2О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50001

гр. София, 31.10.2025 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ : ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

изслуша докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 1300 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби, подадени от „Интерком ойл“ ЕООД - чрез адв. Г. А., „Булмекстрейдинг“ ЕООД - чрез адв. В. Ч., и Г. И. Ч. - чрез адв. В. Ч., срещу решение № 2861 от 19.12.2019 г., постановено по т. д. № 3576/2019 г. на Апелативен съд - София. С обжалваното решение е обезсилено решение № 2184 от 02.11.2018 г. по т. д. № 6068/2013 г. на Софийски градски съд в частта, с която съдът се е произнесъл по предявен по реда на чл.422 ГПК вр. чл.415 ГПК иск от „Б. П. Б. АД, след преобразуване „Ю. Б. АД, като е приел за установено, че „Булмекстрейдинг“ ЕООД дължи на „Б. П. Б. АД, след преобразуване „Ю. Б. АД, като поръчител (солидарно с длъжника и с другите поръчители) по договор за кредит от 29.01.2007 г. сумата 195 583 лв. - част от главница, предявена в частичен размер от сумата 1 134 870.40 лв., за която е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по гр. д. № 60019/2012 г. на СРС, 51 състав, и е прекратено производството по делото в тази част; Потвърдено е решението по т. д. № 6068/2013 г. на Софийски градски съд в останалата част, с която по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415 ГПК иск от „Б. П. Б. АД, след преобразуване „Ю. Б. АД, е признато за установено, че „Интерком ойл“ ЕООД и Г. И. Ч. дължат солидарно (в качеството на поръчители) на „Б. П. Б. АД, след преобразуване „Ю. Б. АД, сумата 195 583 лв. - главница по договор за кредит от 29.01.2007 г., предявена в частичен размер от сумата 1 134 870.40 лв., за която е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по гр. д. № 60019/2012 г. на СРС, 51 състав; Присъдени са разноски по чл.78, ал.1 ГПК на „Ю. Б. АД за заповедното и за исковото производство.

В касационните жалби се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбите се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Поддържат се и оплаквания за недопустимост на решението - според касатора „Интерком ойл“ ЕООД поради неправилно определяне на момента на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита и оттук на началния и на крайния момент, от който е започнал да тече и е изтекъл преклузивният срок по чл. 147, ал.1 ЗЗД за ангажиране на отговорността му като поръчител, а според касаторите „Булмекстрейдинг“ ЕООД и Г. И. Ч. - поради произнасяне от въззивния съд свръх петитум чрез посочване в мотивите и в диспозитива на решението на главница в размер на 1 134 870.40 лв. вместо действителния размер на претендираната от ищеца по реда на заповедното производство главница - 1 132 870.40 лв.

С жалбите са представени изложения по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в които приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се поддържа и вероятност въззивното решение да е недопустимо - чл.280, ал.2, предл.2 ГПК.

В хода на касационното производство е починал касаторът Г. И. Ч. и след заявен по предвидения за това ред отказ от наследство от страна на призованите към наследяване негови наследници по закон (чл.8, ал.1 - ал.4 ЗН), съответно след пропускане на възможността наследниците да приемат наследството в предоставения от съда срок по чл. 51 ЗН, по реда и на основание чл.11 ЗН и чл.227 ГПК като правоприемник на починалия е конституирана държавата, представлявана от министъра на финансите. В предоставения срок за изразяване на становище по делото държавата - чрез процесуален представител юрисконсулт, е заявила, че поддържа подадената от Г. И. Ч. касационна жалба с всички наведени в нея оплаквания и доводи, както и посочените от Г. Ч. основания за достъп до касационно обжалване. В депозираното становище са наведени нови касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК и допълнителни основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, които не следва да бъдат обсъждани с оглед изтичането на преклузивния срок по чл.283 ГПК, в който праводателят на държавата е упражнил правото си на защита чрез подаване на касационна жалба с изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Със становището е направено и възражение, че държавата не е правоприемник на починалия Г. Ч. и не следва да отговаря за неговите задължения поради липса на доказателства за приемане на останалото след смъртта на Ч. наследство по опис, съответно за преминаване на имущество на починалия към патримониума на държавата. С допълнително становище от 23.09.2025 г. по делото е представено заверено копие от решение № 16540/05.09.2025 г. по гр. д. № 37891/2025 г. на Софийски районен съд, с което по молба на областния управител на О. С. упълномощен от министъра на финансите, е допуснато на основание чл.61, ал.1 ЗН приемане по опис на наследството на Г. Ч., състоящо се от посочени в молбата имуществени обекти, от държавата, като въз основа на решението е извършено вписване под № 1993/09.09.2025 г. на приемането на наследството по реда на чл.49 ЗН в особената книга на съда. В становището е отправено искане за констатиране на противоречие в практиката на ВКС по въпроса в кое производство - исковото или изпълнителното, следва да се прецени ограничаването по силата на чл.60, ал.2 ЗН на отговорността за наследствен дълг до размера на наследеното имущество, и евентуално за прилагане на чл.292 ГПК.

Ответникът по касация „Ю. Б. АД - чрез адв. С. Н., е депозирал отговори в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в които е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол поради отсъствие на поддържаните от касаторите основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК и за неоснователност на касационните жалби по същество. Подаден е отговор и на представените от държавата, представлявана от министъра на финансите писмени становища, като са оспорени заявените с тях възражения срещу конституирането на държавата в процеса при предпоставките на чл.11 ЗН.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите на страните, приема следното :

Касационните жалби са допустими - подадени са от надлежни страни в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.

По възражението на държавата срещу конституирането й като страна на мястото на починалия в хода на касационното производство касатор (ответник по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск) Г. И. Ч. :

С. Т. решение № 72/25.VІ.1960 г. на ОСГК на ВС и Тълкувателно решение № 65 от 17.VІІ.1989 г. по гр. д. № 66/89 г. на ОСГК на ВС в случаите по чл.11 ЗН държавата получава наследството не поради качеството си на наследник на починалия, а поради това, че няма лице, което да получи същото. При наличие на предпоставките по чл.11 ЗН държавата, която не е наследник, няма правото на преценка дали да приеме или да откаже приемането на откритото наследство, а го получава по силата на закона с тази особеност, че приемането е винаги по опис - чл.61 ЗН. Чрез описа се охраняват интересите на държавата, която отговаря ограничено за задълженията на починалия до стойността, на която могат да се осребрят включените в наследството активи (извън тези, които по силата на закона преминават върху общината). В практиката на ВКС, създадена при действието на ГПК от 2007 г. (определение № 298/30.03.2009 г. по гр. д. № 200/2009 г. на ВКС, ІV г. о.), е възприето разрешението, че предписаното от чл.61, ал.2 ЗН приемане на наследството по опис от държавата не е елемент от фактическия състав за преминаване на имуществото на починалия в патримониума на държавата на основание и по реда на чл.11 ЗН; Държавата не може да носи отговорност за наследените дългове в размер, по-голям от полученото имущество, независимо дали е извършен опис или не, поради което за нея извършването на опис придобива техническо значение, без получаването на наследството да е обвързано с него; Предвид невъзможността държавата да се откаже от наследството, както и да го приеме без опис, по отношение на нея предвиденият в чл.11 ЗН преклузивен срок не намира приложение. В съобразителната част на приетото от ОСГТК на ВКС Тълкувателно решение № 1/2021 г. от 23.01.2024 г. по тълк. д. № 1/2021 г. е разяснено, че по отношение на субектите по чл.61, ал.2 ЗН, сред които и държавата, е предвиден специален правен режим, обусловен от особеностите им, а именно - да приемат наследството задължително по опис, и затова в производството по установяване на вземането на кредитор на наследството в решението си съдът посочва единствено, че удовлетворяването на вземането, включително за лихви и разноски, следва да се извърши от включените в наследството активи.

В настоящия случай държавата, представлявана от министъра на финансите, е конституирана като страна на основание чл.227 ГПК при наличие на предпоставките по чл.11 ЗН - настъпила в хода на производството по чл.288 ГПК смърт на касатора Г. Ч. (ответник по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск), като последица от която е открито наследството на починалия, и отсъствие на наследник по закон и по завещание, в чийто патримониум да премине откритото наследство (с оглед извършените откази от наследство и изгубване на правото за приемане на наследството, съгл. чл.51 ЗН). Правоприемството в лицето на държавата е настъпило по силата на закона и обстоятелството дали е извършен опис на наследството съгласно изискването на чл.61, ал.2 ЗН е без значение за приложението на разпоредбата на чл.227 ГПК. С депозираното на 23.09.2025 г. становище държавата, представлявана от министъра на финансите, е представила доказателства за постановено по реда на чл.61, ал.1 и ал.2 ЗН съдебно решение, с което е допуснато приемане по опис на останалото след смъртта на Г. Ч. наследство, състоящо се от посочено в решението имущество. С извършване на описа е постигната целта на чл.60, ал.2 ЗН - да се ограничи отговорността на държавата за задълженията на починалия ответник Г. Ч. до стойността на получените активи от наследството, която следва да бъде определена към момента на погасяване на задълженията в процеса на тяхното изпълнение при отчитане на разпоредбата на чл.519 ГПК, отричаща допустимостта на принудителното изпълнение по отношение на държавата (в този смисъл решение № 297/05.06.2025 г. по гр. д. № 4979/2023 г. на ВКС, ІV г. о., в мотивите към което е посочен и редът, по който следва да се реализира ограничената отговорност на държавата за задълженията на наследството). Предвид изложеното, съставът на ВКС намира, че възражението на държавата срещу конституирането й в процеса на основание чл.227 ГПК е неоснователно.

Като неоснователни настоящият състав на ВКС преценява и доводите на държавата, представлявана от министъра на финансите, за наличие на предпоставките по чл.292 ГПК за сезиране на ОСГТК на ВКС с предложение за приемане на тълкувателно решение поради съществуващо противоречие в практиката на ВКС при прилагане на разпоредбата на чл.60, ал.2 ЗН. Отговор на въпроса в кое производство - исковото или изпълнителното, следва да се прецени ограничаването по силата на чл.60, ал.2 ЗН на отговорността за наследствен дълг до размера на наследеното имущество, е даден с Тълкувателно решение № 1/2021 г. от 23.01.2024 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС. Както се посочи по-горе, в съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че защитното действие на описа по чл.61, ал.2 ЗН като форма за приемане на наследството от субектите по чл.11 ЗН, сред които и държавата, се състои в тяхната ограничена отговорност - само с включените в наследството активи; Без значение за отговорността е стойността на активите на наследството към момента на откриването му, към момента на приемането му по опис или към момента на установяване на вземането на кредитора в исков процес; Кредиторите ще могат да удовлетворят вземанията си според привилегиите, с които разполагат, до стойността, на която може да се осребрят активите на наследството при изпълнение на задълженията; Съдът, в производството по установяване на вземането на кредитор на наследството, в решението си посочва единствено, че удовлетворяването на вземането (включително лихви и разноски) следва да се извърши от включените в наследството активи, като отговорността на лицето, получило наследството, съответно на държавата, е ограничена до стойността на активите, определена към момента на погасяване на задълженията, т. е. към момента на изпълнението. Дори да е съществувала противоречива практика по въпроса в кое производство следва да се прецени ограничението по чл.60, ал.2 ЗН на отговорността на държавата за задълженията на лицето, чието наследство е преминало в патримониума й на основание чл.11 ЗН, противоречието е преодоляно с приемане на тълкувателното решение и няма основание за прилагане на разпоредбата на чл.292 ГПК.

По поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване :

Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело - чл.280, ал.1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Проведено е ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК, в зависимост от които Върховният касационен съд селектира касационните жалби в стадия на производството по чл.288 ГПК, и основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които подлежат на проверка и преценка само в производството по чл.290 ГПК за разглеждане на касационната жалба по същество в случая, че бъде допуснато касационно обжалване. Със законодателното изменение на чл.280, ал.2 ГПК от ДВ бр.86/2017 г. като самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване са въведени вероятността въззивното решение да е нищожно или недопустимо и очевидната неправилност на решението.

В изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите Г. И. Ч., заместен след неговата смърт от държавата по реда на чл.227 ГПК, и „Булмекстрейдинг“ ЕООД са обосновали приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК, аргументирано с възпроизвеждане на поддържаните в касационните жалби оплаквания за допуснато от въззивния съд отклонение от диспозитивното начало при индивидуализиране на спорното право, предмет на защита с предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск. След преценка на фактите по делото, релевантни за селектиране на касационните жалби на основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК, съставът на ВКС намира, че доводите на касаторите не обосновават предположение за недопустимост на обжалваното въззивно решение. В проведеното по заявление на „Б. П. Б. АД, чийто правоприемник е „Ю. Б. АД, заповедно производство по ч. гр. д. № 60019/2012 г. на Софийски районен съд е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК солидарно срещу поръчителите (в т. ч. Г. И. Ч., „Булмекстрейдинг“ ЕООД и „Интерком ойл“ ЕООД) по договор за инвестиционен банков кредит № 836/2006, сключен на 29.01.2007 г. между банката - кредитор и длъжника „Булмекстрейд“ ООД, за сумата 1 132 870.40 лв., представляваща част от главница по сключен с „Булмекстрейд“ ООД договор за кредит, обезпечен с поръчителство, и за направените в заповедното производство разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, като е разпоредено незабавно изпълнение на заповедта въз основа на издаден изпълнителен лист. В срока по чл.414 ГПК са подадени възражения срещу заповедта за изпълнение и след получаване на указания от заповедния съд банката - кредитор е предявила иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в преклузивния срок по чл.415, ал.4 ГПК, за да установи съществуването на вземането си по отношение на солидарно задължените поръчители до размер на сумата 195 583 лв., представляваща част от признатата в заповедното производство главница по кредита (с оглед на което заповедта за изпълнение и изпълнителният лист са обезсилени с акт на заповедния съд за разликата от главницата, за чието установяване кредиторът не е предявил иск в срока по чл.415 ГПК). Предприетите след издаване на заповедта за изпълнение процесуални действия сочат, че по реда на чл.422, ал.1 ГПК банката - кредитор е въвела като предмет на съдебно установяване в образуваното пред Софийски градски съд т. д. № 6068/2013 г. само част от вземането, за което се е снабдила със заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, а именно - вземане за непогасена главница по кредита в размер на 195 583 лв. В резултат на това, съгласно чл.2 вр. чл.6 ГПК, за сезирания с иска съд е възникнало задължение да разгледа спора и да се произнесе относно съществуването на вземането в рамките на предявения размер от 195 583 лв., по отношение на който ще се разпростре силата на пресъдено нещо на постановеното по иска решение (чл.298 ГПК). Съществуването на вземането за разликата над сумата 195 583 лв. не е предмет на спора, разрешен с обжалваното решение, и с оглед на това посочването в мотивите и в диспозитива на решението на общ размер на вземането, надвишаващ според касаторите с 2 000 лв. претендираната като дължима в заповедното производство главница, не би могло да се отрази на допустимостта на решението.

По изложените съображения няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл.290 ГПК във връзка с доводите за нарушен принцип на диспозитивното начало.

Предпоставки за допускане на касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК не се констатират и по повод доводите на касатора „Интерком ойл“ ЕООД за постановяване на въззивното решение по недопустим иск, предявен срещу поръчителите след изтичане на преклузивния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. В мотивите към решението въззивният съд, след самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото, е възприел решаващия извод на първоинстанционния съд, че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД е започнал да тече от датата 27.06.2012 г., която предхожда изтичането на уговорения с участие на всички поръчители краен срок за издължаване на кредита - 30.09.2014 г., и на която по силата на чл.617, ал.1 ТЗ вземането на банката - ищец е станало предсрочно изискуемо; Броен от датата 27.06.2012 г., срокът не е изтекъл до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК срещу поръчителите - 15.12.2012 г., а също и към датата 03.08.2012 г., на която вземането за главница по договора за кредит е предявено в съответствие с чл.685, ал.1 ТЗ в откритото срещу главния длъжник „Булмекстрейд“ ООД производство по несъстоятелност по т. д. № 4116/2011 г. на Софийски градски съд. Изводите на въззивния съд относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост и началото на преклузивния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, определено в съответствие с приетото по-късно Тълкувателно решение № 5/2019 г. от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, са обусловени от преценката на фактите и доказателствата по делото, поради което правилността им не може да бъде проверявана в стадия на производството по чл.288 ГПК - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Констатацията на съда, че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД, преценяван спрямо определената от него дата на предсрочна изискуемост на кредита и при съобразяване на крайния момент, до който кредиторът е следвало да предяви вземането си към главния длъжник в производството по несъстоятелност, за да ангажира отговорността на поръчителите, изключва вероятността въззивното решение да е недопустимо с оглед наведените от касатора „Интерком ойл“ ЕООД доводи.

Настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение не са осъществени и поддържаните от касаторите основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът „Интерком ойл“ ЕООД е обосновал приложното поле на касационното обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК с няколко групи въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочена практика на ВКС - задължителна и казуална, и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Първата група въпроси, за които е препратено бланкетно към чл.280, ал.1, т.3 ГПК („Налице ли е конфликт на интереси, когато съдия от състава се намира в облигационни отношения със страна по делото; Длъжен ли е съдията да обяви това на страните и да се отведе; Съставлява ли нарушението на нормите на КЕПБМ нарушение на правото на справедлив съд; Отразява ли се това на решението и в какъв аспект“), нямат характер на правни въпроси от значение за изхода на делото в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Въпросите са от значение за правилността на обжалваното решение и повтарят развитите в касационната жалба на „Интерком ойл“ ЕООД оплаквания за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в постановяване на решението с участие на съдия (докладчик), по отношение на когото са били налице обстоятелства по чл.22, ал.1, т.6 ГПК за отстраняване от разглеждането на делото (сключен договор за кредит с „Б. П. Б. АД, чийто правоприемник в процеса е „Ю. Б. АД). В стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали процесуалните действия на въззивния съд са правилни, което препятства възможността въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по съображения или по-скоро поради предположение, че при постановяването му е нарушена разпоредбата на чл.22, ал.1, т.6 ГПК. Субективното впечатление на касатора за „очевидна пристрастност на съдията - докладчик“ и за демонстрирано от последния поведение, несъответстващо на „моралните и нравствени изисквания на Кодекса за етичното поведение на българските магистрати“, което обективно не се подкрепя от отразените в протоколите и в актовете по въззивното дело действия на съдията - докладчик, не може да бъде подведено под селективния критерий на чл.280, ал.1 ГПК и да обоснове основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Втората група въпроси, за които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с позоваване на практика на ВКС в постановени по реда на чл.290 ГПК решения, са формулирани в следния смисъл : „Какво следва да направи въззивният съд, ако установи, че в жалбата се съдържат твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд с оглед разрешенията, дадени в ТР 1/2015г. на ВКС, ОСГТК; Съставлява ли процесуално нарушение едностранчивото и непълно обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора при постановяване на съдебното решение; Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира от тях едни факти за установени, а други за неосъществили се, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото; Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, и да отговори на всички възражения в жалбата; Неизпълнението на това задължение съставлява ли нарушение на правилото на чл.235, ал.2 ГПК и има ли характер на процесуално нарушение, водещо да отмяна на въззивното решение“. За да обоснове общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК по отношение на така поставените въпроси, касаторът е развил съображения, че изложените от въззивния съд мотиви са повърхностни и не дават яснота въз основа на кои доказателства са изградени направените в тях изводи; че въззивният съд е пропуснал да се произнесе по представените с въззивната жалба доказателства и по доказателственото искане в нея за назначаване на съдебносчетоводна експертиза, оставяйки по този начин делото неизяснено от фактическа страна; че въззивният съд не се е произнесъл по съществен за спора довод в жалбата - обявяване на предсрочната изискуемост преди датата 27.06.2012 г. с писмо изх. № ИД 1596/25.01.2012 г. По начина, по който са зададени, въпросите са от значение за правилността на обжалваното решение и не удовлетворяват изискването на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като възпроизвеждат оплакванията от касационната жалба за извършени от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждането и преценката на доказателствата, както и при произнасяне по доводите и възраженията на страните, и за несъответствие на мотивите към решението с изискванията на чл.236, ал.2 ГПК. Относимостта на въпросите към правилността на решението е достатъчно основание въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване, в какъвто смисъл са разясненията в т.1 от тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Дори условно да се приеме, че втората група въпроси от изложението покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на тях не е налице специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка, тъй като при разрешаването им въззивният съд не е процедирал в противоречие с релевантната практика на ВКС - задължителна и казуална, в т. ч. и посочената от касатора. В мотивите към обжалваното решение съставът на Апелативен съд - София е обсъдил всички доказателства, които е преценил за относими към пренесения във въззивното производство спор за съществуване на вземането, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК, и се е произнесъл по поддържаните във въззивната жалба на „Интерком ойл“ ЕООД оплаквания, доводи и възражения. Въззивният съд е кредитирал заключенията на съдебносчетоводната експертиза относно размера на кредитния дълг, счетоводното му отразяване и извършените погашения по кредита, след като е извършил преценка на съдържащите се в него констатации и не е установил причина те да не бъдат възприети. При обсъждане на заключенията съдът е акцентирал върху факта, че предявеният размер на вземането за главница в производството по чл.422 ГПК е много по-малък от общия размер на непогасената главница по договора за кредит, предявена частично в заповедното производство и в пълен размер в производството по несъстоятелност на главния длъжник. Формулираното във въззивната жалба искане за допускане на съдебносчетоводна експертиза при предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК е преценено от въззивния съд като неоснователно, след като е направен извод, че задачите към експертизата засягат правни въпроси във връзка с приложението на чл.76, ал.2 ЗЗД (вж. определение от разпоредително заседание по чл.267 ГПК). След съвкупна преценка на заключенията и на писмените доказателства по делото въззивният съд е достигнал до извод, че в частта, предявена за защита по реда на чл.422, ал.1 ГПК - 195 583 лв., вземането за главница по договора за кредит не е погасено и съществува. С оглед на тази констатация съдът не е обсъждал в детайли предложените от вещото лице различни варианти на изчисление на непогасения общ размер на главницата, надхвърлящ сумата 195 583 лв., но въз основа на данните в заключението е изразил категорично становище, че дори да бъдат взети предвид, събраните по принудителен ред суми не са достатъчни да покрият изцяло задълженията по договора за кредит и конкретно въведената като предмет на спора част от главницата. Разглеждайки въззивната жалба на „Интерком ойл“ ЕООД, въззивният съд не е игнорирал доводите на жалбоподателя за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита в по-ранен момент, предхождащ датата 27.06.2012 г., на която главният длъжник „Булмекстрейд“ ЕООД е обявен в несъстоятелност с решение по чл.630 ТЗ. В резултат на извършена самостоятелна преценка на доказателствата въззивният съд е достигнал до извод, съвпадащ с извода на първоинстанционния съд - че предсрочната изискуемост не е обявена надлежно на длъжника (и на поръчителите) преди датата 27.06.2012 г., като по този начин е отрекъл основателността на поддържания във въззивната жалба довод за обявяване на предсрочната изискуемост с връчено на главния длъжник писмо - покана изх. № ИД 1596/25.01.2012 г. (с което банката е предоставила на длъжника срок от седем работни дни за изпълнение на просрочените кредитни задължения с предупреждение, че в случай на неизпълнение ще пристъпи към обявяване на кредита за предсрочно изискуем). Осъществената от въззивния съд решаваща дейност като инстанция по съществото на спора, отразена в мотивите към обжалваното решение, е в съответствие с практиката на ВКС, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по зададените процесуалноправни въпроси.

Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не е осъществено и по отношение на третата група въпроси, повдигнати от касатора „Интерком ойл“ ЕООД : „Какво представлява документът по чл. 417 ГПК - извлечение от счетоводните книги на банка, от което произтича вземането й; Какво е доказателственото значение на този документ, след като не е подписан от длъжника; Каква е неговата материална доказателствена сила; Подлежи ли на оспорване относно истинността или се прилага правилото на чл. 180 ГПК; Кой носи доказателствената тежест да установи фактите, вписани в него“. Въпросите са хипотетични и не кореспондират с конкретен решаващ правен извод на въззивния съд, обусловил изхода на разрешения с обжалваното решение правен спор. Поставянето им в производството по чл.288 ГПК е провокирано от тезата на касатора, че въззивният съд е основал решаващите си мотиви изцяло и единствено на представеното в заповедното производство извлечение от счетоводни книги на банката - ищец по чл.417 ГПК. Поддържаната теза не се потвърждава от мотивите към обжалваното решение, от които е видно, че изводите на въззивния съд за съществуване на спорното парично вземане в размера, признат от първоинстанционния съд, са изградени след съвкупна преценка на събраните в хода на производството по чл.422 ГПК доказателства и на заключенията на съдебносчетоводната експертиза. Последните са изготвени след проверка и анализ на относимата счетоводна документация по делото и на счетоводните записвания в търговските книги на банката, за които въззивният съд е приел, че се ползват с придадената им от чл.182 ГПК доказателствена сила, тъй като са водени редовно, включително по отношение отразяването на промените в размера на дължимите по договора за кредит суми вследствие постигнати уговорки между страните в кредитното правоотношение и на извършените доброволни плащания до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК. Възраженията на ответниците срещу редовността на счетоводните записвания са преценени от въззивния съд като неоснователни, а правилността на тази преценка не подлежи на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това следва да се отбележи, че касационно обжалване по обсъжданите въпроси не би могло да се допусне и поради липсата на надлежно обоснована в съответствие с разясненията в т.4 от цитираното тълкувателно решение допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, на която касаторът се е позовал формално.

В раздел „В“ от изложението към касационната жалба на „Интерком ойл“ ЕООД са формулирани следните въпроси, относими към изводите на въззивния съд по приложение на разпоредбата на чл.147 ЗЗД : „От кога започва да тече преклузивният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД; Има ли значение за отговорността на поръчителя и за нейното погасяване обстоятелството кои вноски са с вече настъпил падеж и кои с ненастъпил, когато задължението е разсрочено с погасителен план; Необходима ли е покана за вноските с настъпил падеж, за да може да започне да тече срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, или е достатъчно настъпването на падежа според договора, както сочи тази разпоредба от закона, за да започне този срок да тече; Допустимо ли е настъпването на предсрочна изискуемост „автоматично“ само поради настъпването на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 ЗКИ - в случая обявяването на главния длъжник в несъстоятелност“. Отговор на първия въпрос, както и на свързаните с него втори и трети въпрос, е даден от ОСГТК на ВКС в приетото след подаване на касационната жалба Тълкувателно решение № 5/2019 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. и той е в смисъл, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. В същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд в обжалваното решение като е приел, че по отношение на касатора в качеството му на поръчител, който се е съгласил да отговаря за задълженията на главния длъжник до уговорената в анекс № 3 крайна дата за погасяване на кредита 30.09.2014 г., преклузивният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД е започнал да тече от датата, на която по силата на чл.617, ал.1 ТЗ всички задължения на главния длъжник (в т. ч. и задълженията по обезпечения с поръчителство договор за кредит) са станали предсрочно изискуеми - 27.06.2012 г. Посочените в изложението решения по чл.290 ГПК, в които началото на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД е обвързано с падежа на отделните погасителни вноски, уговорени в погасителен план към договора за кредит, включително в хипотезата на предсрочна изискуемост, са постановени преди приемане на тълкувателното решение и като несъответстващи на възприетите в него разрешения не доказват релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. Съобразено с практиката на ВКС, в т. ч. и задължителната такава в Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.18, е и произнасянето на въззивния съд относно настъпването на предсрочната изискуемост по договора за кредит. Видно от мотивите към обжалваното решение въззивният съд не е приел, че предсрочната изискуемост е настъпила „автоматично“ след осъществяване на обективните предпоставки, уговорени от страните при сключване на договора за кредит, без да бъде обявена на длъжника, както погрешно счита касаторът. Изводът, до който е достигнал съдът, е в друг смисъл - че настъпването на предсрочната изискуемост не е обусловено от уведомяване на длъжника, а е законова последица, уредена изрично в чл.617, ал.1 ТЗ, от постановяването на съдебно решение, с което главният длъжник по договора за кредит е обявен в несъстоятелност съгласно чл.630, ал.2 ТЗ. Фактическият състав на предсрочната изискуемост по чл.617 ТЗ, която настъпва по силата на закона като последица от обективното проявление на предвидените в разпоредбата на чл.617 ТЗ предпоставки, не е идентичен с фактическия състав на предсрочната изискуемост по чл.60, ал.2 ЗКИ, която според цитираното по-горе тълкувателно решение не може да настъпи без изрично уведомяване на длъжника, дори обективните предпоставки за нея да са се осъществили. Поради това, доколкото въззивният съд е преценил за приложима разпоредбата на чл.617 ТЗ и е подвел под съдържанието й настъпването на предсрочната изискуемост на кредита, обезпечен с поръчителство от страна на касатора „Интерком ойл“ ЕООД, четвъртият формулиран въпрос няма обуславящо значение за изхода на спора и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване.

Извън очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване са следните въпроси, които според касатора имат значение за изясняване на непогасения размер на вземането на банката - кредитор към длъжника и към поръчителите с оглед частичното погасяване на кредитния дълг : „Редовна ли е искова молба, която не съдържа твърдения за това каква част от вземането се предявява и да се посочи неговото цяло; Длъжен ли е ищецът да посочи каква част от задължението е погасена и коя не, когато е проведено едновременно универсално и индивидуално принудително изпълнение; Липсата на такива твърдения основание ли е за оставяне на исковата молба без движение и за задължаване на ищеца да направи такива твърдения; Липсата им води ли до накърняване на правото на защита на ответника; Кой носи доказателствената тежест да установи каква част от дълга е погасена и по какъв начин“. Въпросите не са съобразени с мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд е очертал ясно спорния предмет на делото, изхождайки от съдържанието на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК и на подадената от кредитора искова молба, с която е предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК. В мотивите въззивният съд е констатирал, че искът по чл.422, ал.1 ГПК е предявен за установяване съществуването на вземане за част от непогасената главница по договора за кредит от 29.01.2007 г. в размер на 195 583 лв., и е приел, че само тази част от вземането е предмет на образуваното исково производство. В отговор на оплакването за нередовност на исковата молба, поддържано във въззивната жалба на ответника „Интерком ойл“ ЕООД, въззивният съд се е произнесъл, че исковата молба съдържа всички необходими за индивидуализиране на спорното вземане фактически твърдения и отговоря на изискванията за редовност по чл.127, ал.1 ГПК. При разрешаване на спора по същество, след обсъждане на заключенията на съдебносчетоводната експертиза, въззивният съд е достигнал до изводи, че сборът от доброволно платените за погасяване на кредитните задължения суми до датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК и сумите, събрани по принудителен ред (в т. ч. в провежданото при предпоставките на чл.637, ал.6 ТЗ индивидуално принудително изпълнение срещу трето лице - ипотекарен длъжник и в универсалното принудително изпълнение срещу главния длъжник), за които не се прилагат разрешенията в т.13 и т.9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не е достатъчен да покрие целия кредитен дълг и в частност - главницата по кредита в размера, признат за дължим с първоинстанционното решение, а събраните по принудителен ред суми в образуваното срещу поръчителите изпълнително дело не следва да се вземат предвид съгласно задължителните указания в същото тълкувателно решение. С оглед мотивите на въззивния съд относно индивидуализацията на вземането, предмет на производството по чл.422, ал.1 ГПК, и редовността на исковата молба съставът на ВКС не намира за необходимо да допуска обжалваното решение до касационен контрол по посочените въпроси, за които касаторът поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с позоваване на неотносима практика на ВКС (решение № 241/20.02.2018 г. по т. д. № 985/2017 г.).

Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа и по отношение на следните въпроси, за които касаторът твърди, че са включени в предмета на делото и че са разрешени от въззивния съд в нарушение на закона, както и в противоречие с практиката на ВКС : „Предявяването на вземането в производството по несъстоятелност равнозначно ли е на предявяване на иск срещу длъжника по смисъла на чл.147, ал.1 ЗЗД; Само обективното състояние на несъстоятелност достатъчно ли е, за да настъпи предсрочна изискуемост на кредита, или в съответствие с ТР 4/2013 г. е необходимо и нарочно изявление на кредитора за обявяването й; Какво е действието на предявяването на вземанията по отношение на солидарните длъжници и в частност счита ли се спазен срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД; Как се съотнасят разпоредбите на чл.637 и чл.638 ТЗ към тази на чл.147, ал.1 ЗЗД по отношение на началото на преклузивния срок в полза на поръчителя; Кога и в какво производство поръчителят може да направи своите правоизключващи и правопогасяващи възражения; Разполага ли кредиторът със самостоятелно вземане (материално право) срещу поръчителите, за да може да предяви иск за неговото събиране, и може ли той да бъде предявен; Допустимо ли е предявяване на иск само срещу поръчителите и ще се счита ли в този случай спазен срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД“. Едновременно с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касаторът е формулирал искане въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Преценени в аспекта на разясненията, съдържащи се в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, зададените въпрос не могат да бъдат подведени под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са насочени към оспорване на правилността на решаващите изводи на въззивния съд, че извършените от банката - кредитор в срока по чл.147, ал.1 ЗЗД (шест месеца от датата на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита) действия по предявяване на произтичащите от договора за кредит вземания в откритото срещу главния длъжник производство по несъстоятелност са „равнозначни“ на предявяване на иск по смисъла на чл.147, ал.1 ЗЗД и че като последица от тези действия поръчителите остават задължени спрямо кредитора на несъстоятелния длъжник за вземането, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК. За да придаде на предявяването на вземанията по реда на чл.685 и сл. ТЗ значението на предявяване на иск по смисъла на чл.147, ал.1 ЗЗД, въззивният съд се е мотивирал със спецификите на производството по несъстоятелност и със забраните на чл.637 ТЗ и чл.638 ТЗ за предявяване на искове и за провеждане на индивидуално принудително изпълнение срещу длъжник, по отношение на когото е открито производство по несъстоятелност. Изхождайки от тези забрани, въззивният съд е възприел разрешението, че след откриване на производството по несъстоятелност единственият възможен способ за публичноправна защита на правата на кредиторите е предявяване на вземанията им към длъжника в откритото производство по несъстоятелност (в сроковете, предвидени в Търговския закон), което - ако е надлежно, удовлетворява изискването на чл.147, ал.1 ЗЗД. Надлежното предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност на главния длъжник е условие за запазване на отговорността на поръчителите, за реализирането на която банката е предявила самостоятелен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК преди изтичане на преклузивния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, чието начало съвпада с датата на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита по силата на закона - чл.617 ТЗ. Въззивният съд е отбелязал изрично, че в рамките на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД банката е изпратила уведомления до всеки от поръчителите за настъпилата при предпоставките на чл.617 ТЗ предсрочна изискуемост и че поръчителите са уведомени за предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК за издаване на заповед за изпълнение срещу тях. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд няма правомощия да проверява правилността на изводите, на които въззивният съд е основал разрешението на правния спор, поради което съображенията на касатора за неправилно произнасяне в обжалваното решение по посочените по-горе въпроси не обосновават общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По отношение на въпросите не е доказано и специфичното за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнително изискване, тъй като посочените от касатора решения на ВКС не съдържат правни разрешения, съпоставими с изводите на въззивния съд по приложение на разпоредбата на чл.147, ал.1 ЗЗД. Бланкетното изявление, че въпросите „попадат в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“, не създава за касационната инстанция задължение да обсъжда специфичния за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК селективен критерий.

Като се е аргументирал с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС в решение № 225/03.08.2016 г. по т. д. № 3696/2014 г. на І т. о. и в решение № 337/15.05.2019 г. по т. д. № 2085/2016 г. на ІІ т. о., касаторът е поискал въззивното решение да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, „както и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК“, за да се отговори на въпросите : „Има ли връзка между разпоредбата на чл.147, ал.2 и чл.107 ЗЗД и каква е тя; Налице ли е новация, когато размерът на дълга е увеличен едновременно с удължаването на срока за погасяването му; Нищожни ли са анексите за продължаване на срока, ако те не са подписани от банката и от страните, и по отношение на кого при положение, че законът изисква писмена форма за действителност на договора за банков кредит; Продължаването на срока между кредитора и длъжника без съгласието на поръчителя води ли до погасяване на неговата отговорност на основание чл.147, ал.3 ЗЗД; Остава ли поръчителят обвързан от първоначалния срок, ако кредиторът е дал продължение на срока на главния длъжник без съгласието на поръчителя, когато погасяването е разсрочено на месечни вноски, т. е. с настъпващ ежемесечно падеж; За кои точно вноски ще отговаря поръчителят и погасява ли се неговата отговорност за вноските с настъпил падеж, ако е изтекъл срока по чл.147, ал. ЗЗД; Длъжен ли е ищецът да посочи за кои точно вноски иска да ангажира отговорността на длъжника с оглед упражняване на правата на последния да възрази за погасяване на отговорността му; При липса на писмен договор относно продължаването на срока може ли да се приеме, че поръчителят като търговец се е съгласил да отговаря и за капитализираните лихви или такъв договор е нищожен на основание чл.10, ал.2 ЗЗД, както се приема в решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г., ВКС, ТК, II ТО“. Съображенията на състава на ВКС да не допусне касационно обжалване по така поставените въпроси са следните :

Във въззивната жалба касаторът - ответник „Интерком ойл“ ЕООД е поддържал възражение, че възникналото в негова тежест задължение по договорите за кредит и за поръчителство е погасено в резултат на постигнато с кредитора съгласие за новиране на дълга, оформено с анекси към договора за кредит, които не са подписани от него. След преценка на съдържанието на договора за кредит и на последващите анекси към него въззивният съд е направил извод, че между кредитора и длъжника, респ. поръчителите, не е постигано съгласие за новация по смисъла на чл.107 ЗЗД, а чрез анексите е уговаряно само отстрочване и разсрочване на вече забавени вноски по кредита и продължаване на срока за издължаване на целия кредит без промяна на дълга, възникнал по силата на първоначалния договор (извод, съответстващ на константната практика на ВКС по приложението на чл.107 ЗЗД в хипотезата на сключен договор за банков кредит, в т. ч. и обективираната в цитираното от касатора решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ІІ т. о.). При произнасяне по възражението на ответника въззивният съд е съобразил приетия за установен факт, че в качеството на поръчител „Интерком ойл“ ЕООД е изразило съгласие за изменение на кредитното правоотношение единствено чрез подписване на анекс № 3, предвиждащ продължаване на срока за погасяване на кредита до 30.09.2014 г., поради което е заключил, че неговата отговорност се разпростира само върху вноските с настъпил преди 30.09.2014 г. падеж, респ. върху задълженията на главния длъжник, съществуващи към момента на настъпилата преди 30.09.2014 г. предсрочна изискуемост на кредита. Като краен резултат въззивният съд е сподели извода в мотивите към първоинстанционното решение, че отговорността на поръчителя „Интерком ойл“ ЕООД е лимитирана до уговорената в договора за кредит главница от 2 800 000 лв. и за срока, продължен с анекс № 3 - 30.09.2014 г., без да се произнася относно възможността за капитилизиране на лихви към главницата, уговорена в договора за кредит. Посочените от касатора въпроси не могат да се счетат за обуславящи изхода на спора, тъй като не кореспондират с изводите, до които е достигнал въззивният съд и с които е мотивирал уважаването на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Същевременно възприетите от въззивния съд правни разрешения по въпросите за обема на отговорност на дружеството - касатор в качеството му на поръчител и срока по чл.147, ал.1 ЗЗД, до изтичането на който тя може да бъде ангажирана, не противоречат на цитираната в изложението практика на ВКС (решение № 225/03.08.2016 г. по т. д. № 3696/2014 г. на І т. о. и решение № 337/15.05.2019 г. по т. д. № 2085/2016 г. на ІІ т. о.), с която е обоснован допълнителният селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено бланкетно и касационната инстанция не дължи произнасяне по него.

Последната група въпроси, определени като значими за изхода на делото поради „неправилно и в противоречие с решение № 225/03.08.2016 г. по гр. д. № 3696/2014 г. и решение № 48/14.07.2016 г. по т. д. № 404/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., приложение на нормата на чл.146, ал.3 ЗЗД“, е със следното съдържание : „Кои действия на кредитора съставляват пречка за поръчителя да встъпи в правата му, водещи до погасяване на неговата отговорност; Бездействието на кредитора да направи вземането си изискуемо поради договорки с длъжника представлява ли пречка по смисъла на чл.146, ал.3 ЗЗД; Разсрочването на вземането при конкретните обстоятелства без по същество да се погасява кредита представлява ли такава пречка; Длъжен ли е кредиторът да предприеме мерки за събиране на вземането си като се има предвид, че той осъществява дейност като банка и управлява публичен ресурс“. Първият въпрос е теоретичен, не е обсъждан от въззивния съд и не притежава характеристиката на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, по повод на който е възможно да се допусне касационно обжалване. Общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК не е налице и по отношение на следващите въпроси, които предлагат разрешение на спора, различно от даденото от въззивния съд в мотивите към обжалваното решение. Видно от мотивите, въззивният съд не е правил изводи за постигнати „договорки с длъжника“, по причина на които банката е бездействала и не е обявила кредита за предсрочно изискуем, а разсрочването на вземането не е разглеждано в аспекта на чл.146, ал.3 ЗЗД, в каквато насока са вторият и третият въпроси. В съответствие с константната практика на ВКС и с постановките в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът е изходил от разбирането, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем при осъществяване на обективните предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост е потестативно право, чието упражняване зависи изцяло от волята и от преценката на кредитора (банката - ищец) - чл.60, ал.2 ЗКИ, и не е възприел тезата на ответника - настоящ касатор, че като не е обявила кредита за предсрочно изискуем след осъществяване на предвидени за това обстоятелства в договора за кредит, банката е бездействала с последиците по чл.146, ал.3 ЗЗД. Задаването на третия въпрос е неуместно, доколкото с подписването на анекс № 3 касаторът сам се е съгласил да отговаря като поръчител за срок, по-дълъг от първоначално предвидения при сключване на договорите за кредит и за поръчителство. Твърдението на касатора, че подписът му под договора за поръчителство е подправен, не е прието за доказано от инстанциите по същество, поради което поддържането му пред касационната инстанция е лишено от смисъл. Правилността на изводите на въззивния съд за отсъствие на бездействие на кредитора с последиците по чл.146, ал.3 ЗЗД не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК, а доколкото съдът е отрекъл наличието на такова бездействие, включително от гледна точка на обявяването на предсрочната изискуемост, е безпредметно да се обсъжда твърдяното от касатора противоречие на обжалваното решение с посочена практика на ВКС.

По изложените съображения решението по в. т. д. № 3576/2019 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационно обжалване по подадената от касатора „Интерком ойл“ ЕООД касационна жалба.

С обжалваното решение съставът на Апелативен съд - София е обезсилил решението на Софийски градски съд и е прекратил производството по делото в частта, с която предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск е разгледан по същество и е уважен спрямо ответника - сега касатор, „Булмекстрейдинг“ ЕООД. Предвид така постановения правен резултат селектирането на касационната жалба на „Булмекстрейдинг“ ЕООД следва да се извърши само на основанията, поддържани във връзка с решаващите изводи на въззивния съд за недопустимост на предявения срещу дружеството иск. Останалите основания, относими към произнасянето на въззивния съд по съществото на разрешения с обжалваното решение правен спор, не следва да се обсъждат, тъй като поставените във връзка с тях въпроси по чл.280, ал.1 ГПК нямат обуславящо значение за изхода на въззивното производство по отношение на „Булмекстрейдинг“ ЕООД.

За да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството в частта по иска на „Ю. Б. АД срещу „Булмекстрейдинг“ ЕООД, въззивният съд е приел, че дружеството - ответник не е упражнило правото си на възражение срещу издадената в производството по ч. гр. д. 60019/2012 г. на Софийски районен съд заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК в преклузивния срок по чл.414 ГПК, в резултат на което с изтичане на срока за възражение заповедта е влязла в сила съгласно чл.416 ГПК и предявеният по реда на чл.422 ГПК иск срещу дружеството е процесуално недопустим. Въззивният съд е основал изводите си за просрочие на възражението по чл.414 ГПК на приложеното към заповедното производство удостоверение от 24.07.2013 г., издадено от ЧСИ Н. В. по изп. д. № 20138140400279, имащо характер на официален удостоверителен документ по чл.179 ГПК, според което заповедта за изпълнение е връчена на „Булмекстрейдинг“ ЕООД заедно с покана за доброволно изпълнение на 04.07.2013 г. Удостоверението в частта относно датата на връчване на заповедта е оспорено от „Булмекстрейдинг“ ЕООД - чрез управителя Г. Ч., с депозирана пред заповедния съд молба, съдържаща твърдение, че заповедта е получена на 05.07.2013 г. В изпълнение на правомощията по чл.269 ГПК за служебна проверка на допустимостта на обжалваното пред него решение въззивният съд е открил производство по чл.193 ГПК и по искане на „Булмекстрейдинг“ ЕООД, върху когото е възложена доказателствената тежест за оборване верността на удостоверителното изявление на частния съдебен изпълнител, е допуснал до разпит трима свидетели. В хода на съдебното дирене въззивният съд е изслушал показанията на двама от допуснатите свидетели и е преценил, че не се налага да бъде разпитван третият допуснат свидетел, който не е осигурен в насроченото по делото съдебно заседание от ответника „Булмекстрейдинг“ ЕООД. Впоследствие, при постановяване на решението си, въззивният съд е извършил преценка на депозираните от свидетелите показания - поотделно и във връзка с относимите към процедурата по връчване на заповедта писмени доказателства, и е направил извод, че истинността на официалния документ, с който съдебният изпълнител е удостоверил дата на връчване на заповедта 04.07.2013 г., не е опровергана. В съответствие с този извод съдът е приел, че депозираното на 19.07.2013 г. възражение по чл.414 ГПК е подадено след изтичане на предвидения в процесуалния закон преклузивен 14 - дневен срок от връчване на заповедта, не е довело до последиците по чл.415 ГПК и предявеният във връзка с него установителен иск срещу „Булмекстрейдинг“ ЕООД е недопустим.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът „Булмекстрейдинг“ ЕООД е поставил следните въпроси, свързани с изводите на въззивния съд за недопустимост на предявения срещу него иск по чл.422, ал.1 ГПК : „Трябва ли въззивният съд да допусне свидетел, ако призованите и явили се разпитани свидетели /такива при довеждане/ не установят в пълна степен, а само чрез косвени индиции спорния факт; Допустимо ли е да се осъществи повторен разпит на вече разпитан свидетел, като при повторния разпит съдията се отнесе с възпитание и с уважение към човешкото достойнство на свидетеля, без да го заплашва и без да се държи грубо и високомерно; Длъжен ли е съда да обсъди и разгледа всички събрани доказателства в съвкупност в мотивите си и да прецени, че установените с тях обстоятелства, макар и по-скоро косвени, се намират във взаимна връзка и логически при проследяването им водят до безпротиворечив извод“. Формулираните въпроси не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са насочени към оспорване на правилността на извършените от въззивния съд процесуални действия по допускане и разпит на свидетели във връзка с откритото производство по чл.193 ГПК и на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на събраните свидетелски показания. В процеса на обсъждане на свидетелските показания въззивният съд не е изразявал становище, че разпитаните свидетели установяват „чрез косвени индиции“ спорния факт - датата, на която е връчена заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК на „Булмекстрейдинг“ ЕООД. Анализирайки в съвкупност свидетелските показания и относимите писмени доказателства, въззивният съд е формирал категоричен извод, че удостоверената от частния съдебен изпълнител дата на връчване на заповедта не е опровергана и че срокът за подаване на възражение по чл.414 ГПК следва да се преценява спрямо нея. По какъв начин въззивният съд е провел разпита на свидетелите е въпрос извън приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, а освен това от протоколите за разпит на свидетели не се констатират действия на въззивния съд или на съдията - докладчик, каквито се сочат във втория поставен въпрос. Преценката на свидетелските показания е част от решаващата правораздавателна дейност на въззивния съд и нейната правилност, която се оспорва чрез поставените въпроси, не може да бъде проверявана в производството по чл.288 ГПК. Действията на въззивния съд по приобщаване на свидетелските показания към делото и преценката на тяхната доказателствена стойност не разкриват противоречие с практиката на ВКС, на която се е позовал касаторът в изложението (част от която е неотносима с оглед развитието на конкретното въззивно производство и формирането на изводите на въззивния съд, основани на свидетелските показания).

Поради изложеното съставът на ВКС приема, че не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение и е прекратено исковото производство по чл.422 ГПК по отношение на касатора - ответник „Булмекстрейдинг“ ЕООД.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, представено с касационната жалба на касатора - ответник Г. И. Ч., починал в хода на касационното производство и заместен на основание чл.11 ЗН вр. чл.227 ГПК от държавата, представлявана от министъра на финансите, приложното поле на касационното обжалване е обосновано освен с вече разгледаното основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, също и с основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Заявено е искане въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване за произнасяне по следните въпроси, които според преценката на касатора са обусловили правните изводи на въззивния съд по съществото на спора : „1. Действително, съществуващо и непогасено ли е задължението на поръчител, респективно вземането на кредитор, и поръчителството по него прекратено ли е или не, когато главният дълг на главния длъжник - кредитополучател е отписан по време на висящия първоинстанционен процес от баланса/отчета на кредитора /търговско дружество/ и поради това като актив е извън имуществото на кредитора и не е част от кредиторовото имущество; 2. Следва ли да се изпрати покана от кредитора - банка до главния длъжник - кредитополучател за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита му съобразно задължителното нормативно тълкуване по т.18 на ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г. в случаите, когато главният длъжник - кредитополучател е обявен в несъстоятелност и е постановено съдебно решение за обявяване в несъстоятелност по чл.630, ал.2 от ТЗ; 3. В какви случаи поръчителството се погасява, когато поради действията на кредитора поръчителят не може да встъпи в правата му; Допустимо ли е въззивният съд да допусне и приеме доказателства за приложението на чл.146, ал.3 от ЗЗД в случай, че представилата ги страна не е могла да ги представи в първоинстанционното производство; Следва ли винаги тези действия по чл.146, ал.3 от ЗЗД да са виновни предвид факта, че въпросът за вината не е относим към юридическите лица - кредитори, каквато е банката; Допустимо ли е чрез извършени формално правомерни действия по осребряване масата на несъстоятелността на главния длъжник -кредитополучател от страна на банката - кредитор самостоятелно като такава и чрез избран от нея синдик и чрез одобрени от нея вещи лица -оценители да се извършат действия на разпореждане с активи на масата на несъстоятелността така, че поръчителят да не може да встъпи в правата на кредитора предвид невъзможността да се обжалват силно занижените оценки на активите и предвид възможността да се обжалват само методите на оценка; Погасено ли е поръчителството, когато банката - кредитор като решаващ мажоритарен кредитор е гласувала методи на оценка на имущество, довели до разделяне на отделни части на единен скъп актив /бъдещо производствено предприятие за нефт и биодизел с почти премината процедура по овос и комплексно разрешително/ на главния длъжник - кредитополучател, оценени в пъти по - евтино в сравнение с единния актив от вещи лица, с които банката е в дългогодишни отношения, и при оценка от около 40 000 000 лева да се достигне до съвкупна оценка на отделните активи не повече от 3 000 000 лева; 4. Трябва ли при постановяването на решението си въззивният съд да обсъди исканията, твърденията, възраженията, оспорванията и доводите на страните и след преценка на същите и на всички относими доказателства и доказателствени средства по делото, без да игнорира които и да е от тях /поотделно и в съвкупността им/, да извърши преценка на всички обстоятелства/факти, имащи значение за спора, включително и на тези, настъпили след предявяването на иска, която преценка да бъде отразена в мотивите на решението, които да са ясни и точни; Трябва ли въззивният съд да обсъди заключенията на вещото лице по съдебно - счетоводната експертиза /първоначално и допълнително/ заедно с всички доказателства по делото и да изложи мотиви/доводи, обосноваващи преценката му за годността на съдебно - счетоводната експертиза; Трябва ли въззивният съд да обсъди счетоводните записвания на банката - кредитор заедно с другите доказателства по делото и да изложи мотиви/доводи, обосноваващи преценката му за редовността им, когато редовността им е оспорена от насрещните страни и при наличие на множество примери за конкретни нередовни счетоводни записвания; Трябва ли въззивният съд да се произнесе по възражението за погасяване на процесното вземане в резултат на отписване по време на висящия първоинстанционен процес на главницата от баланса на банката - кредитор; Трябва ли въззивният съд да се произнесе по възражението за нищожност на наказателните лихви /неустойки/ и на договорните лихви поради прекомерността им /относно двете физически лица поръчители/, както и предвид капитализирането им в главницата, което до води до анатоцизъм, тъй като върху главницата след капитализирането им се начисляват лихви; Трябва ли въззивният съд да се произнесе по възражението относно „общото и едновременно“ погасяване на задължения, извършвано от банката - кредитор, предвид, че банката -кредитор е погасявала част от вземанията си по т. д. № 4116/2011 г. на СГС, 6-3 с-в, с част от получените от нея суми по и. д. № 20138140400279 по описа на ЧСИ В. с рег. № 814 на КЧСИ, предвид изпълнението по посоченото дело по двата изпълнителни листа, изпълнявани по делото - този, издаден по ч. гр. д. № 60019/12 г. по описа на СРС, 51 с-в /издаден само срещу поръчителите/, и този по ч. гр. д. № 47549/13 г. по описа на СРС, 50 с-в /издаден само срещу главния длъжник и кредитополучател/, без банката - кредитор да се съобрази с вида на вземанията си, които може да събира във всяко от посочените производства съобразно списъка на приетите вземания в несъстоятелността и съответно двата изпълнителни листа в изпълнителното производство“.

Първият въпрос съдържа твърдение, че вземането, предмет на установяване по реда на чл.422, ал.1 ГПК, не е част от имуществените активи на кредитора (банката - ищец) по причина, че в хода на производството пред първата инстанция е „отписано“ от неговия баланс/отчет. Посоченото твърдение е поддържано в подадената от Г. Ч. въззивна жалба, която обаче е върната на основание чл.262, ал.2, т.2 ГПК вследствие невнасяне на дължимата за въззивното обжалване държавна такса. По тази причина при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е обсъждал наведените в жалбата твърдения, доводи и възражения, в т. ч. и твърдението за отписване на вземането към кредитополучателя и главен длъжник „Булмекстрейд“ ООД от баланса/отчета на банката. В мотивите към решението съдът не е констатирал вземането към главния длъжник - за частта, предмет на установяване в производството по чл.422, ал.1 ГПК, да е погасено като последица от осъществяването на предвиден в закона погасителен способ, намерил счетоводно отражение в търговските книги на кредитора. В рамките на правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд е отговорил на оплакванията и доводите в приетата за разглеждане въззивна жалба на другия ответник „Интерком ойл“ ЕООД, в която не се съдържат твърдения за „отписване“ на вземането към главния длъжник от баланса/отчета на банката - кредитор. Виждането на касатора Ч., че предвид присъединяването му по реда на чл.265 ГПК към въззивната жалба на „Интерком ойл“ ЕООД въззивният съд е бил длъжен да изследва твърденията му и да се произнесе „как отписването на главния елемент от главното задължение (непогасената главница) се е отразило върху съществуването на главното задължение“, не намира опора в разпоредбите на чл.265 ГПК и чл.269 ГПК. Доколкото при обсъждането и преценката на доказателствата въззивният съд не е констатирал „отписване“ на задължението на главния длъжник от баланса/отчета на банката въз основа на конкретен погасителен способ или на факти, изключващи валидното възникване на задължението, поставеният въпрос не може да се квалифицира като правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и касационно обжалване по повод на него не може да се допусне. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по поставения въпрос е и неотносимостта на многобройната съдебна практика, цитирана в изложението, с която касаторът се е домогвал да докаже специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка. Предвид несъответствието на поставения въпрос с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК липсва законова предпоставка въззивното решение да се допуска до касационно обжалване и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, която е аргументирана със съображения, че „няма практика относно отписването на задължения от счетоводните регистри и отчет на съответното дружество, които остават извън имуществото му, дали те са действителни и дали съществуват“.

Вторият формулиран въпрос не отразява адекватно решаващите правни изводи на въззивния съд относно основанието за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, за чието погасяване се е съгласил да отговаря касаторът Г. Ч. в качеството на поръчител. От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно, че банката - кредитор не е обявила предсрочната изискуемост на главния длъжник чрез връчване на нарочно волеизявление съобразно разясненията, залегнали в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 1/2013 г. Отричането на необходимостта от обявяване на предсрочната изискуемост от кредитора с нарочно волеизявление, достигнало до длъжника/поръчителите, не съставлява отклонение от задължителната практика на ВКС, формирана с цитираното тълкувателно решение, а е обусловено от преценката на въззивния съд, че при конкретните обстоятелства по делото предсрочната изискуемост е настъпила по силата на закона, като последица от осъществяването на фактическия състав по чл.617 ТЗ - обявяване на главния длъжник (кредитополучателят „Булмекстрейд“ ООД) в несъстоятелност с решение на съда по чл.630, ал.2 ТЗ. За разлика от хипотезата на предсрочна изискуемост по чл.60, ал.2 ЗКИ, разгледана в тълкувателното решение по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на чл.617 ТЗ субективното отношение на кредитора към изискуемостта на дълга е ирелевантно, тъй като паричните задължения на длъжника стават изискуеми преди уговорения срок за изпълнението им с осъществяване на обективните предпоставки, посочени в чл.617, ал.1 ТЗ. Съобразявайки изричната разпоредба на чл.617, ал.1 ТЗ, въззивният съд се е произнесъл, че независимо от липсата на отправено от кредитора и получено от длъжника изявление, кредитният дълг е станал предсрочно изискуем на основание чл.617, ал.1 ТЗ считано от датата на решението за обявяване на „Булмекстрейд“ ЕООД в несъстоятелност - 27.06.2012 г., както за главния длъжник, така и за поръчителите (с оглед акцесорния характер на поръчителството). Същевременно, при разглеждане на иска по чл.422, ал.1 ГПК срещу касатора Ч. в качеството му на поръчител, въззивният съд е изследвал дали и кога последният е уведомен за предсрочната изискуемост. Въз основа на събраните по делото доказателствата въззивният съд е приел за установено, че непосредствено след решението по чл.630, ал.2 ТЗ и преди изтичане на преклузивния шестмесечен срок по чл.147, ал.1 ЗЗД всички поръчители, в т. ч. и Ч., са уведомени от банката за настъпилата на 27.06.2012 г. предсрочна изискуемост и че в рамките на този срок банката е инициирала заповедно производство срещу поръчителите, последвано от предявяване на иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуването на част от вземането за дължима, но непогасена главница по кредита. С оглед изводите на въззивния съд относно основанието за настъпване на предсрочна изискуемост посочената от касатора практика на ВКС по въпроса за предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост в хипотезата на чл.60, ал.2 ЗКИ е неотносима и не доказва релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие. Поддържането на основанието по чл.280 ал.1, т.2 ГПК с твърдение, че поставеният въпрос е решен в противоречие с практиката на Съда на ЕС в решение от 17 ноември 2011 г. по дело С-327/10 и в частност - с тълкуването в решението, че при прилагане на нормите на процесуалното право националният съд трябва да изследва дали са предприети всички действия за откриване на длъжника, изисквани от принципите на дължимата грижа и добросъвестността, е неуместно. При постановяване на решението си въззивният съд не е констатирал невъзможност или възникнали затруднения за уведомяване на касатора Ч. и на останалите поръчителите за настъпилата по силата на закона предсрочна изискуемост на кредита, а е приел, че с редовно връчени покани поръчителите са уведомени за настъпването на предсрочната изискуемост при предпоставките по чл.617 ТЗ. Разпоредбата на чл.617 ТЗ е ясна и прилагането й не изисква по тълкувателен път да се извежда отговор на въпроса дали за настъпване на уредената в нея предсрочната изискуемост е необходима покана, каквато се изисква за предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ, поради което искането на касатора за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК не може да бъде уважено.

Формулираните въпроси по пункт 3 са относими към извода на въззивния съд за неоснователност на поддържаните във въззивното производство възражения за освобождаване на поръчителите от отговорност на основание чл.146, ал.3 ЗЗД като последица от действия/бездействия на банката - ищец в производството по несъстоятелност на главния длъжник, в което - според ответниците, имуществото на длъжника е осребрено на ниски цени и по този начин са създадени предпоставки за невъзможност те да се удовлетворят чрез суброгиране съгласно чл.146, ал.1 ЗЗД. За да счете възраженията за неоснователни, въззивният съд е изходил от разбирането, че чрез разпоредбата на чл.146 ЗЗД законодателят не гарантира в полза на поръчителя пълна обезпеченост по пътя на регреса, а само предвижда възможност за суброгиране в правата на удовлетворения кредитор. Въззивният съд е изложил съображения, че извършваните в производството по несъстоятелност правомерни и позволени от закона действия по осребряване на имуществото на длъжника, включено в масата на несъстоятелността, и последвалото разпределение на суми за погасяване вземанията на банката, възникнали от договора за кредит, не могат да се подведат под разпоредбата на чл.146, ал.3 ЗЗД и да доведат до погасяване правата на добросъвестния кредитор към поръчителите по договора за кредит. Позовал се е на практиката на ВКС в решение № 48/14.07.2016 г. по т. д. № 404/2015 г. на ІІ т. о. и решение № 225/03.08.2016 г. по т. д. № 3696/2014 г. на І т. о., в която е изразено становище, че за настъпване на последиците по чл.146, ал.3 ЗЗД е необходимо невъзможността за суброгиране на поръчителя в правата на удовлетворения кредитор да е окончателно настъпила като обективно състояние, и е отбелязал, че в случая ответникът твърди, че само съществува опасност от невъзможност да се суброгира в правата на кредитора. Поставените въпроси са израз на несъгласие с преценката на въззивния съд за отсъствие на предпоставките по чл.146, ал.3 ЗЗД, а това е достатъчно да се отрече значението им на правни въпроси с обуславящо значение за уважаването на иска по чл.422, ал.1 ГПК по отношение на касатора, респ. на държавата като негов правоприемник. Въззивният съд не се е произнасял по въпроса за вината на кредитора, нито е квалифицирал действията на банката в производството по несъстоятелност като „формално неправомерни“, а е приел, че нейното поведение по повод осребряването на имуществото от масата на несъстоятелността е правомерно (добросъвестно) и не може да доведе до погасяване на отговорността на поръчителите на основание чл.146, ал.3 ЗЗД. Като допълнителен аргумент за неприложимост на разпоредбата на чл.146, ал.3 ЗЗД въззивният съд е изтъкнал и липсата на сигурност, че суброгирането на поръчителите в правата на удовлетворения кредитор е станало невъзможно. Правилността на изводите за отсъствие на предпоставките по чл.146, ал.3 ЗЗД не може да бъде ревизирана в стадия за селекция на касационните жалби и въпросите, насочени към извършване на такава проверка, не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по обсъжданите въпроси е съответствието на изводите на въззивния съд по приложение на разпоредбата на чл.146, ал.3 ЗЗД с цитираната в мотивите към решението практика на ВКС, според която поръчителството се погасява на основание чл.146, ал.3 ЗЗД, когато поради виновни действия на кредитора поръчителят не може да встъпи в правата му и съответно не би могъл да получи удовлетворение от длъжника, като невъзможността за суброгиране трябва да е окончателно настъпила и то в резултат на виновните действия на кредитора (а не да е хипотетична, в каквато насока е защитата на касатора).

Последната група въпроси e свързана с пространните оплаквания в касационната жалба за процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение вследствие допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на доказателствата, произнасянето по доводите и възраженията на страните и мотивирането на решението. Въпросите са значими за делото, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие със сочената от касатора задължителна съдебна практика, обективирана в постановления на Пленума на ВС № 1/1953 г. и № 1/1985 г., в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, а също и с практиката на ВКС в постановени по реда на чл.290 ГПК решения, чието съществено съдържание е възпроизведено ненужно в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Въззивният съд е постановил решение по спора след съвкупна преценка на всички относими писмени доказателства, събрани в производството пред първата инстанция и във въззивното производство в хипотезата на чл.266, ал.2, т.2 ГПК, и на изготвените в първоинстанционното производство заключения на съдебносчетоводна експертиза. Произнасянето на съда е съобразено с произтичащото от разпоредбата на чл.269 ГПК ограничение за проверка на правилността на първоинстанционното решение, по причина на което на обсъждане в мотивите към решението са подложени само оплакванията, доводите и възраженията на ответника „Интерком ойл“ ЕООД и наведените при предпоставките на чл.266, ал.2, т.2 ГПК фактически твърдения на ответника Г. Ч. за погасяване на отговорността на поръчителите на основание чл.146, ал.3 ЗЗД, без да се разглеждат оплакванията, доводите и възраженията, съдържащи се в подадената от Ч., но върната на основание чл.262, ал.2, т.1 ГПК въззивна жалба. От мотивите към обжалваното решение се установява, че въззивният съд е изложил съображения защо кредитира експертните заключения и защо преценява счетоводните записвания на банката - ищец като редовни с последиците по чл.182 ГПК, вкл. като се има предвид, че вземането - така, както е отразено в счетоводните записи, е предявено и прието в производството по несъстоятелност на „Булмекстрейд“ ООД и не е оспорено по реда на чл.690 и сл. ТЗ от ответника Ч. в качеството му на кредитор с предявено и прието срещу длъжника вземане и на законен представител на длъжника. Въззивният съд е мотивирал изводите си за съществуване на вземането за част от главницата по договора за кредит, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК, и за неоснователност на възраженията на ответниците за погасяване на вземането в резултат на провежданото срещу главния длъжник универсално принудително изпълнение в производството по несъстоятелност, съпътствано от производства за индивидуално принудително изпълнение срещу поръчителите и срещу трето лице - ипотекарен длъжник. След анализ на експертното заключение съдът е достигнал до категоричен извод, че събраните в резултат на принудителното изпълнение суми, включително тези, за които не намира приложение разрешението в т.11в от Тълкувателно решение № 4/18.06.2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не са достатъчни да покрият в пълен размер непогасените задължения по договора за кредит и в частност - спорната по делото главница, при прилагане на поредността по чл.76, ал.2 ЗЗД. В зависимост от извода, че поръчителят „Интерком ойл“ ЕООД не е обвързан от уговорките за капитализиране на лихви, постигнати с подписаните без негово участие анекси към договора за кредит - от една страна, и с оглед връщането на въззивната жалба на ответника Ч. - от друга, въззивният съд не се е произнасял по поддържаните във върнатата жалба възражения за недопустимо капитализиране на договорни лихви и за нищожност на уговорките за лихви спрямо физическите лица - поръчители. Съдържанието на мотивите към обжалваното решение не разкрива противоречие с практиката на ВКС в сочения от касатора смисъл, поради което няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за произнасяне по поставените процесуалноправни въпроси. Несъгласието на касатора с изводите, до които е достигнал въззивният съд след осъществяване на решаващата си дейност като втора инстанция по съществото на спора, не може да предпостави допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 3576/2019 г. на Апелативен съд - София и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК по отношение на ответника Г. И. Ч., заместен като страна в процеса на основание чл.11 ЗН вр. чл.227 ГПК от държавата, представлявана от министъра на финансите.

В отговорите по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касация „Ю. Б. АД не е формулирал претенции за разноски, поради което разноски за производството по чл.288 ГПК не следва да се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2861 от 19.12.2019 г., постановено по т. д. № 3576/2019 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която е обезсилено решение № 2184 от 02.11.2018 г. по т. д. № 6068/2013 г. на Софийски градски съд в частта, с която съдът се е произнесъл по предявен по реда на чл.422 ГПК вр. чл.415 ГПК иск от „Б. П. Б. АД, след преобразуване „Ю. Б. АД, срещу „Булмекстрейдинг“ ЕООД, и е прекратено производството по делото в тази част.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2861 от 19.12.2019 г., постановено по т. д. № 3576/2019 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която е потвърдено решение № 2184 от 02.11.2018 г. по т. д. № 6068/2013 г. на Софийски градски съд в частта, с която по предявен по реда на чл.422, ал.1 вр. чл.415 ГПК от „Б. П. Б. АД, след преобразуване „Ю. Б. АД, иск е признато за установено, че „Интерком ойл“ ЕООД и Г. И. Ч. - починал в хода на процеса и заместен на основание чл.11 ЗН вр. чл.227 ГПК от държавата, представлявана от министъра на финансите, дължат солидарно (като поръчители) на „Б. П. Б. АД, след преобразуване „Ю. Б. АД, сумата 195 583 лв. - главница по договор за кредит от 29.01.2007 г., предявена в частичен размер от сумата 1 134 870.40 лв., за която е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по гр. д. № 60019/2012 г. по описа на СРС, 51 състав, и на основание чл.78, ал.1 ГПК са присъдени разноски на „Ю. Б. АД за заповедното и за исковото производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :