Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: М. З. Членове: Б. Л. П. Я. при секретар М. Н. и с участието на прокурора Г. Х. изслуша докладваното от съдията П. Я. по административно дело № 1917/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

Образувано е по касационните жалби на директора на дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика /ОДОП/ София при ЦУ на НАП и на И. И. срещу Решение № 608 от 16.06.2022 г. на Административен съд София-област, постановено по адм. д. № 192/2021 г., както и по частната жалба на директора на дирекция ОДОП София срещу Решение № 941/03.10.2022 г. по същото дело.

Директорът на дирекция ОДОП София обжалва решението в частта, с която е отменен Ревизионен акт /РА/ № Р-22002319006746091-001/19.08.2020 г., издаден от органи по приходите в ТД на НАП София, потвърден с Решение № 1957/22.12.2020 г. на директора на дирекция ОДОП София в частта, с която на основание чл. 19, ал. 2, т. 1 ДОПК е ангажирана отговорността на И. И. за задължения на Фактор 83 ЕООД за недобросъвестно извършени действия, представляващи скрито разпределение на печалбата тегления на каса от банкова сметка на дружеството в периода от 12.12.2013 г. до 18.09.2015 г. на обща стойност 596 254,20 лв. С доводи за наличие на трите категории касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК претендира отмяната му в обжалваната част и присъждане на разноските за всяка инстанция.

И. И. обжалва решението в частта, отхвърляща жалбата му срещу РА № Р-22002319006746091-001/19.08.2020 г. в частта, с която на основание чл. 19, ал. 2, т. 1 ДОПК е ангажирана отговорността му за задължения на Фактор 83 ЕООД за недобросъвестно извършени действия -изплащане на дивидент от банковата сметка на търговеца, както и в частта на извършеното разпореждане с имущество на дружеството продажба на недвижим имот в гр. Самоков на цена, значително по-ниска от пазарната. Заявени са трите категории касационни основания чл. 209, т. 3 АПК, претендира се отмяната на решението във визираната част и цялостна отмяна на РА.

Частната жалба на директора на дирекция ОДОП София е срещу Решение № 941/03.10.2022 г., постановено по делото, с което на основание чл. 248 ГПК вр. чл. 144 АПК е изменено Решение № 608/16.06.2022 г. по същото дело в частта на разноските, като е отменено в частта, осъждаща НАП да заплати на Иванов разноски в размер на 488,56 лв. и е оставена без уважение молбата на административния орган за допълване на основание чл. 176 АПК на Решение № 608/16.06.2022 г., доколкото в същото липсва произнасяне за кои задължения и за кои периоди следва да се счита потвърдено ангажирането на отговорността на Иванов.

С молба от 17.10.2023 г. вторият касатор е поискал спиране на делото до приключване на преюдициалния спор по искането му за обявяване на нищожност на РА № Р-22002315004488-091-001/28.09.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП София, с който са установени задължения в тежест на Фактор 83 ЕООД, за които е ангажирана отговорността на Иванов с процесния ревизионен акт.

В становище от 18.10.2023 г. директорът на дирекция ОДОП София чрез юрк. Д. се противопоставя на това искане с мотиви за недопустимост на заявеното директно пред съда искане за обявяване на нищожност на РА с аргумент от чл. 156, ал. 2 ДОПК и пропуск на АССО да го конституира като страна в поддържаното като преюдициално производство на основание чл. 159, ал. 2 ДОПК. Позовава се както на забраната за фактически установявания по чл. 220 АПК, така и на изискуемостта на задълженията по РА № Р-22002315004488-091-001/28.09.2016 г. съобразно чл. 209, ал. 2 ДОПК. Най-сетне, дори нищожността на цитирания РА да бъде прогласена с влязло в сила решение, Иванов ще разполага с възможността по чл. 239, т. 3 АПК.

В съдебно заседание директорът на дирекция ОДОП София се представлява от юрк. М., която поддържа касационната и частната жалба на администрацията, оспорва тази на Иванов и претендира разноски по представен списък.

И. И. се представлява от адв. А., който поддържа искането за спиране на производството по делото, както и касационната си жалба по подробни съображения.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационните жалби и за частична основателност на частната.

Преди да се произнесе по касационните и частната жалби, настоящата инстанция следва да разгледа искането за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК вр. 2 ДР на ДОПК.

Според удостоверение № 2915/10.10.2023 г., издадено от Административен съд София-област по адм. дело № 690/2023 г., същото е образувано по жалбата на Фактор 83 ЕООД за прогласяване на нищожност или отмяна на РА № Р-22002315004488-091-001/28.09.2016 г. поради издаването му от лице без материална компетентност в резултат на ненадлежно възложена ревизия, липса на валидно подписана и връчена ЗВР, както и поради неспазване на изискванията за форма, тъй като РА не е подписан с КЕП. Според удостоверението производството по адм. дело № 690/2023 г. е спряно до постановяване на решение от СЕС по дело С-466/2022. Видно от достъпната в интернет деловодна система на първостепенния съд, по делото са постановени два съдебни акта Разпореждане № 1181/30.05.2023 г., с което производството е оставено без движение с указание за внасяне на държавна такса по оспорването, както и Определение № 1315/15.06.2023 г., с което същото е спряно поради преюдициалност на производството пред СЕС. Ответник по делото не е конституиран и не е ясно кой е органът, комуто е съобщено определението за спиране на производството по делото.

Според разрешенията, дадени с т. 8 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, постановено по приложението на чл. 182, б. г ГПК /отм./, идентичен текст с чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, спирането на делото е забрана през известен период от време да се извършват процесуални действия от съда и страните по него, с което временно се прегражда развитието на процеса. То настъпва по силата на закона, по волята на страните и по разпореждане на съда. В мотивите към т. 8 от тълкувателното решение е разгледана хипотезата, при която по чл. 182, б. г ГПК е възможно висящността по обуславящото дело като факт, който налага спиране на производството, да възникне след постановяване решението на въззивния съд, но при подадена касационна жалба срещу него до ВКС. При действащата уредба касационната инстанция не е съд по същество, а единствено контролна инстанция за проверка на материалноправната и процесуална законосъобразност на решението на въззивния съд. Тя проверява правилността на решението на този съд, изхождайки от приетата от него за установена фактическа обстановка. Касационният съд не може да прави и нови различни от тези на проверявания съд, фактически изводи, съответно да възприема друга фактическа обстановка в резултат на касационното обжалване. В тази връзка разпоредбата на чл. 188, ал. З ГПК, която предвижда съобразяване от съда на релевантните за спорното право факти, настъпили след предявяване на иска, следва да се тълкува в смисъл, че въпреки висящността на производството пред ВКС, това съобразяване се отнася най-късно до момента на приключване устните състезания прел въззивния съд, до който момент страните могат да ползват защитни средства, които се основават на тези факти. Затова, ако висящността на обуславящото дело е възникнала след приключване на производството пред въззивната инстанция и пренасяне делото по касационната жалба пред ВКС, не би могло да се приеме, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като е разгледал спора при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск. Влязлото в сила решение, респ. присъда на наказателния съд по обуславящото дело, следва да се приеме като доказателство за новооткрито обстоятелство.

Изложените разрешения запазват значението си при действието на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, чл. 142, ал. 2 АПК и чл. 220 АПК и обуславят извод за неоснователност на искането за спиране на производството по настоящето дело до приключване на това по адм. дело № 690/2023 г. на АССО.

Върховният административен съд, Първо отделение, след като прецени наведените в касационните и в частната жалби доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение на изискването на чл. 218 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежни страни срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за всяка от тях в съответните части, поради което са допустими.

Настоящата касационна инстанция преценява решението на Административен съд София-област като валидно и допустимо, но частично неправилно.

С РА № Р-22002319006746091-001/19.08.2020 г., издаден от органи по приходите в ТД на НАП София, потвърден с Решение № 1957/22.12.2020 г. на директора на дирекция ОДОП София, е ангажирана отговорността на И. И. за задължения на Фактор 83 ЕООД за данъци и задължителни осигурителни вноски в общ размер на 644 895,71 лв. /главница и лихви/, а именно: за корпоративен данък в размер на 5913,39 лв. и лихви за забава 3524,37 лв. за данъчен период 2014 г.; за ДДС в общ размер на 393 251,12 лв. и лихви 235 932,61 лв. за данъчни периоди от м. 12.2013 г. до м. 07.2015 г.; за данък върху доходите и приравнените на тях правоотношения в размер на 1402,52 лв. и лихви 748,01 лв. за данъчни периоди м. 04, м. 05 и м. 06.2015 г.; за ДОО за осигурители в размер на 1682,54 лв. и лихви 900,52 лв. за данъчни периоди м. 05. и м. 06.2015 г., за УПФ за осигурители в размер на 315,14 лв. и лихви 170,41 лв. за данъчни периоди м. 05. и м. 06.2015 г. и за вноски за здравно осигуряване за осигурители в размер на 684,81 лв. и лихви 370,27 лв. за данъчни периоди м. 05. и м. 06.2015 г.

В хода на ревизионното производство приходните органи са установили следното:

И. И. е управител на Фактор 83 ЕООД в периода 23.02.2006 г. 24.07.2015 г., което има непогасени публични задължения за данъци и осигурителни вноски за периода;

За принудителното им събиране е образувано изпълнително дело № 160082476/2016 г.

В периода от 15.10.2014 г. 14.01.2015 г. от банковата сметка на Фактор 83 ЕООД по личната банкова сметка на Иванов са извършени 11 превода на суми, възлизащи общо на 119 225 лв. с основание разпределен дивидент по решение на общото събрание без на ревизиращите да са представени протоколи в тази насока.

С Нотариален акт № 94/31.03.2015 г. Фактор 83 ЕООД продава на И. И. недвижим имот в гр. Самоков, [адрес], представляващ жилище с площ 126,26 кв. м. за сумата 44614 лв., платена по банковата сметка на дружеството на 29.04.2015 г., като на същата дата Иванов е изтеглил същата на каса.

В периода от 12.12.2013 г. 18.09.2015 г. от банковата сметка на Фактор 83 ЕООД Иванов е изтеглил касово многобройни суми в различен размер, възлизащи общо на 596 254,02 лв., за които ревизиращите приели, че липсват данни да са свързани с дейността на дружеството и че с тях управителят му се е облагодетелствал.

Първостепенният съд е приел за установено по несъмнен начин наличието на предпоставките по чл. 19, ал. 2 ДОПК за ангажиране на отговорността на Иванов за извършените в качеството му на управител на Фактор 83 ЕООД плащания на дивидент в негова полза в периода 15.10.2014 г. 14.01.2015 г. в общ размер на 119 225 лв.

С позоваване на приетото заключение на Съдебно-оценителната експертиза за определяне на пазарната цена на имота, придобит от Иванов с Нотариален акт № 94/31.05.2015 г., което е обсъдил в съвкупност с останалите доказателства по делото, включително с това на възложената от органите по приходите експертиза, установяващи близки по размер величини, съдът е приел, че отчуждаването на имота е сторено на цена, два пъти по-ниска от пазарната, с което е доказан фактическият състав по чл. 19, ал. 2 ДОПК и по отношение на това разпоредително действие на Иванов.

За недоказани и опровергаващи се от заключението на ССчЕ АССО е приел предпоставките по цитираната разпоредба по отношение на изтеглените в брой от банковата сметка на Фактор 83 ЕООД суми, възлизащи общо на 596254,02 лв. в периода 12.12.2013 г. 18.09.2015 г.

Спорът между страните е относно наличието на фактическия състав на чл. 19, ал. 2 ДОПК за ангажиране отговорността на ревизираното лице за неплатените данъци и задължителни осигурителни вноски от Фактор 83 ЕООД, включващ следните елементи:

1. субект на отговорността - управител или член на орган на управление на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 или т. 2 ДОПК (носители на задълженията за данъци или задължителни осигурителни вноски и задължените да удържат и внасят такива);

2. наличие на неизплатени данъци и задължителни осигурителни вноски от задълженото юридическо лице по чл. 14, т. 1 и т. 2;

3. извършване на определено действие: а/ плащания в натура или в пари от имуществото на задълженото лице, представляващи скрито разпределение на печалбата или дивидент; б/ отчуждаване на имущество на задълженото лице безвъзмездно или по цени, значително по-ниски от пазарните;

4. действието да е извършено недобросъвестно;

5. причинно-следствена връзка между извършеното действие, намаляване на имуществото на задълженото лице и невъзможността да бъдат погасени задължения;

6. граници на отговорността отговорността за непогасените задължения по ал. 2 е до размера на извършените плащания, съответно до размера на намалението на имуществото;

7. отговорността се реализира само субсидиарно когато се окаже невъзможно дължимите суми за данъци и осигурителни вноски да се съберат от юридическото лице.

По доказаността на първите два елемента спор по делото не се поддържа.

В приложимата към разглеждания случай разпоредба на чл. 19, ал. 2, т. 1 ДОПК действието на имуществено разпореждане е извършването на плащания в натура или в пари от имуществото на задълженото лице, представляващи скрито разпределение на печалбата или дивидент, или отчуждаване на имущество, включително предприятието, на задълженото лице безвъзмездно или по цени, значително по-ниски от пазарните. Относими към спора са и двете хипотези.

Основателен е касационният довод, че решението на АССО в отменителната част не съдържа анализ на заключението на ССчЕ в съвкупност с другите доказателства по делото. Съгласно чл. 202 ГПК съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице независимо от това дали то е оспорено от страните, или не е оспорено. Съдът обсъжда заключението заедно с другите доказателства по делото и може да приеме, като изложи съответните мотиви за това, че някои от фактите, на които се основава заключението не са се осъществили, но са се осъществили други факти, които заключението игнорира, както и че то установява вярно или невярно съответните причинни връзки между приетите за установени факти /Решение № 38 от 25.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2049/2020 г./

Според заключението представените при съдебното оспорване на РА фактури документират разходи, възлизащи на 512 237,76 лв., които са отразени в счетоводните документи на дружеството.

По правилото на чл. 51 ДОПК вписванията в счетоводните книги се преценяват според тяхната редовност в съответствие с изискванията на Закона за счетоводството и с оглед на другите обстоятелства, установени в производството така и чл. 182 ГПК: вписвания в счетоводни книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед на другите обстоятелства по делото. Те могат да служат като доказателство на лицето или организацията, които са водили книгите.

Съдът е игнорирал обстоятелството, че дневникът на сч см 500 Каса в левове за 2013 г. започва от стр. 1, а следващата е стр. 103, или, липсват 102 страници, които да представят хронологията на постъпването на сумата общо 1 063 588,36 лв. и съответно начина на изразходване на сумата 957 540,22 лв. кредитни обороти за цялата 2013 г.

Според отразеното в дневника на сч см 500 за 2014 г. в касата на дружеството следва да е постъпила сумата 891 266,09 лв. и да е изразходвана сумата 768 621,68 лв., което заедно с вписаното в баланса на дружеството за 2014 г. начално дебитно салдо за периода 185 707 лв. дава крайно дебитно салдо в размер на 308 351,89 лв. налични парични средства в брой в края на периода. Изложеното обуславя извод, че не всички парични средства на Фактор 83 ЕООД са изразходвани, а тези, които според счетоводните записвания са изразходвани, значително превишават сумата 512 237,16 лв., за която съдът е приел, че са използвани за плащане в брой на фактури, издадени от доставчици на дружеството за всички процесни периоди м. 12.2013 г., 2014 г. и от м. 01.2015 г. до м. 06.2015 г. В самото заключение липсва отразяване каква част от цитираната обща сума за кой отчетен период се отнася. Това означава, че същото не е основано на счетоводните записвания, разгледани съвместно с първичните счетоводни документи. Също от записите по дневника на сч см 500 Каса в лв. за 2015 г. е видно многократно теглене на суми с РКО в значителен размер, за които няма първични счетоводни документи или други доказателства, сочещи за какво са използвани. Най-сетне, съставеният от вещото лице опис на фактурите, съдържа такива за покупка на горива, за които не са посочени доказателства да са свързани с дейността на дружеството.

Основателен е и касационният довод, че съдът е игнорирал данните в представената от Иванов оборотна ведомост за 2015 г., в която сч см Каса е с нулево начално салдо при положение, че според ОПР, баланса и оборотната ведомост за 2014 г. към 31.12.2014 г. наличните парични средства в брой в касата са 308 351,89 лв. За 2015 г. е отразено единствено разходване на сума в размер на 335 лв.

Според легалната дефиниция по 1, т. 5, б. а) ДР на ЗКПО скрито разпределение на печалбата са сумите, несвързани с осъществяваната от данъчно задълженото лице дейност или превишаващи обичайните пазарни нива, начислени, изплатени или разпределени под каквато и да е форма в полза на акционерите, съдружниците или свързани с тях лица, с изключение на дивидентите по т. 4, букви а и б. При липсата на доказателства за основание за намаляване на паричните средства в банковите сметки на дружеството, нито такива, че паричните средства в значителен размер са разходвани за целите на дейността на дружеството, е налице и предпоставката по чл. 19, ал. 2 от ДОПК ревизираният недобросъвестно с поведението си е намалил имуществото на задълженото лице, без да се удостовери с каква цел са е сторено това. В тежест на ревизирания е да удостовери факти и обстоятелства, от които се стреми да черпи благоприятни правни последици. Подобно доказване не е проведено успешно от Иванов. Той не ангажира доказателства, позволяващи проследяване на посочения паричен ресурс, така че да се приеме за безспорно същият да е бил използван за погасяване на задължения на дружеството. При това положение се обосновава извод, че средствата, с които е намалена наличността по банковите сметки на Фактор 83 ЕООД по същество представляват скрито разпределение на печалбата, което не е свързано с осъществяваната стопанска дейност на дружеството. След като липсва спор, че решенията за управление на търговеца са вземани от неговия управител, то присъщо е изтеглените суми да са в полза на това лице, при липсата на доказателства да са предоставяни в полза на трети лица. Налице е и предпоставката по чл. 19, ал. 2 от ДОПК ревизираното лице недобросъвестно с поведението си е намалило имуществото на задълженото лице.

Причинно-следствената връзка представлява обусловеност на несъбираемостта на публичните задължения като пряката последица от действията, с които преднамерено е намалено имуществото на задълженото лице. В съдебната практика без противоречия се приема, че съставът на чл. 19 от ДОПК изисква уникалност на каузалната връзка между поведението на субекта на отговорността и несъбирането на данъчните задължения на дружеството. Следва да е налице волево недобросъвестно поведение на субекта, което цели пряко вреда към фиска, при знание, че с това поведение ще доведе до невъзможността да се събират публични задължения. Извършените действия по разпореждане следва да бъдат пряка причина за несъбирането на задълженията. В този смисъл е от значение имущественото състояние на задълженото юридическо лице по чл. 14, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК преди и след твърдяното недобросъвестно поведение. По делото не са събрани доказателства, обуславящи несъмнен извод, че тези разходи са свързани с осъществяваната от данъчно задълженото лице дейност. Решението единствено на управителя е да не погаси изискуемите публични задължения, а вместо това да извърши действия, представляващи скрито разпределение на печалбата. Не се твърди и не се установява друга причина за непогасяването на публичните задължения, освен действията на управителя. Доказан и осъществен е и четвъртият елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 19, ал. 2 от ДОПК, а именно недобросъвестност при извършване на действията от оспорващия. При липса на легално определение на понятието, даденото от правната теория и съдебната практика тълкуване е, че добросъвестен е този, който знае определено обстоятелство. Добросъвестността в правото се свързва със знание или не на определени обстоятелства. В случая на хипотезата на отговорността по чл. 19, ал. 2 от ДОПК добросъвестността на лицето, чиято отговорност се ангажира, съществува, когато то не знае за възникването или наличието на данъчни и/или осигурителни задължения на дружеството, което управлява. Когато е доказано, че знае или няма как да не знае за съществуването на тези задължения към момента на извършване на разпоредителните действия, недобросъвестност е налице.

По изложените съображения решението в частта, с която е отменен оспореният ревизионен акт следва да бъде отменено, включително в частта на разноските, като вместо него бъде постановено отхвърляне на жалбата срещу акта. В частта, отхвърляща жалбата срещу РА, същото е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора е дължима отмяна и на Решение № 941/03.10.2022 г., постановено по същото дело.

На Националната агенция за приходите / 1, т. 6 от ДР на АПК/ с оглед своевременно заявеното искане се следват деловодни разноски в общ размер 37800,16 лева, представляваща сбор от определеното на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК вр. Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения юрисконсултско възнаграждение в размер на 8492,54 лв. за първата и 27537,62 лв. за касационната инстанция, както и платената държавна такса за касационното обжалване в размер 1770 лева.

Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 и 2 вр. чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, Първо отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 608 от 16.06.2022 г. на Административен съд София-област, постановено по адм. д. № 192/2021 г., в частта, с която е отменен Ревизионен акт № Р-22002319006746091-001/19.08.2020 г., издаден от органи по приходите в ТД на НАП София, потвърден с Решение № 1957/22.12.2020 г. на директора на дирекция ОДОП София в частта, с която на основание чл. 19, ал. 2, т. 1 ДОПК е ангажирана отговорността на И. И. за задължения на Фактор 83 ЕООД за недобросъвестно извършени действия, представляващи скрито разпределение на печалбата тегления на каса от банкова сметка на дружеството в периода от 12.12.2013 г. до 18.09.2015 г. на обща стойност 596 254,20 лв., включително в частта на разноските

и вместо него

ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на И. И. срещу Ревизионен акт № Р-22002319006746091-001/19.08.2020 г., издаден от органи по приходите в ТД на НАП София, потвърден с Решение № 1957/22.12.2020 г. на директора на дирекция ОДОП София в частта, с която на основание чл. 19, ал. 2, т. 1 ДОПК е ангажирана отговорността на И. И. за задължения на Фактор 83 ЕООД за ДДС за данъчен период м. 12.2013 г. в размер на 45 956,76 лв. и лихва 29 498,35 лв.; за ДДС за данъчен период м. 01.2014 г. в размер на 18 056,08 лв. и лихва 11 433,92 лв.; за ДДС за данъчен период м. 02.2014 г. в размер на 16604,96 лв. и лихва 10 385,61 лв.; за ДДС за данъчен период м. 03.2014 г. в размер на 17982,92 лв. и лихва 11092,31 лв.; за ДДС за данъчен период м. 04.2014 г. в размер на 33075,53 лв. и лихва 20 125,66 лв.; за ДДС за данъчен период м. 05.2014 г. в размер на 26201,21 лв. и лихва 15 716,76 лв.; за ДДС за данъчен период м. 06.2014 г. в размер на 16700,10 лв. и лихва 9878,03 лв.; за ДДС за данъчен период м. 07.2014 г. в размер на 14668,97 лв. и лихва 8549,94 лв.; за ДДС за данъчен период м. 08.2014 г. в размер на 16 256,72 лв. и лихва 14573,40 лв.; за ДДС за данъчен период м. 09.2014 г. в размер на 26338,30 лв. и лихва 9665,47 лв.; за ДДС за данъчен период м. 10.2014 г. в размер на 22978,77 лв. и лихва 12804,41 лв., за ДДС за данъчен период м. 11.2014 г. в размер на 16685,23 лв. и лихва 9158,01 лв.; за ДДС за данъчен период м. 12.2014 г. в размер на 11592,26 лв. и лихва 6262,61 лв.; за ДДС за данъчен период м. 01.2015 г. в размер на 8510,26 лв. и лихва 4524,21 лв.; за ДДС за данъчен период м. 02.2015 г. в размер на 14 393,12 лв. и лихва 7563,10 лв.; за ДДС за данъчен период м. 03.2015 г. в размер на 30 619,82 лв. и лихва 15802,05 лв.; за ДДС за данъчен период м. 04.2015 г. в размер на 10157,59 лв. и лихва 5148,55 лв.; за ДДС за данъчен период м. 05.2015 г. в размер на 26672,39 лв. и лихва 13289,43 лв.; за ДДС за данъчен период м. 06.2015 г. в размер на 809,68 лв. и лихва 396,66 лв. и за ДДс за данъчен период м. 07.2015 г. в размер на 6125,05 лв.

ОТМЕНЯ Решение № 941/03.10.2022 г., постановено по адм. д. № 192/2021 г.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.

ОСЪЖДА И. И., [ЕГН], гр. Самоков, [улица], да заплати на Националната агенция за приходите сумата 37 800,16 лв. деловодни разноски.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ МИЛЕНА ЗЛАТКОВА

секретар:

Членове:

/п/ БЛАГОВЕСТА ЛИПЧЕВА

/п/ ПОЛИНА ЯКИМОВА