О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1796
София, 11.04.2024 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
като изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. д. № 4799/ 2022 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. П. И.-ответник в производството, подадена чрез пълномощник адв.Г. К. - АК-П., срещу въззивно решение № 607 от 27.04.2022 г. по в. гр. д. 1331/2021 г. на САС, в частта, в която касаторът е осъден да заплати на ищеца на „Софстройпродукт - 98“ АД (н), сума от 375 917 лв. - половината от 751 833 лв., частично заявена от обща сума на стойност 5 500 000 лв., на основание чл.72, ал. 1 вр. чл.59 ЗЗД, както и деловодни разноски в размер 700 лв. - половината от общо присъдените в полза на ищеца 1400 лв. Касаторът твърди, че обжлаваното решение е нищожно или недопустимо, а по същество – че страда от визираните в чл.281, т.3 ГПК пороци : неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Моли да се обезсили, евентуално да се отмени решението в обжалваната част и се отхвърлят исковете срещу касатора. Претендира и разноските по делото. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличие на основания за допускане на касационно обжлаване по чл.280, ал.2, всички предложения, ГПК, също и по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Насрещната страна – ищец в производството „Софстройпродукт - 98“ АД (н), чрез синдика В. А., оспорва касационната жалба с писмен отговор, като неоснователна, възразява, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Въззивното решение в частта, в която е осъден другия ищец – „САВ Пропърти“ ООД да заплати на ищеца по делото същите суми, както П. И.-съответно за обезщетение и за разноски по делото, не е обжалвано от ответниците, влязло е в сила в тази част, ответниците и нямат качеството на необходими другари.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част:
Касационната жалба е допустима и редовна.
С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 260693 от 2.02.2021 г., по гр. д. № 16861/2014 г. на СГС, І-19 с-в, с което предявените от „Софстройпродукт – 98“ АД (н), искове с основание чл.72, ал.1 ЗС са били отхвърлени, вместо което са осъдени „С. П. ООД и П. П. И., да заплатят на „Софстройпродукт – 98“ АД (н), сумата от 751 833 лв., частично заявена от обща сума на стойност 5 500 000 лв., платима по равно (по 375 917 лв. от всеки), на основание чл. 72, ал. 1 вр. чл. 59 ЗЗД, както и разноски в размер на общо 1400 лв.
При произнасянето си въззивният съд е приел, че е сезиран с осъдителен иск от „Софстройпродукт – 98“ АД (н) (предявен като насрещен иск в производство по гр. д. № 6678/2014 г., СГС, І10 с-в, в което „С. П. ООД и П. П. И. претендират да ревандикират вещта от „Софстройпродукт – 98“ АД (н), и отделен за самостоятелно разглеждане), за заплащане от ответниците „С. П. ООД и П. П. И., като титуляри с равни части, по 375 917 лв. всеки ответник, или общо 751 833 лв. (като частичен иск от 5 500 000 лв.), с която сума се е увеличила стойност на имота на ответниците в следствие на изграден от ищеца, чрез вложени от дружеството труд, средства и материали, и въз основа на учредено от ответниците право на строеж с н. а. № 174 от 2007 г., за изграждане на обект жилищна сграда с две нива подземни гаражи, офиси, магазини М, М+3, М+5, М+6, и който обект съставлява подобрение в съсобствения на ответниците имот УПИ *-*, * в кв. 34, местност В. - С., [населено място]. Ищецът твърди, че е изпълнил обекта до нива, описани в молбата му от 15.11.2016 г., като добросъвестен владелец, и в резултат на строежа стойността на имота се е увеличила със сумата 5 500 000 лв., от която претендира частично сумата общо 751 833 лв. На основание чл.72, ал.3 от ЗС е заявил ищецът и право на задържане върху обекта.
