Р Е Ш Е Н И Е

№ 168

София,14.10. 2023 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова

ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

при участието на секретаря Нели Първанова

като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова

гражданско дело №4234 от 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№4733/16.08.2022г. (с дата на пощенското клеймо 12.08.2022г.), подадена от Ч. А. С. и Т. А. С., двамата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв.М. М. от АК-В. срещу решение №153, постановено на 01.07.2022г. от Окръжен съд-Враца, I-ви въззивен граждански състав по в. гр. д.№521/2021г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените от тях искове с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 79 ЗС, чл. 108 ЗС, както и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за:

-признаване за установено по отношение на И. Г. С., Д. И. С., М. И. С. и С. И. М., че Ч. А. С. и Т. А. С. са собственици по давностно владение на едноетажна масивна жилищна сграда с приземен етаж за живеене, със ЗП от 25 кв. м., находяща се в УПИ XIV, пл.№232, кв.14 по плана на [населено място], общ.Хайредин, обл.В. ведно с правото на строеж върху УПИ XIV, пл.№232, кв.14 по плана на [населено място], с административен адрес на имота: [населено място], [улица];

-за отмяна на констативен нотариален акт, издаден по документи и вписан с дв. вх. р.№2073/02.08.2019г. в Служба по вписванията-Козлодуй в частта, с която И. Г. С., Д. И. С. и М. И. С. са признати за собственици на едноетажната масивна жилищна сграда с приземен етаж за живеене, със ЗП от 25 кв. м., находяща се в УПИ XIV, пл.№232, кв.14 по плана на [населено място], общ.Хайредин, обл.В.;

-за осъждането на С. И. М. да предаде на Ч. А. С. и Т. А. С. владението върху тази едноетажна масивна жилищна сграда с приземен етаж за живеене.

Касаторите поддържат, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите на съда, които не кореспондират с установеното от фактическа и правна страна на спора. За неправилен считат извода на въззивния съд, че са били обикновени държатели на сградата, защото ползвали същата със знанието и без противопоставянето на действителните собственици, които според съда са собственици и на поземления имот, в който се намира тази сграда. Позовават се на обстоятелството, че сградата не е била предмет на сделката, сключена през 1996г. между Г. С. и И. С., както и на факта, че ответникът И. С. в отговора на исковата молба не е твърдял да е станал собственик на сградата по силата на този договор, а е извел правата си от съставения през 2019г. констативен нотариален акт и не е оспорил в отговора твърденията им, че са упражнявали владение върху сградата. Поддържат, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства следва извода, че те са владели сградата дори през периода преди 1998г., когато са я декларирали по реда на ЗМДТ. За неправилен считат и извода на въззивния съд, че в периода 1998-2011г. владението им не е било спокойно и непрекъснато, като поддържат, че предявяването на извънсъдебни претенции не би могло да смути или прекъсне владението. За неправилен считат и извода на въззивния съд, че от мотивите към решението по гр. д.№369/2007г. на РС-Козлодуй ставало ясно, че спорът по делото касаел и процесната сграда, като поддържат, че с исковата молба по това дело не са предявявани собственически претенции за сградата, а освен това Т. А. С. не е била и страна по това дело, така че по отношение на нея категорично не се установява да са били предприемани действия по прекъсване на владението. Молят обжалваното решение да бъде отменено и вместо това бъдат уважени предявените от тях искове. Допълнителни съображения излагат в проведеното по делото открито съдебно заседание. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

Ответниците по касационна жалба не са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

С определение №815/24.042023г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Окръжен съд-Враца е допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса кои обстоятелства квалифицират владението като спокойно и необезпокоявано и предявяването на извънсъдебни претенции смущава ли владението и води ли до прекъсване на придобивната давност.

По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

Ч. А. С. и Т. А. С. са предявили срещу И. Г. С., Д. И. С. и М. И. С. по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК иск за признаване правото им на собственост върху едноетажната масивна жилищна сграда с приземен етаж за живеене, със ЗП от 25 кв. м., находяща се в УПИ XIV, пл.№232, кв. 14 по плана на [населено място], а срещу С. И. М. по реда на чл. 108 ЗС иск за признаване правото им на собственост върху сградата и предаване на владението върху нея, както и искане за отмяна на констативния нотариален акт, издаден по документи и вписан с дв. вх. р.№2073/02.08.2019г. в Служба по вписванията - Козлодуй в частта, с която И. Г. С., Д. И. С. и М. И. С. са признати за собственици на процесната сграда, с твърдението, че са придобили правото на собственост върху сградата по давностно владение, продължило повече от 10 години преди 09.12.2011г., на която дата с протокол за принудително отнемане на недвижим имот - въвод във владение по изп. д.№44/2011г. по описа на ДСИ при РС-Козлодуй, владението им е било отнето по принудителен път без да е налице изпълнително основание и изпълнителен титул в издадения в полза на И. Г. С. и Н. П. Ш. изпълнителен лист от 17.02.2011г. по гр. д.№369/2007г. по описа на РС-Козлодуй. Твърдят, че процесната сграда е построена в периода 1962-1966г. от техния баща А. С. Г. със собствени средства и труд и със знанието и без противопоставянето на неговия баща С. Г. П., който е притежавал правото на собственост върху парцела по силата на договор за продажба от 15.08.1956г. и през 1963г. с нотариално заверена декларация и протокол-договор от 07.05.1963г. разпределил своята ј ид. част от целия парцел на три равни части между синовете си А. С. Г., Х. С. Г. и Г. С. Г.. Посочват, че синовете на С. Г. в периода 1961-1964г. се снабдяват с констативни нотариални актове за собственост на съответните части от имота, като през 1996г. с договор за продажба от 28.11.1996г. (н. а.№87, т.2, дело №1305/1996г.) Г. С. Г. заедно със съпругата си продават на И. Г. С. парцел XII, пл.№232 в кв.14 по плана на селото, целият с площ от 1866 кв. м., жилищна полумасивна сграда от 50 кв. м., селскостопанска паянтова сграда от 60 кв. м. и други подобрения, въз основа на който И. Г. С. и съпругата му Н. П. Ш. декларират имота, като според ищците издаденото на 31.10.1996г. удостоверение за данъчна оценка сочи, че процесната сграда не е била декларирана. Твърдят, че тази сграда е декларирана от Ч. А. С. през 1998г. и до 2011г. данъкът за недвижимия имот, както и таксата битови отпадъци е заплащана от него. Твърдят, че в този период на негово име са били разкрити и партидите за потребител на ел. енергия и вода за сградата и ежемесечните фактури са били заплащани от него, както и че са установили владение върху сградата след смъртта на баща им А. С., но към настоящия момент къщата е заключена и те не са допускани, а през 2019г. И. Г. С., Д. И. С. и М. И. С. се снабдили с констативен нотариален акт за собственост, издаден по документи, по силата на който са признати за собственици на УПИ и на жилищната сграда от 25 кв. м., след което продали този имот на С. И. М.. Поддържат, че са ползвали къщата основно като лятна вила и дори променили регистрацията си по настоящ адрес за по-голямо удобство.

В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК ответникът И. Г. С. оспорва така предявения срещу него иск, позовавайки се на обвързващата доказателствена сила на съставения през 2019г. констативен нотариален акт. Оспорва твърдението на ищците, че са владели имота в периода 1998-2011г. с твърдението, че през този период има влезли в сила няколко граждански и наказателни дела, което счита, че опровергава твърдението за необезпокояваност на владението, както и с твърдението, че имотът не е бил владян от ищците.

Постъпил е писмен отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК и от адв.И. Т. Ф., назначен от съда за особен представител на ответника Д. И. С., с който искът е оспорен, вкл. като недопустим.

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено от представените по делото писмени доказателства, че А. С. Г., баща на ищците, е продал на И. Д. Ч., дядо по майчина линия на ответника И. Г. С., полагащата му се 1/4 идеална част от терена с построената в него жилищна сграда и стопански постройки (писмен договор от 15.08.1956г.), като на 26.12.1961г. И. Д. Ч. се е снабдил с издаден след извършена обстоятелствена проверка н. а.№181/1961г. за правото на собственост за 1500кв. м., който имот е посочен като парцел IX в кв. 14 по плана на [населено място] при посочени съседи Г. С., С. Г., общинска мера и шосето В.-Орехово.

Взето е предвид, че с н. а.№128, том I, дело №271/1962г. Г. С. Г., баща на ответника И. С., е признат за собственик по обстоятелствена проверка на дворно място от 2250 кв. м. – част от парцела IX в кв.14 по плана на [населено място] с находящите се в него къща и други постройки, като през 1996г. (н. а.№87, том II, дело №1305/1996г.) Г. С. Г. и Д. И. С. са продали на сина си И. Г. С. собствения си имот, индивидуализиран в нотариалния акт като парцел XII в кв.14 по плана на [населено място], дворище №232, с площ 1866 кв. м., ведно с намиращите се в него жилищна полумасивна сграда с площ 50 кв. м., селскостопанска паянтова сграда от 60 куб. м. и други подобрения в имота срещу задължение за издръжка и гледане.

Посочено е, че страните не спорят, а това се установява от удостоверение №139/31.10.1996г. на [община], че описаният в н. а.№128, том I, дело №271/1962г. недвижим имот - дворно място от 2250 кв. м., е идентичен с образуван и съществуващ към 1996г. парцел XII, пл.№232 в кв.14 по плана на селото, който е с площ от 1866 кв. м., като разделянето на парцел IX по плана на [населено място] от 1911г. на три нови парцела - IX с площ от 2182 кв. м., XII с площ от 1866 кв. м. и XIII с площ от 2235 кв. м. се установява и от приложената по делото скица. Взето е предвид, че разделянето е извършено съобразно: протокол-договор от 07.05.1963г. (обещание за разделяне на недвижими имоти), подписан от С. Г. и неговите деца Вълка С., Д. С., А. С., Х. С. (чийто подпис върху протокола липсва) и Г. С., в който е посочено, че на А. С. се дава 1/3 от двора на парцела IX в кв.14 по плана на [населено място] с постройките в него, в който част е продадената част от двора, къщата и др. постройки на И. Д. Ч., на Х. С. се дава 1/3 от двора с всички постройки от парцела IX в кв.14 по плана на [населено място] и на Г. С. Г. се дава 1/3 от двора на парцел IX в кв.14 по плана на [населено място] с всички постройки; декларация от м. април, 1963г., с която С. Г. е декларирал, че разделя ј част от целия двор на парцел IX по плана на [населено място], която бил оставил на себе си, на три равни части помежду синовете си А. С. Г., Х. С. Г. и Г. С. Г., при което положение дворовете на същите стават по 1/3 част от целия двор на парцел IX в кв.14 по плана на селото, като материалите от стопанската сграда (кошарата) и оградата предоставя на сина си А. С. Г. със задължение да построи за декларатора една малка летна кухничка, в която деклараторът да може да преживява през летните сезони; договора за продажба от 15.08.1956г., н. а. №128/1962г. и н. а.№181, том I, дело №380/1961г.

При така посочените доказателства въззивният съд е приел, че имотът, който Г. С. е продал на своя син И. С. с н. а.№87, том II, дело №1305/1996г., а именно парцел XII в кв.14 по плана на [населено място], дворище №232, съставлява обособена част от предишния парцел IX в кв.14.

Взето е предвид, че с влязло в сила решение №160/24.10.2007г. по гр. д.№369/2007г. на РС-К. Ч. С. е осъден да отстъпи собствеността и предаде владението на 224 кв. м. от парцел XII в кв.14 по плана на [населено място], целият с площ от 1866 кв. м., на И. Г. С. и Н. П. Ш., и да отстъпи собствеността и предаде владението на 466 кв. м. от парцел IX, кв. 14 на Д. И. С. и П. И. Д.. Посочено е, че според мотивите към решението на РС-Козлодуй преди 1956г. парцел IX в кв.14 по плана на [населено място], е бил с площ от 6498 кв. м. по разписен лист със собственик Мито Ц.. Освен това въззивният съд е приел, че според мотивите на решение №160/24.10.2007г. по гр. д.№369/2007г. на РС-Козлодуй парцел XII, кв.14 по плана на [населено място], целият от 1866 кв. м., е собственост на И. Г. С. и Н. П. Ш., като в парцела има построени двуетажна жилищна сграда, лятна кухня, втора жилищна сграда с приземен етаж за живеене (процесната) и стопански постройки. Посочено е, че страните не спорят за обстоятелството, че процесната сграда попада именно в присъдените на И. С. 244 кв. м. от парцел XII, от който при изменение на плана със заповед №РД-394/23.06.2016г. е обособен УПИ XIV, пл.№232 в кв.14 с площ от 518 кв. м.

Взето е предвид, че с нотариален акт за констатиране право на собственост върху урегулиран поземлен имот №66, том V, рег.№6469, дело №496/2019г. от 02.08.2019г. първите трима ответници (И. Г. С., Д. И. С. и М. И. С.) са признати за собственици на дворно място с площ от 518 кв. м., ведно с построената в него полумасивна жилищна сграда със ЗП от 25 кв. м., находяща се в УПИ XIV, пл.№232, кв.14 по плана на [населено място], общ.Хайредин, одобрен със заповед №РД-394/23.06.2016г. на кмета на [община], като констатирането на собствеността е направено въз основа на представените писмени доказателства - нотариален акт за продажба на недвижим имот №87, т.II, дело №1305/1996г. и представени удостоверения на [община]. Посочено е, че на същата дата (02.08.2019г.) с н. а. за покупко-продажба на урегулиран поземлен имот №67, том V, рег.№6470, дело №497/2019г. И. Г. С., Д. И. С. и М. И. С. са продали на С. И. М. дворно място с площ от 518 кв. м., ведно с построената в него полумасивна жилищна сграда със ЗП от 25 кв. м., находяща се в УПИ XIV, пл.№232, кв.14 по плана на [населено място], общ.Хайредин, одобрен със заповед №РД-394/23.06.2016г. на кмета на [община].

Взето е предвид, че по делото са събирани и гласни доказателства. Посочено е, че от разпита на св.П. П., съсед на имота, се установява, че знае от баща си, че спорната едноетажна масивна жилищна сграда с приземен етаж за живеене е построена през 60-те години като при строежа участвал и бащата на ищците А. С., като осигурявал материалите. Посочено е, че според този свидетел в имота са живели майката и бащата на ищците, като всяка година през летния период ищците обитавали къщата, садяли си зеленчуци, ползвали я като вила, както и че сградата е разделена с мрежа от другата къща в дворното място. Взето е предвид, че според този свидетел имотът се ползва само от ищците, а когато не са в [населено място], същият е заключен, но към момента в къщата живее семейството на М. и С., които купили къщата от ответника И. С..

Посочено е, че от разпита на св.Д.Ц. се установява, че ищецът Ч. С. и ответникът И. С. се скарали за имота; че ищецът Ч., сестра му Т. и майка му живеели в Бързина в спорната къща, която си имала и ограда като според свидетеля, който е бил кмет от 1989г. до 1994г., данъци за спорната къща редовно са плащани от майката на ищците, в каквато насока са налице и писмени доказателства, както и че през 1965-1966г. майката на ищците живяла в къщата, но живеела и в [населено място]. Взето е предвид, че според този свидетел спорът за къщата възникнал след като ответникът И. С. си извадил нотариалните актове и когато се влошили отношенията бащата на И. С. бил жив. Посочено е, че според свидетеля в къщата живеел С. - дядо на Ч. и на И.; че дядо С. бил разрешил на бащата на Ч. С. да си направи къща в спорния имот и двете къщи били разделени с ограда; че в спорния имот освен къща имало сушина, тоалетна, курник и дървени постройки, като имало мрежа открай докрай; че другият имот също имал помощни постройки; че почти всяко лято децата на Ч. С. посещавали имота, но откакто започнал спора не са ходили; че Ч. С. е живял в тази къща, където са живели майка му и баща му, а след като те починали идвал от пролетта до есента; че сестра му две години живяла и през зимата, но след това си заминала и тя за София; че през зимата си ходели в София, а през пролетта си идвали, обработвали двора, а когато били в София къщата се заключвала, спирали водата и тока.

Взето е предвид, че според св.С. Г. Ц., който в периода от 2003г. до 2011г. заемал длъжността „кмет“ на [населено място], докато бил кмет на селото, имало два случая на спорове между страните – при него два пъти ходил да се оплаква бащата на И. С. от племенника си Ч. С., че го гони, заканва се да го бие заради някакви имотни спорове. Посочено е, че според свидетеля два пъти е подавал сигнали за това в полицията, както и че докато бил кмет, рядко е виждал Ч. С. да живее в спорната къща и не знае да е живял постоянно там, а сестра му Т. С. виждал по-често в селото. Взето е предвид, че според свидетеля до случая, в който бащата на И. С. дошъл да му се оплаче, не е чул да имат проблеми с Ч. С., като по това време в селото имало над 90 необитаеми къщи, вкл. и тази, в която пребивавал Ч., като и нея я броили за необитаема. Посочено е, че според този свидетел къщата, в която отсядал Ч. С. се намира в един двор с къщата на чичо му Г., баща на И. С..

Въззивният съд е дал вяра на показанията на изслушаните свидетели, които споделят различни факти, за които имат впечатления, като е приел, че показанията са последователни, безпротиворечиви и взаимно се допълват и подкрепят и от писмените доказателства.

Съобразено е, че по делото обяснения е дал и ответникът И. С., който в хронологичен ред излага фактите и обстоятелствата относно разделянето на тримата братя (А., Г. и Х.), оземляването им от техния баща С., построяването на къщите от братята, продажбата на частта, отредена за А., построяването и ползването на процесната къща от 25 кв. м. Прието е, че тези обяснения кореспондират с писмените и гласни доказателства, поради което няма основание съдът да не се позове на тях.

Споделени са крайните фактически и правни изводи на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е извършено препращане към мотивите на първоинстанционното решение, с което предявените искове са приети за неоснователни.

Споделени са съображенията на първоинстанционния съд, че за да се признае на едно лице правото на собственост по отношение на един чужд недвижим имот, разпоредбата на закона установява, че претендиращият несобственик следва да е упражнявал в период по-дълъг от 10 години (недобросъвестно владение) или 5 години (добросъвестно владение) фактическата власт по отношение на конкретната вещ, без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост, както и да е демонстрирано по отношение на невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен собственик, т. е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си. Прието е, че в конкретния случай не се установява по делото ищците да са упражнявали спокойно и необезпокоявано фактическа власт върху процесния имот, както и да са демонстрирали по отношение на невладеещите собственици - ответниците и техните праводатели, поведение, което да сочи, че упражняват собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си.

За безспорно е прието, че ищците са ползвали процесната сграда, но като държатели, със съгласието на действителните собственици - техни роднини, до влошаване на отношенията помежду им, когато ищецът Ч. С. е започнал да демонстрира по отношение на собствениците-ответници и техните праводатели, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си - от 1998г., когато е декларирал имота на свое име до 2011г., когато е изведен от същия. Съобразено е, че именно в този период собствениците на имота са се противопоставили на това владение и са инициирали множество съдебни производства - наказателни и граждански, за да защитят собствеността си.

За неоснователни са приети доводите, че гр. д.№369/2007г. на РС-Козлодуй не касае процесната сграда. Посочено е, че според мотивите към решението по това дело спорът касае и процесната сграда, до който извод е стигнал и ДСИ при осъществяване на въвода във владение. Съобразено е, че е водено и наказателно производство против Ч. С. във връзка със самоуправство от негова страна, засягащо спорния имот, както и че са представени множество сигнали и жалби, подавани от ответниците, засягащи спорни имот, от които също се установява, че действителните собственици през периода, през който ищците претендират, че са придобили имота по давност, са оспорвали фактическата власт и са искали връщане на същия.

Изложени са съображения, че за да владее за себе си е необходимо на първо място третото лице да манифестира това свое намерение, като намерението следва да достигне до знанието на собственика, респ. собствениците, чиито права отрича и собственикът в продължение на 10 годишен давностен срок да не е оспорил това владение, като знае намерението на третото лице за своене. Посочено е при това, че основание за придобиване на правото на собственост по чл. 79, ал. 1 ЗС е самото владение на имота от дадено лице, което владее имота като свой собствен такъв, каквито данни по делото не са събрани за ищците. Прието е, че в конкретния случай от представените по делото писмени доказателства се установява, че собствениците на имота (ответници по делото) са се противопоставили на владението на процесния имот от ищците в претендирания период от 1998г. до 2011г., като в този смисъл са гласните доказателства по делото. Изложени са съображения, че декларирането на имота и плащането на данъци не е достатъчно за осъществяване на института на придобивната давност при наличие на противопоставяне от страна на действителния собственик, както е в конкретния случай.

По тези съображения е прието, че предпоставките за изтекла давност в полза на ищците не са налице.

Така постановеното въззивно решение е валидно, процесуално допустимо, но по същество неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила (чл. 236, ал. 2 ГПК) е неправилно приложение на материалния закон ( чл. 84 и чл. 79 ЗС).

По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че за придобиване правото на собственост върху един недвижим имот на основание давностно владение е необходимо осъществяване на фактическата власт върху имота с намерение за своене, като владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, спокойно и явно (решение №116 от 24.11.2014г. по гр. д.№2592/2014г. на ІІ г. о. на ВКС). Спокойно е това владение, което не е установено с насилие (решение №115 от 07.11.2018г. по гр. д.№3954/2017г. на І г. о. на ВКС), вкл. като е предадено от предишния собственик или владелец и няма данни фактическата власт да е била отнета (решение №3/25.01.2016г. по гр. д.№3973/2015г. на І г. о. на ВКС; решение №60/07.06.2018г. по гр. д.№2420/2017г. на І г. о. на ВКС; решение №55/08.10.2015г. по гр. д.№3255/2014г. на ІІ г. о. на ВКС). Придобивната давност е въведена в българското законодателство като основание за придобиване на вещни права с оглед виждането на законодателя, че ако едно лице през определен период от време фактически упражнява правомощията, свързани с притежание на вещно право, като собственикът бездейства и не защитава правата си, то фактическото състояние следва да бъде приравнено на юридическото (решение №70/16.08.2017г. по гр. д.№3991/2016г. на І г. о. на ВКС; решение №98 от 04.07.2018г. по гр. д.№3546/2016г. на I г. о. на ВКС).

В практиката на ВКС е възприето становището за императивния характер на уредбата на основанията за спиране и прекъсване на давностните срокове. Установените в чл. 116 ЗЗД норми във връзка с прекъсване на погасителната давност, съгласно разпоредбата на чл. 84 ЗС, намират приложение и относно придобивната давност. Съгласно чл. 116 ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника, с предявяване на иск или възражение или с искане за започване на помирително производство и с предприемане на действия за принудително изпълнение. Доколкото последните са изрично и изчерпателно уредени в закона и не могат да се тълкуват разширително, други действия, вън от ограничително посочените, не могат да прекъснат теченето на започналата придобивна давност (решение №80 от 23.12.2020г. по гр. д.№2737/2019г. на II г. о. на ВКС и посочените в него решение № 170 от 11.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 961/2011 г., I г. о., решение № 392 от 10.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 891/2010 г., I г. о. и решение № 212 от 13.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 70/2010 г., I г. о.; решение №115 от 07.11.2018г. по гр. д.№3954/2017г. на І г. о. на ВКС; решение №130 от 18.11.2019г. по гр. д.№1017/2019г. на ІІ г. о. на ВКС; решение №83 от 09.10.2020г. по гр. д.№3878/2019г. на І г. о. на ВКС). При това прекъсването на давността чрез предявяване на иск за установяване на собствеността или ревандикиране на имота винаги следва да бъде свързвано с действия на носителя на спорното материално право, насочено срещу лицето, което би могло да се позове на погасителната или придобивна давност (решение №116 от 24.11.2014г. по гр. д.№2592/2014г. на ІІ г. о. на ВКС), тъй като последиците на погасителната давност са свързани с бездействие на носителя на правото (решение №99/10.05.2013г. по гр. д.№681/2012г. на І г. о. на ВКС). С оглед на това се приема, че придобивната давност не може да се счита прекъсната с подаване до прокуратурата на жалба от собственика на имота за връщане на имота на собствениците му (решение №115 от 07.11.2018г. по гр. д.№3954/2017г. на І г. о. на ВКС), с различни покани-устни, писмени, нотариални, с фактически смущения на владението, извършвани от собственика, които не са се изразили в отнемане на владението за повече от 6 месеца (решение №130 от 18.11.2019г. по гр. д.№1017/2019г. на ІІ г. о. на ВКС), предявяването на извънсъдебни претенции от какъвто и да е вид, вкл. когато са довели до скарване (решение №83 от 09.10.2020г. по гр. д.№3878/2019г. на І г. о. на ВКС).

С тази практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав и е относима към разрешаването на настоящия правен спор, въззивният съд не се е съобразил, като е приел, че при извършването на преценка дали е налице прекъсване на владението следва да бъдат взети предвид и инициираните множество наказателни производства срещу Ч. С., вкл. за самоуправство, подаването на жалби и сигнали, засягащи спорния имот.

Освен това въззивният съд е приел, че тези действия, както и предявяването на искове, прекъсват владението и по отношение на Т. С., въпреки че тя не е била страна в производството по гр. д.№369/2007г. по описа на РС-Козлодуй, нито е установено срещу нея да са били подавани жалби и сигнали, респ. между нея и останалите наследници на С. Г. да са съществували конфликти по повод собствеността и ползването на процесната сграда.

Основателно е оплакването на касаторите за неправилност на извода на въззивния съд, че са били обикновени държатели на сградата, защото ползвали същата със знанието и без противопоставянето на действителните собственици. В нарушение на съдопроизводствените правила при формирането на този извод въззивният съд не е обсъдил в съвкупност всички доказателства по делото, не е извършил цялостен и задълбочен анализ на съдържащите се в писмените и гласни доказателства данни за естеството на установената от праводателите на касаторите и продължена от тях фактическа власт върху имота и изцяло е игнорирал данните, съдържащи се в представените и приети като доказателства удостоверения за настоящ адрес, писмо от ЧЕЗ, извлечение от карнет за отчитане на вода по съответните партиди и фактурите за заплатената ел. енергия.

Осъществяването на релевантните за настоящия спор факти, което е установено от събраните по делото доказателства, не е проследено от въззивния съд в тяхната времева и логическа последователност и не е съобразено тяхното правно значение, което е довело и до неправилни изводи както за вида на осъществяваната от праводателите на касаторите, а след това и от самите тях фактическа власт върху процесната сграда, така и до неправилен извод за принадлежността на правото на собственост. Макар да е споменал представените по делото писмен договор от 15.08.1956г., н. а. №181/1961г., н. а. №128/1962г., протокол-договор от 07.05.1963г., н. а.№87/1996г., удостоверение №139/31.10.1996г., решение №160/24.10.2007г. по гр. д.№369/2007г. на РС-Козлодуй, н. а.№66/2019г. въззивният съд не е анализирал съдържащите се в тези писмени доказателства данни.

На първо място въззивният съд не е извършил анализ на данните, свързани с правата на наследодателя С. Г., с неговите изявления, касаещи части от имота, както и с последващите действия, извършвани от неговите наследници, които имат съществено значение за изхода на настоящия правен спор. Това налага анализът да бъде извършен от настоящия състав.

На първо място следва да бъде взето предвид, че първоначално (преди 1956г.) парцел IX в кв.14 по регулационния план на [населено място] от 1911г. е бил с площ от 6498 кв. м. по разписен лист и със собственик Мито Ц.. Мито Ц. е продал (неформално) този имот на С. Г. П. и към 1956г. С. Г. е упражнявал фактическата власт върху този недвижим имот.

С. Г. е разпределил имота между себе си и синовете си А. С. Г., Х. С. Г. и Г. С. Г., като предположение за това се съдържа в писмен договор от 15.08.1956г., с който А. С. Г. продава на И. Д. Ч. ј двор, колкото е припадащата му се част от двора на баща му С. Г. П., представляващ парцел IX в кв.14 по плана на [населено място], при съседи: от север-Г. С. Г., от запад-С. Г. П., от изток-шосето Бързина-Рогозел и от юг-дворно място, като метрите на всяка една от страните се определят с протокол за съгласие помежду страните след окончателното измерване на целия двор и отделяне на частта, заедно с построените овощни дървета. Продал е и къща от около 56 кв. м. с изба и етаж от три стаи, коридор и антре, кокошарник с кочина и малко навесче и клозет. За този имот на 26.12.1961г. е издаден н. а.№181, том I, дело №380/1961г., с който И. Д. Ч. е признат за собственик по покупко-продажба и давностно владение на дворно място от 1500 кв. м., находящо се в чертите на [населено място], съставляващо парцел IX, кв.14 по плана на селото, до съседи:Г. С., С. Г., общинска мера и шосето В.-Орехово, заедно с находящата се в него къща.

На 28.12.1962г. е съставен н. а.№128, том I, дело №271/1962г., с който Г. С. Г. е признат за собственик по давност след извършена обстоятелствена проверка на дворно място от 2250 кв. м. с находящите се в него къща и други постройки, при съседи: И. Д. Ч., И. Н. и шосе, което е част от парцел IX в кв.14 по плана на [населено място].

На 07.05.1963г. от С. Г., Вълка С., Д. С., А. С. и Г. С. (посочен е и Х. С., но негов подпис липсва) е подписан протокол-договор за разделяне на недвижими имоти (дворни места и сгради) помежду С. Г. П. (баща), Вълка С. Г. - дъщеря, Д. С. В. - дъщеря, А. С. Г., Х. С. Г. и Г. С. Г. - синове, като:

- на Вълка С. и Д. С. е дадена по Ѕ част от 1/3 част от двора на парцели VI и VII в кв.14 по плана на [населено място];

- на А. С. се дава 1/3 от двора на парцел IX в кв.14 по плана на [населено място] с постройките, в който част се включва и продадената част от двора на къщата и др. постройки на И. Д. Ч.;

-на Х. С. се дава 1/3 от двора с всички постройки от парцел парцел IX в кв.14 по плана на [населено място];

-на Г. С. Г. се дава 1/3 от двора на парцел IX в кв.14 по плана на [населено място] с всички постройки.

От тези писмени доказателства следва изводът, че С. Г. е искал да раздели парцел IX между тримата си сина, като и той остане да живее там, като първоначално парцелът е бил разделен на четири части (за С. Г. и тримата му сина), след което е извършено преразпределение по начин всеки един от синовете да получи по 1/3 част. В този смисъл трябва да се тълкува декларацията, подписана от С. Г. през месец април, 1963г. и заверена от зам. председателя на С. О. народен съвет И. Т. К. на 23.05.1963г., с която С. Г. е декларирал, че разделя ј от целия двор на парцел IX в кв.14 по плана на [населено място], която бил оставил за себе си, на три равни части помежду синовете си А. С. Г., Х. С. Г. и Г. С. Г., при което положение дворовете им стават по 1/3 част от целия двор на парцела, като материалите от стопанската сграда (кошарата) и оградата предоставя на сина си А. С. Г. със задължение да му построи една малка летна кухничка, в която да може да преживява през летния сезон.

Като се вземе предвид, че площта на парцела е била 6498 кв. м., то за всеки от синовете на С. Г. е била определена част от 2166 кв. м. И тъй като на А. С. Г. преди това е била дадена част от 1500 кв. м., която той е продал на И. Ч., то след извършеното преразпределение за него остават 666 кв. м. В този смисъл са и изявленията на наследодателя С. Г., съдържащи се в писмен протокол-договор от 07.05.1963г. и декларация, подписана през месец април 1963г.

Или от този анализ следва изводът, че А. С. Г. е построил къщата от 25 кв. м. в останалата му част от 666 кв. м. и като последица от извършеното доброволно разпределение по волята на наследодателя е установил самостоятелна фактическа власт върху построеното. Обстоятелството, че тази къща е построена след 1956г., т. е. след сключването на договора между А. С. и И. Ч. и следователно не е била предмет на разпореждане, се потвърждава и от показанията на разпитаните по делото свидетели.

На 28.12.1962г. е съставен н. а.№128, том I, дело №271/1962г., с който Г. С. Г. е признат за собственик по давност след извършена обстоятелствена проверка на дворно място от 2250 кв. м. с находящата се в него къща и други постройки, при съседи:И. Д. Ч., И. Г., шосе, което е част от парцел IX в кв.14 по плана на [населено място].

От данните по приложеното гр. д.№369/2007г. на РС-Козлодуй става ясно, че в разписния лист към регулационния план на селото са отразени двата нотариални акта на И. Ч. и на Г. С., като други нотариални актове за останалите части от имота на С. Г. не са отразявани и няма данни да са били съставяни. Установява се също така, че през 1964г. е била извършена делба на стария парцел ІХ в кв. 14, записан с площ от 6238 кв. м., като с оглед на двата нотариални акта парцелът се разделя на три нови парцела - нов парцел ІХ с площ 2182 кв. м. за собственик И. Ч. по неговия нотариален акт, нов парцел ХІІ с площ 1866 кв. м. за собственик И. Г. с н. а. от 1962г. и остатъчен нов парцел ХІІІ с площ 2235 кв. м., който по описаните съседи по нотариалните актове на И. Ч. и Г. С. е остатъчния за другите синове на С. Г.. При това следва да се вземе предвид, че скица от делбата е запазена в оригинал в техническата служба на кметство Р. към заповед №390/15.07.1964г. за одобрение на регулационното изменение на парцелите от делбата.

На следващо място следва да се отбележи, че през 1996г. (н. а.№ 87, том II, дело №1305/1996г.) Г. С. и съпругата му Д. И. продават на сина си И. Г. С. своя недвижим имот-парцел XII в кв.14 по плана на [населено място], дворище №232 с площ от 1866 кв. м., а парцел XIII в кв.14 (част от стария парцел IX) съгласно н. а. за собственост от 2005г. е собственост на И. Б. И., племенник на съпругата на Х. С., с площ от 2205 кв. м., както и че към 2007г. в парцел XII към 2007г. са построени двуетажна жилищна сграда, лятна кухня, втора жилищна сграда на един етаж с приземен етаж за живеене и стопански постройки. Жилищната сграда, ползвана от наследниците на А. С. също се намира в парцел ХІІ, но същата е построена след съставянето на н. а.№128/1962г. и по делото липсват данни по отношение на нея Г. С. и неговата съпруга да са упражнявали фактическа власт, съответно да са предявявали каквито и да било претенции по отношение на А. С. и неговите наследници.

Гр. д.№369/2007г. по описа на РС-Козлодуй е образувано по предявен от И. Г. С., Н. П. Ш., Д. И. С. (наследник на И. Ч.) и П. И. Д. (наследник на И. Ч.) против Ч. А. С. иск за предаване владението на 244 кв. м. от парцел XII и 466 кв. м. от парцел IX, като в исковата молба се твърди, че ответникът Ч. С. от години неправомерно владее посочените части от двата парцела, както и че неправомерно се е настанил в старата къща в парцел XII. Искането е за предаване владението на посочените площи. В исковата молба липсва петитум за предаване владението на къщата. Поради това за неправилен следва да се приеме изводът на въззивния съд, че през 2007г. е бил предявен иск за предаване владението на сградата, както и че постановеното по делото решение №160 от 24.10.2007г., с което Ч. А. С. е осъден да предаде владението на 224 кв. м. от парцел XII на И. Г. С. и Н. П. Ш. и 466 кв. м. от парцел IX на Д. И. С. и П. И. Д., се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение принадлежността на правото на собственост върху сградата. Следва обаче да бъде взето предвид обстоятелството, че след влизане на решението в сила е издаден изпълнителен лист (в който диспозитивът на решението е възпроизведен дословно), въз основа на който е било образувано изп. д.№44/2011г. на ДСИ М.Д. при РС-Козлодуй, като на 09.12.2011г. е извършен въвод в отсъствието на длъжника в съответните части от парцелите и в къщата. На 10.04.2012г. е извършен повторен въвод, тъй като длъжникът самоволно е възстановил владението и е намерен в имота на 10.04.2012г. Посочено е, че длъжникът доброволно е напуснал имота.

С предявяването на иска през 2007г. следователно владението, осъществявано от Ч. С. и Т. С. като наследници на А. С. по отношение на къщата не е било прекъснато, особено като се вземе предвид, че иск срещу Т. С. не е бил предявяван. При това на 10.04.2012г. имотът е бил доброволно напуснат от Ч. С.. Данни по отношение на Т. С. да са били извършвани каквито и да е изпълнителни действия, респ. тя да е изоставяла или напускала имота по делото липсват.

От съществено значение за обстоятелството кои лица са упражнявали фактическата власт върху процесната сграда, в какви периоди и с какво намерение, са показанията на разпитаните по делото свидетели, според които къщата е строена през 60-те години от А. С., като в тази къща живеели той, неговата съпруга, както и Ч. С., като Ч. С. всяко лято идвал в къщата на баща си и неговите деца били отчувани в Бързина. Т. С. също всяко лято е била в Бързина до есента, садили зеленчуци и ползвали къщата като вила, като къщата е разделена от къщата на Г. С. с мрежа и само Ч. С. и Т. С. я ползват. Когато не са там, къщата е заключена. Но И. С. изгонил Ч. от къщата и го гонел с полиция всеки път когато идва след влошаване на отношенията им (св.П. П.). И според свидетеля Д. Ц. в къщата първоначално живеел А. С., а след това Ч., майка му М. и сестра му Т., които редовно плащали данъците, докато И. С. не си извадил нотариален акт (2019г.). Дяло С. също живеел в тази къща, като го гледали баба М. и Т., а жената на Ч. идвала всяко лято с децата. След като родителите на Ч. починали, той идвал от пролетта до есента, а сестра му две години живеела там и през зимата. Когато идвали обработвали двора, а когато били в София, къщата я наглеждала Д., майката на И. С..

Според свидетеля С. Ц. между страните имало два случая на спорове в периода 2003-2011г., като Г. С. се оплаквал от племенника си Ч. С., че го гони и го бие заради имотни спорове и свидетелят като кмет на селото се обаждал в полицейския участък в Хайредин и идвала полиция. Свидетелят е заявил, че в този период не е виждал Ч. постоянно да живее в селото, виждал го рядко, но по-често виждал Т., а имало един момент, когато тя живеела в селото.

Казаното от свидетелите се подкрепя и от представените по делото писмени доказателства, които въззивният съд не е обсъждал: удостоверение от [община] №[ЕГН]/28.01.2013г., според което имотът е деклариран от Ч. с декларация вх.№3081/19.08.1998г. и данъкът недвижими имоти, както и ТБО са заплащани от 1998г. до 2011г. от Ч. С.; удостоверение за настоящ адрес, според което за настоящ адрес на Ч. С. е записан адресът в [населено място], [улица] под №0042/08.10.2003г., както и удостоверение за настоящ адрес за Т. А. С. в същия смисъл; писмо от „ЧЕЗ Е. Б. АД изх.№[ЕГН]/18.07.2018г., според което Ч. А. С. е имал договор за продажба на електрическа енергия в периода 01.01.2006г. до 30.07.2013г.; квитанции за заплащане на ток от Ч. С.; документи от ВИК за заплащане на вода от Ч. А. С. през 2010г., за партида за отчитане на водомери №271 с абонат С. А. С. за период от 1977г. до 1982г., за заплащани суми за вода през 2002г., 2003г. от С. А. С. и за 2003г., 2004г., 2005г., 2007г., 2008г., 2013г. от Ч. С..

Въз основа на така установената фактическа обстановка следва да се приеме от правна страна, че фактическата власт върху процесната сграда е установена от А. С. и неговата съпруга С. (М.) С. още от момента на построяването и то като владение, и продължена отново като владение от техните наследници по закон Ч. С. и Т. С. по силата на универсално правоприемство. Неправилно при посочените по-горе данни въззивният съд е приел, че фактическата власт върху сградата е установена и упражнявана като държане със съгласието на действителните собственици-роднини, до влошаване на отношенията помежду им. Действително категоричните данни за осъществявана от Ч. С. и Т. С. самостоятелна фактическа власт датират от един по-късен момент, но тази фактическа власт е преминала към тях по силата на универсално правоприемство след смъртта на техните родители.

По изложените по-горе съображения следва да се приеме, че установеното от А. С. и неговата съпруга, а впоследствие продължено от техните деца Ч. С. и Т. С. владение, не е било прекъснато с подаването на жалби и сигнали до полицейското управление, както и с образуването на наказателно производство срещу Ч. С. за извършени самоуправни действия.

Не може да се счита прекъсната придобивната давност и с предявяването на иск за предаване владението върху недвижимия имот, в който се намира процесната сграда, тъй като самата сграда не е посочена в исковата молба като обект на ревандикационна претенция. Не може да се приеме, че в този случай предявяването на ревандикационен иск за предаване владението на терена включва и искане за предаване владението на сградата, тъй като искът по гр. д.№369/2007г. по описа на РС-Козлодуй няма за предмет предаване владението върху недвижим имот като самостоятелен обект на право на собственост, в който да е изградена жилищна сграда, която по правилото на приращението предявилото иска лице също да счита за своя. Искът е бил предявен от две групи лица, всяка от които притежава право на собственост върху отделен имот с твърдението, че ответникът Ч. С. упражнява фактическа власт върху реални части и от двата съседни имота. Поради това всяка група лица е предявила иск за предаване владението върху съответната реална част от притежавания от нея недвижим имот, без нито една от тези групи да предявява претенции за правото на собственост върху жилищната сграда-в исковата молба не е посочено в коя от претендираните части се намира сградата, както и коя от двете групи ищци претендира права върху тази сграда. При това отново следва да се отбележи, че иск за предаване на владението по отношение на Т. С. не е бил предявяван.

Следва да се отбележи също така, че извършеният през 2012г. въвод от съдебен изпълнител като извършен без съответното основание не може да прекъсне владението по смисъла на чл. 116 ЗЗД, като се вземе предвид и обстоятелството, че имотът е бил напуснат от Ч. С. доброволно, а след това Ч. С. е възстановил владението си, което става ясно от показанията на разпитаните свидетели. Освен това по делото липсват доказателства за обратното, вкл. за упражнявана фактическа власт върху сградата от ответниците до 2019г., когато правата са оспорени със снабдяването с нотариален акт и извършването на продажба в полза на ответницата С. И. М., при което следва да бъде съобразено и обстоятелството, че исковете по настоящето дело са предявени на 11.11.2019г.

По отношение на упражняваната от касаторите фактическа власт следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че макар да е била упражнявана чрез периодични посещения след смъртта на А. С. (починал през 1968г.) и С. С., тя има характеристиките на постоянно владение, доколкото според практиката на ВКС, която настоящият състав споделя, „постоянно владение“ не означава осъществяване на непрекъснато фактическо въздействие, фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещение в имота, ако те сочат на намерение за своене на имота и не са прекъсвани от действия на трети лица“ (решение № 6 от 22.10.2010 год. по гр. д. No 2760/2008 год. на І г. о. на ВКС; решение №23/20.05.2016г. по гр. д.№5162/2015г. на ІІ г. о. на ВКС).

Освен това по отношение на възможността лице, което упражнява фактическа власт върху един имот за себе си, да се позове на изтеклата придобивна давност след като е напуснало имота за период по-дълъг от 6 месеца, ако владението не му е било отнето, респ. прекъснато на посочените в чл. 116 ЗЗД основания, настоящият състав приема, че не съществува пречка това лице да брани правата си с ревандикационен иск, позовавайки се на давността.

След като изискването за позоваване на изтеклата придобивна давност не е елемент от фактическия състав на това придобивно основание, а само процесуално средство за защита (както се прие в ТР №4/2012 от 17.12.2012г. по тълк. д.№4/2012г. на ОСГК на ВКС), то това средство за защита може да бъде упражнено и след като владението вече е изгубено за повече от 6 месеца. Краткият срок е необходим за предявяване на владелческите искове и това е изрично предвидено в ЗС (чл. 75 и чл. 76 ЗС). Правото на собственост се придобива с изтичането на предвидения в ЗС срок, ако е налице и позоваване на изтеклата придобивна давност, като законът не установява изискване позоваването да бъде извършено непосредствено след изтичането на давностния срок, както и да бъде извършено само докато позоваващото се на изтеклата давност лице упражнява фактическата власт върху имота. Чрез владелческите искове се защитава владението като фактическо състояние. По отношение на придобивната давност като основание за придобиване на право на собственост приложение намира правилото на чл. 81 ЗС, съгласно което с изгубване на владението в продължение на повече от шест месеца давността се прекъсва. След като давността вече е изтекла обаче тя не може да бъде прекъсната. Може да се отнеме само владението като фактическо състояние. Прекъсва се само все още неизтекла давност. След изтичане на придобивната давност владението се е превърнало в право на собственост, като от този момент насетне правото на предишния собственик е погасено, тъй като върху един и същи имот не може да има две изключващи се притежания. Оттук нататък досегашният владелец извършва по-нататъшното господство върху имота не като упражняване на фактическа власт върху него, а като упражняване на правото на владение, което е съставен елемент от правото му на собственост. В този смисъл правилото на чл. 81 ЗС намира приложение само до изтичането на придобивната давност.

По така изложените съображения следва да се приеме за установено, че правото на собственост върху процесната сграда принадлежи на предявилите исковете лица като придобито въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност. По реда на чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено като неправилно и вместо това предявените от Ч. С. и Т. С. искове бъдат уважени, като в тяхна полза бъде присъдени и направените по делото разноски-на Т. С. сумата от 55 лв. разноски за производството пред ВКС, сумата от 25 лв. разноски за производството пред въззивната инстанция и сумата от 290 лв. разноски за производството пред първоинстанционния съд (общо 370 лв.) и на Ч. С. сумата от 655 лв. разноски за производството пред ВКС, сумата от 25 лв. разноски за производството пред въззивната инстанция и сумата от 290 лв. разноски за производството пред първоинстанционния съд (общо 970 лв.). В полза на Ч. С. следва да бъде присъдена и сумата от 300 лв., внесена на основание чл. 47, ал. 6 ГПК за възнаграждение на назначения от съда представител на ответника Д. И. С..

По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение №153, постановено на 01.07.2022г. от Окръжен съд-Враца, І-ви въззивен състав по в. гр. д.№521/2021г. и потвъдреното с него решение на първоинстанционния съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗЗД УСТАНОВЕНО по отношение на И. Г. С., Д. И. С., М. И. С. и С. И. М., че Ч. А. С. и Т. А. С. са собственици по давностно владение на едноетажна масивна жилищна сграда с приземен етаж за живеене, със ЗП от 25 кв. м., находяща се в УПИ XIV, пл.№232, кв.14 по плана на [населено място], общ.Хайредин, обл.В. ведно с правото на строеж върху УПИ XIV, пл.№232, кв.14 по плана на [населено място], с административен адрес на имота: [населено място], [улица].

ОСЪЖДА С. И. М. на основание чл. 108 ЗС да предаде на Ч. А. С. и Т. А. С. владението върху едноетажна масивна жилищна сграда с приземен етаж за живеене, със ЗП от 25 кв. м., находяща се в УПИ XIV, пл.№232, кв.14 по плана на [населено място], общ.Хайредин, обл.В. ведно с правото на строеж върху УПИ XIV, пл.№232, кв.14 по плана на [населено място] , с административен адрес на имота: [населено място], [улица].

ОТМЕНЯ по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК констативен нотариален акт, издаден по документи и вписан с дв. вх. р.№2073/02.08.2019г. в Служба по вписванията-Козлодуй в частта, с която И. Г. С., Д. И. С. и М. И. С. са признати за собственици на едноетажната масивна жилищна сграда с приземен етаж за живеене, със ЗП от 25 кв. м., находяща се в УПИ XIV, пл.№232, кв.14 по плана на [населено място], общ.Хайредин, обл.В..

ОСЪЖДА И. Г. С., Д. И. С., М. И. С. и С. И. М. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплатят на Т. А. С. сумата от 370 лв. (триста и седемдесет лева), представляваща направените по делото разноски.

ОСЪЖДА И. Г. С., Д. И. С., М. И. С. и С. И. М. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплатят на Ч. А. С. сумата от 970лв. (деветстотин и седемдесет лева), представляваща направените по делото разноски.

ОСЪЖДА Д. И. С. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Ч. А. С. сумата от 300 лв. (триста лева), представляваща разноски за процесуално представителство, внесени по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК.

Решението е окончателно.

Председател:

Членове: