Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на десети октомври две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Й. К. Членове: П. Ж. Л. П. при секретар Б. П. и с участието на прокурора А. Г. изслуша докладваното от съдията Л. П. по административно дело № 5363/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), във връзка с чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ).

С Решение № 7935 от 21.12.2022 г., постановено по адм. дело № 12311/2021 г. Административен съд София - град (АССГ), трето отделение, 36 състав, е отхвърлил жалбата на Г. Г. срещу издадения на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) с рег. № ДИС21-ГР94-170-(5)/19.08.2021 г. от орган по приходите в отдел Общински приходи - Искър (ОП Искър) при Д. О. приходи (ОП) към направление Финанси и здравеопазване при Столична община (СО), потвърден с Решение № СФД21-РД28-281/01.11.2021 г., издадено от директора на Дирекция ОП при СО, с който са установени публични общински вземания за Данък върху превозните средства (ДПС) в размер на 2 788,37 лева, ведно с начислените върху тази главница лихви за просрочие в размер на 603,30 лева.

С Определение № 3062 от 05.04.2023 г., постановено по адм. дело № 12311/2021 г. по описа на АССГ, съдът е допълнил горното решение, в частта му за разноските, като е осъдил Г. Г. да заплати на Дирекция ОП при СО разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение в размер на 639,17 лева.

Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Г. Г., с [ЕГН], с постоянен адрес: гр. София, [адрес], чрез процесуалния ѝ представител адв. А. Д.. В същата се прави оплакване, че решението на АССГ е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и при необоснованост касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. По същество според касатора разпоредбата на чл. 52, т. 1 от ЗМДТ обвързва дължимостта на ДПС с движението им по пътната мрежа в Р. Б. В тази връзка касационният жалбоподател излага съображения, че в случая следва да бъде освободен от данък превозни средства, доколкото поради задържането му като веществено доказателство във връзка с действия на трети лица, автомобилът не е бил в движение. Оспорва изводите на АССГ, че случаят не попада в изключенията по чл. 58 от ЗМДТ, тъй като според касатора нормата на чл. 58 от ЗМДТ се отнася само до определени групи автомобили, съобразно тяхната собственост от конкретен кръг субекти или тяхното специално предназначение. М. В. административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на АССГ. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Постъпила е и частна жалба, подадена от Г. Г., срещу Определение № 3062 от 05.04.2023 г., постановено по адм. д. № 12311/2021 г. по описа на АССГ, с което е допълнено Решение № 7935 от 21.12.2022 г., постановено по същото дело, в частта за разноските. Излагат се съображения, че предвид ниската фактическа и правна сложност на делото и приложимите към момента на даване на ход на делото по същество законови разпоредби, както и по аргумент от чл. 37 от Закона за правната помощ (ЗПП) и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, размерът на юрисконсултското възнаграждение следва да бъде редуциран до 100,00 лева. В допълнение са изложени аргументи, че в производството пред първоинстанционния съд от ответника нито е бил представен списък с разноските, нито е бил претендиран конкретен размер. В заключение моли Върховния административен съд да постанови отмяна на обжалваното определение.

Ответникът по касационната и частната жалба - директорът на Дирекция ОП при СО, чрез своя процесуален представител - старши юрисконсулт К. С., оспорва основателността на жалбите по съображения, изложени в два писмени отговора. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 467,42 лева, определено на основание чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на подадените жалби.

Върховният административен съд, състав на Първо отделение, като обсъди оплакванията в жалбите и доказателствата по делото, намира за установено следното:

Касационната и частната жалба са подадени в законоустановените срокове, от надлежни страни, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество, са неоснователни по следните съображения:

Предмет на съдебен контрол пред АССГ е бил АУЗД с рег. № ДИС21-ГР94-170-(5)/19.08.2021 г., издаден по реда на чл. 107, ал. 3 от ДОПК от орган по приходите в отдел ОП Искър при Дирекция ОП към направление Финанси и здравеопазване при СО, потвърден с Решение № СФД21-РД28-281/01.11.2021 г., издадено от директора на Дирекция ОП при СО, с който са установени публични общински вземания за ДПС в размер на 2 788,37 лева, ведно с начислените върху тази главница лихви за просрочие в размер на 603,30 лева.

За да обоснове преценката си за законосъобразност на АУЗД първоинстанционният съд е приел, че същият е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, както и в съответствие с материалния закон.

На първо място решаващият съд е възпроизвел установената в хода на административното производство фактическа обстановка, съгласно която въпреки че по делото, въз основа на представените препис от Определение от 25.05.2021 г. на Специализирания наказателен съд, 15-ти състав, по НЧД № 1712/2021 г. и Препис от Протокол за връщане на веществено доказателство от 22.06.2021 г., е безспорно установено, че за периода 24.07.2018 г. - 22.06.2021 г. лек автомобил, марка Кадилак, модел Ескалейд, с рег. № [рег. номер], е бил иззет като веществено доказателство по ДП № 31/2018 г. на СО СП и задържан на паркинг на Главна дирекция Национална полиция, и действително не е бил в движение, то по отношение на същия е начислен ДПС в размер на 2 788,37 лева, ведно с начислени върху главницата лихви за просрочие в размер на 603,30 лева.

При тази фактическа установеност АССГ е приел, че обект на облагане по чл. 52, т. 1 и чл. 53 от ЗМДТ са превозните средства, регистрирани за движение по пътната мрежа на Р. Б. а задълженият субект е собственикът на пътното превозно средство. Концентрирал е правния спор върху дължимостта на установения от органа по приходите местен данък при данните, че автомобилът е иззет като веществено доказателство, но регистрацията му в сектор Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) - Контрол на автомобилния транспорт (КАТ) не е прекратена. Посочил е, че при тълкуването на нормата на чл. 52, т. 1 от ЗМДТ се обуславя извод, че законодателят е обвързал дължимостта на данъка върху превозните средства с тяхната регистрация. При безспорна установеност на регистрацията на автомобила и правото на собственост върху същия от страна на Г. Г., съдът е акцентирал аргументите си върху липсата на изключенията по чл. 58 от ЗМДТ, освобождаващи лицето от публичното задължение за заплащане на данъка за процесния период, като в тази връзка е приел за ирелевантно обстоятелството, че превозното средство е било иззето и не е било в движение за проверения период.

Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно.

С данък върху превозните средства се облагат превозните средства, регистрирани за движение по пътната мрежа в Р. Б. - чл. 52, т. 1 от ЗМДТ, като данъкът се дължи от собствениците на превозни средства (чл. 53 от ЗМДТ) по постоянния им адрес - чл. 54, ал. 4 от ЗМДТ. Законодателят е обвързал дължимостта на ДПС с прекратяване на регистрацията чл. 58, ал. 4 от МДТ. Следователно, правото на собственост върху превозното средство, попадащо в обхвата на чл. 52 от ЗМДТ, е правопораждащият юридически факт за дължимостта на данъка, поради което легитимирайки се като негов собственик до прекратяване на регистрацията, за жалбоподателя в качеството му на данъчно задължено лице по смисъла на чл. 53 от ЗМДТ е възникнало задължението за заплащане в законоустновения срок (чл. 60 от ЗМДТ) на ДПС за процесния данъчен период. Видно от представените по делото доказателства, а именно: препис от Определение от 25.05.2021 г. на Специализирания наказателен съд, 15-ти състав, по НЧД № 1712/2021 г. и Препис от Протокол за връщане на веществено доказателство от 22.06.2021 г., безспорно се установява, че за времето от 24.07.2018 г. - 22.06.2021 г. лек автомобил, марка Кадилак, модел Ескалейд, с рег. № [рег. номер], е бил иззет като веществено доказателство по ДП № 31/2018 г. на СО СП и задържан на паркинг на Главна дирекция Национална полиция. Изземането на автомобила като веществено доказателство, обаче, не лишава лицето от собственост, поради което не представлява фактическо основание за освобождаването му от заплащане на процесния данък. Наред с това изземането не е предвидено и в лимитативно изброените възможности по чл. 58 от ЗМДТ за освобождаване от данък върху моторните превозни средства. В този този ред на мисли едва след прекратяване на регистрацията на автомобила в регистъра на Пътна полиция при СДВР - КАТ, касационният жалбоподател може да бъде освободен от заплащането на данък върху превозните средства за превозното средство по смисъла на разпоредбата на чл. 58, ал. 4 ЗМДТ, като изложените от касатора доводи за недължимост на данъка настоящият съдебен състав счита за неоснователни.

Предвид изложеното, като е стигнал до краен извод за законосъобразност на оспорения Акт за установяване на задължение по декларация, и е отхвърлил жалбата на Г. Г., Административен съд София - град е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдени в касационната жалба, и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила.

По частната жалба на Г. Г.:

Неоснователни са изложените от страна на частния жалбоподател доводи за отмяна на Определение № 3062 от 05.04.2023 г., постановено по адм. дело № 12311/2021 г. по описа на АССГ, с което е допълнено Решение № 7935 от 21.12.2022 г., постановено по същото дело, в частта за разноските, като са присъдени такива в размер на 639,17 лева.

На първо място следва да бъде посочено, че при определяне на разноски в съдебното производство по дела по ЗМДТ с предмет обжалване на акт за установяване на задължения по декларация, каквото е процесното, са приложими правилата на чл. 161 от ДОПК във връзка с чл. 4, ал. 1 ЗМДТ. Съгласно тези разпоредби в производствата по реда на ДОПК на администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат, определено по реда на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В тази връзка и доколкото разпоредбата на чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК се явява специална спрямо тази на чл. 78, ал. 8 от ГПК, правилно първоинстанционният съд е съобразил, че последната в случая не намира приложение.

Наред с това твърдението на частния жалбоподател, че не се дължи присъждане на юрисконсултско възнаграждение поради липса на представен списък по реда на чл. 80 ГПК, противоречи на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по т. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд. Съгласно т. 8 от същото липсата на представен списък по чл. 80 ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски, не е основание да се откаже допълване, а основание по т. 9 от ТР - да се откаже изменение на решението в частта му за разноските и то в случаите, в които съдът вече е определил дължимите разноски, но е налице искане от страната те да бъдат приведени в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им. Предвид изложеното искането за допълване следва да бъде уважено единствено при наличие на валидно заявено искане за присъждане на разноски, каквото в случая е налице.

На следващо място, действително, полагащото се възнаграждение е следвало да бъде изчислено по правилото на чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията на разпоредбата към приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, но предвид липсата на представено възражение за прекомерност, както и доколкото присъдената сума, с оглед фактическата и правна сложност на разглеждания спор, съответства на материалния интерес по делото и не надхвърля значително нормативно установения минимум по Наредба № 1/09.07.2004 г., в приложимата редакция на чл. 8, ал. 1, т. 2, до изменението ѝ с ДВ бр. 88/2022 г., то настоящият съдебен състав счита, че обжалваното определение е правилно постановено и следва да бъде оставено в сила.

При този изход на процеса касаторът следва да бъде осъден да заплати на Столична община, в качеството ѝ на юридическо лице, в състава на което влиза административния орган, издал оспорения акт, разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение за настоящата касационна инстанция в размер на 467,42 лева.

Водим от горното, на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК и на основание чл. 236 във връзка с чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 7935 от 21.12.2022 г., постановено по адм. дело № 12311/2021 г. по описа на Административен съд София - град.

ОСТАВЯ В СИЛА Определение № 3062 от 05.04.2023 г., постановено по адм. дело № 12311/2021 г. по описа на Административен съд София град.

ОСЪЖДА Г. Г. с [ЕГН], с постоянен адрес: гр. София, [адрес], да заплати на Столична община разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение за настоящата касационна инстанция в размер на 467,42 (четиристотин шестдесет и седем лева и четиридесет и две стотинки) лева.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ЙОРДАН КОНСТАНТИНОВ

секретар:

Членове:

/п/ ПЕТЯ ЖЕЛЕВА

/п/ ЛОЗАН ПАНОВ