Въззивният съд е приел за безспорно, а и установено от събраните доказателства, че двамата ответници са учредили на ищеца право на строеж върху собствения си имот в [населено място], р-н Л., представляващ УПИ *-*, *, кв. 34, по плана на [населено място], местн. В.-В.-С., целият с площ от 1081 кв. м., за построяване на подробно описана жилищна сграда, включваща ателиета, магазини и подземен гараж, в три входа и обща РЗП 6 888, 94 кв. м., в която ответното дружество-учредител ще получи обектите в т. 1.2 - три магазина, аптека, бърза закуска и един апартамент, а ответникът физическо лице - учредител – обектите в т. 1.3 - два магазина, 6 апартамента, 6 паркоместа. Съответно приобретателят на правото на строеж-ищецът, е получил правото да придобие останалите обекти в сградата, извън тези, посочените по-горе за учредителите в т.1.2 и т.1.3, срещу задължението да построи изцяло сградата със свои средства, самостоятелно или чрез трети лица, и с осигурени от дружеството материали. В т. 2.2 от нотариалният акт са описани имотите, на които дружеството-ищец става изключителен собственик въз основа на учреденото му право на строеж от ответниците – а именно на 39 паркоместа, 5 ателиета, 29 апартамента и 34 мазета. Въззивният съд е отчел и безспорното между страните, установено и от доказателствата, че с решение № 6020/15.07.2016 г. по гр. д. 6678/2014 г. на СГС, І-10 с-в (влязло в сила на 4.11.2016 г.) е признато за установено по отношение на настоящия ищец, че ответниците по настоящото дело са собственици, по силата на приращение, на процесния обект, представляващ строеж на сграда, от стоманобетонова конструкция на вх. А, вх. Б и вх. В, от които вх. А - частично изграден до кота 0, 00, вх. Б и вх. В - частично изградени до кота + 11, 90 м., като е осъдено на основание чл.108 ЗС „Софстройпродукт – 98“ АД (н) да предаде на настоящите ответници (ищци по другото дело) владението на горепосочения строеж. Въззивният съд е подложил на преценка приетите по делото съдебно технически експертизи /СТЕ/- две пред първата инстанция и една пред въззивната инстанция (последната с поставени задачи служебно от съда). От първите две СТЕ е установено, че глобалната стойност на извършените СМР, с характер на подобрение, възлиза на 415 453, 56 лв., но за да може изграденото да се ползва (с оглед факта, че обектът понастоящем не се експлоатира и в него се развиват корозионни процеси), са необходими разходи в размер на 426 722 лв. и още 80 000 лв. за хидроизолацията на сутерена. От последната е установено, че сградата, състояща се от три входа (с различна степен на изграждане), не е достигнала състояние на „груб строеж“, същата е изоставена, по нея не се извършват никакви строителни дейности от много време. След съпоставка на пазарната стойност на процесния имот като незастроен (2 080 420 лв.) и увеличената стойност на имота вследствие на застрояването му, вещото лице по последната СТЕ е дало увеличената стойност на имота само с обекти по т.2.2 от договора за суперфиция-тези на ищцовото дружество, в размер на 582 577 лв., и само с обектите по т. 1.2 и т. 1.3 от договора за суперфиция - тези за ответниците, в размер на 337 185 лв. От СТЕ пред въззивната инстанция също така е прието за установено, че стойността на разходите за обектите, предназначени за ответниците, възлиза на 247 004 лв., а построеното в отклонение от около 14 кв. м., а установено от вещото лице от 29,58 кв. м., е изяснено от същата СТЕ да е разлика в застроените площи спрямо предвижданията по план, но тази стойност е сумарна и не може да бъде отделена от обектите по всички етажи, към които е изпълнена. При тези приети за установени факти, въззивният съд е формирал и правните си изводи по спорните въпроси във въззивната инстанция. По аргументи, изведени от цитирана практика на ВКС, че когато не се установи качеството добросъвестен владелец на предявилия иск за подобрения в чужд имот, то е необходимо да се изследва претенцията на плоскостта на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД (доколкото искът по чл.72, ал. 1 ЗС е частна хипотеза на иска по чл. 59 ЗЗД ), като се установи дали е налице обикновен подобрител и какъв е обема на обезщетението, което той може да получи за извършените в чужд имот строителни действия, въззивният съд е разграничил положението на ищеца спрямо обектите, за които на него му е било учредено право на строеж (тези по т.2.2 от договора за суперфиция), и спрямо обектите, за които ответниците като учредители, са запазили за себе си правото на строеж (тези по т. 1.2 и т. 1.3 от договора за суперфиция). За първите, за които на ищеца е било учредено право на строеж, на ищеца е признато качеството на добросъвестен подобрител по чл.72, ал.1 ЗС, и според дадената стойност за тях от СТЕ, приета във въззивното производство, е прието, че с тях се е увеличила стойността на имота с 582 577 лв., която сума се следва на дружеството-ищец. За вторите, които са били предназначени за ответниците, ищецът е счетено да няма качеството на добросъвестен владелец, а на обикновен подобрител, държател, защото по силата на договора за суперфиция е имал субективното знание, че те съставляват реализиране на право на строеж за трето лице, поради което за тях реализира правата си по реда на общото правило за неоснователно обогатяване в чл.59 ЗЗД, т. е. има право на по-малката стойност между разходите за изграждането им (само за обектите на ответниците) - 247 004 лв., и увеличената стойност на имота за тях - 337 185 лв. Така е направен извод, че ищецът има право сумарно на сума в размер на 829 581 лв., която стойност е прието да не подлежи на намаляване със стойността на построеното в отклонение от проекта с площ приблизително 14-15 кв. (или 29,58 кв. м.според СТЕ приета във въззивното производство), тъй като то се намира в имота, няма данни да подлежи на премахване, нито ответниците да са се противопоставили на запазването му, при което, по смисъла на ППВС № 6/1974 г., се увеличава стойността на имота.
По съображения, че предвидения и частично изпълнен строеж е наличен в имота на ответниците, липсата на данни по делото той да не съответства на действащия ПУП, нито да подлежи на премахване, или да е нежелан от собствениците на терена, напротив-в друго производство те са поискали ревандикация на сградата, а не премахването й чрез негаторен иск, е прието, че този строеж увеличава стойността на имота на ответниците, а бъдещите разходи по възстановяването му, предвид занемарено му състояние, не са релевантни за спора, и в тежест на същите следва да останат всички последващи действия и разходи по възстановяване, узаконяването като строеж и пр., за който извод е почерпен довод от определение № 401 от 27.06.2016 г. по гр. д. № 1916/2016 г., ГК, І г. о. на ВКС. Така е счетено ненужно назначаване и на допълнителна СТЕ, която да установи бъдещите разходи по довършване на обекта.
Направените от ответниците възраженията за прихващане не са били уважени. Искането за прихващане с вземане за неустойка от неизпълнен договор, по силата на т.5.4 от суперфициарното съглашение-възникнало още през 2010 г. поради неспазване на срока за изпълнение на строежа, и искането за прихващане с разноски по друго производство между страните, са счетени за неоснователни по общ мотив, че не са били заявени по надлежния ред и в сроковете по чл.688, респ. чл.685, ал.1 ТЗ и не са надлежно включен в списъка на предявените вземания, доколкото спрямо ищцовото дружество през 2013 г. е открито производство по несъстоятелност, а позоваването от ответниците на разпоредбата на чл.645 ТЗ за исканото прихващане не може да ти облагодетелства в случая, доколкото и последния законов текст изисква като предпоставка за основателност на такова искане то да е заявено в предвидения в закона изричен срок, посочен по-горе. За вземането за разноски по друго дело е посочено допълнително, че същото не е било заявено за прихващане с отговора на исковата молба, а и сумите за разноски следва да постъпят в масата на несъстоятелността и да бъдат разпределени по предвидения за това нарочен ред на привилегии на нейните кредитори. Искането на ответниците за прихващане със вземане за стойността на съборената къща, намирала се в имота преди да започне строежът в него, като направено извън срока за отговор, е прието за преклудирано и невъзможно да бъде разглеждано по същество, като е посочено още, че, не е установено в процеса чия собствеността е била постройката, и че премахването на тази налична сграда е способствало изпълнението на договор за строеж и не съставлява действие, което е сторено от жалбоподателя/т. е. ищеца/ по начин да обоснове обезщетение за ответната страна. Съответно, заявеното от ищеца право на задържане по чл.72, ал.3 ЗС (което принципно въззивният съд е приел, че ищецът може да има само за имотите, за които му е било учредено право на строеж и за които е добросъвестен владелец), е счетено за неоснователно, предвид установеното, че въз основа на влязло в сила през 2016 г. решение по иска за ревандикация, ответниците са получили владението върху вещта, настоящият ищец вече не я държи и правото на задържане не може да му бъде признато.
В обобщение е направен краен извод, че следва да се уважи изцяло предявения иск в предявения частичен размер, тъй приетата за дължима от въззивния съд сумарна сума надхвърля исковата претенция, и е уважен иска за общо 751 833 лв., частично заявена от обща сума на стойност 5 500 000 лв., платима по равно от всеки от ответниците, на основание чл. 72, ал. 1 вр. чл. 59 ЗЗД, както в полза на ищеца са присъдени и разноски по делото в размер на общо 1400 лв.
В изложението към касационната жалба на ответника П. И., в приложното поле на основанията по чл.280, ал.2 ГПК, се поддържа довод за нищожност на въззивното решение, обоснован с оплаквания както следва: посочване в диспозитива на въззивното решение на несъществуващо в правния ред „съчетано“ основание чл.72, ал.1 ЗС, вр. чл.59 ЗЗД за присъденото на ищеца вземане от 751 833 лв., половината от която е възложена на касатора П. И., обуславящо и неразбираемост на изразена в диспозитива на решението воля на съда, поради сливане обезщетението по чл.59, ал.1 от ЗЗД и това по чл.72, ал.1 от ЗС в обща присъдена сума (по-малка от установената като дължима сума 829 581 лв.) и без разграничение с колко в нея участват съответно обезщетението по чл.59, ал.1 от ЗЗД и това по чл.72, ал.1 от ЗС, защото е извършена редукция от общия сбор на дължимата сума 829 581 лв. едновременно и за двата вида обезщетение, както и поради липса в диспозитива и на фактическата индивидуализация на присъденото/те вземане/ния, т. е. липса на посочване кои са обектите (в частност и тези на касатора-ответник), за които на ищеца се признава вземане на две различни правни основания, което се явявало от значение и за формиране на силата на присъдено нещо на решението не само върху посочена парична сума, но и върху основните обстоятелства, които се явяват фактическо основание на вземането/нията на ищеца. Твърди се още от касатора и недопустимост на въззивното решение по смисъла на т.5 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, първо, защото счита исковата молба за нередовна, поради непосочване от ищеца /и пропуск на въззивния съд да отстрани тази нередовност/ каква част от общо заявения частичен размер от 751 833 лв., съответно и от глобалния размер от общо 5 500 000лв., е паричният израз е неоснователното му обедняване по чл.59, ал.1 ЗЗД, и второ, защото в случая счита за недопустимо упражняване правото на ищеца по субсидиарния иск по чл.59, ал.1 от ЗЗД поради обстоятелството, че обектите на ответниците са изградени от ищеца като престация по договор за строителство срещу учредени права на строеж, и отношенията им за тях се уреждат като по договорно правоотношение. Касаторът застъпва и тезата за очевидна неправилност на решението относно претенцията на ищеца в частта за неоснователното му обогатяване, поради несъобразяване от съда /а при липса на такива твърдения/ договорът за строителство между ищеца и ответниците да е бил развален, и по него именно ищецът е престирал строителство на обектите на ответниците за своя сметка, срещу насрещно получено право на строеж за останалите обекти, поради несъобразяване, че ответникът И. е получила обектите, за които си е запазила правото на строеж, не по приращение, а на правно основание - поради запазване и взаимно учредяване и право на строеж с другия съсобственик на терена за запазените за тях обекти в сградата, право на строеж на съсобствениците на терена не е погасено, необсъждането на които обстоятелства е довело с въззивното решение до абсурден резултат - ответниците да трябва да заплатят на ищеца пари за същото, за което преди 15 години вече са му заплатили, като са му учредили право на строеж, срещу получен от тях изоставен и компрометиран строеж, вместо имущество на значителна стойност и във вид годен за ползване и извличане на доходи.
В контекста на чл.280, ал.1, т.1 ГПК са формулирани въпроси, както следва:
1: В правомощията на въззивния съд включва ли се служебно назначаване на експертиза при липса на оплаквания за допуснато процесуално нарушение във въззивната жалба по отношение на въпроси, за които на въззивния жалбоподател са дадени указания от първоинстанционният съд, но са останали неизпълнени от заинтересованата страна? – противоречие с т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 по тълк. д. № 1 /201 Зг. на ВКС, ОСГГК, Решение № 205 от 28.07.2016 г. по гр. д. № 278 / 2016 г. на Върховен касационен съд, IV ГО,
2: Длъжен ли е въззивният съд да следи за обосноваността на заключението на вещото лице и дали отговаря на поставената задача?- противоречие с Решение№267 от 04.03.2011г по гр. д. № 30/2013г. по описа на ВКС, 1 ГО, Решение № 8 от 05.06.2019 г. по гр. д. № 1295/2018 г. на ВКС, 1-во гр. отделение,
3: Преклудира ли се правото на страната да иска назначаване на допълнителна експертиза, с оглед даден от в. л. отговор при приемане на първоначалната такава, поради факта, че експертното заключение е било депозирано по делото в значително по-дълъг срок от предвидения в ГПК? Длъжен ли е съдът и сам да постави задача към в. л. когато се констатира, че заключението не дава точен отговор на поставените задачи или фактическите констатации на в. л. са неясни или противоречиви?- противоречие с Решение № 8 от 05.06.2019 г. по гр. д. № 1295 / 2018 г. иа ВКС, 1-во гр. Отделение
4/ Разполага ли с правото по чл.72, ал.1 от ЗС строител за извършените от него СМР, вложени за изграждането на обекти, за които му е било учредено право на строеж, впоследствие погасено по давност, поради нереализирането му и при положение, че отговорността за това реализиране, вкл. за построяването на цялата сградата, е възложена на този строител от собствениците на терена като престация срещу учредените му права на строеж ?
5/ Достатъчно ли е лицето, извършило подобренията, да е имало валидно учредени права на строеж към момента на извършването на СМР за изграждане на обектите, за които това право му е учредено и строителството да е изпълнено преди предявяване на ревандикационен иск срещу него, за да има право на обезщетение като добросъвестен владелец срещу собствениците на терена или освен тези критерии следва се вземе предвид дали подобрителят не е станал причина за отпадане на придобивното основание.
6/ Необходимо ли е строителят да не е станал причина за отпадане на правата си на строеж, поради изтекла погасителна давност, за да има право на увеличената стойност на имота с извършеното за тяхното материализиране строителство?- противоречие по трите с т. IV на Постановление №6/1974г. от 27.12.1974 г. на Пленума на ВС, Решение №29 от 04.03.2015г. по гр. д. № 5189/2015г. по описа на ВКС, ГК, П ГО. В контекста на оплакванията, обусловили последите три въпроса, че ищецът се явява недобросъвестен подобрител, защото със собственото си поведение е предизвикал отпадане правното му основание да придобие вещите, за които му е учредено правото на строеж, се излага и евентуален довод за недопустимост на въззивното решение в обжалваната част, касаеща обезщетението за подобрение, поради квалифицирането му в тази част както иск по чл.72, ал.1 ЗС, вместо по чл.74, ал.1 от ЗС.
7/ Обедняването на държател за извършено от него подобрение със средно пазарната „еталонна“ цена на СМР към момента на извършването им ли се изразява или с реално направените разходи, които е сторил?
8/ Включва ли се в размера на обедняването на строителя освен реално направените разходи /или ако се приеме за релевантна - средна еталонна цена към момента на извършването на работите/, още и нормирана усреднена печалба, и ДДС?- противоречие по последните два въпроса с ППВС № 1/ 28.05.1979 г. на ВС и на Решение № 148 от 21.06,2016 г. по гр. д. № 725 / 2016 г. на ВКС, 3- то ГО.
Предвид данните по делото и мотивите на въззивното решение, настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение, намира следното по сочените от касатора И. основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от нея част :
Легално определение на понятието „нищожност” на съдебното решение няма нито в ГПК, нито в друг закон, но в съдебната практика и в правната теория се приема, че нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, неизготвено в писмена форма или неподписано, както и такова, което е толкова неясно и неразбираемо, че волята на съда не може да бъде изведена дори чрез тълкуване. Това са критериите, по които се извършва преценката за валидност на съдебния акт както в рамките на провеждан инстанционен контрол, така и в процес по чл. 270, ал. 2 ГПК. В случая въззивното решение не повдига съмнение за наличие на нито един от горепосочените критерии, относими към преценката за валидността му. Диспозитивът на въззивното решение съответства на изразената в мотивите воля на съда, последната е ясна и разбираема. В практиката на ВКС непротиворечиво се приема, че ищецът е длъжен да изложи в исковата молба фактите, от които черпи своето право, а правното основание на предявения иск е дейност на съда по приложението на материалния закон, която се извършва въз основа на фактическите твърдения и съдържанието на петитума в исковата молба. Съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, а е длъжен сам да определи правното основание на иска, като при предявен иск за присъждане на стойността на подобрения в чужд имот (какъвто е и настоящият случай), съдът квалифицира иска, т. е. задължение на съда е да определи дали ищецът е извършил подобренията в качеството на добросъвестен владелец, недобросъвестен владелец или държател, и съдът е този, който преценява дали се касае за иск по чл. 72, ал. 1, чл. 74, ал. 1, чл. 74, ал. 2 ЗС; чл. 12, ал. 2 ЗН; чл. 30, ал. 3 ЗС; чл. 61, ал. 1 ЗЗД или чл.59, ал. 1 ЗЗД, като не може да отхвърли иск, квалифициран от ищеца като такъв по чл.72, ал.1 ЗС, само по причина, че съдът не е установил ищецът да има качеството добросъвестен владелец - така напр. решение № 129 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 72/2010 г. на ВКС, І г. о., решение № 131 от 10.07.2013 г. по гр. д. № 913/2012 г. на ВКС, І г. о., решение № 134 от 31.07.2014 г. по гр. д. № 6535/2013 г. на ВКС, І г. о., решение № 108 от 08.07.2015 г. по гр. д. № 415/2015 г. на ВКС, I ГО, решение № 148 от 15.07.2014 г. по гр. д. № 852/2014 г. на ВКС, І г. о. В случая ищецът с исковата молба и уточненията към нея, излага твърдения, че е подобрил имота на ответниците по силата на договор за суперфиция и преди признаване правото му на суперфициар за погасено по давност, ответницата И. с отговора на исковата молба (аналогично и отговора на другия ответник) е въвела възражения, че такова качество ищецът може да има само за тези обекти, за които на ищеца е било учредено право на строеж (тези по т.2.2 от н. а. за суперфиция), но не и за втората група обекти, за които ответниците като съсобственици на земята, са си запазили правото на строеж за себе си и взаимно са си го разпределили (тези по т.1.2 и т.1.3 от н. а. за суперфиция)- за тях възразява ищецът да има качеството държател, при което въззивният съд, съобразно и преценката на събраните по делото доказателства, е диференцирал положението на ищеца спрямо двете групи обекти, като е дал квалификация на вземането му спрямо ответниците, в частност и спрямо касатора-ответник И., като такова по чл.72, ал.1 ЗС за първите обекти, и по чл.59 ЗЗД за втората група. В контекста на горепосочената практика на ВКС, е възможна хипотеза, като настоящата, при която за ищеца да се приеме от съда, че има различно положение спрямо построеното от него в чужд имот, което съответно да доведе и до присъединяване от съда, служебно, на различна правна квалификация изцяло или частично, на вземането на ищеца за подобрение, претендирано с исковата молба. За ищеца, който излага твърдения, че е подобрил добросъвестно чужд имот, и за това иска заплащане от собственика на земята на стойността на това подобрение като глобална сума, няма задължение да разграничава търсената от него парична сума на части според това, какво друго качество, различно от добросъвестен подобрител, съдът би приел за ищеца с решението си, и така няма основание същите да се претендират под формата на отделни искове като изискване за процесуална допустимост на производството. Съответно и съдът, ако приеме, че ищецът има различно от твърдяното качество на добросъвестен подобрител изцяло или частично, но има право да получи търсената сума изцяло, защото вземането му попада и в някоя от другите хипотези за подобряване на чужд имот по чл.74, ал.1, чл. 74, ал. 2 ЗС; или чл. 59, ал. 1 ЗЗД, може да присъди търсената сума при съчетаване на различните правни основания за това, и без да разграничава каква част от исканата и присъдена сума се полага на всяко едно от различните възможни правни основания. Ето защо направеното в случая от въззивния съд съчетаване на посочено правно основание на уважения иск като такова по чл.72, ал.1 ЗС, вр. чл.59 ЗЗД, не разкрива белези на нищожност, нито на недопустимост на решението, вкл. и в контекста на липсата на разграничаване каква част от присъдената сума на кое от тези правни основания се дължи, доколкото съдът е били сезиран от ищеца с един иск за една глобална сума, макар и предявена в частичен размер, и вземането на ищеца за тази претендирана сума е признато да съществува и в по-голям от предявения частичен размер, макар и на различни правни основания за формиращите сумата части. При частично предявен размер на парично вземане, ако съдът установи, че вземането съществува в по-голям размер от търсения с частичния иск, следва да уважи иска в частично предявения размер. Силата на присъдено нещо на съдебното решение се разпростира върху уважения от съда размер на иска и на посоченото от съда правно основание, като е допустимо не всички елементи от фактическия състав на правното основание да са изразени в диспозитива на съдебното решение, стига да са обозначени в мотивите му при формиране решаващата воля на съда, което в случая е налице. Със сила на пресъдено нещо се ползва решението по отношение на спорното материално право, предмет на делото, съществено е не мястото в решението, където съдът се е произнесъл по съществуването на спорното правоотношение, а дали то е включено в предмета на делото (решение № 378 от 28.07.2010 г. по гр. д. № 148/2009 г. на ВКС, ІV г. о.).
Извод за недопустимост на въззивното решение в обжалваната част не следва и от дадената от въззивния съд квалификация за част от вземането на ищеца по чл.59, ал.1 ЗЗД, доколкото ищецът не търси с иска си претендираната сума на договорно основание. В практиката на ВКС е разяснено, че преценката дали ищецът може да защити правата си с друг иск, е такава по съществото на материалноправния спор, а не по допустимостта на искова претенция по чл.59, ал. 1 от ЗЗД (решение № 215/29.04.2015 г. по т. д. № 4171/2013 г. на ВКС, І т. о.; решение № 67/05.04.2016 г. по гр. д. № 4147/2015 г. на ВКС ІV г. о., с които са доразвити задължителните указания, дадени с т. 9 от ППВС № 1/28.05.1979 г.; решение № 148/22.10.2020 г. по гр. д. № 489/2020 г. на ВКС ІV г. о.; решение № 148/28.02.2006 г. по т. д. № 703/2005 г. на ВКС, ІІ т. о.)
Не са налице и предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси.
По първия въпрос, значим за правомощието на въззивния съд, не се разкрива противоречие с практиката на ВКС, противно на доводите на касатора. Направените оплаквания, обусловили въпроса, не кореспондират с фактическата и правна рамка на делото. Предвид задължителните указания относно правомощията на въззивната инстанция, очертани в соченото от касатора ТР № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали установяването на този факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Необходимо и достатъчно е страната да се е позовала на процесуално нарушение на първата инстанция, което да е попречило на използването на това доказателствено средство, включително пропускът служебно да се назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси. Ето защо, когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт. В случая въззивникът-ищец с въззивната си жалба е направил оплакване за необоснованост на фактическите изводи на първоинстанционния съд и за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, свързано с доклада на съда, защото не е дал различна правна квалификация на претендираното вземане, различно от чл.72, ал.1 ЗЗД, и не е указал на ищеца да ангажира доказателства според това, както и че едва с решението съдът е правил сам изчисления за стойността на обектите, за които на ищеца е било учредено право на строеж, без да притежава нужните специални знания да определи стойността им като подобрения при съобразяване на всички специфични фактори за това, и без да може тази стойност да се изведе от приетото заключение на в. л.Я.. Ето защо като е допуснал с определението от 31.05.2021 г. служебно СТЕ с поставена от съда задача да се определи с каква стойност всяка от двете групи обекти - тези, за които на ищеца е учредено право на строеж, и тези, за които ответниците са запазили за себе си правото на строеж, е увеличена стойността на имота на ответниците, и съответно какви са разходите на ищеца за изграждане на обектите на ответниците вкл. и за сочената изградена в повече площ, въззивният съд е процедирал именно в синхрон със задълженията си, разяснени в т.1-3 от посоченото ТР № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и многобройната, постановена в съответствие с него, практика на ВКС. Следва да се отбележи, че съгласно разясненията по т.2 от това тълкувателно решение, въззивният съд не може да направи нов доклад, нито да даде различна правна квалификация на предявения иск преди да постанови въззивното решение, а може само да даде указания на страните да предприемат пропуснатите в първата инстанция процесуални действия при наличие на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК, респ. въззивният съд и сам, служебно, да назначи експертиза, ако прецени, че такава се налага.
Въпроси 2 и 3 не разкриват признак на правен въпрос по смисъла на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д.№ 1/2009 г., ОСГТК. С тях касаторът въвежда оплакване за неправилност на преценката на въззивният съд за достатъчността на доказателственото значение на приетата пред него СТЕ, което оплакване е такова за процесуално нарушение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, насочено е към преценка на конкретните факти по делото, а то не може да стане във фазата по селекция по чл.288 ГПК. Същевременно въззивният съд е изложил мотиви защо счита наличния строеж в имота на ответниците за подобрение и защо няма да отдаде значение на разходите за неговото довършване и отстраняване на повреди, поради което е и отказал назначаването на допълнителна СТЕ за такива бъдещи разходи, и по отношение на които разгледани от въззивния съд въпроси, поставения от касатора въпрос 3 няма отношение, видно от обосновката в изложението към него, поради което същият е и неотносим. Въззивното решение е съобразено с трайната съдебна практика, според която собственикът на земята не може да откаже да заплати подобренията в нея под предлог, че не желае да ги запази и да довърши проекта, по който са започнати - решение № 46 от 18.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5692/2014 г., I г. о.
Въпроси 4, 5 и 6, също не удовлетворяват изискванията, поставени към правния въпрос като общо основание за допускане на обжалването, разяснени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, защото се явяват необуславящи. Прочитът на въззивното решение не сочи, че съдът е обсъждал поведението на ищцовото дружество, обусловило уважаване в друго дело на иска по чл.108 ЗС срещу него, като такова от значение за възникване или за невъзникване правото му на обезщетение по чл.72, ал.1 ЗС за изграждането, макар и не изцяло, на обектите по т.2.2 от договора за суперфиция-тези, за които на него е било учредено правото на строеж. С тези въпроси не се търси даването на принципен отговор по тълкуването и прилагането на закона, а упражняването на контрол за законосъобразност на атакуваното въззивно решение, какъвто би бил допустим едва след направена констатация за доказани предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не може да се направи извод за вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваната част поради разглеждане вземането на ищеца за обектите, на които на него му е учредено право на строеж по чл.72, ал.1 ЗС, вместо по чл.75, ал.1 ЗС – като недобросъвестен подобрител, поради незачитане недобросъвестността му за погасяване правото му на строеж по негова вина, в която насока се прави довод от касатора при обосновката на тази група въпроси. Както вече беше изложени по-горе, правната квалификация на претендирано от ищеца вземане за подобрение в чужд имот, е задължение на съда. В случая направената от въззивния съд преценка за правото на ищеца да получи от всеки от ответниците половината от увеличената стойност на имота на ответниците със стойността на обектите, за които му е било учредено право на строеж, както добросъвестен подобрител на основание чл.72, ал.1 ЗС, е основана на правилно приложение на материалния закон към установените по делото факти, съобразно и утвърдената съдебна практика. Собственикът на терена, след настъпване последиците на релевираната погасителна давност по чл. 67 ЗС, ще придобие изградената част от сградата, съгласно чл. 92 ЗС, а суперфициарът, който е и възложител на неприключилото до покрив строителство, ще има правата по чл. 72 ЗС като добросъвестен подобрител, защото е придобил правото на строеж на валидно законно основание и упражнявайки правата на собственик е възложил и финансирал извършването на подобренията – така решение № 75 от 19.07.2023 г. по гр. д. № 3626/2022 г., ГК, ІV г. о. на ВКС.
Аналогично, въпроси 7 и 8 също не покриват изискванията за правен въпрос като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези въпроси не са били обсъждани от въззивния съд, обжалваното решение не съдържа произнасяне какви са елементите, формиращи приетата за дължима на ищеца сума за подобренията, извършени от него като обикновен подобрител, поради което същите нямат обуславящо значение.
Липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване по въпроси 2 до 8 вкл., препятства преценката дали е осъществена допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по тях - противоречие със сочената практика на ВКС.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато и в контекста на чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който да е установим от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Такъв квалифициран състав на неправилност ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкриват пороци от категорията на установяват пороци като горепосочените. Въззивният съд е зачел силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение между същите страни по обуславящото гр. д.№ 6678/2014 г. на СГС, с което е било установено, че настоящите ответници (ищци в другото дело), са собственици по приращение на същия обект, за който се претендира обезщетение от ищеца в настоящето дело, като настоящият ищец (ответник в другото дело), е осъден да им предаде владението на обекта, поради което доводите на касатора И., че тя и другия ответник по настоящето дело са придобили обектите, за които са си запазили правото на строеж, не по приращение, не може да обоснове извод за очевидна неправилност.
С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на спора, касаторът няма право на възстановяване на разноски.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА, по касационната жалба на П. П. И., касационно обжалване на въззивно решение № 607 от 27.04.2022 г. по в. гр. д. 1331/2021 г. на САС, в обжалваната част, в която, като последица от отмяна на решение № 260693 от 2.02.2021 г., по гр. д. № 16 861/14 г. на СГС, І-19 с-в, касаторът е осъдена да заплати на ищеца на „Софстройпродукт - 98“ АД (н), сумата от 375 917 лв. - половината от 751 833 лв., частично заявена от обща сума на стойност 5 500 000 лв., на основание чл.72, ал. 1 вр. чл.59 ЗЗД, както и деловодни разноски, в размер на сумата от 700 лв. - половината от общо присъдените на ищеца 1400 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: