№ 50713
гр. София, 10.10.2022 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на пети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 718 от 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С въззивно решение № 107 от 23.11.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 479/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна, е потвърдено решение № 1331/23.07.2021 г., постановено по гр. д. № 502/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна, в частите, с които: 1/ на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на Й. П. Р. сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от обвинение в престъпление, за което ищецът е оправдан, ведно със законната лихва върху тази сума от 27.07.2020 г. до пълното плащане на задължението, а за горницата до пълния предявен размер от 50 000 лв., ведно със законната лихва, искът е отхвърлен; 2/ на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на ищеца е присъдена сумата в размер на 3 300 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени от същото незаконно обвинение, изразяващи се в платен сбор от адвокатски хонорари, ведно със законната лихва върху тази сума от 27.07.2020 г. до пълното плащане на задължението, като искът е отхвърлен за сумата от 4 200 лв. ( разликата до пълния предявен размер от 7500лв.), изразяващи се в платен сбор от средства за дентално лечение, ведно със законната лихва върху главницата от 23.04.2015 г. до пълното плащане; 3/ на ищеца са присъдени разноски съобразно уважената част от иска в размер 737, 50 лв.; 4/ на основание чл. 78, ал. 6 ГПК и чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати в полза на Бюджета на съдебната власт, по сметка на ОС-Варна, сумата от 162,08 лв. – припадаща се част от сторените разноски (за експертизи).
Решението на окръжния съд не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е отхвърлено искането на ищеца за присъждане на законни лихви върху претендираните главници за периода 23.04.2015 г. до 27.07.2020г.
Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 1331/23.07.2021 г., постановено по гр. д. № 502/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна, в неговата осъдителна част, е подадена касационна жалба с вх. № 4688/01.12.21 г. от Прокуратурата на Р. Б. чрез прокурор Н. А. от Апелативна прокуратура – Варна.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което размерът на присъденото обезщетение да бъде намален, съобразно реално претърпените от ищеца вреди и правилата на чл. 52 ЗЗД.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и следва ли определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, да се извърши от съда след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, от значение за точното приложение на чл. 52 ЗЗД?“. Сочи се противоречие с т. II от ППВС №4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР №3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и т. 19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. 2/ „Какви критерии следва да бъдат взети предвид от съда, за да разграничи негативните преживявания, породени последователно от внезапно възникнал инцидент и от последвалото привличане на обвиняем, респективно воденото наказателно производство, свързано именно с инцидента?“; 3/ „При представено нечетливо копие на документ за адвокатски хонорар като приложение към исковата молба, в кой момент възниква правото на възражение за прекомерност от ответната страна?“; 4/ „При направено възражение по чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ /наличие на изключителна вина на ищеца/, задължен ли е съдът да даде отговор и по чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, т. е. въобще налична ли е вина от страна на пострадалия, в каква степен е същата и дали може да бъде определена като съпричиняване, водещо до намаляване на определеното обезщетение?“.
Ответникът по жалбата Й. П. Р., в писмен отговор, подаден чрез адв. Т. Т., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 1331/23.07.2021 г., постановено по гр. д. № 502/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна, в частта, с която са отхвърлени исковете за горницата над уважените до предявените размери е подадена касационна жалба с вх. № 5212/23.12.2021 г. от Й. П. Р., чрез адв. Т. Т..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част.
В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/„Правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при исковете по чл. 2 ЗОДОВ ли са и обуславят ли по-висок размер на справедливо обезщетение висящи до настоящия момент граждански дела с огромни цени на исковете, заведени в пряка и непосредствена връзка в резултат от повдигнатото и поддържано обвинение от Прокуратурата на Р. Б. срещу ищеца – касатор от роднините на пострадалите с пр. осн. чл. 45, вр. с чл. 49, вр. с чл. 52 ЗЗД?“ – не се сочи противоречие с конкретна практика, но се обосновава наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че е налице празнота по така поставения въпрос в тълкувателните решения по ЗОДОВ, включително в ТР № 5 от 15.06.2015 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и др. 2/ „От значение ли е за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и обуславя ли по-висок размер на справедливо обезщетение за неимуществени вреди при исковете по чл. 2 ЗОДОВ взетата мярка за неотклонение, с която ищецът-касатор е бил лишен от възможността повече от 2 години да напуска пределите на България т. е. бил е в невъзможност да работи в чужбина и да получава подобаващо възнаграждение?“ – отново се сочи наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че е налице празнота по така поставения въпрос в тълкувателните решения по ЗОДОВ, включително в ТР № 5 от 15.06.2015 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и др. относно мярка за неотклонение „Забрана за напускане пределите на Р. Б. . 3/ „Обуславят ли по-висок размер на справедливо обезщетение за неимуществени вреди при исковете по чл. 2 от ЗОДОВ, доказани с писмени и устни доказателства претърпени от ищеца имуществени и неимуществени вреди, касаещи денталното здраве на ищеца-касатор, в т. ч. изпадане на зъби, пряка и непосредствена последица от повдигнатото и поддържано обвинение от Прокуратурата на Р. Б. – сочи се противоречие с решение № 243 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 1111/2019 г. на ВКС, 3-то г. о. и ТР № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Във връзка с поставените въпроси се твърди, че е налице и очевидна неправилност на обжалвания акт.
Ответната страна Прокуратурата на Р. Б. не взема становище по касационната жалба.
Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установено, че на 23.04.2015 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем по ДП №53/2015г. по описа на ОСлО при ВОП за престъпление по чл. 123, ал. 3, вр. ал. 1 НК (за това, че през 2014-2015 г., като технически ръководител при събаряне на сграда - хотел В. в к. к. Слънчев ден, е нарушил множество нормативни правила, в резултат на което причинил смъртта на четирима работници). В същия ден му е била определена мярка за неотклонение „подписка“ както и наложена забрана за напускане пределите на Р. България. Установил е, че на 10.07.2017 г. прокуратурата е внесла срещу ищеца (едновременно и срещу още шест лица) в съда обвинителен акт, по който е образувано НОХД №820/2017г. на ВОС, приключило с оправдателна за ищеца присъда от 04.10.201 8г. По протест на прокуратурата е образувано ВНОХД №109/2019 г. на ВАпС, приключило с потвърждаване оправдаването на ищеца. По протест на прокуратурата, пред ВКС е било образувано н. д. №117/2020 г., което за ищеца е приключило с влязло в сила на 27.07.2020 г. решение, с което е била оставена в сила потвърдителната присъда на ВАпС. Наказателното производство срещу ищеца е приключило с окончателното му оправдаване на 27.07.2020 г.
Съдът е посочил още, че към датата на повдигане на обвинението, ищецът е бил на 41 години и е извършвал дейности в областта на строителството, като е набирал работници, включително участвалите при разрушаването на сградата. Същият е познавал пострадалите работници и е станал очевидец на срутването. Отбелязал е, че съгласно посоченото в мотивите на решението по к. н.д. № 117/2020 г. на ВКС, касаторът не е субект на престъплението по чл.123, ал.3, вр. ал.1 НК, защото нито документално, нито фактически е бил работодател на починалите при срутването на хотела лица; същият не е бил и координатор по ЗЗБУТ; изпълнявал е само посредническа дейност по намиране и транспортиране на работници до обекта, по договорка с друг подсъдим. Установено е също така, че срещу касатора са били заведени и граждански искове за обезщетения за вреди от близките на пострадалите и по тях са били образувани граждански дела, които не са приключили. Съдът е посочил още, че с решение от 22.10.2018 г. по гр. д. №13279/2018г. на ВРС бракът между касатора и съпругата му е прекратен с развод по взаимно съгласие.
Въззивният съд е приел, че негативните емоционални преживявания на ищеца са доказани с показанията на свидетелите П. А. (приятел на ищеца) и П. П. (баща на ищеца). Приел е за установено от показанията на свидетеля А., че когато паднал хотелът и го обвинили за причиняване на смърт през април 2015 г., ищецът много се променил като цяло, като човек и личност. Докато преди това бил спокоен, винаги „греел“, имал усмивка, бил всеотдаен към семейството си, слушал много жена си, играел с децата си, след обвинението започнал да говори несвързано, изглеждал неориентиран, бил раздразнителен, станал припрян, нервен, говорел на жена си на „висок тон“, вече не си играел с децата. Не поддържал приятелски кръг като преди, не спял вечер. Заради това си състояние ищецът опитал, но не могъл да работи. Когато го видял два месеца след инцидента, ищецът бил с липсващи два предни зъба. После си оправил зъбите, ходил и на психолог. Виждало се, че преживява случилото се. Кредитирал е и показанията на свидетеля П. П., въз основа на които е приел за установено, че заведеното дело се отразило тежко на ищеца: той страдал от непрескъснато главоболие; спял само по 2-3 часа на вечер; станал много нервен, избухлив; страхувал се от осъждане; спрял и да работи ; приятелите му странели от него; имали трудности в семейството - карали се за пари със съпругата .
Съдът е установил също така, че видно от приложената медицинска документация, Й. Р. е потърсил помощ от психиатър веднага след инцидента, като му е поставена диагноза „остра стресова реакция“ и му е назначено лечение. Състоянието му не се е подобрило и лечението продължило с години, включително и понастоящем.
Съдът е счел за установено от заключението по съдебно психиатричната експертиза, че в актуалното психично и емоционално състояние на Р. са водещи тревожно депресивни симптоми, както и остатъчни елементи от посттравматичен стрес, като светкавични ярки спомени и кошмарни сънища при репродукция на събитието (срутването на хотела и смъртта на работници), но и ситуативно отбягващо поведение и усещане за отчужденост. Състоянието може да се определи като такова след умерено тежък депресивен епизод, ведно с остатъчни симптоми на посттравматичен стрес. В периода 2015-2020г. са били диагностицирани при ищеца „остра стресова реакция“, „посттравматично разстройство“, „соматоформна вегетативна дисфункция“, „умерено тежък депресивен епизод“ и „рецидивиращо стресово разстройство“, „сегашен епизод умерено тежък“. През тези пет години ищецът е провеждал непрекъсната терапия с комбинация от антидепресанти, антианксиозни препарати и седативи. Според вещото лице са налице данни за пряка връзка между заболяванията на ищеца и преживяното от него, включително и повдигнатото му обвинение. Водените срещу него досъдебно и съдебно наказателно производство са изиграли ролята на поддържащи фактори, които допълнително са засилвали последиците от психотравмата до степен на персистиране на симптомите. Отключените разстройства са влошили и семейното, професионалното и социалното функциониране на ищеца до степен на продължителна дезадаптация. Експертът е заявил, че злополуката (срутването на хотела и смъртта на работниците) е факторът, генерирал разстройството, тъй като се е случило внезапно, пред очите на Р., касаело е хора, с които той се е познавал от години, познавал е и семействата им, включително е видял как хвърчат части от телата им (главите им) и всичко това е довело до изключително тежка психотравмена реакция, а последвалото обвинение е поддържало разстройството и занапред, тоест травмата е нямало да е така продължителна и тежка за ищеца, ако не са били започнали делата. Заради делата отново се е наложило той да преживява инцидента и да се притеснява от обвинението, без да е виновен за смъртта на хората.
Във връзка с горното съдът е установил, че показанията на свидетелите за понесените от ищеца неимуществени вреди са последователни, непротиворечиви и кореспондират със заключението на вещото лице, което е пълно, компетентно и не е оспорено от страните, поради което съдът е приел, че ищецът е преживял посочените емоционални страдания, както и това, че „посттравматичното стресово разстройство“ е предизвикано от инцидента, а повдигането на обвинението и воденото наказателно дело са поддържали в период на повече от пет години и са засилвали последиците от психотравмата до настоящото състояние.
Съдът е приел като недоказано по делото, че заболяванията на зъбите, загуба на такива и наложилото се в тази връзка лечение са в причинна връзка с повдигнатото обвинение на ищеца. Съобразил е, че приложеният документ „дентална консултация“ от д-р А. е частен свидетелстващ такъв, не се ползва с обвързваща съда доказателствена сила относно изнесеното, има характер на недопустими свидетелски показания в писмен вид, а в частта на изразеното становище за връзката на заболяването с обвинението, предвид че не съставлява и заключение на вещо лице, е счел, че не може да бъде кредитирано.
Приел е също, че по делото липсват данни, ищецът да е възнамерявал да пътува в чужбина по време на наказателното производство, както и да е отправил искане за разрешение в този смисъл, поради което съдът е намерил, че забраната за напускане пределите на страната не го е ограничила в социалната му сфера в по-голям обем от обичайния.
При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е съобразил, че наказателното производство срещу Р. е продължило пет години и три месеца (от 23.04.2015 г. до влизане в сила на оправдателната присъда на 27.07.2020 г.) и това, че се е водило и срещу още шест лица и по повече обвинения е обосновало неговата по-голяма продължителност и в този смисъл срокът не надхвърля значително рамките на разумния срок по см. чл.6, §1 от КЗПЧОС, но сам по себе си този срок представлява един значителен период от живота на ищеца – мъж на 41 години в активна възраст, с неопетнена репутация, в който период той е бил подложен на непрекъснатия стрес от наказателното преследване и на страха от неизвестността от изхода му. В насока на по-нисък размер на обезщетението е отчетено, че мярката за неотклонение е била най-леката - „подписка“, а наложената забрана за напускане на пределите на Р. България не го е ограничила, предвид липсата на данни за изразено от него желание за пътуване или такива за отправено искане за разрешение в този смисъл. В тази насока е посочено още, че Р. е бил оправдан още на първа инстанция, а останалите две инстанции са потвърдили оправдаването, както и че няма данни за медийно разгласяване на делото и за вреди от публичното му заклеймяване. От друга страна, в насока на по-висок размер на обезщетението, са съобразени видът и характерът на престъплението, за което ищецът е обвинен – причиняване на смърт на четирима работници и то поради незнание или немарливо изпълнение на занятие или на друга правно регламентирана дейност, представляващи източник на повишена опасност, при условията на особено тежък случай, по см. на чл.123, ал.3, пр.2 вр. ал.1 от НК, за което е предвидено много тежко наказание - лишаване от свобода от пет до петнадесет години. Съдът е отчел и обстоятелството, че обвинението е повдигнато във връзка с професионалната дейност на ищеца в строителството и касае живота на наети от него работници, които е познавал и е бил близък със семействата им, както и че близките на загиналите са завели срещу него искове за вреди от смъртта им, като това е засегнало с по-голям интензитет емоционалната му сфера. Отчетен е и доказаният със СПЕ и показанията на свидетелите по-голям от обичайния интензитет на преживените от ищеца морални вреди от засягане на обичайния му начин на живот, отражението на стреса в ежедневието му - напрегнатост, потиснатост, тревожност, нарушения на съня, напрежение, главоболие, ограничени контакти, песимистични нагласи, отдръпване от социалния кръг и затваряне в себе си и страданието от „посттравматично стресово разстройство“, което макар и предизвикано от инцидента е било поддържано в период на повече от пет години от незаконното обвинение, както и че именно наказателното преследване е засилило последиците от психотравмата. Съдът е съобразил и обстоятелството, че заболяването не е отшумяло след оправдаването на ищеца и той понастоящем продължава да търпи негативните му прояви и до настоящото състояние на „след умерено тежък депресивен епизод с остатъчни симптоми на посттравматичен стрес“, въпреки провежданото адекватно и системно лечение. При определяне размера на обезщетението, съдът е взел предвид също, че заради влошеното му психическо състояние ищецът не е можел да работи (поне три години), както и че това състояние и липсата на средства е обтегнало отношенията в семейството му и е довело до раздялата със съпругата му.
При тези съображения и конкретните данни по делото, въззивният съд е преценил, че за обезщетяването на причинените от незаконното обвинение вреди и с оглед принципа на справедливост и на осн. чл. 52 от ЗЗД, на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 20 000 лв., като е констатирал, че по-високият от средния размер на обезщетението е обусловен от продължителността, естеството и тежестта на обвинението, по-голямата интензивност на емоционалните преживявания, осъществяващи симптомите на заболяване от посттравматично стресово разстройство, което е влошило семейното, професионалното и социалното му функциониране до степен на продължителна дезадаптация, както и остатъчните симптоми и след приключване на наказателното дело и това, че повдигнатото обвинение е във връзка с трудовата му функция, което го компрометира и като професионалист, както и разривът в семейството с коренна промяна и загуби в социалния му живот.
Възражението по чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ за освобождаване на ответника от отговорност поради изключителна вина на ищеца, съдът е приел за неоснователно, тъй като твърдените от прокуратурата действия на ищеца (издирил, наел на работа, осигурил превоза, заплащал труда на починалите работници, снабдил ги със защитни средства и извършвал инструктаж за безопасност) изобщо не могат да бъдат определени като единствен каузален фактор за действията на прокуратурата по повдигане и поддържане на незаконното обвинение. Съдът е посочил още, че възражение по чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ за съпричиняване на вредата от пострадалия, прокуратурата не е навела в срок с отговора на исковата молба, поради което то не е разглеждано и оплакванията на прокуратурата за липсата на обсъждане от окръжния съд в тази връзка са неоснователни. Въпреки горните изводи е приел, че действията по повод на които е образувано наказателното производство (твърденията на прокуратурата за действията на ищеца) и във връзка с които е повдигнато обвинението, не съставляват такива по време на висящността на самото производство и следователно не могат да бъдат квалифицирани като принос по см. на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ.
Спрямо обезщетенията за имуществените вреди, въззивният съд е установил, че по наказателното дело, ищецът е бил представляван и защитаван от адвокат, като видно от приложените два договора за правна защита и съдействие, съответно №7 от 23.04.2015 г. за досъдебното производство и №13/2017 г. за съдебното производство, съдебните протоколи и приложените разписки за плащанията, той е заплатил на адв. Д. адвокатско възнаграждение от 3 300 лв. Приел е, че тези разноски са пряка вреда от самото незаконно наказателно преследване и предвид, че не се присъждат в наказателното производство, за тях се дължи обезщетение. Отбелязал е още, че възражението за прекомерност на адвокатския хонорар, не е било своевременно заявено от прокуратурата пред окръжния съд, поради което като наведено едва с въззивната жалба то не подлежи на разглеждане. Поради изложените съображения за липса на връзка между незаконното обвинение и заболяванията на зъбите и лечението им, съдът е приел, че искът за заплащане на обезщетение за вреди от това в размер на 4 200 лв. е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции, въззивният състав е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
По касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б. и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК:
Поставеният в изложението първи въпрос, обобщен от съда, „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД”. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика.
Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че „отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и, че „в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г.
Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга - кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва - налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол.
Не е налице и противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
В случая въззивното решение е мотивирано като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата, формирал е свои фактически и правни изводи по спора и поради това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика.
Не е налице противоречие и с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
Следва да се има предвид, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи.
Вторият формулиран от прокуратурата правен въпрос кореспондира до известна степен с първия, наведен в изложението, като по същество е привързан към оплакването на касатора за неправилност и необоснованост на решението с оглед определянето на завишен според него размер на обезщетение. Въпросът е изведен с оглед изложените от касатора твърдения, че негативните преживявания на ищеца са вследствие на инцидента, а не на повдигнатото обвинение и воденото наказателно производство, като в тази връзка неимуществените вреди, за които Прокуратурата следва да отговаря, са надценени от съда и неправилно вменени в нейна отговорност, което е довело до по-висок размер на присъденото обезщетение. Това оплакване подлежи на преценка от касационния съд във втората фаза на производството, в случай че обжалването бъде допуснато. Така поставен, въпросът не е правен по смисъла на чл. 280 ГПК и не обосновава наличие на общо основание за достъп до касация. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в случая в изпълнение на правомощията си по чл. 235 вр. чл. 236 ГПК и чл. 12 ГПК въззивната инстанция е анализирала доказателствата и доводите на страните и е изложила собствени обосновани мотиви по основателността на претенцията и конкретното значение за размера на обезщетението на всеки приет за установен релевантен факт. В това число при определяне на конкретния размер на обезщетението съдът е отчел значението на личното възприятие на инцидента от страна на ищеца, както и значението на воденото наказателно производство и е обосновал извод, че в случая на репариране подлежат единствено вредите от незаконосъобразната наказателна репресия.
