О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50679
Гр.София, 30.09. 2022г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и втора година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА
ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
при участието на секретаря.., като разгледа докладваното от съдията Русева г. д. N.1013 по описа за 2022г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. П. С. и насрещна касационна жалба на В. Т. В. срещу решение №.1099/1.11.21 по г. д.№.1346/21 на Апелативен съд София, ГК, ІV въззивен граждански състав, с което е потвърдено реш.№.261704/12.03.21 по г. д.№.4654/20 на СГС в частта му за осъждане на Прокуратурата на РБ да плати на В. Т. В. на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди от обвиняване в престъпление по чл.211 пр.1 вр. с чл.210 ал.1 т.2 вр. с чл.209 НК, ведно със законната лихва, считано от 25.10.19 до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 200000лв.
В. Т. В. оспорва жалбата на Прокуратурата на РБ; последната не взема становище по неговата насрещна такава.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 и чл.287 ал.2 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като по повдигнато срещу ищеца от орган на Прокуратурата на Р. Б. обвинение в извършването на престъпление е постановена влязла в сила оправдателна присъда. Установил е и, че незаконното обвинение /по чл.211 пр.1 вр. с чл.209 НК - измама в особено големи размери, представляваща особено тежък случай, му е причинило неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания. По отношение на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като е съобразил – тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца /тежко престъпление по смисъла на чл.93 т.7 НК от общ характер-за което е предвидено наказание „лишаване от свобода“ повече от 5 години/, продължителността на наказателното производство /почти 10 години, като делото е било връщано за ново гледане/, факта, че до оправдаването спрямо него е била постановена осъдителна присъда от първоинстанционен съд за наказание 3 години „лишаване от свобода“, чието изпълнение е било отложено за срок от 5г., наложената лека мярка за неотклонение /гаранция/, обстоятелството, че не са ангажирани доказателства /съдебно-медицинска експертиза/ за наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и настъпилото заболяване „диабет“, а сам ищецът е твърдял по друго дело - г. д.N.11069/17 на СГС, по което е присъдено обезщетение за обвинение по чл.206 НК за обсебване - че това заболяване е причинено именно от обвинението за обсебване, обстоятелството, че преди процесното обвиняване е бил привлечен като обвиняем за лъжесвидетелстване /м.01.09/, но това производство е било прекратено /м.07.09/, през 2012 е бил привлечен за измама и няма данни да е съден, а през 2014 е обвинен в обсебване в големи размери, представляващо опасен рецидив, което също е било прекратено, като за двете прекратени производства е предявил искове по ЗОДОВ и са му били присъдени обезщетения съответно 2000лв. и 1000лв., интензитета на преживените негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката /стрес, силно притеснение, тревога, нервност, затваряне в себе си, получаване на паник-атаки, напрежение в семейството, довело до развод през 2019г./ - съдът е приел, че дължимото обезщетение за репариране на вредите възлиза на 10000лв., ведно със законната лихва от влизане в сила на оправдателната присъда.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай.
Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в отклонение от практиката на ВКС по въпросите относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД /т.ІІ от ППВС №.4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г. на ОСГК на ВКС, както и т.19 от ТР №.1/2001г. на ОСГК на ВКС/, респективно относно съдържанието на понятието „справедливост“ /реш.№.53/7.05.19 по г. д.№.3528/18, ІІІ ГО, реш.№.311/14.03.18 по г. д.№.300/17, ІV ГО, реш.№.81/3.08.20 по г. д.№.2805/19, ІІІ ГО, реш.№.135/23.06.16 по г. д.№.158/16, ІІІ ГО/.
Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т. гр. д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието справедливост. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /не малка – почти 10г.-обстоятелството, че през по-голямата част от периода делото е било в съдебна фаза, е ирелевантно за ангажиране отговорността на прокуратурата - тя е процесуално легитимирана да представлява държавата, защото е поддържала неоснователно обвинение и без тези й действия не би се стигнало до неправилна осъдителна присъда – ТР 5/13 от 15.0.15, ОСГК/, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца, интензитета на преживените от него негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката му, съобразени са на практика и обществено-икономическите условия. Взел е предвид както обстоятелства, които обосновават присъждане на по-висок размер на обезщетението /продължителност и множество съдебни инстанции, междувременно постановената присъда „лишаване от свобода“, конкретните неблагоприятни изживявания във връзка с обвинението с немалък интензитет/, така и такива, които мотивират намалянето му /леката мярка за неотклонение, наличието и на други повдигнати обвинения в същия период, липсата на доказателства за причинна връзка между процесното производство и придобития „диабет“/, като е отбелязал съответното значение на различните обстоятелства. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие.
Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г.
Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК - съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице по отношение на част от вредите - тъй като те са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление, а относно друга част не са налице – като изрично е мотивирал този свой извод и съответно тези вреди не са взети предвид при определяне на обезщетението - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество, след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция на жалбите по тези критерии.
Касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието справедливост според чл.52 ЗЗД и оттам - за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. № 532/24.06.2010 по г. д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г. д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г. д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г. д.№ 1916/2009, IV ГО/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики /разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса/. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г. д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика, в това число цитираната. От друга страна, доколкото жалбоподателят сочи решения на ВКС, същите не съставляват такива по сходни случаи /по смисъла на реш.№.830/20.12.10 по г. д.№.1898/09, ІV ГО/ /касаят други релевантни периоди, фактически обстоятелства и т. н./. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Предвид недопускането до касация на въззивното решение по касационната жалба на Прокуратурата, на основание чл.287 ал.4 ГПК насрещната жалба не следва да се разглежда.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.1099/1.11.21 по г. д.№.1346/21 на Апелативен съд София, ГК, ІV въззивен граждански състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: