О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3475

София, 08.07.2024 година

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. Д.

ЧЛЕНОВЕ: А. Ц. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 3535 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. К. Т. против въззивно решение № 714 от 29.05.2023 г., постановено по в. гр. д. № 402/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 3274 от 17.11.2022 г., постановено по гр. д. № 8513/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от М. К. Т. срещу Върховен касационен съд кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС, във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за заплащане на заместващо и компенсаторно обезщетение за причинени имуществени и неимуществени вреди от несъобразена с общностното право правораздавателна дейност (нарушение на чл. 6, § 1, чл. 13 и чл. 14 ЕКЗПЧОС, чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС и чл. 17, ал. 1, чл. 40, чл. 41, чл. 47 и чл. 55 ХОПЕС) при постановяване на определение № 282 от 29.06.2016 г. по ч. т. д. № 999/2016 г. на ВКС, I т. о., с което е потвърдено определение № 51 от 19.02.2016 г. по т. д. № 1748/2015 г. на ВКС, II т. о., с което са оставени без разглеждане като процесуално недопустими подадените от ищеца касационни жалби срещу решение от 21.08.2014 г. и допълнително решение от 08.01.2015 г., постановени по гр. д. № 15391/2013 г. на Софийски градски съд, както следва: 1) сумата от 34 582,62 лв. (имуществени вреди), представляваща сборът от 15 030 лв. (неприсъдено обезщетение по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД по гр. д. № 13755/2006 г. по описа на СРС, ведно със законната лихва от 30.06.2016 г. до окончателното й заплащане), 17 926,02 лв. (обезщетение за забава на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху сумата от 15 030 лв.) и 1626,60 лв. – заплатени съдебни разноски, и 2) неимуществени вреди в размер на 25 000 лв.; с решението е отменено определение № 2514 от 27.02.2023 г., постановено по гр. д. № 8513/2021 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, в която е оставена без уважение молбата на М. К. Т. за изменение на решението на СГС в частта за разноските и вместо това е постановено същото да бъде изменено, в частта, в която М. К. Т. е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК да заплати на Върховен касационен съд юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв., като е отменено решението, представляващо по своята правно естество определение, в частта, в която в полза на Върховен касационен съд е присъдено на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение над сумата от 100 лв. до присъдения размер от 450 лв.; и са присъдени съдебно деловодни разноски.

Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Насрещната страна Върховен касационен съд в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуален представител юрк. З. С., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира:

Въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния съд, че в настоящото производство е недопустимо преразглеждане на въпроса търговско ли е било делото на ищеца пред ВКС, респективно законосъобразни ли са постановените определения, с които касационните му жалби са били оставени без разглеждане поради процесуална недопустимост. Изложил е, че предмет на настоящото дело не е спорът, приключил окончателно с постановяването на определение № 282 от 29.06.2016 г. по ч. т. д. № 999/2016 г. на касационната инстанция, а нейни противоправни действия, изразяващи се в неправилно прилагане на нормите на общностното право, от които са настъпили твърдените вреди. При постановяване на определение № 282 от 29.06.2016 г. по ч. т. д. № 999/2016 г. на ВКС, I т. о., с което е потвърдено прекратителното определение № 51 от 19.02.2016 г. по т. д. № 1748/2015 г. на ВКС, II т. о., съдебният състав е приложил нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК в редакцията й преди измененията, обнародвани в Държавен вестник, бр. 50/2015 г. Нормата ограничава приложното поле на касационното производство съобразно минимална цена на иска по граждански и търговски дела като изискване за допустимост, но тя не урежда различен процесуален ред за упражняване на права, произтичащи от българското и общностното право. Напротив, въведените критерии се прилагат винаги при извършване преценката за допустимост на подадените касационни жалби, поради което не е нарушен принципът на равностойност. Съобразен е и принципът на ефективност, тъй като приложените от ВКС процесуални правила не създават прекомерни пречки пред правните субекти да защитят правата си – от компетентен съд. Ограниченията са създадени по силата на закон и биват обективни, ясни, универсални и предвидими, като не поставят изискване за извършване на допълнителни процесуални действия, които да затруднят прекомерно достъпа до касация. Цената на иска се определя от ищеца според направените в петитума на исковата молба искания, тоест тя се влияе единствено и само от неговата преценка. Следователно, правните субекти, които се обръщат към съда с искане да разреши възникнал правен спор, като защити гарантираните им от материалния закон права, изначално могат сами да извършат надлежна преценка относно допустимостта на евентуална касационна жалба. Към момента на постановяване на процесните прекратителни определения достъпът до касация по всички търговски спорове, включително когато една от страните е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, какъвто представлява сключеният между ищеца и националния железопътен превозвач договор за превоз на пътници е бил ограничен от по-високия размер на материалния интерес по предявените искове (над 10 000 лв., респективно над 20 000 лв. по аргумент от чл. 280, ал. 2, респективно ал. 3 ГПК, съобразно различната редакция на процесуалния граждански закон). Съобразно тези критерии предявените от ищеца искове за заплащане на компенсаторно и заместващо обезщетение за твърдените от него имуществени и неимуществени вреди от националния железопътен превозвач по договора за превоз на пътници са търговски и по този въпрос не е имало спор в практиката на ВКС, както необосновано поддържа ищецът. Едва обаче с допълнението на правната норма, уредена в чл. 113, изр. 2 ГПК (ДВ, бр. 100/2019 г. – след постановяване на процесните прекратителни определения), националният законодател уреди нормативното правило, че и когато правните спорове са търговски, но една от страните по тях е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, образуваните дела, макар и да са търговски, те се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес, поради което достъпът до касация по тези дела е определен от по-ниския размер на цената на исковете (над 5000 лв., а не над 20 000 лв.). Но това е въпрос на законодателна целесъобразност, а не на неточно прилагане на закона от ВКС, респективно на недопустим отказ от правосъдие. Не намират опора в мотивите на прекратителните определения развитите от ищеца правни съображения, че ВКС е „трансформирал делото от гражданско (деликтно) в търговско”. Задължителните за националните юрисдикции разяснения на СЕС по правилното тълкуване и прилагане на общностното право и изведените от него принципи, включително и тези, уреждащи правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес (чл. 47 ХОПЕС), достъпът до трета съдебна инстанция (включително и касационна) не е абсолютно (това е въпрос на процесуална автономия на националната законодателство на всяка една държава-членка), като същественото е да бъдат обезпечени правните средства, необходими, за да се гарантира на правните субекти зачитането на правото им на ефективна съдебна защита в областите, обхванати от правото на Съюза. Тъй като е предявен иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС, а не по чл. 2б ЗОДОВ, неотносимо е поддържаното и пред въззивната инстанция правно твърдение за решаване на предявения от ищеца материалноправен спор в неразумен срок. Следователно, като ВКС е достигнал до извода, че съобразно националното ни законодателство към релевантния момент въззивното решение не подлежи на касационен контрол поради търговския характер на делото и определения от законодателя лимит на цената на иска, не е нарушил уреденият в чл. 47 ХОПЕС, чл. 6, § 1, чл. 13 и чл. 14 ЕКЗПЧОС принцип за гарантиране на правните субекти на достъп до независим и безпристрастен съд, в какъвто смисъл са основните оплаквания на ищеца. Съществено е, че предявеният от него материалноправен спор е разгледан на няколко съдебни инстанции, като неговите процесуални права не са били ограничени. Той е могъл да обжалва както съдебните решения по съществото на спора, така и преграждащото касационния контрол определение пред друг тричленен състав на ВКС.

Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане и решаване на въпроса за основателността на предявени искове, с правно основание чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ, за обезщетяване на вреди от правораздавателна дейност на съд, по реда на инцидентния контрол за законност да извърши преценка за наличие на колизия между нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК, за допустимост на второ по ред касационно обжалване по предходно съдопроизводство, заварено от трето поредно изменение на ГПК (ЗИД ГПК, ДВ, бр.50/2015 г.) с нормата на чл. 4, ал. 1 от Конституцията (принципа за законност, правна сигурност и предвидимост на правното регулиране), с оглед задължението му на съд (чл. 117, ал. 1 КРБ) и задължението да приложи по-високия по степен нормативен акт/закон, по силата на прякото действие на нормите на Конституцията (чл. 5, ал. 2 КРБ), от които въззивният жалбоподател черпи пряко конституционни права, за да не бъде накърнен неговия имуществен и правен интерес от търсената съдебна защита (чл. 17, ал. 3 КРБ)?“; 2. „Обвързан ли е въззивният съд, с оглед релевираните факти и процесуални действия на касационната инстанция-ответник по спора, и тези на националния законодател Народното събрание, да изходи от принципите за законност и справедливост (чл. 4 КРБ), и конституционното изискване да даде ефективна и справедлива защита на заявеното имуществено право (чл. 17, ал. 3 и чл. 56 КРБ), без да се интересува кой е насрещния ответник по спора да не допусне нарушение на Основния ни закон?“; 3. „Преди да разреши въззивен спор по предявените обективно съединени искове по реда на чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ, длъжна ли е втората инстанция, като такава по същество на спора, да отчете правозащитния стандарт по чл. 5, ал. 4 на КРБ, и да приложи с предимство правото на ЕС, като пряко приложимо и с директен ефект, без той да се установява и доказва?“; 4. „Нарушението на правни норми от правото на Европейския съюз и неговото Върховенство, предоставящи защита на имуществено право (чл. 17, т. 1 ХОПЕС), и на законен правен интерес (чл. 47 ХОПЕС, чл. 2, чл. 6, чл. 19, § 1, ал. 2 ДЕС), представлява ли материално-правна и процесуалноправна предпоставка за ангажиране на отговорността на Българската държава, чрез нейния процесуален субституент, за обезщетяване на причинени имуществени и неимуществени вреди от лошо правораздаване?“; 5. „Длъжен ли е въззивният съд да ангажира отговорността на Българската държава по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ, чрез нейния процесуален субституент, когато последният не е положил дължимата процесуална грижа да защитава права и законни интереси на засегнатото лице-ищец, за достъп до съд и до обективен и справедлив съд, според изискването на чл. 6, § 1от ЕКПЧ, чл. 41 и чл. 47 ХОПЕС, за обективно и справедливо правораздаване, според чл. 4, § 3, ал. 2 ДЕС, като съществено нарушение на Върховенството на ПЕС, които то предоставя на частноправния субект, като правно основание за реализиране на отговорността по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ?“; 6 „Длъжен ли е националният съдия да установи директната приложимост на правото на ЕС по конкретния правен случай, основан върху приложното му поле, и така да подчини съдебния си акт на това право?“; 7. „Налице ли е противоправно деяние/действие или бездействие на правоприлагащ орган, изразяващи се в нарушаване на императивни конституционни норми и норми от правото на ЕС и неговото Върховенство, при упражняване на правомощието му по чл. 117, ал. 1 от Конституцията, по чл. 7, ал. 1 ЗСВ, чл. 6, § 1 от Европейката конвенция по правата на човека и основните свободи, по чл. 17, т. 1, чл. 21 и чл. 47 от Хартата за основни права на европейския, щом те нарушават изискването на чл. 2, чл. 4, § 3, ал. 2 и чл. 6 от ДЕС, за справедливост, като пряко право (чл. 4, ал. 3, чл. 5, ал. 4 от Конституцията)?“; 8. „Коя материално-правна или процесуално-правна характеристика определя производството по иск срещу търговец /БДЖ-АД, [населено място]/ за обезщетение на причинените неимуществени вреди на пътник /ищеца/ от лоша превозна дейност (системни влакови задължения и липса на транспортна сигурност) по реда на чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, и Общностното право (чл. 31 и сл. от Регламент № 1361/2007 г. на СЕ и Съвета, за правата на пътниците, ползващи железопътен транспорт) като гражданско или търговско?“; 9. „При разглеждане н решаване на правен спор за обезщетяване на вреди от правосъден орган по реда на чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ, длъжен ли е въззивният съд да изходи от принципа за служебното начало по чл. 7 ГПК, относно предметът на делото, въведените релевантни факти и обстоятелства и обемът на дължимата съдебна защита и съдействие, определени от страните по делото?“; 10. „При въведено във въззивната жалба оплакване, за това, че първоинстанционният съд не е извършил по свой почин инцидентен съдебен контрол – за проверка и преценка за конституционносъобразност на изменена правна норма (чл. 280, ал. 2 ГПК) с Конституцията, с оглед допускане на повторно касационно обжалване в предходно, преюдициално за спора производство, спрямо спорното материално право, щом липсва законодателна празнота: кое деликтно производство обезщетяване на неимуществени вреди е търговско, или е гражданско, и длъжен ли е въззивният съд, като съд по същество да извърши такава преценка?“ и 11. „При разглеждане и решаване на деликтния спор срещу Държавата, в лицето на процесуалния й субституент – правозащитен орган, длъжен ли е решаващият долустоящ въззивен съд да извършат адекватна преценка на фактите и доказателствата по делото и да ги анализира, в светлината на приложимото право на ЕС, на КС и на ВКС, и така да мотивира съдебния си акт? Допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си, без въобще да изложи мотиви по направените възражения и доводи на жалбоподателя в подадената от него жалба, и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства, относно релевантни факти и обстоятелства, като основание за уважаване на предявените искове“?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и решения на Конституционния съд и Съда на Европейския съюз. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Поставените в изложението въпроси не могат да послужат като основание допускане на касационно обжалване. Въпросите от първи до десети, включително са твърде общо теоретични. В обобщение на оплакванията на касатора следва да се поясни, че при изясняване предмета на спора и решаване на делото по същество въззивният съд е съобразил задължителната практика, посочена и от касатора. В решението по делото Kцbler (C-224/01), СЕС подчертава задължението на ДЧ да обезщетяват вредите, причинени с неправилно прилагане (или неприлагане) на ПЕС. Това задължение се отнася за всека случай на нарушение, независимо кой национален орган е в основата му. То не води до ревизиране на съдебното решение, което ги е причинило, и не влиза в противоречие с принципа на правна сигурност (в частност сила на пресъдено нещо). Ангажирането на отговорността на държавата СЕС поставя в зависимост от три кумулативни условия: да е нарушено субективно право, произтичащо от ПЕС, нарушението да е сериозно и да е налице пряка причинна връзка между нарушението (на държавата, за прилагане на ПЕС) и претърпените от засегнатите лица вреди. Той подчертава, че отговорността на държавата може да бъде ангажирана само в изключителен случай, когато съдията явно е пренебрегнал приложимото съюзно право. А, съгласно приетото в решение на СЕС от 21.12.2021 г. по дело С-497/20 достъпът до трета съдебна инстанция (вкл. и касационна) не е абсолютно (това е въпрос на процесуална автономия на националната законодателство на всяка една държава-членка), като същественото е да бъдат обезпечени правните средства, необходими, за да се гарантира на правните субекти зачитането на правото им на ефективна съдебна защита в областите, обхванати от правото на Съюза. Доколкото по повдигнатите в изложението въпроси не се разкрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, то не следва да се обсъждат сочените допълнителни такива по т. 1 и т. 2. Само за пълнота следва да се посочи, че повечето от цитираните в изложението от касатора решения на СЕС, КС и ВКС са неотносими към настоящия казус. Последният правен въпрос се отнася за задълженията на въззивния съд. Няма колебание в практиката на ВКС, че въззивният съд в качеството си на инстанция по същество на спора следва да изведе свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. Касаторът не е посочил, кои конкретно доказателства, доводи или възражения не са били обсъдени от въззивния съд. Софийският апелативен съд е извършил анализ на събраните по делото доказателства заедно и поотделно, включително и в тяхната съвкупност и взаимовръзка и е направил обосновани изводи по всички наведени от страните доводи и възражения относно правилността на първоинстанционното решение. Ето, защо и този въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.

Твърденията в изложението за очевидна неправилност на решението в случая не могат да обосноват извод, че въззивното решение е очевидно неправилно. Настоящият състав намира, че въззивното решение не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във вр. чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК на ответника по касация Върховен касационен съд следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 714 от 29.05.2023 г., постановено по в. гр. д. № 402/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА М. К. Т. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица], общ. Д. Ч., обл. В., да заплати на Върховен касационен съд сумата 100 /сто/ лева – разноски по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: