О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.904
гр. София, 11.04.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Първо отделение в закрито заседание на 07 март, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ИВАНКА АНГЕЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Б. Б. търговско дело №1246/2023 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на М. С. В.-Р. [ЕГН] от [населено място] срещу решение №123 от 18.04.2023 г., постановено по т. д. №641/2022 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено първоинстанционното решение №319 от 26.07.2022 г., постановено по т. д. № 551/ 2021 г. на ОС-Варна, с което е бил уважен иск по чл.422 ал.1 ГПК на О. Б. БАНКА АД за установяване по отношение на М. С. В.-Р. на дължимостта на сумата от 80 000 евро -част от остатък от просрочена главница, достигаща до 148 870,81 евро, претендирана по договор за кредитна линия от 02.09.2013 год. и три допълнителни споразумения към него, ведно със законната лихва, считано от 01.04.2021 год., и съответно определени разноски за исково и заповедно производство. Решението се обжалва и в частта за разноските, присъдени в тежест на ответника във въззивната инстанция.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила .
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1, т. т. 1-3 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна депозира писмен отговор изготвен от юрисконсулт за неоснователност. Претендира юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.8 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над допустимия минимум намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, въззивният състав на АС-Варна се е позовал на следните установени по делото факти и е изложил съответните съображения по оплакванията във въззивната жалба :
На първо място е счел за неоснователни оплакванията за нищожност на оспорената с възражение от ответницата издадена заповед, по чл.417 ал.1 ГПК и е приел, че наличието й е достатъчно за интереса на кредитора като процесуална предпоставка за упражняване на иска. Позовал се е на константата практика на ВКС в тази насока :Решение № 50011 от 26.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 1964/2020 г., I т. о., ТК, решение № 81 от 20.07.2015 г. по т. д. № 1823/2014 г. на ВКС, ТК, І т. о. Изложил е съображения за това, че валидно издадената заповед по чл.417 ГПК удостоверява единствено правото на кредитора да получи незабавно изпълнителния титул за принудително изпълнение, но не засяга по друг начин правната сфера на длъжника. Защитата срещу незаконосъобразното издаване на това основание и изпълнителния лист се изчерпва по реда на инстанционния контрол срещу разпореждането за допускане на незабавно изпълнение. Предмет на исковата защита е самото материалното право, удостоверено в изпълнителното основание и затова интересът на кредитора за установяване на дълга по реда на чл. 422 ГПК се поражда от оспорването на валидната заповед при подадено възражение по чл. 414 ГПК, независимо от евентуални нарушенията, които може да са били допуснати при издаването й. Това е така, защото ако при разрешаването на спора в състезателен процес заявителят не успее да докаже материалното си право на вземане, ще загуби и права по изпълнителното основание. Аргумент в тази насока, според съда , е трайно възприетото в практиката становище за допустимостта кредиторът да установява материалното си право дори когато правото на принуда е отпаднало след отмяна на незабавното изпълнение и обезсилване на изпълнителния лист поради допуснати процесуални нарушения при издаването им . Позовал се е на Решение № 143 от 13.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1132/2012 г., I т. о., ТК. На база изложеното въззивният съд е заключил, че каквито и да са били документите, представени в заповедното производство, съдържанието им не ограничава доказателствените възможности на длъжника в заповедното производство-ответник в процеса по иск по чл.422 ал.1 ГПК да ги в оспори рамките на исковото производство, с оглед на което и без значение за допустимостта на процеса са оплакванията за нарушенията, допуснати в заповедната фаза
От страна на въззивния съд е констатирано, че по иск, предявен от „О. Б. БАНКА“ АД срещу същата ответница е постановено решение № 87/10.10.2019г. на Силистренския окръжен съд по т. д. № 175/2018г., с което е признато за установено, че към 02.09.2018г. същата дължи като съдлъжник, встъпил в задължение на кредитополучателя ЕТ „КОМПАС ЕСОЕС - Л. В.“ връщане на ползвана главница, предоставена по Договор за кредитна линия от 02.09.2013 г., Допълнително споразумение № 1 от 26.08.2014 г., Допълнително споразумение № 2 от 20.08.2015 г. и Допълнително споразумение № 3 от 31.08.2016 г. към него, до размер от 35 790.43 евро, като част от цялата просрочена главница в размер на 200 000 евро. Това решение е било потвърдено след обжалването му с решение № 152/27.07.2020г. по в. т.д.№54/2020г. на АС – Варна, влязло в сила след отказ да бъде допуснато до касация с определение № 60454/05.08.2021г. по т. д. №2294/2020г. на ВКС. При разглеждането на този спор са били приети за установени като безспорни обстоятелствата по договаряне на кредитна линия за търговски нужди на едноличния търговец с лимит от 300 000 евро с цел финансиране на застраховки, издавани от БАЕЗ за застраховане на плащанията в полза на търговеца срещу краткосрочен пазарен и непазарен риск при фактуриран износ на селскостопанска продукция и друг вид стоки с отсрочено плащане и последващо финансиране към други контрагенти след представяне на добавъци към полиците в рамките на разрешения лимит на кредита; както и поредицата съглашения за продължаване на срока за револвиране на ползваната главница, лимитирана до 200 000 евро от 31.08.2016 и до само 150 000 евро в периода от 31.07.2017г към 31.08.2017г., когато изтича краен срок за погасяване на цялата усвоена главница. Съдилищата са разгледали възраженията на ответника М. С. В.-Р. относно основанието за обвързването й със задължение да върне остатъчна главница след настъпването на този финален падеж, като е отречено договарянето й като поръчител и като потребител, действал в свой частен, а не професионален интерес и е установено встъпването й на основание чл.121 и сл. от ЗЗД вр. чл.101 ЗЗД в дълга на кредитополучателя като солидарен длъжник, поел лична отговорност за целия остатък, формиран след отчитане на всички погашения направени до октомври 2016 г. от цялата предоставена, но невърната и нереволвирана към 31.08.2017г. сума, в размер надхвърлящ претендираната част от само 35 790.43 евро. В този процес са отхвърлени и възраженията относно липсата на оповестяване на този кредит в ЦКР и БНБ, както и отчитането на събрани в хода на принудително изпълнение на този дълг суми за намаляване на изпълняемия дълг. С оглед изложеното и при съобразяване със задължителните за съдилищата указания по прилагане на чл. 298 ГПК -т.2 на ТРОСГТК №3/2016г., съдът е приел, че като последица от стабилитета на това решение /решение № 87/10.10.2019г. на Силистренския окръжен съд по т. д. № 175/2018г./, между насрещните страни по неоспорим начин са установени всички тези правопораждащи спорното субективно материално право факти и в настоящия процес съдът е длъжен да ги зачете. Твърденията, индивидуализиращи дълга, предмет на настоящия спор изцяло съвпадат с описанието на дължимата главница, част от която е вече установена със сила на присъдено нещо и оплакването на въззивницата за неправилно приложение на закона е изцяло неоснователно. Задължението за неоспорване, според съда, се отнася до всеки елемент на установеното макар и в частичен размер спорно право, включително валидността на основанието и правната му квалификация. Следователно са преклудирани от решението по първата призната част от дълга всички възражения относно договаряне на друг вид на обезпечаване (поръчителство) или невалидното задължаване на физическото лице - съдлъжник на търговеца, включително и поради наличие на някаква неравноправност на потребителско договаряне, която би изключила пораждането на дълга. Ето защо, в настоящия процес, съдът не разполага с правомощие да изследва отново приложение на императивни правила, които биха изключили изцяло отговорност за каквото и да е задължение на същия длъжник и оплакването за пропуск на първата инстанция да приложи служебно императивни правила на ЗЗД и ЗЗП е неоснователно, тъй като формираната СПН на решението по стабилното частично установяване на отговорността на съдлъжника по търговския кредит преклудира и правото на съда служебно, вкл. и по реда на проверка за неравноправно потребителско договаряне, да постигне резултат, съвпадащ с последици на правоизключващи и правоунищожаващи възражения на ответницата (Съдебният състав се е позовал на Определение № 350 от 1.10.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2200/2020 г., IV г. о., ГК).
Относно установяване на размера на конкретния дълг, предмет на третата заповед за незабавно изпълнение, въззивният съдебен състав е изложил следното:
За да докаже неустановения в предходното решение размер на останалата част от вземането, кредиторът е посочил отразените по разплащателната сметка на търговеца-кредитополучател усвоявания на различни суми в рамките на цялото действие на револвиращата кредитна линия и наличностите, които са били револвирани и използвани периодично до изтичането на крайния срок, фиксиран като последна дата за ползване на вече намаления лимит. Оспорването на редовността на счетоводните записи на кредитора се обосновава от въззивницата с твърдяно разминаване в данните, осчетоводени от банката кредитор и обявени в извлеченията от сметки, посочени като документ по чл. 417 ГПК и като доказателство в настоящия процес. Това оспорване обаче според съда се основава на съпоставка на различни по своя характер данни. Сумите, описани от кредитора като неплатени „месечни погасителни вноски“ съответстват на поетото задължение на кредитополучателя да намали ползваните средства от 200 000 евро на 150 000 евро в рамките на последния месец от срока за револвиране, уговорени в последния анекс и съответстват на горници над максимален размер на разрешена за ползване главница, която фактически се генерира както с усвоявания, така и с внасяне на различни наличности и се фиксира като цялостен остатъчен размер едва на 31.08.2017г., когато възможностите за ползване окончателно отпадат. Затова обявената сума от 152 080.92 евро като сбор от две „вноски“ за горници над планиран лимит съответства точно на спорната остатъчна главница ако лимитът е бил изцяло ползван. По-ниският размер от 148 870.81евро в извлечението изрично е уточнен като още неприсъдена част от остатъчната главница и това съответства на размера на първоначално обявената като усвоена главница до лимит 200 000 евро, намалена със сумите, за които вече са били издадени заповеди за изпълнение(първата от която стабилна, а втората в процес на стабилизиране в неприключило производство по чл. 422 ГПК по т. д. 2041/2019г. на ОС -Варна). Така отразените данни са били изцяло потвърдени от назначен от съда експерт по ССчЕ, който е съпоставил данните за усвоени суми за целия период на ползване на кредитната линия от 09.09.2013г. до последното усвояване на суми на 05.10.2016г. с данните за осигурените наличности за револвиране, от които кредиторът периодично е усвоявал начислените текущи лихви и намалявал ползвания лимит до 06.10.2016г, когато е усвоена последната наличност от лимита по сметката за обслужване на кредита, след изчерпване на постъпления за револвиране с вноски, последната от които е направена на 29.09.2016г. По въпроса за начина на ползване на сумите след 05.10.2016г., експертът изрично е пояснил, че до достигане на лимитите, банката - кредитор е отчитала като усвоен кредит не само реално изтеглени или насочени за покриване на задължения към доставчици на търговеца плащания, но и необходимите средства за обслужване на самата кредитна линия, а въззивният съд е отчел, че към този момент уговорките на страните са допускали ползване на лимит от 200 000 евро и затова няма нелогично противоречие или неяснота в записите, въпреки че вещото лице е посочило едновременно погасяване на главница от 132 000 евро на 05.10.2016г и усвояване на няколко различни суми без да е имало наличност в сметката, като това е довело до промяна в рамките на този ден на „ползваната“ главница, без да се надхвърли лимита на сумите, които не са подлежали още на връщане, тъй като е можело да се револвират. В случая категоричните изводи на вещото лице за усвояването за плащане на надлимитни суми изцяло съответстват на вида на револвиращото кредитиране, а след като експертът е установил и преустановяване на този вид „предоставяне“ за усвояване на главници сред достигане на лимита на 06.10.2016г. няма и основание за отричане на правилността на счетоводните записи на банката. Според съда, при преустановено внасяне на каквито и да са нови суми за револвиране, след този момент банката вече не е можела да намалява задълженията на кредитополучателя по главница и размерът й е останал непроменен до крайния падеж, когато е установена вече като просрочен дълг в общ размер от 152 080.92 евро. Доказателствената стойност на обоснованото заключение не се разколебава и след съпоставката му с писменото доказателство за налични регистрирани кредитни задължения на кредитополучател в ЦКР на БНБ, където е удостоверена регистрация на обявена от банката информация за задължаване на кредитополучателя по кредитна линия до лимита от 200 000 евро и дата на закриване 31.08.2017г., точно съответстваща на условията по последното споразумение за изменение на първоначалните условия на револвиращ бизнес кредит. В заключение въззивният съд е приел за напълно доказано надлежно предоставеното от банката кредитиране, респективно породеното задължение на кредитополучателя, респективно на поелата дълга му солидарно задължила се въззивница до размер достигащ поне до част от 80 000 евро от остатък от 100 951.73евро над частите от 35 790.43 евро (заповед №2137/07.09.2018г. по ЧГД 1240/2018г. на РС – Силистра) и 15 338.76 евро (заповед № 2600/12.07.2019г и №2711/26.07.2019г. по ч. гр. д. 984/2019г. на РС – Силистра), които кредиторът не може да търси повторно. В този частичен размер е установен възникналия безспорно към 31.08.2017г. изискуем дълг за връщане на падежирала главница.
Във връзка с правопогасяващо възражение на ответната страна, че новопредявената част от дълга съответства на главница, която не е била надлежно предоставена, евентуално е предоставена в нарушение на целта на договора, съдът се е позовал на заключението на вещото лице, според което „усвояването“ на кредита е приключило още на 06.10.2016г., след което няма никакво увеличаване на ползваната главница и затова присъдените вече части от този единен дълг изключват каквито и да са възможности той да не се дължи изобщо. В този смисъл, според въззивния съд, какъвто и да е бил поводът за поискване, респективно за даване на кредита по конкретна сделка, това обстоятелство вече е преклудирано от силата на присъдено нещо, поради пропускането на този факт като обосновка на възражение в предходния процес. В тази връзка е и проведеното производство по отмяна на влязлото в сила решение за присъдената първа част от цялата просрочена главница, приключило с решение № 23/08.03.2022г. по т. д. 2429/2021г на ВКС, I т. о., с което искането е оставено без уважение именно поради неположената от ответницата грижа да посочи доказателствата за тези обстоятелства като обоснове в своя полза възражението за нецелево предоставяне на кредита по представени от клиенти на търговеца търговски документи.
Позоваването на събрани принудително средства при прилагане на способи по изпълняемите части, въз основа на вече издадени поредни незабавно изпълняеми заповеди не е допустимо, което съставът на АС-Варна е основал на т.9 от ТРОСГТК 4/13г. Ето защо, съдът е заключил, че липсват обосновани възражения, които да могат да бъдат разгледани извън преклудираните в предходния процес.
На базата на така изложените в мотивите на обжалвания акт съображения и с оглед на липсата на каквото и да е погасяване на установения остатъчен размер над посочените в изпълнителните основания части от непогасената главница, от страна на въззивния състав е прието, че предявената претенция за установяване на задължението от 80 000 евро е основателна и следва да бъде изцяло уважена.
В изложение на основанията по чл.280 ал.1 ГПК от страна на касатора се поставят като правни въпроси от значение за конкретния спор, следните такива:
1. Длъжен ли е съдът в производството по иск по чл. 422 ал.1 ГПК да изследва валидността на разпореждането за издаване на заповедта по чл.417 ГПК, включително дали е издадена от местно компетентен съд, както и редовността на самата заповед, с оглед съдържанието и характера на самия договор за кредит, както и законосъобразността на връчването й по чл.418 ал.5 ГПК/ последният въпрос се повтаря в изложението /;
2. Длъжен ли е съдът да изследва, в производството по иск по чл.422 ГПК, съответствието на исковата претенция с вземането предмет на заповедта за незабавно изпълнение;
3. Представлява ли съществен индивидуализиращ елемент на паричното вземане договорените дати и части от суми за неговото погасяване;
4. При разглеждането на трети частичен иск за част от едно и също вземане обвързан ли е съдът от СПН по решение, постановено по друг частичен иск за същото вземане;
5. Отговорът на предходния въпрос зависи ли от измененията на ГПК в ДВ бр. 100/2019 г. ;
6. Следва ли въззивният съд да се съобрази с квалификацията, дадена от съда по предходен частичен иск за друга част от същото вземане, по който е постановено влязло в сила съдебно решение, ако същата е в противоречие с обема и критериите, според практиката на ВКС СЕС;
7. Длъжен ли е съдът в производството по иск по чл.422 ГПК по трети частичен иск да приеме размера на претендираната сума като обсъди всички доказателства за това;
8. Длъжен ли е съдът в производството по иск по чл.422 ГПК по трети частичен иск да обсъди и приложи императивни правни норми, по които няма влязъл в сила съдебен акт;
Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора с въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационната жалба, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. ВКС няма право да извлича сам въпроси, нито да преформулира тези на касатора, а може само да ги прецизира.
По първия въпрос, касаещ оспорване законосъобразността на разпореждането за издаване на заповед по чл.417 ал.1 ГПК и този за връчването на самата заповед, следва да се вземе в предвид, че доводи и оспорвания в тази насока са наведени от страната едва във въззивната жалба, т. е. след настъпилите преклузии за това-аргум. от чл. 266 ал.2 ГПК и чл.370 ГПК. Въпреки това, въззивният съд е изложил съображения по тези въпроси, а именно: че защитата срещу незаконосъобразното разпореждане за незабавно изпълнение се изчерпва по реда на инстанционния контрол. Предмет на исковата защита е самото материално право, удостоверено в изпълнителното основание и затова интересът на кредитора за установяване на дълга по реда на чл. 422 ГПК се поражда от оспорването на валидната заповед при подадено възражение по чл. 414 ГПК, независимо от евентуалните нарушения, които може да са били допуснати при издаването й. Позовал се е на трайно възприетото в практиката на ВКС становище за допустимостта кредиторът да установява материалното си право дори когато правото на принуда е отпаднало след отмяна на незабавното изпълнение и обезсилване на изпълнителния лист поради допуснати процесуални нарушения при издаването им .
В тази насока е посоченото от него Решение № 143 от 13.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1132/2012 г., I т. о., ТК, според което при висящо производство по чл.422 ГПК, ако разпореждането за незабавно изпълнение бъде отменено и изпълнителният лист – обезсилен, без заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК да е обезсилена с влязъл в сила акт, производството по установителния иск не подлежи на прекратяване,
т. е. въззивният съд е отговорил на въпроса изцяло в съответствие с цитираното решение на ВКС по чл.290 ГПК, относно независимостта на допустимостта на произнасянето от съда в исковото производство по чл.422 ал.1 ГПК от законосъобразността на разпореждането за издаване на заповед по чл.417 ал.1 ГПК, съответно-от законосъобразността на последната, при положение, че самата заповед не е обезсилена.
Въпроси №№ 2,3 и 7 по горната номерация се предпоставят от процесуални пропуски на въззивния съд, каквито, видно от гореизложеното, не са били допуснати: съдът е индивидуализирал вземането, предмет на иска, на базата на всички събрани доказателства и е преценил неговото възникване и съществуване по основание и размер, включително и на база изслушана ССчЕ . Следователно тези въпроси и техните отговори не биха се отразили на крайния резултат по спора.
Въпроси под №№ 4,5 и 6 касаят обхвата на силата на пресъдено нещо като последица от влязло в сила решение по частичен иск за друга част от същото вземане. Въззивният съд е изложил отговори на тези въпроси и като резултат е постановил решението си напълно в съответствие със задължителните постановки в мотивите на т.2 от ТР 03/2016 г. на ОСГТК на ВКС, според които: „ При уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъка/ от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. По двата иска се претендира едно и също вземане, но в различен обем, различни части. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация“. Може само да се добави, че от така приетото в цит. ТР става ясно, че последващите изменения на приложения вече от съда закон и това, дали е бил правилно приложен/ при положение, че постановеният съдебен акт е влязъл в сила/ не са основания за заобикалянето или преодоляването на СПН относно основанието на вземането и правната му квалификация.
Последният въпрос е некоректно и неясно формулиран, доколкото съдебните актове влизат в сила между страните и по отношение на конкретен правен спор, а не по отношение на правни норми.
По изложените съображения, съдът счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
В полза на ответника по касация следва да се присъдят разноските пред касационната инстанция на основание чл.78 ал.8 ГПК в размер на 300 лева-юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговора на КЖ от юрисконсулт.
Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Първо т. о. на ТК счита, че не е налице основание за допускане до касация, поради което
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №123 от 18.04.2023 г., постановено по т. д. №641/2022 г. на Апелативен съд - Варна.
ОСЪЖДА М. С. В.-Р. [ЕГН] от [населено място] да заплати на „О. Б. БАНКА“ АД ЕИК[ЕИК] разноските пред касационната инстанция на основание чл.78 ал.8 ГПК в размер на 300 лева-юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговора на КЖ от юрисконсулт.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.