По начина, по който е формулиран, касационно основание по чл. 281 ГПК – оплакване за неправилност на решението, е по естеството си и третият въпрос, свързан с момента, в който възниква правото на възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение. Същият отново е привързван към оплакванията на касатора за неправилност на решението съгласно чл. 281, т. 3 ГПК, в частта относно присъденото обезщетение за претърпени имуществени вреди. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че в случая съдът е изпълнил задълженията си, като е дал отговор на релевираните от страните доводи и възражения. Преценката за тяхната правилност е ирелевантна за производството по чл. 288 ГПК. Същевременно не е налице и поддържаното допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК . С ТР№1/2017 по т. д.№1/2017г. ОСГК на ВКС прие, че при иск по чл. 2, ал.1 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. Както е разяснено в мотивите на този акт, когато по иск с правно основание чл.2,ал.1 ЗОДОВ съдът определя обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-нисък от платения в наказателния процес, той не упражнява правомощието си по чл.78,ал.5 ГПК, а се произнася по предмета на предявения иск, като установява наличието или отсъствието на причинна връзка между незаконното обвинение и претендираната имуществена вреда, за да определи размера на дължимото обезщетение. В този случай съдът се произнася по предмета на предявения иск, като прилага последиците от неполагането на дължимата грижа от пострадалия при осъществяването на неговата защита срещу противоправното поведение на делинквента. В тази връзка ответникът по иска следва да релевира своите възражения в тази насока най-късно с отговора на исковата молба. В случая същият не е сторил това - в подадения отговор не са изложени възражения по размера на претенцията с оглед прекомерност на заплатения в наказателното производство адвокатски хонорар. Съдът е констатирал, че такива възражения са заявени за първи път с въззивната жалба, приел ги е за преклудирани, поради което и не дължи произнасяне по тях. Въпреки това, макар и лаконично, е отбелязал, че не констатира противоправно поведение на делинквента при организиране на защитата в процеса. Процесуалните действия на съда синхронизират на приетите с тълкувателния акт постановки.
Спрямо четвъртия наведен въпрос относно задължението на съда при направено възражение по чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ да се произнесе и по чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът е зададен по-скоро теоретично и в случая няма претендираното от касатора значение. Още повече, самият въззивен съд е направил преценка на възражението по чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, въпреки че е приел същото за просрочено. В тази връзка настоящият състав намира, че изводите на съда са изцяло съобразени с разрешението, дадено с т. 3 от ТР №3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС. Поддържаните от Прокуратурата действия на ищеца във връзка с издирването, наемането на работа, осигуряване на превоз и защитни средства на починалите работници, не могат да бъдат определени като допринасяне от страна на пострадалия за настъпването на вредите от наказателното преследване. Основанието по чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ ще е налице например когато пострадалият недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконното обвинение, недобросъвестно е забавял или опорочавал процесуалните действия, прикривал е определени обстоятелства или е имал друго недобросъвестно процесуално поведение.Такива доводи и твърдения касаторът не е заявявал в процеса. При данните в процесния случай не може да се достигне до различен извод от възприетия като краен резултат от въззивния съд – не е налице хипотеза, при която да се стигне до съпричиняване на резултата.
Следва да се има предвид и това, което ВКС нееднократно е разяснявал в актовете си, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Касаторът не е изложил съображения в тази насока, а такива не са и налице.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
По касационната жалба на Й. П. Р. и инкорпорираното в нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК:
Формулираните от касатора въпроси не могат да обосноват допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите са формулирани в контекста на оплакването на касатора за неправилност и необоснованост на решението поради непълен и непрецизен анализ на събраните доказателства и формиране вследствие на това на грешни крайни изводи. Тъй като въпросите са наведени с оглед доводите на касатора, чрез които изразява несъгласието си с присъдения от съда размер на обезщетението, считайки го за занижен, следва да се посочи, че доколко конкретната преценка на съда за разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение е правилна, е въпрос, който не подлежи на изследване във фазата по селекция на касационните жалби. Визираното в изложението несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
По наведените първи и втори въпрос касаторът не обосновава и приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като не сочи конкретни актове, на които въззивното решение счита, че противоречи. Такива са посочени единствено досежно формулирания трети въпрос, но същите са неотносими към настоящия случай.
Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се има предвид посоченото по-горе, че основанието по чл. 280, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил такива съображения, а само формално се е позовал на законовия текст, поради което и не може да се обоснове извод, че поддържаното основание е налице.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, тъй като обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по касационната жалба на Й. П. Р..
Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 107 от 23.11.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 479/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: