Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на седми юни две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: М. М. Членове: ХРИСТО К. К. при секретар Й. Й. и с участието на прокурора Н. Х. изслуша докладваното от съдията Я. К. по административно дело № 3452 / 2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ („ОДОП“) – Пловдив при ЦУ на НАП, подадена чрез пълномощника юрк. М. Г., срещу Решение № 344/21.02.2023 г., постановено по адм. дело № 2082/2019 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което по жалба на К. С. е отменен Ревизионен акт (РА) № Р-16001618005558-091-001/26.03.2019 г., издаден от органи по приходите, потвърден с Решение № 366/17.06.2019 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП.

В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В подробно изложение касаторът аргументира законосъобразност на процесния ревизионен акт, противно на мотивите на административния съд, като намира за изпълнен фактическия състав на чл. 19, ал. 1 от ДОПК. Моли за отмяна на първоинстанционното и за постановяване на друго – по съществото на спора, с което да бъде отхвърлена жалбата против ревизионния акт. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции, а в условията на алтернативност – прави възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение.

Ответникът – К. С., в писмен отговор, подаден чрез пълномощника адв. Г. К., оспорва основателността на касационната жалба и моли за оставяне в сила атакуваното решение. Претендира присъждане на разноски.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната жалба и правилността на обжалваното решение на посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна по делото, в срок, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по нейната основателност, настоящият тричленен състав съобрази следното.

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд – Пловдив е бил РА № Р-16001618005558-091-001/26.03.2019 г., издаден от органи по приходите, потвърден с Решение № 366/17.06.2019 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП, с който е ангажирана отговорността на К. С. по реда на чл. 19, ал. 1 от ДОПК за задължения на „О. Т. ЕООД за ДДС в размер на 62 057,90 лв. главница и 20 374,15 лв. лихви.

В хода на ревизионното производство е установено, че ревизираното лице е било управител на „О. Т. ЕООД към момента на възникване на задължения на дружеството за ДДС за периодите 01.07.2014 г. – 31.01.2017 г. и 01.02.2017 г. – 30.04.2017 г., установени с РА № 16001617000980-091-001/28.08.2017 г. и РА № 16001617005774-091-001/15.03.2018 г., които не са обжалвани. Основната дейност на дружеството през ревизираните периоди е била извършване на международен превоз на пътници по редовни автобусни линии Кърджали – Караджабей (Турция). Допълнително определените задължения за ДДС, установени в тежест на „О. Т. ЕООД, са в резултат от непризнато право на данъчен кредит поради липса на реалност на фактурирани доставки на гориво, както и за използване на гориво за цели, несвързани с икономическата дейност на дружеството.

За да ангажират отговорността на Славин по реда на чл. 19, ал. 1 от ДОПК, приходните органи са приели, че са налице предвидените в нормата предпоставки, тъй като безспорно лицето е било управител на дружеството през целия ревизиран период; укрило е факти и обстоятелства, които по закон е бил длъжно да обяви пред органа по приходите, тъй като е налице разминаване между подадените справки-декларации по чл. 125 от ЗДДС и действителното положение; въпреки предприетите от приходната администрация действия задълженията не могат да бъдат събрани от прекия длъжник – „О. Т. ЕООД; налице е причинно-следствена връзка между недобросъвестното поведение на управителя и невъзможността публичните вземания да бъдат събрани.

При така установената фактическа обстановка и след извършена съдебна проверка съгласно изискването на чл. 168 във вр. с чл. 146 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 2 от ДОПК, административният съд е обосновал извод за материална незаконосъобразност на процесния ревизионен акт. От правна страна, съдът е приел, че тълкуването на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ДОПК налага извод, че фактическият състав на същата включва следните елементи: 1) субект на отговорността – кой може да бъде трето отговорно лице – управител, член на орган на управление, прокурист, търговски представител, търговски пълномощник; 2) наличие на задължение на юридическо лице по чл. 14, т. 1 или 2 от ДОПК; 3) действие – укриване на факти и обстоятелства, които по закон субектът на отговорността е бил длъжен да обяви пред органа по приходите или публичния изпълнител, като в съдебната практика се приема, че действието следва да е извършено преднамерено, т. е. необходимо е виновно поведение; 4) причинно-следствена връзка – вследствие на това укриване на факти и обстоятелства не могат да бъдат събрани задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски, като в съдебната практика се говори за т. нар. „уникалност“ на връзката между поведението на третото лице по укриване на факти и обстоятелства и невъзможността да бъдат събрани задълженията; 5) невъзможност да бъде събрано вземането – чрез допустими доказателствени средства органът по приходите следва да докаже, че дружеството не разполага с имущество, което е в състояние да покрие съществуващите публични задължения; 6) граници на отговорността – в резултат на виновното си поведение лицето отговаря за пълния размер на непогасеното задължение. Според решаващия състав в процесния случай безспорно е доказано, че Славин е бил управител през относимите данъчни периоди, както и че по отношение на дружеството са налице установени с влезли в сила ревизионни актове, поради което са изпълнени първите две предпоставки. Относно третата – съдът е споделил изводите на приходната администрация, според които разминаването между декларираните данни и действителното положение следва да се възприеме като укриване по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ДОПК от обективна страна. От субективна страна е прието, че по делото не е доказано, че Славин умишлено е укрил факти и обстоятелства, като съдът е възприел защитната теза на лицето, според която то само фиктивно е било управител на „О. Т. ЕООД, а други лица са подавали справки-декларациите по ЗДДС и дневниците за покупките на дружеството. Според съда не е налице и причинно-следствена връзка между действията на Славин и невъзможността задълженията да бъдат събрани. По отношение на въпроса дали е възможно да бъде събрано вземането, съдът е приел, че приходната администрация е проявила процесуална пасивност, поради което и този елемент от фактическия състав е останал недоказан.

Решението е валидно и допустимо, но неправилно, като е засегнато от сочените от касатора пороци.

Макар съдът правилно да е съобразил кои са необходимите предпоставки, за да възникне и да бъде законосъобразно ангажирана отговорността на управителя по реда на чл. 19, ал. 1 от ДОПК, неправилно е тълкувал фактите по делото, като в нарушение на съдопроизводствените правила не изяснил в пълнота относимата фактическа обстановка, което е довело до постановяване на необоснован краен съдебен акт.

На първо място, настоящият тричленен съдебен състав не споделя извода на административния съд, че към ревизираните периоди Славин е бил само фиктивно управител на „О. Т. ЕООД. Съгласно чл. 141, ал. 1 от ТЗ управителят организира и ръководи дейността на дружеството съобразно закона и решенията на общото събрание, а според ал. 2 от нормата дружеството се представлява от управителя. Ал. 5 пък гласи, че управителят може да поиска да бъде заличен от търговския регистър с писмено уведомление до дружеството. В срок до един месец след получаване на уведомлението дружеството трябва да заяви за вписване освобождаването му в търговския регистър. Ако дружеството не направи това, управителят може сам да заяви за вписване това обстоятелство, което се вписва, независимо дали на негово място е избрано друго лице. В конкретния случай безспорно доказано е, че Славин е бил управител към ревизираните периоди 01.07.2014 г. – 31.01.2017 г. и 01.02.2017 г. – 30.04.2017 г., по отношение на които са установени задължения за ДДС на „О. Т. ЕООД с неоспорените РА № 16001617000980-091-001/28.08.2017 г. и РА № 16001617005774-091-001/15.03.2018 г., като липсват твърдения, че е заявил освобождаването си. В този смисъл, доколкото лицето е било управител през съответните периоди и е ръководило дейността на дружеството, като го е представлявало по силата на закона в отношенията му с трети лица, съдът не е следвало да кредитира твърденията за фиктивност. Дори да се приемат мотивите на съда, че Славин е упълномощил Пайков и Велев (л. 89) да го представляват в качеството му на управител на „О. Т. ЕООД, като подават всякакъв вид документи, включително данъчни, от името и за сметка на дружеството, и да го представляват пред НАП, фактът, че лицето е имало пълномощници, не освобождава управителя по отношение приложението на чл. 19, ал. 1 от ДОПК в процесния случай. Отсъства житейска логика Славин да управлява фиктивно дружеството в толкова продължителен период – от 01.07.2014 г. до 30.04.2017 г. (периодите, за които има издадени РА), като едва на 11.10.2017 г. (дата на вписване на обстоятелствата в Търговския регистър) да прехвърли дружествените си дялове и да се оттегли от управлението на дружеството. От друга страна, според твърденията на Славин реалното управление на „О. Т. ЕООД е осъществявано от Ю. С., което се явява в противоречие с факта, че упълномощени са били други две лица. В подкрепа на извода, че Славин лично е управлявал и ръководил дейността на дружеството, е и представено от счетоводителя на „О. Т. ЕООД обяснение, според което и Славин е теглил средства от банковата сметка на юридическото лице, подписвал е справки-декларации по ЗДДС, декларации обр. 1 и 6, както и че е бил запознат със съдържанието на всички фирмени документи, като е бил уведомяван своевременно за подаваните към НАП документи. Следва да се отбележи, че подписите под годишните финансови отчети на дружеството в графа „ръководител“ са на Славин.

По отношение на невъзможността задълженията да бъдат събрани, съдът е изложил бланкетни мотиви, без да извърши преценка на представените по делото доказателства, приемайки безкритично, че приходната администрация е проявила пасивност. Не е извършен анализ относно разполагаемото имущество на дружеството, както и дали, и ако да, от кой момент е настъпила невъзможността публичните вземания да бъдат събрани от прекия длъжник. Необсъждането на относимите към спора факти се явява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като е довело до необоснованост на съдебния акт, което препятства настоящата касационна инстанция да извърши проверка на правилността му и би лишило страните от една съдебна инстанция.

С оглед изложеното до момента и при съобразяване със забраната за нови фактически установявания, регламентирана в чл. 220 от АПК, решението на административния съд следва да бъде отменено, а делото – върнато за разглеждане от друг състав на съда. При новото разглеждане на спора и при съобразяване с дадените с настоящото съдебно решение указания, съдът следва да изложи мотиви относно това с какви активи е разполагало дружеството към момента на установяване на задълженията му, както и от кой момент е настъпила невъзможността те да бъдат събрани от него, съответно да прецени законосъобразно ли е ангажирана отговорността на ревизираното лице по реда на чл. 19, ал. 1 от ДОПК. При необходимост съдът може да назначи съдебно-счетоводна експертиза.

При този изход на спора, на основание чл. 226, ал. 3 от АПК, по искането за присъждане на разноски следва да се произнесе административният съд при новото разглеждане на делото.

Водим от гореизложеното и в този смисъл и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 344/21.02.2023 г., постановено по адм. дело № 2082/2019 г. по описа на Административен съд – Пловдив, и

ВРЪЩА делото за ново разглеждане на друг състав на същия съд.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ МИРОСЛАВ МИРЧЕВ

секретар:

Членове:

/п/ Х. К. п/ ЯВОР КОЛЕВ