Върховният административен съд на Р. Б. - Второ отделение, в съдебно заседание на тринадесети май две хиляди двадесет и четвърта година в състав: Председател: Т. Р. Членове: АНЕЛИЯ АН. С. при секретар М. Т. и с участието на прокурора Н. Н. изслуша докладваното от съдията А. А. по административно дело № 2393/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на главния архитект на община Свиленград, чрез юрк. Д. като процесуален представител, против решение № 316 от 19.01.2024 г., постановено по адм. дело № 344/2023 г. по описа на Административен съд – Хасково. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради несъответствие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Прави се искане за неговата отмяна и постановяване на друго, с което да се отхвърли жалбата срещу оспорения акт, евентуално - делото да се върне за ново разглеждане от друг съдебен състав, както и присъждане на направените за двете инстанции разноски.

Ответникът – М. А. А., чрез пълномощника си адв. Т., в отговор и писмени бележки изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за касационното производство.

Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за правилност на обжалваното решение.

Върховният административен съд, второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за което съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна.

Предмет на съдебен контрол в първоинстанционното производство е писмо изх. № И-СЕОС-132/09.03.2022 г. на главния архитект на община Свиленград, обективиращо отказ за издаване на виза за проектиране за строеж „преустройство на сграда за търговия с част от селскостопанска сграда в гумицентър“, находящ се в УПИ XVII-1932, кв. 102 по плана на гр. Свиленград, по искане на М. А. А. с рег. № В-1512/28.02.2020 г. Оспореният административен акт е постановен след отмяна с решение № 870 от 30.12.2020 г. по адм. дело № 381/2020 г. на Административен съд – Хасково, оставено в сила с решение № 11841 от 19.11.2021 г. по адм. дело № 2321/2021 г. на Върховния административен съд, на предходен отказ на касационния жалбоподател по заявлението поради немотивираност – чл. 59, ал. 2, т. 4 във връзка с чл. 146, т. 2 АПК и връщане на преписката за ново произнасяне от административния орган.

Делото се разглежда за втори път от касационната инстанция. С решение № 3147 от 24.03.2023 г. по адм. дело № 11763/2022 г. на Върховния административен съд е отменено предходно постановеното по спора решение и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав с указания да се изследва законосъобразността на оспореното писмо, представляващо годен за съдебно обжалване индивидуален административен акт, издаден в съответствие с изискването за форма по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, като се извърши преценка дали са налице законовите основания за постановяването му в рамките на изложените в него фактически и правни основания.

С обжалваното решение отказът за издаване на виза за проектиране, обективиран в писмо изх. № И-СЕОС-132/09.03.2022 г. на главния архитект на община Свиленград е отменен и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне по подаденото до него заявление, при съобразяване с дадените в съдебния акт указания по тълкуване и прилагане на закона.

За да постанови този резултат, съдът приема, че отказът е постановен от компетентен орган съгласно разпоредбата на чл. 140, ал. 7 ЗУТ, в предвидената форма с фактически и правни основания за издаването му и при спазване на установената процедура, но при неправилно приложение на материалния закон. Излага съображения, че материалноправните предпоставки за издаване на такъв административен акт са определени в чл. 134, ал. 6 ЗУТ, съответно, че административният орган е следвало да прецени дали със заявеното строителство ще се променят единствено разположението и конфигурацията на предвидените по застроителния план сгради, включително дали е налице пристрояване или надстрояване на сгради, дали заявеното ще доведе до промяна в характера и начина на застрояване и доколко с предвиденото застрояване се променят правилата и нормативите за съответната устройствена зона. Посочва, че според приетите при новото разглеждане на делото заключения на единична и тройна съдебно-технически експертизи, нанесеното в кадастралната карта като селскостопанска постройка, реално представляващо навес, разполага с необходимите строителни книжа, доколкото съществуването му е отразено в екзекутивни документи и геодезическо заснемане, представени преди въвеждането в експлоатация на сграда за търговия, поради което е част от разрешения строеж. По отношение останалите доводи в административния акт, че имотът е в съседство с основно училище, детска градина и център за деца със специални образователни потребности, както и за недопустимост за проектирането на обект, в който ще се извършват и сервизни дейности, според приложение № 5 от Наредба № РД-02-20-2 от 20.12.2017 г. за планиране и проектиране на комуникационно-транспортната система на урбанизираните територии, Генерален план за организация на движението на гр. Свиленград и Наредба № 3 за организацията и безопасността на движението и безопасността на водачите на превозни средства и пешеходците в община Свиленград, обосновава извод за липса на необходимост от осигуряване на паркоместа предвид общата търговска площ за обекта под 80 кв. м по т. 1д от приложение № 5 от Наредба № РД-02-20-2 от 20.12.2017 г. и изначална липса на нормативни ограничения относно издаването на визата по останалите цитирани от административния орган актове. Излага съображения, че съгласуването на заявлението с РЗИ следва да се извърши на фаза проектиране, а не планиране. Доколкото визата не касае изграждането на нов строеж, нито пристройка или надстройка, а само преустройство на съществуващ такъв, съдът приема, че надвишените устройствени показатели за имота по действащия ПУП не представляват пречка за нейното издаване. Решението е валидно, допустимо и правилно.

Неоснователно е възражението на касатора за недопустимост на съдебния акт, с доводи за постановяването му по жалба срещу писмо, което не носи белезите на индивидуален административен акт. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по оспорване срещу изричен отказ за издаване на исканата виза за проектиране, подадено от лице с правен интерес - заявител в административното производство. Отделно от обстоятелството, че писмото обективира изрично волеизявление на главния архитект за отказ да издаде виза за проектиране по постъпилото пред него заявление, с отменителното решение № 3147 от 24.03.2023 г. по адм. дело № 11763/2022 г. на Върховния административен съд изрично е разрешен въпроса относно допустимостта на обжалването.

Аргументите на административния орган за липса на конкретизация относно визираната в заявлението „част от селскостопанска сграда“ са относими към задължението му по чл. 35 и чл. 36 АПК да изясни всички факти и обстоятелства от значение за случая и да събере необходимите доказателства. В случая оспореният отказ не е мотивиран с това обстоятелство. Отделно от това, ако органът е считал искането в тази му част за неясно, то е следвало да даде указания до заявителя за отстраняване на нередовностите по реда на чл. 30, ал. 2 АПК във вр. с чл. 5в, ал. 1 ЗУТ. Не на последно място, правилно съдът излага мотиви за законосъобразността на оспореното писмо само на изложените в него фактически и правни основания, доколкото допълването им в съдебното производство е недопустимо.

Относимите за спора факти са установени след анализ на събраните по делото доказателства. Въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи. Извършената от съда проверка на законосъобразността на оспорения отказ за издаване на виза за проектиране е на всички основания по чл. 146 АПК. Възражението в касационната жалба за неизпълнение на задължението по чл. 168 АПК и липса на произнасяне с обсъждане и съответно възприемане (невъзприемане) заключението на вещото лице по изготвената при първоначалното разглеждане на делото съдебно-техническа експертиза, се явява неоснователно. При повторното разглеждане на делото от друг състав на първоинстанционния съд са допуснати нова единична и след оспорването й от касационния жалбоподател тройна съдебно-технически експертизи, с поставени идентични въпроси, както по тази от предходното дело. Крайните правни изводи на съда са обосновани със заключението на тройната съдебно-техническа експертиза, изведените по която констатации опровергават тези по единичната експертиза при първоначалното разглеждане на делото. Доколкото по реда на чл. 202 ГПК съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото, оплакването на касатора за невъзприемане на първото заключение на вещото лице не обосновава извод за допуснато съществено процесуално нарушение и необоснованост на съдебния акт.

Съгласно чл. 140, ал. 2 ЗУТ визата за проектиране представлява извадка от действащ подробен устройствен план с обхват поземления имот и съседните му поземлени имоти, с означени налични сгради и постройки в него и в съседните имоти и с нанесени линии на застрояване и допустими височини, плътност и интензивност на застрояване и други изисквания, ако има такива, както и допустимите отклонения по чл. 36, а когато кадастралната карта е влязла в сила след влизането в сила на подробния устройствен план, визата се издава върху комбинирана скица от кадастралната карта и подробния устройствен план. По делото е установено, че искането за издаване на виза касае допълващото застрояване в имота, съвместимо с основното му предназначение - за нискоетажно жилищно строителство. Неправилно в мотивите си съдът приема, че заявената виза е такава по чл. 140, ал. 3 ЗУТ във вр. с чл. 134, ал. 6 ЗУТ. Такова основание липсва в сезиращото органа заявление с рег. № В-1512/28.02.2020 г. С него се иска издаване на виза за преустройство на съществуващи сгради, т. е. не се отнася за ново строителство, различно от вече предвиденото в плана като разположение и конфигурация. Не се предвиждат промени в характера и начина на застрояване в имота, нито в съществуващите проценти на плътност и интензивност на застрояването. В тази връзка и доколкото устройствените показатели за имота от 72% плътност на застрояване и 27,7% озеленена площ при предвидени по действащите ОУП за територията и подробен устройствен план 60% плътност на застрояване и 40 % минимални озеленени площи, са били надвишени още при първоначалното изграждане на постройките в него, същите не могат да обосноват основание за постановяване на отказ за издаване на исканата виза.

По отношение второто, посочено в административния акт фактическо основание за отказ за издаване на виза за проектиране – незаконност на навеса в имота, нанесен в кадастралната карта като селскостопанска постройка, според заключенията по назначените при новото разглеждане на делото съдебно-технически експертизи за него е налична необходимата строителна документация за определянето му като законен. Същият макар и да не фигурира изрично в разрешението от 1995 г. за строеж на търговска сграда - хранителен магазин и одобрените за него инвестиционни проекти, е отразен в екзекутивни документи, в допълващ план на УПИ I, кв.102 по КРП от имот 2124 по КРП на гр. Свиленград от м. май 2004 г. и в геодезическо заснемане. Параметрите и конфигурацията на навеса по чертежите към допълващия план отговарят напълно на съществуващия към момента строеж. Наличието на екзекутивна документация за него е потвърдено и в акт обр. 15 от 29.04.2004 г. Правилно от съда е кредитирана констатацията на вещите лица, изготвили тройната съдебно-техническа експертиза, че удостоверението от 2004 г. за въвеждане в експлоатация на обект сграда за търговия - хранителен магазин включва и навеса към него като функционална част от законната търговска сграда, независимо от нанасянето му в кадастралната карта като стопанска постройка.

Настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на постановения изричен отказ, основан на изложените от административния орган мотиви относно местоположението на визираното от заявителя преустройство до основно училище, детска градина и център за деца със специални образователни потребности. Входовете на изброените сгради с изключение на детската градина не са от осъществяващата достъп до процесния имот улица, а съответно този на детската градина е на повече от 100 метра от имота на оспорващия. Не става ясно и каква точно нормативна уредба се нарушава с искането за издаване на виза за проектиране на целеното преустройство в гумицентър. Съгласуването на проекта с Регионална здравна инспекция е относимо към по-късен етап на инвестиционния процес по проектиране и разрешаване на строителството.

Предвид площта на търговския обект и селскостопанската сграда (навес), по отношение на които е заявено издаването на виза за проектиране за преустройство, правилно е обоснован извод за липса на необходимост от предвиждане на отделно паркомясто. Посочената от заявителя търговска дейност по продажба на гуми, включваща като допълнителна услуга монтаж/демонтаж на гуми, не е аналогична с предназначението за „автосервиз“, което инкорпорира мащабна дейност по диагностика, ремонт и обслужване на моторни превозни средства. Визираното в инвестиционното намерение отговаря на дадената в т.1д от Приложение № 5 към чл.42 от Наредба № РД-02-20-2 от 20.12.2017 г. за планиране и проектиране на комуникационно-транспортната система на урбанизираните територии дефиниция за други обекти за стопански и обслужващи дейности, по отношение на която броят на паркоместа е определен по норматива за съответната дейност, а за които няма: 1 бр. на 80 - 100 кв. м разгърната застроена площ. С оглед обстоятелството, че площта на общата застроена площ на двете сгради е под 80 кв. м., осигуряването на паркомясто не може да се постави като условие за издаването на исканата виза.

Предвид изложеното обжалваното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила.

При този изход на делото и с оглед своевременно заявената претенция на ответника за присъждане на разноски, О. С. следва да бъде осъдена да заплати на М. А. А. такива в размер на 900 лева, представляващи адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие от 09.05.2024 г. и списък по чл. 80 ГПК. Настоящата инстанция намира за неоснователно възражението на касатора на основание чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. с чл. 144 АПК за прекомерност на претендирания от ответника адвокатски хонорар, предвид фактическата и правна сложност на делото, както и с оглед договарянето му под минималния размер, предвиден в чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за този вид дела, поради което не следва да бъде редуциран.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 316 от 19.01.2024 г., постановено по адм. дело № 344/2023 г. по описа на Административен съд – Хасково.

ОСЪЖДА О. С. да заплати на М. А. А., [ЕГН] направените по делото разноски в размер на 900 (деветстотин) лева, представляващи адвокатско възнаграждение.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ТАНЯ РАДКОВА

секретар:

Членове:

/п/ А. А. п/ ГАЛИНА СТОЙЧЕВА