Р Е Ш Е Н И Е
№ 117
София 22.02.2024г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение в открито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА
ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
при участието на секретаря К. Г. и на прокурор Арнаудова за Върховна касационна прокуратура, като изслуша докладваното от съдия Папазова гр. д.№ 1194 по описа за 2023г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.290 от ГПК.
Касационно обжалване е допуснато с определение № 3125 от 20.10.2023г. само по касационната жалба на А. А. А. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Ф. против въззивно решение № 1321 от 7.11.2022г. по в. гр. д. № 1440/2022г. на Апелативен съд София, с което е отменено решение № 260155 от 12.01.2022г. по гр. д.№ 15852/2018г. на Софийски градски съд в частта, с която осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на А. А. А. сумата над 12 000лв. до 30 000лв., и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен предявения иск за посочената разлика и е потвърдено в останалата отхвърлителна част до претендираните 100 000лв., обезщетение за неимуществени вреди в резултат на нарушаване на правото на разглеждане в разумен срок на досъдебното производство ІІ-148/1999г. на ВОП София, ведно със законната лихва, считано от 23.11.2018г. и е потвърдено решението в частта, в която е отхвърлен предявения иск за сумата от 180 000лв., обезщетение за незаконното му задържане и лишаване от свобода за периода 12.01.1985г.-25.09.1985г., в нарушение на §5, ал.1 ЕКЗПЧОС, заради липса на проведено ефективно разследване, ведно със законната лихва, считано от 23.11.2018г.
Касационното обжалване е допуснато по два поставени въпроса. Първият е относно принципът за справедливост, като критерий въз основа на който съдът определя размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди, проявление на който е и задължението съдът да разрешава по сходен начин, сходните случаи. Вторият въпрос е за значението на принципа, че давност не тече за този, който не може да защити правото си, относим към преценката дали е изтекла погасителната давност за предявения иск по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществените вреди от незаконно лишаване от свобода, осъществено през 1985г.
В проведеното открито съдебно заседание, касаторите не се явяват и не се представляват. Постъпила е писмена молба от процесуалния предста-вител адвокат Ф., с която потвърждава вече изразените доводи, с които обосновава становището си за основателност на подадената жалба. Желае съдът да определи размер на дължимото адвокатско възнаграждение пред вид осъществяването на процесуална защита на основание чл.38, ал.2 ЗЗД.
Изразеното от представителят на Върховна касационна прокуратура становище е за неоснователност на подадената жалба. Счита, че установените като причинени вреди са обезщетени от въззивния съд в справедлив размер. Споделя и неговите доводи относно давността.
Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на изразените становища, ангажираните по делото доказателства и съобразно закона, намира следното по въпросите, във връзка с които е допуснато касационно обжалване:
По първия въпрос, настоящият съдебен състав споделя установената въз основа на ППВС № 4/23.12.1968г. съдебна практика, съгласно която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след съобразяване на всички установени по делото обстоятелства, обуславящи тези вреди. Обезщетяват се вредите, които са в причинна връзка с увреждането и техният размер се определя както според вида и характера на упражнената принуда, така и според тежестта на уврежданията. Когато последните са идентични /вредите са резултат от идентична принуда, осъществена по отношение на различни страни, но по идентично дело/, независимо че за всяка личност, начинът на понасяне на причинените увреждания не може да е идентичен, следва размерът на обезщетението, доколкото се касае за сходен случай, да е в сходни граници.
По втория поставен въпрос следва да се посочи следното: Проф.Т. определя погасителната давност като „право на длъжника да погаси с волеизявление пред компетентен държавен орган за защита правото на иск или правото на принудително изпълнение поради това, че то не е упражнено в определен от закона срок от време“/вж. стр.683 от „Гражданско право на РБ, обща част, дял ІІ“/. Като юридически факт погасителната давност е период от време, през който носителят на правото бездейства. Началният момент на давностният срок, съгласно чл.114 ЗЗД, е „момента, от който се поражда правото на иск“. Кога се поражда правото на иск зависи от вида на правоотношението, от характера на субективното право. Особен начален момент е установен за вземанията, който произтичат от непозволено увреждане – този момент съвпада с откриване на дееца. Това е така, защото докато не се знае кой е длъжникът /кой е причинил увреждането/, правото на иск не възниква. Има случаи обаче при които правото на иск не може да бъде упражнено и за тях се приема, че не е справедливо да се погасяват права, без да е налице възможност за тяхната защита. Законът за задълженията и договорите свързва течението на давността с възможността за упражняване на правото на иск. Съгласно т.4 от ТР 3/2005г. по т. д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС – отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитните органи възниква от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство. От този момент съответният държавен орган изпада в забава, дължи лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за реализиране на отговорността на държавата.
В конкретният случай е било безспорно следното:
А. А. А. е бил арестуван, в дома си, на 12.01.1985г. , без да го уведомят за причината. Бил е на 24 години, студент във ВМЕИ, няколко месеца след като се е оженил. Затворен е в 4-то РПУ в гр. София. Бил е разпитван и срещу него е упражнено физическо насилие. Подложен е и на психически тормоз. Насилствено му е сменено името на 8.02.1985г. в Главно следствено управление гр. София. На 25.03.1985г. е откаран в С. Ц. затвор. През тези два месеца е бил лишен от контакт с близките си, които не са имали информация за местонахождението му. Впоследствие е бил откаран в Белене. Там е бил затворен в килия заедно с още 30 човека, при изключително тежки условия /студ, влага, смрад, липса на тоалетна и възможност за поддържане на каквато и да е хигиена, оскъдна храна/. Бил е принуден да полага тежък физически труд. На 25.09.1985г. е бил освободен. Никакви документи не са му предоставени, нито при отвеждането му, нито при освобождаването му след осем месечното му задържане. През 1987г. се е родила дъщеря му. На 1.06.1989г. принудително и набързо е изселен в Турция заедно със съпругата си, детето и родителите му. Не му е предоставена нито възможност да се сбогува с близките, нито да се снабди с валута, нито да предприеме стъпки за уреждане на положението си. Предоставени са им задгранични паспорти, а са му отнети дипломата за висше образование, свидетелството за управление на МПС и останалите официални документи. Бил е принуден да започне живота си отново.
На 30.01.1991г. е образувано сл. д.№ 1/1991г. на Прокуратурата на Въоръжените сили по повдигнато обвинение срещу пет лица за извършено престъпление по чл.162, ал.1, вр. чл.20, ал.2 НК, които са били обвинени, че през периода 1984-1985г., при условията на продължавано престъпление, всеки един, в съучастие с другите лица, са проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие, с постановление от 14.01.1993г., на двама от обвиняемите е било повдигнато обвинение по чл.387, ал.2, вр. с ал.1, чл.20, ал.2 НК, за това, че през периода 1984-1985г., при условията на продължавано престъпление, обвиняемите, в съучастие, са злоупотребили и превишили властта си, с цел постигане консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната.
Обвиняемите са били предадени на съд, с внасяне на обвинителен акт на 20.07.1993г., но образуваното съдебно производство е било прекратено поради допуснати съществени процесуални нарушения на процесуални правила, като делото е върнато на Прокуратурата с указания на 9.02.1995г.
След проведено разследване делото отново е внесено в съда на 19.12.1997г. и съдебно производство отново е било прекратено поради допуснати съществени процесуални нарушения на процесуални правила, като делото е върнато на Прокуратурата с указания на 28.04.1998г.
Делото е било преобразувано в ДП № ІІ-048/1999г. на ВОП София.
Поради настъпила смърт на двама от обвиняемите, производството частично е било прекратено, като е продължило срещу един от обвиняемите. Последният е бил разпитан на 7.12.2012г. като е поискал производството да бъде прекратено поради изтичане на абсолютната давност.
След връщане от съда на производството на Прокуратурата са били установени 446 пострадали лица, които е следвало да бъдат разпитани. Разпитани са 369 от тях.
С постановление № 03/2001г. от 8.10.2018г. прокурор при ВОП е спрял производството, на основание чл.244, ал.1, т.1 НПК, във връзка с възложени съдебни поръчки за осъществяване на разпит на пострадали.
Не се спори и се установява от гореизброените доказателства, че ищецът е един от тези пострадали. В исковата си молба, той е твърдял, че след образуване на наказателното производство, се е надявал на справедливост, като е смятал, че виновниците за репресиите, насилието и страданията, които е бил принуден да изтърпи ще бъдат наказани, а той обезщетен. Производството обаче се е забавило повече от 28 години, през които не е имало реален резултат.
