно от вещото лице, оспореният акт следва да бъде отменен и преписката върната на административния орган за ново произнасяне.

Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на Административен съд – София град, като валидно и допустимо.

По обосноваността и съответствието с материалния закон на съдебния акт, които следва да бъдат разгледани общо, касационната инстанция констатира следното:

В обжалваното решение в съответствие със събраните по делото доказателства съдът е установил правилно фактическата обстановка.

По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното:

Принципно по делото няма спор за фактите, те са правилно установени от състава на АССГ, поради което и касационната инстанция препраща към мотивите му в тази им част на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК.

Безспорно е, че "Л. С. ЕАД се явява летищният оператор на летището с най-голям брой пътнически превози на територията на Р. Б. по смисъла на чл. 120, ал. 5, т. 4 от ЗГВ, поради което е компетентен да събира летищните такси определени в чл. 120 от същия закон чрез органа, натоварен по реда на чл. 166, ал. 2 от ДОПК за това, а ответното по касация дружество "Б. Е. АД, в качеството си на превозвач дължи, заплащането на такива такси във връзка с получените услуги, в предвидените за това срокове.

Макар и с оспорения АУПДВ да са определени единствено задължения за лихви за забава във връзка с принципно дължими такси по смисъла на чл. 120 от ЗГВ (последните публични държавни вземания в хипотезата на чл. 162, ал. 2 т. 3 от ДОПК), които лихви също се явяват публично държавно вземане по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 9 ДОПК, както правилно е приел и съставът на АССГ при съобразяване възраженията, изтъкнати от „Б. Е. ЕД, всъщност противоположните становища на страните в процеса се свеждат до това – какъв е размерът на принципно дължимите от „Б. Е. АД съответни такси измежду посочените в чл. 120 от ЗГВ за периода 01.01.2018 г. - 31.12.2018 г., към кой момент и в какъв размер същите следва да се считат за погасени (било то чрез плащане, било то чрез прихващане – виж чл. 168, т. 1 и т. 2 от ДОПК), съответно – дължат ли се лихви за забава, за какъв период и в какъв размер. Най-сетне стои и въпросът за основателността на своевременно заявеното възражение от длъжника, в лицето на „Б. Е. АД, за изтекла погасителна давност в хипотезата на чл. 111, б.“в“ от ЗЗД.

В тази връзка обоснован и съответен на събрания доказателствен материал е изводът на състава на АССГ, че оспореният АУПВД не отговаря на изискванията на чл. 59 от АПК – не е мотивиран в аспекта на сторените възражения относно размерите на дължимите такси по чл. 120 от ЗГВ за периода 01.01.2018 г. – 31.12.2018 г.

Задължението за заплащане на лихви за забава, в битието му на акцесорно такова, всякога следва съдбата и е поставено в пряка зависимост от дължимостта на главното задължение, неговия конкретен размер, сроковете и начините за погасяването му.

Неоснователно се поддържа в касационната жалба, че съставът на АССГ „не е разгледал всички разпоредби и тяхната взаимовръзка на материалния закон, които регламентират реда и начина за определяне на размер на летищните такси при предприемане на действията по чл. 122е от ЗГВ от летищни оператор, които са уредени в глава Х „Такси“ от ЗГВ“, както и че извън предмета на правния спор са „предходни производства по прихващане и възстановяване, които се извършват в особени производства по реда на Глава ХVI от ДОПК и подлежащи в отделни производства на съдебен контрол“.

Специфичното в случая е, че при очевиден спор относно размера на дължимите за периода 01.01.2018 г. – 31.12.2018 г. летищни такси в обхвата на чл. 120 от ЗГВ между кредитор и длъжник, същите не са били предмет на установяване по реда на чл. 166, ал. 2 от ДОПК, като несъстоятелна е тезата, че те следва да се считат за окончателно установени предвид издадените на основание чл. 5 от Наредбата фактури, респ. кредитни известия, и доброволното погасяване на главниците от „Б. Е. АД, поради което и разрешаването на този въпрос няма място в това производство.

Макар и по силата на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 вр. с ал. 3, т. 4 от Наредбата за летищните такси по чл. 3, ал. 1 именно „Л. С. ЕАД, в качеството си на летищния оператор на летището с най-голям брой пътнически превози на територията на Р. Б. да следва да издава фактури от името на Министерството на транспорта и съобщенията, при всички положения тяхното съдържание от една страна следва да е съобразено със съответните нормативни актове, определящи вкл. и размера на таксите, а от друга – при изразено несъгласие на длъжника по техния размер (а в случая такова е на лице), в качеството им на публични държавни вземания (чл. 163, ал. 2, т. 3 от ДОПК) се следва тяхното установяване по основание и размер по предвидения за това нормативен ред – в случая по реда на чл. 166, ал. 2 от ДОПК, с произтичащите от това гаранции за защита правата на длъжника, което разбира се не е сторено.

Противно на становището на касатора ирелевантен е въпросът дали „Б. Е. АД е внесло доброволно или не сумите по издадените му фактури – това не го лишава от правото му да оспори размерите на тези задължения с произтичащите от това задължение за администрацията, натоварена с правомощията по тяхното установяване.

С чл. 60 от Конституцията на Република България е закрепен принципът, че вкл. и задълженията за такси трябва да са установени със закон. С Решение № 3/9 февруари 1996 г. по к. дело № 2/1996 г. Конституционният съд е приел, че принципът за законоустановеност на данъчните задължения се отнася до всички елементи, определящи размера на данъка - данъчния субект, данъчната основа, данъчна ставка и пр. От изискванията на чл. 60 от Конституцията на Република България следва, че определяне на данъчно задължените лица не може да се извършва по тълкувателен път, а само с изричен законов текст. Това напълно важи и що се касае до таксите, които също са включени в обхвата на чл. 60 от Конституцията на Република България.

Правилно в тази връзка АССГ е съобразил, че размерът на летищните такси за използването на Л. С. произтичащи от Решение № 9599 от 30.10.2017 г. на Изпълнителния директор на "Л. С. ЕАД и Решение № 45-00-39 от 21.03.2018 г. на Главния директор на Главна дирекция "ГВА", във връзка с Решение № 45-00-171/22.12.2017 г. на Главния директор на Главна дирекция "ГВА" (всички описани като правни основания в т. 1. 2 на АУПДВ), не са включени като Приложение към Наредбата, съобразно изискванията на приложимата за казуса редакция на чл. 122, ал. 2 от ЗГВ (до изм. бр. 91 от 02.11.2021 г.). Правилно е акцентирано и че с Решение № 3794 от 05.06.2019 г., постановено по адм. дело № 3891/2018 г. по описа на Административен съд – София-град е отменено Решение № 45-00-39 от 21.03.2018 г. на Главния директор на Главна дирекция "Гражданска въздухоплавателна администрация" (ГВА), с което на основание чл. 122р, ал. 3, т. 2 от ЗГВ се потвърждава временно Решение № 45-00-171/22.12.2017 г., което потвърждава Решение № 3-599/20.10.2017 г. на Изпълнителния директор на "Л. С. ЕАД, последното издадено на основание чл. 122к, ал. 1 от ЗГВ, в частта относно Раздел I, т. 3. 1, касаеща определянето на еднакъв размер "Такса пътници" за "Терминал 1" и "Терминал 2" за периода от 01.01.2018 г. до 31.12.2018 г., който съдебен акт е оставен в сила с Решение № 811 от 21.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9121/2019 г., VII о. В обобщение и съответно на чл. 60, ал. 1 от Конституцията на РБългария нито един от посочените източници не може да съставлява валидно основание за определяне размера на таксите за 2018 г., при неизпълнения в неговата цялост на нормативно установения сложен фактически състав по тяхното определяне, противно на становището на касатора. Промяната в нормативната уредба в сила от 02.11.2021 г. няма отношение към казуса, доколкото не й е придадено обратно действие (в този смисъл например Решение № 3738 от 14.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14700/2018 г., VIII о.).

Това е достатъчно основание да се възприеме изводът на състава на АССГ за незаконосъобразност на оспорения АУПДВ – при неустановеност на размерите на главниците на публичните държавни вземания, във връзка с чието твърдяно несвоевременно разчитане с бюджета се търси заплащане лихви за забава, няма как последните да бъдат определени по своя размер, още по-малко той е този посочен в акта на Главния счетоводител на „Л. С. ЕАД.

На следващо място напълно се споделят и изводите от фактическа и правна страна, сторени от състава на АССГ, въз основана на влезлите в Решение № 7333 от 16.12.2020 г., постановено по адм. дело № 9250/2019 г. по описа на Административен съд – София-град, оставено в сила с Решение № 6627 от 02.06.2021 г., постановено по адм. дело № 3208/2021 г. по описа на ВАС, и Решение № 3537 от 28.05.2018 г. постановено по адм. дело № 10780/2017 г. по описа на Административен съд – София град, оставено в сила с Решение № 3045 от 28.02.2019 г., постановено по адм. дело № 8944/2018 г. по описа на ВАС, в релевантната му част, с която е отменен отказа на Главна дирекция "Гражданска Въздухоплавателна Администрация", обективиран в писмо № 40-01-538/13.09.2017 г., и е призната за недължима като неразходоориентирана сумата от 620 240 лева, представляваща част от фактурираните на "България Ер" АД летищни такси общо в размер на 21 419 000 лева за периода от 01.01.2016 г. до 31.12.2016 г.

Спорт в тази му част, аналогично на този и по други дела между същите страни, отново се свързва с отказа на касатора да зачете правните последици на влезлите в сила съдебни актове, противопоставяйки за пореден път възражения за изтекла погасителна давност по чл. 171, ал.2 от ДОПК и настоявайки, че приложение намира нормата на чл. 174 от ДОПК.

Както изрично е възприето при разрешаването на аналогичен спор между „Б. Е. АД и „Л. С. ЕАД с Решение № 13032/03.12.2024 г., постановено по адм. дело № 6106/2024 г. по описа на ВАС, Решение № 3537 от 28.05.2018 г. постановено по адм. дело № 10780/2017 г. по описа на Административен съд – София град, в частта му, с която е отменил отказа на Главна дирекция "Гражданска Въздухоплавателна Администрация", обективиран в писмо № 40-01-538/13.09.2017 г., и е призната за недължима като неразходоориентирана сумата от 620 240 лева, представляваща част от фактурираните на "България Ер" АД (тогава, сега с променено наименование на „Б. Е. АД, бел. моя) летищни такси общо в размер на 21 419 000 лева за периода от 01.01.2016 г. до 31.12.2016 г., „не е обезсилено, влязло е в законна сила, като по отношение на него намира приложение разпоредбата на чл. 177, ал. 1, изр. второ АПК – решението има действието по отношение на всички. Поради това следва да бъде прието, че правилно административният съд е приел, че въпросът за недължимостта на въпросната сума е разрешен с влязло в законна сила решение, което следва да бъде зачетено и от административния орган, издаващ акт за събиране на лихвите за просрочени вземания за летищни такси.“.

Касаторът се домогва да докаже, че с последващ акт всъщност е изпълнил така постановения от съдебен акт, за която цел ангажира и писмени доказателства в настоящото касационно производство (допустими на основание чл. 219 от АПК). От съдържанието на последните се установява извършено прихващане на задължения на „Б. Е. АД единствено със сума от 620 240 лева. Извън въпроса за начина, по който е процедирано от „Л. С. ЕАД въз основа на стореното от него тълкуване на нормата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД, в частност определянето на момента, в който „прихващането е могло да се извърши“, това не може да обоснове обратен на сторения в съдебния акт, предмет на настоящата касационна проверка, извод.

Съществено е, че и Решение № 7333 от 16.12.2020 г., постановено по адм. дело № 9250/2019 г. по описа на Административен съд – София-град, с което е отменен „Отказ за прихващане № 24/18.07.2019 г., издаден от финансовия директор на „Л. С. ЕАД, потвърден с Решение № 3-637/01.08.2019 г. на изпълнителния директор на „Л. С. ЕАД, с който на „България Ер“АД (тогава) е отказано поисканото прихващане на задълженията му към „Л. С. ЕАД в общ размер на 6 687 948,44 лева, със суми в общ размер на 5 020 878,87 лева, платени по 22 броя фактури, издадени от "Л. С. ЕАД и 85 141,15 лева лихва, които суми са платени доброволно от „България Ер“АД на "Л. С. ЕАД след датата на издаване на АУПДВ № 11 от 09.12.2013 г., изцяло отменен с решение № 083/29.05.2019 г. по адм. дело № 13403/2018 г. по описа на ВАС, и преписката е върната за извършване исканото прихващане на компетентния за това орган, е влязло в сила, след оставянето му в сила с Решение № 6627 от 02.06.2021 г., постановено по адм. дело № 3208/2021 г. по описа на ВАС, поради което и е следвало да бъде изпълнено от касатора.

От данните по делото се установява, че такова изпълнение липсва и към настоящия момент, няма извършено прихващане, вкл. при съобразяване цитираното вече Решение № 13032 от 03.12.2024г., постановено по адм. дело № 6106/2024 г. по описа на ВАС и предприетите въз основа на него действия от органа по чл. 166, ал. 2 от ДОПК, и Решение № 1413/17.02.2025 г., постановено по адм. дело № 10866/2024 г. по описа на ВАС. Тези факти обосновават несъстоятелността на доводите на касатора, че „за пореден път се претендира прихващане на едни и същи суми“.

За пореден път в настоящото производство, вкл. и в касационната жалба се излагат аргументи, с които се цели пререшаване на разрешените със сила на пресъдено нещо въпроси относно наличието на недължимо платени от „Б. Е. АД (събрани на отпаднало основание) публични държавни вземания в размер общо на 5 020 141,15 лева, които подлежат на възстановяване, вкл. и чрез прихващане по реда на чл. 170 от ДОПК. В този смисъл и тези възражения (в частност за приложението на чл. 174 от ДОПК, което следва да се посочи е разгледано и отхвърлено като неоснователно от двете съдебни инстанции) не подлежат на разглеждане в рамките на настоящия процес, след като са преклудирани от силата на пресъдено нещо.

Влязлото в сила решение задължава страните да съобразяват поведението си за в бъдеще със съдебно установеното правно положение /чл. 298, ал. 1 от ГПК и чл. 177, ал. 1 от АПК/ и не допуска пререшаемост на спора - чл. 299 от ГПК.

От своя страна чл. 177, ал. 2 от АПК прогласява по категоричен начин нищожността на актове или действия на администрацията (в което качество в крайна сметка действа „Л. С. ЕАД в производствата по събирането и установяването на таксите по чл. 120 от ЗГВ), предприети в противоречие с влязъл в сила съдебен акт.

Изрични са експертните изводи на вещото лице по допуснатата ССчЕ, че от страна на компетентния по смисъла на чл. 166, ал. 2 от ДОПК орган не са предприети каквито и да било действия във връзка със заявление за прихващане на „Б. Е. АД с вх. № 100-11568/12.06.2019 г. по описа на "Л. С. ЕАД, така както е разпоредено със сила на пресъдено нещо с Решение № 7333 от 16.12.2020 г., постановено по адм. дело № 9250/2019 г. по описа на Административен съд – София град, оставане в сила с Решение № 6627 от 2.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3208/2021 г., VIII о. Това не е било предмет на разглеждане и в рамките на производството по издаването на процесния АУПДВ, което е повече от очевидно от инкорпорираната в него таблица.

Най-сетне не може да се сподели възражението на касатора за изтекла давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, която касае единствено и само публичните вземания, каквото вземането на „Б. Е. АД спрямо „Л. С. ЕАД не е.

Следва да се прави разлика между давността по чл. 171 от ДОПК, приложим по отношение на публичните вземания, която тече в полза на длъжника (в случая „Б. Е. АД), и давностния срок, приложим за вземането на „Б. Е. АД спрямо държавата за връщане на недължимо събрани държавни такси по смисъла на чл. 120 от ЗВГ, така както е разпоредено с посочените по-горе съдебни актове.

Всъщност вземането спрямо държавата за недължимо платени такси, вкл. и тези по чл. 120 от ЗГВ, не попада в приложното поле на никоя от хипотезите на чл. 162 от ДОПК (вкл. и тази по ал. 2, т. 3), като обратното становище е в противоречие със същността на публичните вземания, а и с трайно установената практика на ВАС по този въпрос. Както например е прието с Решение № 4902/17.04.2018 г., постановено по адм. дело № 2591/2018 г. по описа на ВАС „Искането за възстановяване на надвнесен данък представлява искане за реализиране на едно частно вземане, за което е приложим институтът на общата погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД“. Именно това е и тълкуването на правото, дадено с Решение № 12541 от 19.10.2017 г., постановено по адм. дело № 13130/2016 г. по описа на ВАС, където е прието, че „Законосъобразен е и изводът, че тези вземания не попадат в категорията публични вземания по смисъла на чл. 162 ДОПК, поради което за тях не е приложим давностният срок по чл. 171 ДОПК.“. Няма никаква пречка цитираната практика, макар и по приложение института на давността по отношение подлежащите на възстановяване суми за надвнесен/недължимо събран данък, да намери приложение и в хипотезата на възстановяване/прихващане на недължимо платени/събрани суми за държавни такси, установени със закон.

По дефиниция в обхвата на чл. 162 от ДОПК попадат единствено и само вземанията, чийто носител е държавата или общините, но не и тези в патримониума на частно правните субекти, като давността по чл. 171, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК е приложима единствено и само по отношение на публичните вземания, дефинирани в чл. 162, ал. 2 от ДОПК, за частните вземания приложима е именно погасителната давност по чл. 110 от ЗЗД и разпоредбите на същия закон относно нея, която не е изтекла и към настоящия момент (виж чл. 116, б. „б“, чл. 117 и чл. 112, ал. 2, т. 3 от ЗЗД).

Отново следва да се акцентира, че с влизане в сила на Решение № 7333 от 16.12.2020 г., постановено по адм. дело № 9250/2019 г. по описа на Административен съд – София град (оставане в сила с Решение № 6627 от 2.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3208/2021 г., VIII о) са преклудирани всички възражения на „Л. С. ЕАД за изтекла до този момент погасителна давност за вземането на „Б. Е. АД, предмет на правния спор, а след тази дата – на основание чл. 117 от ЗЗД е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок.

В случая се касае за специфично приложение на общия принцип за връщане на недължимо платено, установен с нормата на чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД (правото на възстановяване на платените от „Б. Е. АД летищни такси и лихви за забава в общ размер от 5 020 878,87 лева, произтича от отмяната като незаконосъобразен на установяващия ги АУПДВ № 11 от 09.12.2013 г. издаден от Финансовия директор на "Л. С. ЕАД, потвърден с Решение № 100-829 от 16.01.2014 г. на Изпълнителния директор на "Л. С. ЕАД, с Решение № 8038/29.05.2019 г. по адм. дело № 13403/2018 г. по описа на ВАС) и по силата на чл. 112, ал. 2, т. 3 от ЗЗД е неприложим институтът на абсолютната погасителна давност по чл. 112, ал. 1 от ЗЗД.

Или макар и действително да се установи, че съставът на АССГ не е разгледал това именно възражение, което всъщност „Л. С. ЕАД противопоставя на възражението за прихващане на „Б. Е. АД, така допуснатото процесуално нарушение не се квалифицира като съществено.

Изложеното в неговата съвкупност води до извод за обоснованост и съответствие с приложимото материално право на извода на състава на АССГ, че при постановяването на оспорения в това производство АУПДВ е допуснато особено съществено нарушение на административното производствените правила, довело и до неправилно приложение на материалния закон – определени са лихви за несвоевременно разчитане с бюджета на публични държавни вземания, които не са установени по своя размер по предвидения за това нормативен ред, както и при несъобразяване със силата на пресъдено нещо на посочените по-горе съдебни актове, сами по себе си имащи пряко отношение към начина на погасяване на главниците и датите на които следва да се счита това за сторено, всички с оглед изчисляване периодите на евентуалната забава и размера на лихвите. Нищо от това не е сторено в хода на развилото се административно производство, поради което и следва да се приеме, че при доказателствена тежест за административния орган (а именно в качеството си на такъв действа издателя на оспорения АУПДВ) същият не е доказал по основание и размер претендираното от него вземане за лихви за забава спрямо „Б. Е. АД.

Този правен резултат прави излишно обсъждането на възражението за изтекла давност, сторено от "Б. Е. АД.

Неправилно и необосновано според настоящата касационна инстанция съставът на АССГ е приложил правилото на чл. 160, ал. 3 от ДОПК. Производството по издаването на актовете за установяване на публични държавни вземания се провежда по реда на АПК – чл. 166, ал. 2 от ДОПК. Без административното производство да е инициирано по искане на „Б. Е. АД е недължимо изпращането на преписката на компетентния административен орган по правилото на чл. 173, ал. 2 от АПК, доколкото с отмяната на АУПДВ като незаконосъобразен спорът между страните е разрешен. Изложеното налага отмяна на Решението на АССГ в тази му част.

С оглед изложеното, решението на първоинстанционния съд, като валидно, допустимо и правилно, нестрадащо от релевираните в касационната жалба пороци по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК в останалата му част следва да бъде оставено в сила.

Решението е правилно и в частта му за разноските.

Съгласно чл. 143, ал. 1 от АПК при отмяна на обжалвания административен акт подателят жалбата има право да му бъдат възстановени понесените в процеса разноски, вкл. и да му бъде присъден определен от съда размер на юрисконсутско възнаграждение в случаите, в които е представляван от юрисконсулт.

В случая първата съдебна инстанция е съобразила така дадената правна регламентация, като именно в унисон с тълкуването, дадено от СЕС по преюдициални запитвания, включително соченото Решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съобразно конкретната фактическа и правна сложност на казуса и осъществения обем процесуална защита е разрешен въпросът за размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение.

По въпроса за разноските за касационната инстанция.

Съобразно изхода на правния спор основателна е претенцията на „Б. Е. АД за присъждане на разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение, при осъществено процесуално представителство от юрисконсулт, за касационната инстанция.

При определяне този размер, касационният състав, аналогично на изложеното по-горе, съобразява разрешението, дадено с Решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, факта че посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения, а оттук и следващите се размери на юрисконсултски възнаграждения, могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнагражденията, но без да са обвързващи за съда, вида на правния спор (междувпрочем това важи напълно и що се касае до регламентацията, сторена с Наредбата за заплащането на правната помощ), неговата фактическа и правна сложност и обема осъществено процесуално представителство, поради което и намира, че дължимото юрисконсултско възнаграждение следва да бъде определено в размер на 43 000 лева. Същите следва да бъдат възложени в тежест на „Л. С. ЕАД на основание 1, т. 6 от ДР на АПК.

Водим от горното и и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо и второ от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 8669 от 13.03.2025 г., постановено по адм. дело № 958/2024 г. по описа на Административен съд – София град, в частта, с която е отменен Акт за установяване на публично държавно вземане № 32 от 21.12.2023 г., издаден от Главен счетоводител на „Л. С. ЕАД, потвърден с Решение № 3-2 от 11.01.2024 г. на Изпълнителния директор на „Л. С. ЕАД, и в частта за разноските.

ОТМЕНЯ Решение № 8669 от 13.03.2025 г., постановено по адм. дело № 958/2024 г. по описа на Административен съд – София град, в частта, с която преписката е върната на органа, определен да установява публични държавни вземания за летищни такси за използване на „Л. С. за ново произнасяне, при спазване на указанията в настоящото решение по тълкуване и прилагане на закона.

ОСЪЖДА „Л. С. ЕАД, ЕИК 121023551, със седалище и адрес на управление гр. София, „А. С. , бул. „Х. К. № 1, да заплати на „Б. Е. АД, ЕИК 000633828, гр. София, район „Слатина“ Л. С. бул. „Брюксел“ № 1, сумата от 43 000 (четиридесет и три хиляди) лева, разноски за касационната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ БИСЕРКА ЦАНЕВА

секретар:

Членове:

/п/ С. П. п/ ТАНЯ КОМСАЛОВА