6Р Е Ш Е Н И Е

№ 50159

гр. София, 05.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря А. Б. като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 4403 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Г. Ж., чрез адв. М. П. срещу решение № ІІ-14/03.08.2018г. по в. гр. дело № 47/2018 г. на Бургаския окръжен съд, с което е отменено частично решение № 1764/03.11.2017 г. по гр. дело № 291/2015 г. на Бургаския районен съд и в отменената част е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от същата страна против Военно формирование 32890 – гр.Бургас искове за разликата между дължимото 60,59 лв. до присъдените от първоинстанционния съд 11 955,11 лв., представляващи обезщетение по чл.136а ал.5, вр. с чл.203 ал.2 ЗОВСРБ/отм./ и чл.194 ал.2 ЗОВСРБ – за некомпенсирани с почивки дежурства, за превишението на месечната продължителност на служебното време в рамките на удълженото служебно време, в периода от 01.08.2003 г. до 20.01.2012 г., както и за присъждане на законна лихва за сумата над 60,59 лв. до присъдените 11 955,11 лв., считано от 20.01.2015 г. до окончателното изплащане, и за разликата над дължимите 14,20 лв., представляващи мораторна лихва до присъдените 2 807,23 лв., за периода от 01.09.2012 г. до 19.01.2015 г.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът излага съображения, че в качеството си на военнослужещ е положил повече от нормативно определеното служебно време труд, некомпенсиран с почивки до прекратяване на служебното правоотношение между страните. В противоречие с практиката на ВКС въззивният съд приел, че вземането му за извънреден труд по чл. 194 ал. 3 ЗОВСРБ е възникнало след полагането му за съответния месец на кадрова военна служба и в конкретния случай е погасено по давност. Касаторът поддържа, че началният момент за възникване на вземането му е моментът на прекратяване на служебното правоотношение между страните.

Ответникът по жалбата Военно формирование 32890 – гр.Бургас, в писмен отговор изразява становище за становище за неоснователност на жалбата.

С определение № 144/11.03.2022 г. на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по материалноправен въпрос: В кой момент възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на 24 - часови дежурства, некомпенсиран с почивка, и от кой момент изпада в забава работодателят по отношение на това вземане и съответно от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, включително и в случаите на прекратено служебно правоотношение.

По въпроса е даден отговор с ТР № 6/11.02.2022 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС, с което се приема, че вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение. От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл.358 ал.1, т.3 във връзка с ал.2, т.2 от КТ. Работодателят изпада в забава след покана по реда на чл.84 ал.2 от ЗЗД.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира жалбата за частично основателна, по следните съображения:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че през 2001 г. ищецът С. Ж. е бил произведен в звание „лейтенант“ и назначен на офицерска длъжност „помощник командир на кораб“ в поделение 26970 – Бургас на ВМС към МО, а през 2008 г. е преназначен в поделение 34590 – Бургас, както и че служебното правоотношение с него е прекратено със заповед № КВ-352/14.08.2012 г. на Министъра на отбраната, а със заповед № 230/28.09.2012 г. на командира на поделението е бил отчислен от списъчния състав, като „капитан – лейтенант“ – „командир на десантен кораб“, считано от 29.09.2012 г. По делото не е било спорно, че дължимите на ищеца трудови възнаграждения за времето на правоотношението са му били изплатени от ответното военно формирование. Прието е за установено, че за процесния период от време са налице неизползвани и съответно неплатени компенсации за положени от ищеца наряди в размер на 2160 часа, за които се дължи възнаграждение като за извънреден труд по смисъла на чл.136а ал.5 КТ. Назначеното пред първата инстанция вещо лице е посочило, че възнаграждението за извънреден труд в съответствие с посочените часове възлиза на сумата 11 955,11 лв., която е била присъдена от Бургаския районен съд.

Въззивният съд не е възприел становището на първоинстанционния съд, че давност по отношение на процесните вземания до прекратяване на трудовото правоотношение не тече. Изложил е подробни съображения, като се е позовал и на практика на ВКС, че давностният срок тече от момента на възникване на правото на военнослужещия да поиска да упражни правото си на почивка за некомпенсираните наряди. В конкретния случай правоотношението между страните е прекратено на 29.09.2012 г., а искът е предявен на 20.01.2015 г. Направен е извод, че ако към този момент са останали некомпенсирани с почивка часове в превишаване на служебното време, те следва да се обезщетят с пари, но за период три години преди предявяване на иска – т. е. за периода от 20.01.2012 г. до 29.09.2012 г. /датата на прекратяване на правоотношението/. Съдът е приел заключението на допълнителната съдебно-икономическа експертиза и за периода от 20.01.2012 г. до 29.09.2012 г. е присъдил сумата 60,59 лв. за положения от ищеца труд над нормалната до увеличената продължителност на служебното време, който не е компенсиран с почивки. Приел е, и че същото се отнася и до акцесорните претенции за мораторна лихва върху съответните вземания и за законна лихва върху тях, доколкото те следват съдбата на основния иск.

При дадения отговор на правния въпрос, по които е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е частично неправилно. Крайните решаващи изводи на въззивния съд, за потвърждаване на първоинстанционното решение, за частичното отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение за положен труд повече от нормативно определения при даване на 24 - часови дежурства, некомпенсиран с почивка, са в противоречие със задължителните указания, дадени с ТР № 6/11.02.2022 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС.

Удължаването на работното време /служебно време/ е общият случай на полагане на труд от военнослужещите, който превишава нормативно определената продължителност на работното време. То се състои в установяване на работен ден с продължителност по-голяма от обичайната за съответния вид труд или категория работници и служители. Удължаването е допустимо не като постоянна, а като временна мярка – през отделни работни дни. Възприетият в чл. 136а от КТ принцип, че удълженото работно (служебно) време се компенсира с почивка, е проведен както в разпоредбата на чл. 152, ал. 4, т. 5 от ПКВС (отм.), така и в разпоредбите на чл. 10, т. 5, чл. 18, ал. 4, чл. 26- чл. 28 от Нар. № Н-18/19.12.2012 г. Тази уредба цели да съхрани живота, здравето и работоспособността на полагащите труд, а от друга – да обезпечи пълноценно и ефективно изпълнение на трудовите задължения. Ползването на почивките и на отпуските става по предназначение, в натура, поради което те не могат да се компенсират с парични обезщетения, докато трае служебното правоотношение. Такава трансформация не е предвидена в закона, тъй като би заобиколила законоустановената им функция за възстановяване на работната сила. В хода на съществуващо правоотношение военнослужещият винаги може да реализира правото си на почивка по предвидения в закона ред, за разлика от отпуските, по отношение на които са въведени рестрикции относно начина на ползване и погасяването им по давност. Възможността за получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за неизползвана почивка, възниква едва при прекратяване на правоотношението. ЗОВСРБ не съдържа изрична уредба по този въпрос, но той е принципно разрешен в общия нормативен акт – чл.136а, ал.5 от КТ. Начинът на изчисляването му е посочен в същия текст – компенсацията се заплаща като извънреден труд. Изложеното обосновава извода, че вземането възниква с прекратяване на правоотношението, и тъй като няма определен ден за изпълнение, то е безсрочно. Работодателят изпада в забава след покана по реда на чл.84 ал.2 от ЗЗД, а погасителната давност започва да тече от момента на прекратяване на служебното правоотношение.

По делото е установено, че в периода от 01.08.2003 г. до 29.09.2012 г. ищецът е служил общо 2160 часа /л.11 от допълнителното, коригирано заключение на СИЕ/ при удължено работно време, които не са компенсирани, чрез съответното му намаляване до прекратяването на служебното правоотношение на 29.09.2012 г. Искът е предявен на 20.01.2015 г. С оглед задължителните указания, дадени с ТР № 6/11.02.2022 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГК, погасителната давност за вземането е започнала да тече от 30.09.2012 г., т. е. към датата на предявяване на иска, паричното вземане за обезщетението за работа при удължено работно време за периода от 01.08.2003 г. до 20.01.2012 г., не е било погасено по давност. От заключението на изслушаната пред първата инстанция, допълнителна коригирано съдебно-техническа експертиза се установява стойността на полагаемите се компенсации, посочени в заключението, като вещото лице е изчислило размера на дължимото възнаграждение в таблици на л.9 и л.11 от заключението на общо 11955,11 лв. Следователно до посочения размер искът се явява основателен и доказан. Поради което следва да бъде отменено въззивното решение, в частта му, с която е отхвърлен този иск, за сумата над 60,59 лв. до 11955,11 лв., и за периода от 01.08.2003г. до 20.01.2012г., като разликата следва да се присъди на ищеца.

Неоснователни са оплакванията и доводите в касационната жалба на ищеца за неправилност на обжалваната част от въззивното решението, с която е отхвърлен иска по чл.86 ЗЗД за сумата над 14,20 лв. до 2 807,23 - мораторна лихва върху уважения размер на главницата, съставляваща сбор от възнагражденията за фактически отработеното от ищеца служебно време над месечната продължителност на служебното време, некомпенсирано с почивки, за периода 01.08.2003 г. до 20.01.2012 г., начислена за периода от 30.09.2012г. до 19.01.2015 г. Както бе посочено, вземането за главницата възниква с прекратяване на правоотношението, и тъй като няма определен ден за изпълнение, то е безсрочно. Работодателят изпада в забава, респ. дължи лихви едва след покана по реда на чл.84 ал.2 от ЗЗД. В случая не се твърди и липсват доказателства, касаторът да е отправял покана за плащане на процесното обезщетение, преди депозиране на исковата молба в съда. Ето защо следва да се приеме, че работодателят е изпаднал в забава с подаването на искова молба в съда, т. е. дължи обезщетение в размер на законната лихва от този момент.

Предвид изхода на делото на касатора се дължат разноски пред настоящата инстанция. Искането за присъждането им е заявено своевременно, договореното адвокатско възнаграждение е в размер 3500 лв. и същото е реално изплатено, съобразно посоченото в представената по делото разписка. Ответникът по жалбата е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна по чл.78 ал.5 от ГПК. Съгласно цитираната разпоредба, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата, препращащ към разпоредбите на Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случая минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен по реда на чл.7 ал.2 т.4 от Наредбата, възлиза на сумата от 1173,11 лв. Ето защо възнаграждението следва да бъде намалено до този размер, отговарящ в най-точна степен на действителната фактическа и правна сложност на делото. При този изход на делото Военно формирование 32890 – [населено място], следва да бъде осъдено да заплати на С. Г. Ж. направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете, от които: разноски в първоинстанционното производство в размер на 670,02 лв., разноски във въззивното производство – 837,53 лева, и разноски в касационното производство в размер на 655 лв.

Съразмерно с отхвърлената част от исковете, С. Г. Ж. дължи заплащане на разноски на Военно формирование 32890 – гр.Бургас, както следва: сума в размер на 44,16 лв., представляваща възнаграждение за юрисконсулт в първоинстанционното производство, и сума в размер на 79,50 лв., представляваща направени разноски за съдебна експертиза в първоинстанционното производство, сума в размер от 44,16 лв., представляваща възнаграждение за юрисконсулт във въззивното производство и 44,16 лв., представляваща възнаграждение за юрисконсулт в касационното производство.

Тъй като ищецът е освободен от заплащане на държавни такси за водене на настоящото производство на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответното Военно формирование 32890 - гр.Бургас следва да заплати държавна такса в размер на 478,77 лв. по сметка на Районен съд – Бургас, дължима съобразно уважената част на претенцията за водене на първоинстанционното производство, държавна такса в размер на 269,39 лв. по сметка на Върховен касационен съд, както и да заплати сума в размер на 111,67 лв. по сметка на Районен съд - Бургас, представляваща направените от страна на съда разноски за съдебно-счетоводна експертиза, съразмерно с уважената част на претенцията.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № ІІ-14/03.08.2018 г. постановено по в. гр. дело № 47/2018 г. на Бургаския окръжен съд, в частта му с която е отхвърлен предявения от С. Г. Ж. против Военно формирование 32890 – гр.Бургас, иск за присъждане обезщетение по чл.136а ал.5, вр. с чл.203 ал.2 ЗОВСРБ/отм./ и чл.194 ал.2 ЗОВСРБ – за некомпенсирани с почивки дежурства, за превишението на месечната продължителност на служебното време в рамките на удълженото служебно време, в разликата над 60,59 лв. до размера от 11 955,11 лв. и за периода 01.08.2003 г. до 20.01.2012 г., като и в частта за присъдените разноски и държавни такси.

ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Военно формирование 32890 - гр.Бургас, като част от структурата на Министерство на отбраната на Р. Б. да заплати на С. Г. Ж., от [населено място], с ЕГН-[ЕГН] сума в размер на 11894,52 лв., представляваща обезщетение по чл.136а ал.5, вр. с чл.203 ал.2 ЗОВСРБ/отм./ и чл.194 ал.2 ЗОВСРБ – за некомпенсирани с почивки дежурства, за превишението на месечната продължителност на служебното време в рамките на удълженото служебно време, за периода от 01.08.2003 г. до 20.01.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.01.2015 г. до окончателното й изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № ІІ-14/03.08.2018 г. постановено по в. гр. дело № 47/2018 г. на Бургаския окръжен съд, в частта му с която е отхвърлен предявения от С. Г. Ж. против Военно формирование 32890 – гр.Бургас, иск за мораторна лихва върху присъденото неизплатено възнаграждение за положен труд, вследствие на неползвани почивки за носени дежурства, за разликата над сумата от 14,20 лв. до размера от 2807,23 лв.

ОСЪЖДА Военно формирование 32890 - гр.Бургас, като част от структурата на Министерство на отбраната на Р. Б. да заплати за заплати на С. Г. Ж., от [населено място], с ЕГН-[ЕГН] разноски за адвокатско възнаграждение, в общ размер на 2162,55 лв.

ОСЪЖДА С. Г. Ж., от [населено място], с ЕГН-[ЕГН] да заплати на Военно формирование 32890 - гр.Бургас, като част от структурата на Министерство на отбраната на Р. Б. разноски по делото в общ размер на 211,98 лв.

ОСЪЖДА Военно формирование 32890 - гр.Бургас, като част от структурата на Министерство на отбраната на Р. Б. да заплати, както следва: държавна такса в размер на 478,77 лв. по сметка на Районен съд – Бургас, държавна такса в размер на 269,39 лв. по сметка на Върховен касационен съд, както и да заплати сума в размер на 111,67 лв. по сметка на Районен съд - Бургас, представляваща направените от страна на съда разноски за съдебно-счетоводна експертиза, съразмерно с уважената част на претенцията.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.