Ищецът се е опитвал да инициира ускоряване на наказателната процедура чрез подаване на заявление по чл.368 и чл.369 НПК, непосредствено след въведените изменения в НПК през 2017г. По негово заявление от 19.03.2018г. е образувано ч. н.д.№ 152/2018г. на С. В. съд, прекратено поради липса на компетентност, като материалите са изпратени на ВОП. Последваща информация от ВОП не е получил.
Според ищеца, изключителното забавяне на образуваното наказателно производство, е довело до нарушение както на правото му да бъде конституиран като частен обвинител, така и негативно се е отразило на възможността му да получи справедливо репариране на причинените му значителни имуществени и неимуществени вреди. Претенцията му е за присъждане на обезщетение в размер на 100 000лв., заради нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в срок. Твърди, че е изпитвал разочарование, че толкова дълго няма напредък по делото, а и съществува голяма вероятност, същото да бъде прекратено, пред вид изтичането на абсолютна давност. Очакванията му за възмездие са останали излъгани и неоправдани, което води и до срив на доверието му в институциите. Чувствал се е безпомощен и безсилен.
Отделно е предявил и иск с правно основание чл.2,ал.1, т.2 ЗОДОВ, във вр. с чл.5,§1 от ЕКЗПЧ за присъждане на обезщетение в размер на 180 000лв., заради нарушаване на правото да не бъде задържан произволно от властите и нарушаване на позитивното задължение на държавата да разследва ефективно всяко произволно задържане. Твърди, че с издадено писмо с изх.№ КИ-Ч-17-26306 от 14.12.2017г. на КРДОПБГДСРСБНА са му предоставени копия от постановление от 14.01.1985г. по сл. д.№ 7/1985г на ГСУ-МВР, ДС София за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ и от заповед № І-523 от 22.03.1985г. на министърът на МВР за принудителното му установяване в Белене, за срок от три години. Ищецът твърди, че именно тогава – въз основа на така представените документи – е узнал, че е бил обвиняем по посоченото сл. д.№ 7/1985г. за деяние по чл.108 НК и че в тази връзка му е наложена мярката за неотклонение. Твърди противозаконност на същата, защото обвинението не е заради подозрение за извършване на престъпление, а с цел – сломяване на оказана от него съпротивата и изразеното несъгласие с т. нар.“възродителен процес“. Независимо, че задържането е преди ратифицирането на ЕКЗПЧ, същата е приложима и към случаи, настъпили преди влизането й в сила. Неправомерното и произволно задържане му е причинило множество вреди, изразяващи се в психически стрес, причинен от абсолютното безсилие срещу осъществените спрямо него репресивни мерки, изтърпяно дълбоко унижение и огорчение. Причинена му е тежка душевна травма от осъщественият физически и психически стрес, както и в резултат на нечовешките условия, в които е бил принуден да пребивава. Тези последици са с траен и продължителен ефект, белязал личността му.
Въззивният съд е приел предявеният иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ за основателен, защото ищецът има качеството на пострадал по сл. д.№1/1991г., по-късно преобразувано в № ІІ-048/1999г. на ВОП /той е бил задържан на 14.01.1985г. като мярка за неотклонение по сл. д.№ 7/85г., през м.03.1985г., бил е принудително въдворен в Белене, където е останал до 25.09.1985г., а след това е бил принудително преименуван и изселен/. Позовавайки се на установената практика съдът е приел, че конкретното наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза може да се определи като спор за граждански права, по смисъла на чл.6 ЕКЗПЧ, с оглед наличието на нарушени права и интереси на пострадалото лице. Касае се за наказателно производство, което в досъдебната си фаза е с продължителност повече от 30 години, като ищецът по никакъв начин не е допринесъл за това забавяне. Макар и с голяма правна и фактическа сложност /пред вид засягането на стотици лица, необходимостта от събиране на множество доказателства, при повдигнато обвинение срещу трима/, нищо не може да оправдае такава прекомерна продължителност, която дори е извън срока на абсолютната давност за престъплението, предмет на обвинителния акт. При определяне на размера на дължимото обезщетение от 12 000лв., съдът е приел, че се касае за обичайни вреди, причинени от неразумна продължителност, като тя не е рефлектирала „върху начина на живот на ищеца“. Вторият предявен иск /с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, вр. чл.5,§1 ЕКЗПЧ/, въззивният съд е преценил за неоснователен поради погасяването му по давност, доколкото за последната най-късният срок, от който следва да се приеме, че е започнала да тече – е през 1992г., когато е ратифицирана ЕКЗПЧ.
Имайки пред вид даденият по-горе отговор на първият въпрос, във връзка с който е допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав не споделя изводите на въззивния съд досежно определения размер на дължимото обезщетение за нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок. Независимо, че е налице значителна фактическа и правна сложност на образуваното досъдебно производство /то изисква изясняване на множество факти, при различни обвинения, с множество пострадали лица – 446на брой, извършване на многобройни процесуални действия, засягащи широк кръг лица, производството е водено срещу лица, заемащи високи длъжности/, тази сложност сама по себе си обаче, по никакъв начин не може да обоснове извод за разумност на продължителност от близо 30 години за водене на досъдебно производство още повече, че производството е за разследване на деяния, които засягат основни човешки права, каквито са насилствената асимилация, смяната на имена, принудителното затваряне в лагери, задължително заселване и упражняване на насилие срещу свободата на личността. Изводът за неразумната продължителност на производството се потвърждава и от обстоятелството, че с поведението си ищецът по никакъв начин не е възпрепятствал воденето на разследването. Напротив, стремял се е с всякакви законни средства да способства за неговото ускоряване. Прекомерното забавяне е единствено и само по вина на прокуратурата, която не е изпълнила съвестно задълженията си по ръководство и надзор на досъдебното производство, така че разследването да приключи в срок. Наличието на допуснато нарушение за правото на разглеждане на делото в срок, съгласно чл.6 ЕЗПЧ е основание за присъждане на обезщетение. В своите решения ЕСПЧ приема, че е налице оборима прозумция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Обичайните такива са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време, лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрият начин работата, така че резултатът от престъпното деяние да бъде овъзмезден. В случая обаче, извън тези обичайни вреди са налице и допълнително установени произтичащи от следното: 1. Конкретната продължителност на производството значително надхвърля законоустановените срокове, 2. Обстоятелството, че разследването е било значително забавено е довело още през 2000г. до изтичане на абсолютната давност за деянията, предмет на обвинителния акт, 3. Независимо, че неимуществените вреди, предмет на наказателното производство не подлежат на обезщетяване в производството по чл.2б ЗОДОВ, вр. чл.6 ЕКЗПЧ, в случая следва да бъде отчетено значението на делото за жалбоподателя, пред вид изключително тежката репресия, която е упражнена конкретно срещу него и с оглед видът на засегнатите му права, които са определящи за всяка личност /правото на име, на самоопределение, на труд, на свободно придвижване, избор на начин на живот/ и 4.Конкретното отражение на забавеното производството върху пострадалият и най-близките му хора, установено въз основа на ангажирани гласни доказателства по делото. Свидетелката А. /съпруга на ищеца/ установява, че след като пред очите й са извели мъжа й, първата информация за него е получили едва след пет месеца. Получила писмо от затвора в Белене и когато отишла да го види, той е бил много отслабнал и не е бил добре психически. Родителите му не са имали възможност да говорят с него, защото не са знаели български, а разговорите не са били разрешени на друг език. Свидетелят М., с който заедно са били в Белене установява, че в килията са били 37 човека. Ищецът е бил млад и първите месеци му е било изключително трудно. Затворил се е, не е искал да говори. Бил е психически сринат. Били са на съседни легла и свидетелят се е стараел да му помага. Били са затворени постоянно. Един път се е отваряла вратата, за да изнасят кофите за тоалетна. Ищецът е бил притеснителен, изпитвал е срам и се е разболявал. Трудностите, на които са били подложени са били големи. След 1991г., когато са разбрали за образуваното наказателно производство, ищецът е имал големи надежди справедливостта да възтържествува, но е останал разочарован. Не е получил очакваната справедливост. Съобразявайки изложеното, както и вече установената съдебна практика за сходни случаи /например по гр. д.№ 4037/2021г. на ІІІ г. о., гр. д.№ 4201/2021г. на ІV г. о./ настоящият съдебен състав намира, че следва да се присъди обезщетение за конкретно установеното нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок в размер на 30 000лв., като в останалата част заявената претенция е неоснователна. Това налага отмяна на въззивния акт в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над 12 000лв. до 30 000лв. и постановяване на нов акт за осъждане на Прокуратурата да заплати допълнително сумата от 18 000лв., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска. /Решението на въззивният съд, с което е присъдена сумата от 12 000лв. е влязло в сила/.
Вторият предявен иск е с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, доколкото задържането, във връзка с което се претендира обезщетение, е в рамките на образувано и прекратено наказателно производство. Според мнозинството от състава, същият е основателен. Повдигането на неоснователно обвинение по посоченото сл. д.№ 7/1985г. за деяние по чл.108 НК и наложената му в тази връзка мярка за неотклонение, довела да задържането му под стража за период от 8месеца и 13 дни /от 12.01.1985г. до 25.09.1985г./ обосновават отговорността на държавата за вреди, причинени в резултат на незаконното задържане /доколкото наказателното производство е било прекратено/ и заради неизпълнение от страна на държавата на задължението й да разследва ефективно всяко произволно задържане. Искът не е погасен по давност, защото тя започва да тече от 14.12.2017г., датата когато ищецът е получил постановлението и другите документи от разсекретеното му досие от Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на българските граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. В случая, Прокуратурата не е доказала да е изпълнила задължението си за надлежно уведомяване на ищеца, в качеството му на обвиняем, за прекратяването на образуваното срещу него наказателно производство. Не е доказано и надлежното му уведомяване за образуването на наказателно производство срещу него преди 14.12.2017г. Това е датата, за която по делото е установено, че той е получил изискуемата се информация и при предявен на 23.11.2018г. иск, правото на иск не е погасено. Не дава основание за обратен извод и обстоятелството, че към 2000г. е изтекла абсолютната давност по чл.81, т.3 НК, което обстоятелство изключва възможността за наказателно преследване. Изтеклата давност не води автоматично до прекратяване на делото – за това е необходим и съответен прокурорски акт, какъвто в случая липсва, евентуалното постановяване на такъв и съобщаването му е свързано с допълнителни права на обвиняемия, които той би могъл да реализира като го обжалва /напр. да иска продължаване на наказателното производство, целейки приключването му с оправдателна присъда/, а освен това, като основание за прекратяване, давността не попада във визираните в чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ. Предвид изложеното, при вече налично прекратяване на наказателното производство на основание липса на престъпно поведение с постановлението от 11.04.85г., изтичането на абсолютния давностен срок по чл.81 ал.3 НК не променя факта на междувременно настъпилото прекратяването на друго основание и не го замества. То се стабилизира по отношение на ищеца след съобщаването му – който до този момент, дори да се приеме, че би трябвало да знае за изтичането на абсолютната давност по чл.81 ал.3 НК през м.01.2000г., не е в известност има ли в действителност надлежен акт – постановление - за прекратяване, на какво основание е прекратено производството и съответно дава ли му то възможност за възникване на право на обезщетение по реда на ЗОДОВ. Тази информация лицето не би могло да получи по реда, по който е получил достъп до нея, до момента на изтичане на абсолютната давност през 2000г. - доколкото както създаването на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, така и разсекретяването на посочените по-горе документи, е станало по-късно - едва по силата на приетия през 2006г. Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Именно узнаването на процесното постановление от 1985г. – на 14.12.2017г., води до влизането му в сила – в смисъл на стабилизиране след изтичане на срока за обжалването му - по отношение на ищеца и му открива възможността да реализира правата си по чл.2 ЗОДОВ, респективно поставя началото на срока на погасителната давност по отношение на претенцията му по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Противно тълкуване би довело до хипотеза, при която давностният срок е изтекъл преди обвиняемият да е получил постановлението за прекратяване и преди да е разбрал за възникването на правото му на обезщетение - т. е. до хипотеза, при която на практика той би бил лишен от възможността да реализира това свое право. Именно като се съобразява момента на увреждането и горепосочения такъв на възникване на правото - и общия принцип, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т. гр. д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/, следва да се определи и дължимото обезщетение. То трябва да е адекватно, да съставлява точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай -конкретно, а не по общи критерии. Пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен размер – т. е. в размер, който е справедлив. Обезщетение, което, не отговаря на изискванията на справедливостта, реално не предоставя обезвреда и лишава упражненото право на обезщетение от неговия смисъл. Съобразявайки изложеното, както и вземайки пред вид осъществената принуда /задържане при нечовешки условия за срок повече от осем месеца/, начина по който е осъществена /изведен е от дома си, без предоставяне на информация, без каквато и да е възможност за подготовка и защита/, интензитета на принудата /осъществен психически и физически тормоз, промяна на името, принуждаване за упражняване на труд, последвано от изселване/, следва да се определи обезщетение в размер на 15 000лв.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 1321 от 7.11.2022г. по в. гр. д. № 1440/2022г. на Апелативен съд София, с което е отменено решение № 260155 от 12.01.2022г. по гр. д.№ 15852/2018г. на Софийски градски съд в частта, с която осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на А. А. А. сумата над 12 000лв. до 30 000лв.,обезщетение за неимуществени вреди и в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ до размер на 15 000лв. и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Р. Б. на основание чл.2б ЗОДОВ, да заплати на А. А. А. допълнително сумата от 18 000лв. /осемнадесет хиляди лева/, представляваща разлика над вече присъдените 12 000лв. до 30 000лв., обезщетение за причинените неимуществени вреди, в резултат на нарушаване на правото на разглеждане в разумен срок на сл. д.№ 1/1991 по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. д.№ ІІ-048/1999г. на Софийска военно-окръжна прокуратура, в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от 23.11.2018г.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Р. Б. на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ да заплати на А. А. А. сумата от 15 000лв., обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на незаконното му задържане в рамките на прекратено наказателно производство в периода от 12.01.1985г. до 25.09.1985г., ведно със законната лихва, от 14.12.2017г.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1321 от 7.11.2022г. по в. гр. д. № 1440/2022г. на Апелативен съд София в останалата обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.
Особено мнение :
Не съм съгласна със становището на мнозинството от състава за частична основателност на иска с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ. Считам, че същият е погасен по давност, доколкото ищецът като носител на субективното право да получи обезщетение не го е упражни в законоустановения срок, поради което е погасено правото му да търси защита. Това е така, защото към момента на предявяване на иска - 23.11.2018г., са изминали повече от 33 години от датата на задържането - м.01.1985г. Съгласно разпоредбите на чл.80 ал.1 т.3 НК и чл.81 ал.3 НК наказателното преследване се изключва по давност, когато не е възбудено в продължение на десет години - за деяния, наказуеми с лишаване от свобода повече от три години, респективно независимо от спирането или прекъсването на давността, наказателното преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока, предвиден в чл.80 НК. В случая се касае за престъпления, наказуеми с лишаване от свобода съответно до 3г. и до 8г. – поради което, независимо от спирането или прекъсването на давността, образуваното наказателно производство за тях се изключва, ако е изтекъл предвидения в чл.81 ал.3 НК срок, чийто най-дълъг размер е 15г. С изтичане на този срок - към м.01.2000 -са били налице основания за прекратяване на производството по силата на закона – поради изтичане на максималната предвидена в чл.81 ал.3 ГПК давност /съгласно чл.24 ал.1 т.3 НК когато наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност, не се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява/. При това положение и доколкото актовете на прокурорско-следствените органи могат да бъдат обжалвани, изменяни или отменяни докато не изтече давностния срок за самото престъпление, най-късно до този момент ищецът е могъл да счита, че е било възможно да се ангажира наказателната му отговорност за процесните деяния, респективно да обжалва постановлението за прекратяване. Поради това и, предвид изтичане на абсолютната давност по чл.81 ал.3 НК, считано от момента на изтичането й, е бил налице стабилитет на постановлението за прекратяване на наказателното производство по смисъла на т.4 от ТР №.3/22.04.05г. на ОСГК на ВКС като основание за възникване на отговорността на държавата за вреди от незаконни действия. От този момент ищецът е разполагал с възможност да предяви иска си за обезщетение в рамките на следващите 5 години - през периода 01.2000-01.2005г. /тогава, предвид междувременно приетите решения и законодателни актове на Народното събрание във връзка с т. нар. „възродителен процес“, както и с оглед искането му за обезвреда по реда на ЗПГРРЛ, при всички случаи той е бил в известност за прекратяването на незаконната репресия спрямо визираната категория лица, сред които попада и в каквато връзка е било и повдигнатото му обвинение/. В случая исковата молба е предявена след изтичане на давностния срок, и поради това претенцията, макар и основателна, следва да се отхвърли като погасена по давност.
СЪДИЯ: