№ 484

гр. София 31.05. 2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и пети май две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 269 от 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 53 от 23.07.2021г., постановено по в. гр. д. № 244/2021 г. на Апелативен съд – Б., е отменено решение № 23/18.11.2020 г. по гр. д. № 106/2020 г. по описа на Ямболския окръжен съд, в частта, с която: 1/ на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на Николай С. Н. сумата над 30 000 лв. до 60 000 лв. – т. е. разликата от 30 000 лв. /тридесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнати обвинения за извършени престъпления, за които ищецът е оправдан, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.02.2017 г. до окончателното й изплащане и 2/ на ищеца са присъдени разноски пред първата инстанция над размера от 879,13 лв. до размера от 1384,54 лв. и вместо това е: отхвърлен предявеният на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ от ищеца иск срещу Прокуратурата на Р. Б. за сумата над 30 000 лв. до 60 000 лв. – т. е. за разликата от 30 000 лв. /тридесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнати обвинения за извършени престъпления, за които ищецът е оправдан, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.02.2017 г. до окончателното й изплащане. Със същия въззивен съдебен акт първоинстанционното решение е потвърдено в останалите обжалвани части.

Производството е образувано по подадени касационни жалби на срещупоставените в производството страни.

С касационна жалба вх. № 3879/19.08.2021 г., подадена от Прокуратура на Р. Б. чрез прокурор Й. Д. от Бургаска апелативна прокуратура, видно от обстоятелствената част и заявеното искане, се обжалва въззивното решение в частта, с която като краен резултат е осъдена да заплати на ищеца Н. С. Н. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ като обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно повдигнати обвинения за извършени престъпления, за които ищецът е оправдан, сумата 30 000 лева.

В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост. Изложени са доводи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен, че не съответства като еквивалент на действителните вреди, претърпени от ищеца. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди, присъдено на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се излагат пространни оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, които по същество повтарят оплакванията, изложени в касационната жалба. Касаторът поддържа искане за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с определянето на справедливия размер на обезщетението по смисъла на чл. 52 ЗЗД – твърди се противоречие с решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на ВКС, III г. о., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС /т.3 и т.11/, ППВС №4/23.12.1968 г. и ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС /т.19/. Сочи се, че е налице и противоречие с установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, вр. с чл. 4 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК (решение № 112 от 14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 376 от 21.10.2015 г. по гр. д. № 514/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 832 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 449 от 16.05.2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 263 от 21.03.2017 г. по гр. д. № 627/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 70 от 29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на ВКС, IV г. о. и други). Твърди се още, че е налице основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, без да се излага конкретна обосновка.

Ответникът по жалбата Н. С. Н., в писмен отговор, подаден чрез адв. А. К., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за нейната неоснователност.

С касационна жалба вх. № 5283/11.10.2021 г., подадена от ищеца – Н. С. Н., се обжалва въззивното решение, в частта, с която: 1/ като краен резултат е отхвърлен предявеният иск срещу Прокуратурата на Р. Б. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за горницата над уважения (30 000 лв.) до пълния предявен размер от 60 000 лева, 2/ е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск срещу Прокуратурата на Р. Б. на основание чл. 2б ЗОДОВ за заплащане на сумата от 25 000 лв. – обезщетение за нарушаване на правото на ищеца на разглеждане на делото в разумен срок, 3/ е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която като начален момент на дължимост на лихва е определена датата 03.02.2017г. и 4/ е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която искът срещу Прокуратурата на Р. Б. на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за нарушение на чл. 5, §2 от Конвенцията, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.02.2017г., до окончателното изплащане, е отхвърлен за разликата над сумата 500 лв. до предявения размер от 2 000 лв. като неоснователен.

В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се още неправилност на решението в частта за разноските. Искането е за отмяна на атакувания акт в обжалваните части и присъждане на разноски.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси, относими единствено към претенцията по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ: 1/ „Представляват ли определенията на ВКС по допускане на касационно обжалване задължителна практика на ВКС или практика по уеднаквяване на съдебната практика и за точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК?“- твърди противоречие с т. 2 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/2009 г. по описа на ОСГТК, изразяващо се в това, че съдът се е позовал единствено на определение на ВКС, постановено в производство по чл.288 ГПК, за да обоснове извод за прекомерност на присъденото от първата инстанция обезщетение и за намаляването му наполовина; 2/ „Следва ли при определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди по ЗОДОВ да бъдат отчетени всички релевантни и свързани с увреждането обстоятелства?“ - поддържа противоречие с т. II на ППВС №4/1968 г., решение № 344 от 24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о, решение № 277 от 15.04.2020 г. по гр. д. № 4674/2018 г. на ВКС, IV г. о. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят поставя и следния правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а именно: „Представлява ли липсата на качеството „публична личност“ основание за определяне на занижено обезщетение при налична публичност на повдигнатите обвинения?“ По така поставения въпрос касаторът твърди наличието на противоречие с решение № 7 от 04.06.1996 г. по к. д. № 1/1996 г. на Конституционния съд и решение № 4 от 26.03.2012 г. по к. д. № 14/2011 г. на Конституционния съд.

Ответната страна Прокуратурата на Р. Б. не взема становище по касационната жалба.

Касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено, че на 07.06.2012 г. ищецът е бил задържан и отведен с белезници от работното си място за 24 часа от полицейски орган на Военна полиция. Срещу ищеца и серж. Ж. И. С. е било образувано досъдебно производство №VI-59/07.06.2012 г. на РСВП на 07.06.2012 г. за осъществени от тях престъпления по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. с ал. 1, т. 11 вр. с чл. 201, вр. с чл. 20, ал. 2 НК и по чл. 339, ал. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК - за това, че на 07.06.2012 г., двамата, след предварителен сговор са присвоили 103 броя неуправляеми авиационни ракети от различни модификации без взривители на стойност 47 380 лв., а ищецът, в съучастие с Ж. С., е държал боеприпаси - 103 броя неуправляеми авиационни ракети без да има за това надлежно разрешение. В хода на досъдебното производство на ищеца са повдигнати още две обвинения - за извършено от него престъпление по чл. 372, ал. 1, НК - за това, че не е изпълнил устна заповед на началника си, командира на военното формирование, да не предава боеприпаси – неуправляемите авиационни ракети, които не са документално въведени във военното формирование, на представители на В.АД-С., както и за престъпление по чл. 387, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК - за това, че в условията на продължавано престъпление в периода от началото на м. 04. 2012 г. до 07.06.2012 г., умишлено не е изпълнил задълженията си по военна служба като началник отделение Логистика, като не е предприел действия, свързани със службата му, визирани в чл. 168, т. 5 от УВС и чл. 172, чл. 175, ал. 2 и чл. 176, ал. 1-ал. 13 от Счетоводния документооборот. С постановление от 10.10.2012 г. на наблюдаващия прокурор е било прекратено наказателното производство по досъдебното производство в частта на повдигнатите на ищеца и другия обвиняем обвинения за престъплението по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. с ал. 1, т. 2 и чл. 201, вр. с чл. 20, ал. 2 НК, като по отношение на ищеца са останали обвиненията за престъпленията по чл. 339 НК, по чл. 372, ал. 1 НК и по чл. 387, ал. 1 НК. За обвиненията срещу Н. Н. и Ж. С. е било образувано НОХД № 255/2012 г. по описа на С. военен съд и като краен резултат с Решение № 180/07.11.2016 г. по н. д. № 765/2016 г. на ВКС е потвърдено въззивното решение, с което двамата подсъдими са признати за невиновни и са оправдани по обвинението за престъплението по чл. 339, ал. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК, а ищецът е оправдан и за престъпленията по чл. 372, ал. 1 НК и по чл. 387, ал. 1 НК.

Въз основа на писмените доказателства и изслушаните свидетелски показания въззивният съд е приел, че ищецът е бил уважаван член на обществото, имал е офицерска чест. Не са били налице данни преди задържането на ищеца да са му били налагани дисциплинарни наказания, същият е бил с чисто съдебно минало, семеен с две дъщери. Ищецът е имал амбиции за по-нататъшно развитие - спрямо него е била в ход процедура за издаване на разрешение за работа с документи с гриф строго секретно, каквото след повдигнатите обвинения му е било отказано. Наказателното производство спрямо ищеца е продължило общо 4 години и 5 месеца, през който период животът му съществено се е променил. Сочи се, че по време на наложените мерки задържане под стража и домашен арест – общо за 70 дни, ищецът е бил лишен от възможността за нормално социално общуване и участие в обществения живот. Твърди се, че през целия период на висящото наказателно производство и мерките за неотклонение ищецът е търпял психически страдания, стрес, притеснения във връзка с неоснователно повдигнатото обвинение, страх от осъждане. След повдигане на незаконните обвинения у ищеца била настъпила видима промяна изглеждал е зле, бил е обезкуражен и отчаян, отслабнал, имал проблеми със съня, понесъл тежко разгласяването на обвиняванията в медиите, изпаднал е в депресивен епизод, за който е лекуван от специалисти - психиатри. Уронени са били честта и достойнството му, чувствал се е незаслужено злепоставен, още повече, че обвиненията са били във връзка със заеманата от него длъжност и изпълняваната работа като офицер в Българската армия, към която обществените изисквания са завишени. Посочва се, че незаконните обвинения на лица, заемащи подобни длъжности, имат по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера, а в още по-голяма степен това важи за случаите, какъвто е настоящият, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната професионална реализация.

Въззивният съд е отчел забавянето, поради двукратното връщане на делото от съда на прокуратурата за доразследване, като релевантно за определяне на размера на претендираното по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ обезщетение. Отчетени са и притесненията на ищеца за отражението на обвиненията върху неговите роднини, но се подчертава, че предмет на обезщетение по делото са претърпените от него вреди, а не от трети лица, каквито са роднините. Прието е още, че ищецът не е бил публична личност с общодържавна известност, липсвал е широк обществен интерес към него, като медийната разгласа е извършена само в началото на повдигнатите обвинения и не е била съпроводена с постоянни коментари в средствата за масово осведомяване. С изключение на 70 дни от общо 4 години и 5 месеца, /когато спрямо ищеца са били наложени задържане под стража и домашен арест/, през останалото време спрямо ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение, а именно подписка, поради което през този период социалната му сфера и свободата за придвижване на територията на страната не е била ограничена. Твърди се, че било установено само временно негативно отражение върху психичното и физическо здраве на ищеца в рамките на обичайното, но липсвали доказателства за извънредно и трайно влошаване на здравословното му състояние.

Според въззивната инстанция целта е при разумен баланс на всички обстоятелства по случая, да се поправят причинените морални вреди, без да се допуска неоснователно обогатяване. Сочи се, че всеки случай е индивидуален и размерът на обезщетението следва да бъде определен според конкретно установените факти и обстоятелства. Въззивният състав е констатирал, че най-относим за съпоставка с настоящия случай е присъденият размер за обезщетение от общо 12 000 лв., за претърпените неимуществени вреди от другото лице, спрямо което са били повдигнати обвинения заедно с тези на ищеца. В настоящия случай е приел, че обезщетението за претърпените от ищеца вреди в размер на 30 000 лв. е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Поставеният в изложението на Прокуратурата на РБ въпрос, обобщен от съда, „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД“, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената в изложението практика.

Смисълът на приетото в т. 11 от ППВС № 4/68 г. е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай и, че в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай. Разглежданият казус не е такъв. Въпреки това следва да се отчете, че видно от мотивите на въззивната инстанция при определяне характера и интензитета на вредите, при определяне и на размера на дължимото обезщетение за тяхното репариране, съдът в съответствие с цитираните постановки е съобразил липсата на доказателства за съпричиняване на вредите от страна на ищеца. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г.

Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.

Поставеният в изложението материалноправен въпрос, уточнен от съда, за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ по пприложението на чл. 52 ЗЗД, вр. с чл. 4 ЗОДОВ, също е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях е налице произнасяне също по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, но при обстоятелства, които са специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация е невъзможна. Предвид това не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения въпрос.

В обобщение не са налице основания за допускане на касационното обжалване по касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б.

Не се обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация и по касационната жалба на Н. С. Н..Съображенията за това са следните:

Първият въпрос на касатора няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като не е правно разрешаван от въззивния съд и не обуславя решаващите му изводи. Въззивният съд изобщо не се е произнасял по въпроса за същността и правното действие на определенията на ВКС, постановени в производство по чл.288 ГПК, не е обосновавал и извод, че същите формират сила на присъдено нещо и са включени в обхвата на съдебната практика по смисъла на чл.280 ГПК. Доколкото е цитирал в решението си такова определение, то е за да посочи на какво основание приема за безспорно установен фактът, че присъденият размер в друго съдебно производство за обезщетение за претърпените неимуществени вреди от другото лице, спрямо което са били повдигнати обвинения, заедно с тези на ищеца, е в размер 12 000 лв. – с това определение на ВКС не е допуснато до касационно обжалване съдебно решение, с което в полза на това друго лице е присъдено обезщетение в посочения размер. Следва да се посочи, че поставеният от касатора въпрос е по естеството си привързан към оплакването му за неправилност на решението, което подлежи на преценка само във втората фаза на производството, но не и във фазата по селекция на жалбата. За пълнота на изложението следва да се посочи и това, че не съответства на данните по делото и твърдението на касатора, че съдът се е позовал единствено на това определение на ВКС, постановено в производство по чл.288 ГПК и в производството по предявения от Ж.С. иск, за да обоснове извод за прекомерност на присъденото по процесния иск от първата инстанция обезщетение и за намаляването му наполовина.

Останалите два въпроса на касатора обобщено се свеждат до въпроса “за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД”. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочените в изложението съдебни актове -решение № 344 от 24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о, решение № 277 от 15.04.2020 г. по гр. д. № 4674/2018 г. на ВКС, IV г. о., нито е в противоречие с формираната по въпроса задължителна съдебна практика - т. II на ППВС №4/1968 г . Следва да се посочи, че смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. 11, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочват конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка.

Следва да се посочи и това, че въззивният съд не се произнесъл и в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.

В процесния случай въззивното решение е в пълно съответствие с възприетите постановки в цитираните съдебни решения, съгласно които е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия.

В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за завишеност на присъдения от първоинстанционния съд размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Отчетени са всички релевантни според съда обстоятелства, установени по делото и е обоснован извод, че наличието им е обективно основание за по-нисък размер от първоначално определения такъв от първостепенния съд.

В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, което е видно и от представената от самите касатори съдебна практика.

В този смисъл няма противоречие на правните разрешения на съда с тези, дадени във формираната по въпроса трайна практика. Несъгласието на касатора с анализа на доказателствата и формираните от съда крайни фактически и правни изводи, в това число и изводът му относно значението за размера на обезщетението на установения по делото факт, че ищецът не е бил публична личност с общодържавна известност, е по естеството си касационно оплакване по чл.281 ГПК, което не може да бъде преценявано във фазата по селекция на жалбата.

Следва да се посочи също, че не се установява противоречие и с цитираните от касатора решения на Конституционния съд на Р. Б. доколкото същите са посветени на различна правна проблематика, нямаща връзка с поставения от касатора правен въпрос.

В обобщение не са налице основания за допускане на касационното обжалване и по касационната жалба на Н. С. Н..

Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските за настоящата инстанция така, както ги е сторила в производството.

По горните съображения съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 53 от 23.07.2021г., постановено по в. гр. д. № 244/2021 г. на Апелативен съд – Б., в обжалваните му части.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: