О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2549.
гр. София 18.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 19 април през две хиляди и двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: З. А. ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
ДИМИТЪР ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4714 по описа за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба вх. № 13733/21.06.2022 г. от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура [населено място] Бр. С. срещу решение № 780/31.05.2022 г. по в. гр. дело № 63/2022 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 261387/02.03.2021 г., поправено с решение № 265307/09.08.2021 г. и определение от 08.03.2022 г. по гр. дело № 5052/2019 г. на Софийски градски съд е осъдена Прокуратура на РБългария да заплати на В. К. В. разликата над 10 000 лв. до 20 000 лв. или допълнително сумата от 10 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди на основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ, както и да му заплати сумата 5 500 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на претърпяна загуба-направени разноски за един адвокат в наказателното производство, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 12.04.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. Ответникът обжалва въззивното решение на Софийски апелативен съд и в частта, с която е потвърдено решение № 261387/02.03.2021 г. по гр. дело № 5052/2019 г. на Софийски градски съд в уважената част на иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 10 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 12.04.2016 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което се намали размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, а искът за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на сумата 5500 лв. се отхвърли.
В изложението към касационната жалба са формулирани следните правни въпроси: 1. за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, решен в противоречие със задължителната практика на ВС – ППВС № 4/23.12.1968 г.; 2. за наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и увреждането, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 3 и т. 11 от т. решение № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС; 3. за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 19 от т. решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 4. За определяне съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 35/31.03.2022 г. по гр. д. №1925/2021 г., III г. о., решение № 67/13.03.2019 г. по гр. д. № 3166/2018 г., IV г. о., решение № 60251/ 19.11.2021 г. по гр. д. № 281/2021 г., IV г. о.; всички по чл.290 ГПК 5. За начина за доказване на заплатеното адвокатско възнаграждение по наказателно дело, подлежащо на обезщетяване по ЗОДОВ, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК, както и определение № 817/06.11.2014 г. по ч. гр. д. № 2094/2016 г., II г. о., определение № 142/27.09.2016 г. по гр. д. № 2094/2016 г., II г. о.
Срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд по гр. дело № 63/2022 г. в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд от 02.03.2021 г., поправено с решение от 09.08.2021 г. по гр. дело №5052/2019 г. в частта, с която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ от В. К. В. срещу Прокуратура на РБългария за сумата над 20 000 лв. до 50 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди и за сумата 10 000 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, ведно със законната лихва от 12.04.2016 г. до окончателното изплащане е подадена касационна жалба от ищеца В. К. В., чрез адв. К. Ч.. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е нищожно, недопустимо и неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и предявените искове с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за имуществени и неимуществени вреди се уважат в пълни размери.
В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите: 1. Първият въпрос съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: 1. за определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди след преценка от съда на множество обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 2. Жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл по претенциите за имуществени вреди, като частично ги е уважил само относно заплатения адвокатски хонорар за процесуално представителство в досъдебната и съдебна фази на наказателното производство, но не е уважил претенцията за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от невъзможността ищецът да започне по-добре платена работа и преминаването му към по-ниска длъжност във фирмата, в която е работил към момента на привличането му в качеството на обвиняем и наличието на висящо наказателно производство в продължение на дълъг период от време. Сочи, че съдът е направил изводи, че е налице празнота в законодателството, тъй като в ЗДСл има предвидена разпоредба за отстраняване на държавен служител в случай на образувано наказателно производство за извършено престъпление в качеството му на длъжностно лице, а в КТ няма такава, като препраща ищецът да търси отговорност от своя бивш работодател.
По този начин жалбоподателят счита, че въззивният съд се е произнесъл с решение, което противоречи на практиката на ВКС и съдилищата, решил е едностранчиво и противоречиво със събраните доказателства по делото размерът на претендираните обезщетения, констатирал е и празнота в законодателството, а това е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
От ищеца В. В. чрез адв. К. Ч. е депозиран писмен отговор, в който е изразено становище за неоснователност на касационната жалба на Прокуратурата на РБ по същество. Претендира разноски.
Прокуратура на РБългария не е изразила становище по касационната жалба на ищеца.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение, намира, че всяка от касационните жалби е подадена от легитимирана страна в срока за обжалване по чл. 283 ГПК, срещу въззивно решение, което в обжалваните части подлежи на касационно обжалване и са процесуално допустими.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
От фактическа страна е прието за безспорно, че на 13.07.2007 г. е образувано ДП № 5229/2007 г. по описа на 03 РУ-СДВР, пр. пр. № 13251/2007 г. по описа на СРП срещу ищеца В. В.. На 08.02.2010 г. В. е привлечен в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл.201,ал.1 НК, вр. чл.26,ал.1 НК/обсебване/ и спрямо него е взета мярка за неотклонение „Подписка”.
На 23.02.2011 г. въз основа на внесения в съда обвинителен акт срещу ищеца, в качеството му на подсъдим, е образувано НОХД № 3247/2011 г. по описа на Софийски районен съд. Установено е, че по това дело са проведени общо седем открити съдебни заседания, като на всичките ищецът се явил лично и с адвокат-негов защитник.
С присъда от 12.03.2013 г. ищецът е признат за виновен по повдигнатите му обвинения и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изпълнение е отложено за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.
Срещу постановената присъда е подадена въззивна жалба и е образувано внохд № 2956/2013 г. на Софийски градски съд, приключило с присъда на 10.10.2013 г., с която е отменена присъдата на СРС, а ищецът е оправдан по повдигнатите му обвинения. Оправдателната присъда е протестирана и е образувано кнд № 119/2014 г. на ВКС, по което на 13.02.2014 г. е проведено заседание на което ищецът е присъствал лично. На 10.04.2014 г. е постановено решение № 70, с което е оставена в сила оправдателната присъда.
Възивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели.
От заключението на СПЕ е прието за установено, че субективните преживявания на ищеца във връзка с воденото срещу него наказателно производство биха могли да се квалифицират като продължителна ситуация на стрес, която е разклатила социалното му и личностово функциониране. Към момента на психологическото изследване при ищеца е налице интегриране на събитието в неговия живот, както и позитивно справяне с последиците му. Това се е случило постепенно и поетапно, естествено в живота му и към настоящия момент той функционира на добро социално и личностово ниво.
Прието е, че наказателното производство е продължило считано от 08.02.2010г. до 10.04.2014г. или четири години и два месеца. Приет е за спорен въпросът следва ли към този период да се прибави времето от образуване на производството до повдигане на обвинението. Съдът е приел, че следва да се зачете периода от 13.07.2007г. до 10.04.2014г.
Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, обективирана в решение № 425/01.12.2015 г. по гр. дело № 3143/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, с което е прието, че и в случаите, когато първоначално досъдебното наказателно производство е образувано срещу неизвестен извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпно деяние, а едва по-късно ищецът е бил уличен и/или срещу него е било повдигнато обвинение за същото престъпление, той търпи вреди от наказателното преследване и в периода от време преди уличаването му, респ. - повдигането на обвинението срещу него, ако той е бил единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние, за което производството първоначално е образувано срещу неизвестен извършител; в тези случаи ищецът търпи вредите от наказателното преследване от момента, в който е узнал за образуваното наказателно производство за конкретното престъпно деяние, което единствено той би могъл да извърши (в подобен смисъл е и трайно установената практика на ВКС - решение № 230/04.12.2017 г. по гр. дело № 4874/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение №187/13.06.2012 г. по гр. дело № 1215/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение №341/05.10.2012 г. по гр. дело № 1310/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение №353/06.11.2015 г. по гр. дело № 892/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение №397/26.11.2015 г. по гр. дело № 6047/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС).
Посочено е, че в случая в исковата си молба ищецът е изложил именно такива твърдения - че макар и досъдебното производство формално да се е водело срещу неизвестен извършител, всички процесуално-следствени действия по него били проведени с оглед липсата на пари в касата на ЕТ, за което той в качеството си на длъжностно лице-МОЛ носи отговорност. /решение № 51 от 11.03.2021 Г. ПО ГР. Д. № 2340/2020 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК/. Прието е, че в случая обвиняемият е бил само един и изначално известен, като няма логично обяснение той да бъде обявен за общонационално издирване в рамките на 2г. и половина вместо да му бъде повдигнато обвинение веднага. Направен е извод, че производството е продължило за времето от 13.07.2007г. до 10.04.2014г. или общо 6 години и 9 месеца, за престъпление, което е тежко умишлено, при мярка за неотклонение - подписка, като е бил задържан в рамките на един ден, както и че от тези действия на прокуратурата на последния са причинени неимуществени вреди – силно изживян стрес и притеснения - обстоятелства, които обуславят кумулативното съществуване на елементите на фактическия състав на нормата на чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ.
От събраните доказателства е прието за установено, че спрямо ищеца е била взета на 08.02.2010г. мярка за неотклонение „Подписка“, отменена с определение на съда от 12.03.2013г., когато е постановена присъдата от първоинстанционния съд, че предприетото наказателно преследване е за тежко умишлено престъпление, което е продължило повече от 6 години, което се е отразило крайно неблагоприятно върху личността му и неговото емоционално и най-вече психическо състояние - бил притеснен, подтиснат, изплашен, депресиран, имал негативни чувства от факта на обвинението, изолиране от близки и приятели, нервно напрежение, нарушени социални контакти.
Съдът е приел за установено от показанията на разпитаните свидетели, че вследствие на воденото срещу него наказателно производство, ищецът се затворил в себе си, не искал да общува с никой, не излизал, скарал се с приятелката си и се разделили, много отслабнал с около 10-12 кг., преминал на по-ниско платена длъжност, тъй като нямал право на оръжие с оглед воденото срещу него наказателно производство, спрял да ходи на събиранията с приятели след футболните мачове през уикендите. Прието е за установено, че през периода на наказателното производството, ищецът бил в продължителна ситуация на стрес, която е разклатила социалното му и личностово функциониране, но към момента е налице интегриране на събитието в неговия живот, както и позитивно справяне с последиците му. Посочил е, че към настоящият момент ищецът функционира на добро социално и личностово ниво. Съобразено е, че няма ангажирани писмени доказателства, сочещи наличието на влошено здравословно физическо състояние на ищеца.
Въззивният съд е приел, че неспазването на разумен срок в наказателно производство с привлечен обвиняем увеличава вредните последици за последния в степен, която е предмет на конкретна преценка. Според съда тази степен не следва да намира изражение чрез увеличение на размера на обезщетението в геометрична прогресия, без да се изследва и отчита в решаващата дейност на съда прякото значение, което продължителността има за конкретно претендираната вреда, с оглед нейното естество. Приел е, че в случая продължителността не се намира в пряка причинно-следствена връзка с вредите, тъй като е около 7 години. Формиран е извод, че е налице съвпадение на крайния резултат от изводите на първата и въззивната инстанция по отношение основателността на иска. По отношение на размера на обезщетението съдът е приел, че същият следва да бъде увеличен до 20 000 лв. т. е. решението следва да бъде частично отменено в неговата отхвърлителна част за разликата над 10 000 лв. до 20 000 лв.
По отношение на имуществените вреди е прието следното:
Съдът е приел, че претърпяна загуба - платен адв. х. в наказателното производство е доказана пълно и главно.
Прието е, че по отношение на претенцията за обезщетение в размер на 5500 лв., представляваща обезщетение за направените от ищеца разноски за един адвокат за различните инстанции и разходите по многократните му явявания в досъдебната фаза и в съдебната фаза на наказателното производство ищецът е представил и по делото е приета разписка, удостоверяваща извършване на разходи, но тъй като сумата е платена пет години след приключване на наказателното производство, а именно към датата на подаване на исковата молба - 10.04.2019 г. СГС е отхвърлил претенцията.
Въззивният съд е преценил този извод за неправилен с оглед безспорно установеното, че ищецът е останал без работа по време на висящото производство респ. не е разполагал със средства, за да плати хонорар на упълномощения от него адвокат по време на наказателното производство. Прието е, че в ДП № 5228/2007 г. по описа на 03 РУ-СДВР, пр. пр. № 13251/2007г. по описа на СРП на л.265 е представено пълномощно от 09.02.2010г., удостоверяващо процесуалните правомощия на адв.Ч. да представлява обвиняемия както по досъдебното производство, така и до неговото приключване пред всички съдебни инстанции, вкл.ВКС. Според съда въпрос на вътрешни уговорки между адвокат и клиент е кога да бъде изплатено договореното възнаграждение, като няма пречка плащането да стане след приключване на наказателното производство т. е. след 10.04.2014г. да е направил разноски за възнаграждение за един адвокат в претендирания размер, поради което искът му се явява основателен и като такъв ще следва да бъде уважен.
Относно имуществените вреди под формата на пропуснати ползи е прието за установено от събраните по делото писмени и гласни доказателства, че ищецът е останал без работа като управител на склад и не можел да работи като охранител по време на висящото наказателно производство. Приел е, че тези вреди по правило не са предполагаеми, а следва да бъдат сигурни.
Съдът се е позовал на практика на ВКС, изразена в решение № 708 от 14.01.2011г. по гр. д. № 1389/2009г., г. к., ІV г. о., постановено по реда на чл.290 ГПК, според която нормата на чл. 100, ал. 4 ЗДСл по категоричен начин установява правото на обезщетение при незаконно отстраняване от работа в хипотезата на чл.100, ал.2 ЗДСл при условията и по реда на ЗОДОВ. Съгласно нормата на чл. 100, ал.2 ЗДСл във всички случаи, когато е образувано наказателно производство срещу държавен служител за престъпления, извършени от него в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл.93, ал.1, б. а НК, органът по назначаването го отстранява временно от работа, съгласно ал. 3 на същия текст. Държавният служител не получава заплата за времето, през което е бил отстранен, а съгласно чл.100, ал. 4 ЗДСл, когато държавният служител, който е бил незаконно отстранен от работа, има право на обезщетение при условията и по реда на ЗОДОВ. Или при незаконно повдигнато и поддържано обвинение Прокуратурата носи имуществена отговорност за периода на отстраняването на служителя от работа, тъй като органът по назначаването не действа по своя преценка, а по силата на закона, следствие действията на органите на досъдебното производство. Този извод, освен от разпоредбата на чл.100, ал.2 ЗДСл, произтича и от разпоредбата на чл.100, ал. 4 ЗДСл, във връзка с чл. 2 ЗОДОВ.
Прието е, че за разлика от това в КТ не е изрично предвидена подобна разпоредба т. е. за оставането си без работа следва да ангажира отговорността на своя бивш работодател, в лицето на ЕТ, а не на Прокуратурата, тъй като липсва пряка причинно-следствена връзка между вреди и обвинение. Прието е още, че искът остава недоказан по размер т. е. не е ясно колко е получавал преди обвинението и колко е неговото БТВ на по-ниско платената длъжност, за която свидетелстват показанията. Посочено е, че няма констатация по трудовата му книжка, нито ССЕ в тази насока. С оглед на това е изведен извод, че в тази част решението е правилно и като такова същото следва да бъде потвърдено изцяло.
Прието е, че при направеното възражение за погасяване на вземането за лихви по чл. 111,6. „в“ от ЗЗД, което се погасява с тригодишна давност, то в случая лихвата следва да бъде присъдена начиная от 12.04.2016г. като в останалата част претенцията правилно е била отхвърлена като погасена по давност.
При тези съображения, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията за неимуществени вреди за разликата над 10 000 лв. до 20 000 лв., както и за имуществени вреди за сумата от 5500 лв. претърпяна загуба – платен адв. х. в наказателното производство и вместо това осъдил прокуратурата на РБългария да заплати в полза на ищеца разликата над 10 000 до 20 000 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди. В останалата част потвърдил въззивното решение.
По правните въпроси, формулирани от ответника Прокуратура на РБългария:
Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия и четвъртия правен въпрос от изложението отнасящи се до приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
С т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост; че понятието справедливост не е абстрактно понятие; че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
С решение № 60251/19.11.2021 г. по гр. дело № 281/2021 на ВКС, IV г. о., постановено по чл. 290 ГПК, е възприета практиката на ВС по поставения правен въпрос, обективирана в цитираното ППВС № 4/23.12.1968 г., както и постановките на т. 11 от т. решение № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и практиката на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК. Прието е, че съгласно посочената практика понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение; дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост, за които ищецът е оправдан; продължителността на наказателното производство, включтиелно дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство;както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Следва да се отчита и обстоятелството, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния субституент – ПРБ за заплащане на обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, като размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване. Това обезщетение за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално за всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на приключилото с оправдателна присъда, незаконосъобразно наказателно преследване срещу него. В мотивите към решението си, обаче съдът трябва да посочи всички конкретни обстоятелствата, които е взел предвид, както и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в противоречие с посочената задължителна практика на ВС и с практиката на ВКС. Поради това касационно обжалване следва да се допусне на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК на въззивното решение в обжалваната част от ответника Прокуратура на РБългария в частта, с която съдът се е произнесъл по предявения иск по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория правен въпрос от изложението.
С т. 3 от т. решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл. 4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т. е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност.
Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл, обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т. 11 от същото тълкувателно решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинната връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен, и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно установените релевантни за спора факти и обстоятелства, съдът е формирал решаващите изводи, че в настоящия случай е налице фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата, чрез Прокуратурата на РБългария. Прието е за установено, че е налице пряка причинна връзка между понесените неимуществени вреди и действията на органите на Прокуратурата на РБългария, които са повдигнали и поддържали обвинението по чл. 201, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, производството по което е приключило с влязла в сила оправдателна присъда.
С оглед на това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд по този правен въпрос.
Неоснователни са доводите на Прокуратурата на РБългария за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третият въпрос от изложението.
С т. 19 от т. решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава; че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество; че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд.
Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността като решаваща. Въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с тази практика на ВКС.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по петият въпрос от изложението. Въпросът не е разрешен в противоречие с цитираната от Прокуратурата на РБългария задължителна практика на ВКС и с практиката на ВКС, тъй като същата е неотносима. Тази практика касае присъждане на разноски в производствата по граждански дела. В мотивите към ТР № 1/2018 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГК е прието, че в наказателно - процесуалния кодекс не е уредена отговорността за разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение от лицето, признато за невиновно или по отношение на което наказателното производство е прекратено.
Поради това тези разноски могат да се претендират като имуществена вреда в производството за обезщетение на вреди от незаконосъобразно обвинение на основание чл.2, ал.1 ЗОДОВ. Въззивният съд е приел, че от представената по делото разписка е видно, че адвокатско възнаграждение е заплатено към датата на завеждане на исковата молба.
Поради това е заключил, че уговорките за заплащането на адвокатски хонорар между клиента и неговия адвокат е част от вътрешните им отношения. Доколко е доказано заплащането на въпросното възнаграждение е фактически въпрос, който излиза извън предметния обхват на производството по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. С оглед на изложеното съдът преценява, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
По правните въпроси, поставени от жалбоподателя-ищец В. В.:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за нищожност на въззивното решение на Софийски апелативен съд. Решението е постановено от надлежен съдебен състав, в пределите на правораздавателната му власт, изготвено е в писмена форма, подписано е от членовете на състава и волята на съда е ясно изразена в мотивите и диспозитива на решението.
Съдът приема, че в настоящият случай не съществува вероятност въззивното решение на Софийски апелативен съд да е недопустимо. Въззивният съд е приел, че исковата молба отговаря на изискванията на чл.127 и чл.128 ГПК относно изложените фактически твърдения и заявено искане, съответно с обжалваното въззивно решение се е произнесъл по тях, като е посочил правната квалификация на предявените искове.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първия въпрос от изложението. Жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание, т. е. не е посочил какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос, касаещ приложението на нормата на чл. 52 ЗЗД, не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна задължителна съдебна практика, с която въззивният съд е съобразил решаващите правни изводи.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ищец за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК по въпросите по п.2-ри от изложението. В посочения пункт от изложението жалбоподателят е изложил доводи по правилността на въззивното решение и поради това същите не отговарят на изискването за правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК – т. е. не са правни въпроси. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира.
Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Според разясненията дадени в мотивите на цитираното тълкувателно решение материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл.288 ГПК Касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от жалбоподателя правен въпрос, от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че въпросите по п.2-ри от изложението на жалбоподателя-ищец не са правни въпроси, тъй като касаят правилността на изводите на въззивния съд и са касационни основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Следователно въпросите не са правни. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл.280, ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по въпросите, формулирани от жалбоподателя-ищец.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 780/31.05.2022 г. по гр. дело № 63/2022 г. на Софийски апелативен съд в частите както следва: в частта, с която е отменено решение от 02.03.2021 г., поправено с решение от 09.08.2021 г. и определение от 08.03.2022 г. по гр. дело № 5052/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлена претенцията за неимуществени вреди за разликата над 10 000 лв. до 20 000 лв. и вместо това е осъдена Прокуратура на РБългария да заплати в полза на В. К. В., ЕГН [ЕГН] разликата над 10 000 лв. до 20 000 лв. или допълнително сумата от 10 000 лв. на основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.04.2016 г. до окончателното изплащане на сумата; в частта, с която е потвърдено решение от 02.03.2021 г. по гр. дело № 5052/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е осъдена Прокуратура на РБългария да заплати на В. К. В. на основание чл. 2,ал.1,т.3 ЗОДОВ сумата 10000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 12.04.2012 г. до окончателното изплащане, по касационна жалба вх. № 13733/21.06.2022 г., подадена от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура София Бр.Славов.
Не допуска касационно обжалване на решение № 780/31.05.2022 г. по гр. дело № 63/2022 г. на Софийски апелативен съд в останалата обжалвана част от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в апелативна прокуратура София Бр.С..
Не допуска касационно обжалване на решение № 780/31.05.2022 г. по гр. дело № 63/2022 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 02.03.2021 г., поправено с решение от 09.08.2021 г. по гр. дело № 5052/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените искове от В. К. В. срещу Прокуратура на РБългария с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди над сумата 20000 лв. до 50000 лв., ведно със законната лихва, считано от 10.04.2016 г. до окончателното изплащане и за присъждане на сумата 10 000 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, ведно със законната лихва, считано от 10.04.2016 г. до окончателното изплащане по касационна жалба вх. № 16348/22.07.2022 г., подадена от ищеца В. К. В., ЕГН [ЕГН], чрез адв. К. Ч..
Делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: