О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 445

гр. София, 13.07.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осми юни две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: П. Х.

ИВАНКА АНГЕЛОВА

изслуша докладваното от председателя /съдия/ Т. В.

т. дело № 451/2021 година.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Ю. Б. АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], и на „Б. П. ЕАД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез техните процесуални пълномощници, срещу решение № 11747 от 31.07.2020 г. по т. д. № 341/2020 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 15 състав.

Касационната жалба на банката е срещу възивното решение, с което след отмяна на решение № 1376 от 25.07.2019 г. по т. д. № 371/2018 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-2 състав, в частта му, с която „Б. П. ЕАД е осъдено да заплати на „Ю. Б. АД сумата от 56 057.80 евро, представляваща уговорена и начислена неустойка за забава върху просрочена главница, дължима за периода от 23.02.2015 г. до 22.02.2018 г., този иск е отхвърлен, с редукция на присъдените в полза на банката разноски за първоинстанционното производство и присъждане на разноски на „Б. П. ЕАД за въззивното производство.

В тази касационна жалба се поддържат оплаквания за грубо нарушаване на съдопроизводствените правила поради произнасяне по възражение за нарушение на добрите нрави в неустоечната клауза по процесния договор за банков кредит, каквото не е изрично въведено от ответника. В този аспект се поддържат доводи за нищожност, евентуално – недопустимост, които във фазата по чл. 288 ГПК биха могли да се преценяват само като вероятност за такива пороци на въззивното решение. Твърди се също, че дори и с оглед вмененото на въззивния съд задължение за правилно приложение на императивния материален закон, съгл. Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по делото не са събрани нужните доказателства, за да може да се анализират критериите за преценка действителността на неустоечната клауза, не са изслушани становищата на страните и решението на въззивната инстанция е абсолютна правна изненада за страните. Същевременно, касаторът-банка твърди в жалбата, че по въпроса „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност“ е образувано тълкувателно дело № 1/2020 г., с оглед констатираната от ВКС разнопосочна практика, а това съставлява индиция, че Тълкувателно решение № 1/2013 г. не дава отговор на този въпрос. В жалбата се съдържат твърдения и за противоречие на правните изводи на съда както на закона, така и на задължителна съдебна практика, цитирана от Апелативен съд – София само формално. Развити са подробни правни съображения, основани на конкретни, приложими норми от ТЗ, ЗЗД и ЗКИ, с искане за касиране на решението в атакуваната част и постановяване на друго решение – за уважаване на исковата претенция по чл.92 ЗЗД във вр. с чл. 5 от договор за кредит № 1697 от 15.12.2004 г., с присъждане на разноски.

Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. Противоречи ли на добрите нрави клауза за неустойка в договор за банков кредит, съгласно която при просрочие за изплащане на главницата от страна на кредитополучателя, банката начислява и събира наказателна лихва за забавата в размер на възнаградителната лихва, увеличена с 10 пункта; 2. Задължително ли всички критерии по ТР № 1/2009 на ОСТК на ВКС, въз основа на които съдът следва да обяви клауза за неустойка за нищожна, като противоречаща на добрите нрави, се прилагат към всеки един договор или критериите са примерни и прилагането им следва да бъде съобразено със специфичните за всеки един договор обстоятелства и 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема, и да обоснове крайните си изводи, като посочи доказателствата за тях.

Допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с позоваване на следните съдебни актове, с разрешенията по които, според касатора, въззивното решение влиза в противоречие: решение № 89 от 02.10.2019 г. по т. д. № 1214/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 49 от 27.05.2012 г. по т. д. № 16/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 298 от 31.10.2013 г. по гр. д. № 1312/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 16 от 16.06.2009 г. по т. д. № 430/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 74 от 21.06.2011 г. по гр. д. № 541/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 61 от 21.10.2015 г. по т. д. № 894/2014 г. на ВКС, І т. о. и решение № 107 от 25.06.2010 г. по т. д. № 818/2019 г. на ВКС, ІI т. о. – по въпрос № 1; Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и решение № 148 от 25.02.2020 г. по т. д. № 219/2018 г. на ВКС, II т. о., – по въпрос № 2; Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 54 от 08.08.2014 г. по т. д. № 3035/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 7 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на ВКС, II г. о. и решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, I г. о. – по въпрос № 3.

Касационната жалба на „Б. П. ЕАД е срещу въззивното решение, с което е формирана воля за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта, с която дружеството, в качеството му на правоприемник на кредитополучателя – „Б. О. ЕООД, е осъдено да заплати на ищцовата банка сумата 97 832.11 евро, представляваща непогасен остатък от главницата по договора за кредит, ведно със законната лихва от 23.02.2018 г., както и в частта относно сумата 420.02 лв. – разходи за подновяване на ипотека върху чужд на длъжника имот. Касаторът твърди неправилност на решението на апелативния съд в посочените части, като се позовава на предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания, подробно мотивирани. Акцентирано е върху приложимата, според касатора, погасителна давност на вноските по банков кредит, с твърдения, че тя е тригодишна, тъй като се касае за периодични платежи. Сочи се, че в случая уговореният падеж на последната вноска по кредита е 15.11.2013 г., а искът е предявен значителен период след изтичане на давностния срок – на 23.03.2018 г. По съображения в жалбата, този касатор претендира отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на иска по чл. 430 ТЗ, като погасен по давност, с присъждане на разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните въпроси, макар и формулирани като искане за „отправяне на предложение до Общото събрание на ВКС да постанови тълкувателно решение“: 1. Когато сумата, предоставена на кредитополучателя с договор за кредит, с който е договорено тя да се заплаща на отделни платежни вноски, за падежа на които има договорен погасителен план, като за всяка вноска е договорен отделен падеж, след настъпването на който се счита за просрочена, и когато само за тези падежирали вноски може да се предяви иск, следва ли да се счете, че те представляват периодични платежи, за които се прилага давността по чл. 111, б. „в“ ЗЗД; 2. Когато една сума е разделена на отделни нееднократни плащания, чийто падеж е разделен на конкретно определени времеви периоди, за просрочието на които е предвидена правна последица – дължимост на наказателна лихва, не се ли касае за периодични плащания по см. на чл. 111, б. „в“ ЗЗД; 3. Когато едно задължение е определено с договор или по силата на закона като „многократно повторяемо“ и се дължи „през определен период“, не се ли касае за договорено или законово установено периодично плащане и 4. Когато едно делимо по см. на чл. 128 ЗЗД плащане е разсрочено на вноски или е прието да се извършва частично на равни интервали, следва ли да се изключи от хипотезата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, след като в самото облигационно правоотношение е договорено плащане на отделни вноски през договорени интервали от време. Допълнителният селективен критерий е основан на: Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, с искане за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт.

В писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК всяка от страните излага съображения за отсъствие на релевираните от насрещната страна в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол в съответната обжалвана част, а по същество – за неоснователност на касационната жалба.

С определение № 60239 от 15.12.2021 г. производството по делото е спряно, на основание чл.292 ГПК, до приключване на тълкувателната процедура по тълк. дело № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС, а с определение № 130 от 10.05.2022 г. то е възобновено и насрочено за з. з. по чл.288 ГПК за 08.06.2022 г.

Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат и въз основа на установената по делото фактическа обстановка, въззивният съд е посочил, че са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 430 от ТЗ и такъв по чл. 92 от ЗЗД, в какъвто смисъл е и докладът по делото на първоинстанционния съд по реда на чл. 146 от ГПК. За безспорно между страните е прието, че въз основа на Договор за банков кредит № 1697 от 15.12.2004 г., сключен между „Българска пощенска банка“ АД /понастоящем„Ю. Б. АД/, в качеството му на кредитор, и „Б. О. ЕООД /праводател на „Б. П. ЕАД/, в качеството му на кредитополучател, банката е предоставила на кредитополучателя инвестиционен кредит в размер на 410 000 евро, предназначен за финансиране покупката на недвижим имот, в [населено място], като кредитополучателят е усвоил посочената сума.

Въззивната инстанция е приела, че доколкото въззивникът не твърди да е изпълнил поетите, по силата на процесния договор, задължения за връщане на дължимия остатък от главница по смисъла на чл. 430, ал. 1 от ТЗ в уговорените срокове, предявеният осъдителен иск за заплащане на падежиралата главница по процесния договор е доказан по основание, а съгласно основното и допълнителното заключение на изслушаната по делото пред Софийски градски съд съдебно-счетоводна експертиза – и по размер от 97 832.11 евро, в какъвто смисъл е и Допълнително споразумение № 4 от 13.03.2013 г., с което страните са приели, че остатъкът по главницата е в посочения размер.

За неоснователни са намерени оплакванията на кредитополучателя за неправилност на обжалваното решение поради отхвърляне на релевираното възражение за изтекла погасителна давност. Съставът на Апелативен съд – София е приел, че макар задължението за заплащане на уговорените в погасителния план, в конкретния случай и допълнителните споразумения, вноски да е повтарящо се и формално да изпълва съдържанието на понятието „периодично плащане“, вземането по което се погасява с кратката тригодишна давност по силата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, следва да се вземе предвид, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. В този смисъл въззивният съд се е позовал на константната съдебна практика, обективирана в решение № 38 от 26.03.2019 г., постановено по т. д. № 1157/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 103 от 16.09.2013 г., постановено по т. д. № 1200/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 319 от 14.06.2019 г., постановено по т. д. № 3159/2018 г. на ВКС, I т. о. и др., съгласно която отделните погасителни вноски не превръщат договора в такъв за периодични задължения, а същите представляват частични плащания, като този подход е в съответствие с дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г., постановено по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. В този смисъл, за неоснователни са счетени и възраженията на въззивника, че част от сторените от него плащания са отнесени от банката в погашение на възнаградителни лихви незаконосъобразно, тъй като вземането на насрещната страна било погасено по давност.

По отношение на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, уважен от първата инстанция в размер на 56 057.80 евро, въззивният съд е намерил, че уговорената наказателна лихва в чл. 5 от Договор за банков кредит от 15.12.2004 г., имаща характер на неустойка, заплащането на която търси ищецът, за нищожна поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД. Посочил е, че както възнаградителната лихва, уговорена в чл. 4 от Договора за банков кредит от 15.12.2004 г., така и наказателната лихва, имаща характер на неустойка, уговорена в чл. 5 от същия, са предоговаряни от страните и са намерили окончателната си уредба в чл. 2.1 и чл. 2.2 от Допълнителното споразумение № 4 от 13.03.2013 г. В него, както и във всички предходни споразумения, страните са постигали договореност, според която всички останали клаузи на договор за банков кредит № 1697/15.12.2004 г. и анексите/допълнителните споразумения към него остават непроменени, така, както са уговорени, и запазват действието си между страните.

В тази връзка, въззивната инстанция е приела, че съгласно трайно установената съдебна практика по приложението на чл. 269, предл. второ ГПК, дадено в т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивни материалноправни норми, каквито са тези, визиращи основанията за недействителност на договорите, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Приела е, че след като съдът може служебно да приложи императивна матириалноправна норма, то на още по-голямо основание е длъжен да прецени приложимостта й, когато обстоятелства, обуславящи същата, са изрично наведени от страната в аспект на твърдяната нищожност, независимо от момента към който е въведено възражението.

По тези съображения, въззивната инстанция е посочила, че в конкретния случай, с отговора на исковата молба „Б. П. ЕАД е възразило, че с уговорената с т. 2.1 от Допълнителното споразумение № 1 от 12.01.2011 г. неустоечна клауза се нарушават добрите нрави, поради което е приела, че дължи произнасяне по валидността на неустоечната клауза, както поради приложение на императивна материалноправна норма – тази на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, така и поради наведени от ответника обстоятелства, обуславящи нищожността на посочената клауза. За да прецени действителността на клаузата за неустойка, уговорена в чл. 5 от Договор № 1697/15.12.2004 г., изменена с допълнителните споразумения към същия, въззивният съд е посочил, че съобразява изложените в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС критерии. Изхождайки от принципните съображения в този акт на нормативно тълкуване, решаващият съдебен състав е извел извод, че уговорената неустойка надхвърля присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и се явява средство за несправедливо обогатяване на кредитора. За да достигне до този извод, съдът е взел предвид уговорените с договора и с последващите споразумения към него множество обезпечения, наред с претендираната от ищеца мораторна неустойка, чийто размер многократно надвишава размера на очакваните вреди при забавено изпълнение на главното задължение в размер на законната лихва за забава към датата на подписване на договора. Изразено е становището, че уговорената между страните неустоечна клауза излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции, като още към момента на сключването на процесния договор за банков кредит същата създава възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, който резултат е несъвместим с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, поради което същата се явява нищожна на посоченото основание. В този смисъл въззивната инстанция се е позовала и на практиката на ВКС: – решение № 234 от 17.11.2016 г. по гр. д. № 1856/2016 г. на ВКС, III г. о., решение № 228 от 01.02.2013 г. по т. д. № 1236/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 66 от 23.08.2019 г. по т. д. № 2131/2018 г. на ВКС, I т. о. и на решение № 659 от 19.03.2018 г., постановено по т. д. № 4031/2017 г. на САС, недопуснато до касационно обжалване.

По тези съображения, съставът на Апелативен съд – София е отменил първоинстанционното решение в тази му част и е отхвърлил исковата претенция на „Ю. Б. АД против „Б. П. ЕАД за заплащане на сумата от 56 057.80 евро, представляваща уговорена и начислена неустойка за забава върху просрочена главница, дължима по чл.5 от договора, за периода от 23.02.2015 г. до 22.02.2018 г.

Настоящият съдебен състав на ВКС намира за основателно искането на „Ю. Б. АД за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от този касатор част по формулирания в касационната жалба правен въпрос: Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност. Въпросът удовлетворява основната селективна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като даденото от въззивния съд разрешение е обусловило обективираната в решението правна воля по предявения от банката осъдителен иск за сумата от 56 057.80 евро, представляваща неустойка за забава върху просрочена главница за периода от 23.02.2015 г. до 22.02.2018 г. Обжалването следва да се допусне за извършване на проверка за съответствие със задължителните постановки на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

По останалите въпроси, поставени от този касатор, ВКС дължи произнасяне в производството по чл.290 ГПК.

Искането на касатора „Б. П. ЕАД за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната от този касатор част, е неоснователно. Обобщено, въпросите се отнасят до приложимостта на чл.111, б.“в“ ЗЗД по отношение на отделните погасителни вноски по кредита, като те обективират несъгласието на дружеството със становището на въззивния съд за приложимост на общата петгодишна погасителна давност. Освен, че въпросите са пряко релевантни към правилността на решението в обжалваната от този касатор част, и като такива не съответстват на изискванията на общата селективна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК /съгл. разясненията в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/, даденото от въззивната инстанция разрешение е в съответствие с непротиворечивата практика на ВКС, част от която е цитирана в мотивите към решението, вкл. и със задължителната такава – ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.

За разглеждане на касационната жалба на „Ю. Б. АД по същество, се дължи държавна такса в размер на 2 197.47 лева.

Водим от горното, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11747 от 31.07.2020 г. по т. д. № 341/2020 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, петнадесети състав в обжалваната от „Ю. Б. АД част, с която след отмяна на решение № 1376 от 25.07.2019 г. по т. д. № 371/2018 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-2 състав, в частта, с която „Б. П. ЕАД е осъдено да заплати на „Ю. Б. АД сумата от 56 057.80 евро, представляваща уговорена и начислена неустойка за забава върху просрочена главница, дължима за периода от 23.02.2015 г. до 22.02.2018 г., този иск е отхвърлен.

УКАЗВА на „Ю. Б. АД в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото платежен документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2 197.47 лева, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, като предупреждава касатора, че при неизпълнение в срок на указанието, касационното производство ще бъде прекратено.

След внасяне на дължимата държавна такса за разглеждане на касационната жалба, делото да се докладва на председателя на второ търговско отделение на ВКС – за насрочване за публично съдебно заседание.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11747 от 31.07.2020 г. по т. д. № 341/2020 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, петнадесети състав в обжалваната от „Б. П. ЕАД част, с която е потвърдено осъдителното първоинстанционното решение за сумата от 97 832.11 евро, представляваща непогасен остатък от главницата по договора за кредит, ведно със законната лихва от 23.02.2018 г. и за сумата от 420.02 лв. – разходи за подновяване на ипотека върху чужд на длъжника имот.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: