ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2895

гр. София, 11.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав: Председател:Марио Първанов

Членове:Маргарита Георгиева

Николай Иванов

като разгледа докладваното от Н. И. Ч. касационно гражданско дело № 20238003104497 по описа за 2023 година Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. С. Г., чрез адв. Н. И. от АК - Варна, против въззивно решение № 51/20.03.2023 г. постановено по гр. д. № 559/2022 г. по описа на Апелативен съд – Варна. С обжалваното решение е потвърдено: решение № 341/18.03.2022 г. по гр. д. № 1126/2021 г. на Окръжен съд – Варна, с което на основание чл.135, ал.1 от ЗЗД е обявен за относително недействителен по отношение на И. В. И., Брачен договор № 22, том 3, рег. № 4823/10.06.2016 г., вписан в Служба по вписванията гр.В. с акт №..., том 5, дело № 1807/13.06.2016г., по силата на който С. С. Г., се е разпоредил в полза на П. Н. Г. с: ½ ид. част от апартамент с ид. № .... по Кадастралната карта на гр.В. и ½ ид. част от лек автомобил марка „Фолксваген“ модел „Т.“ с рег. №...., рама № ......, двигател № ....., както и постановеното по реда на чл.248 ГПК определение № 3200/26.08.2022 г. по гр. д. № 1126/2021 г. на Окръжен съд – Варна, с което е оставено без уважение искането на Г. за изменение на решението в частта му относно разноските, които е осъден да заплати на ищцовата страна.

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост.

В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. „За задължението на съда да следи за допуснати процесуални нарушения и при констатирани такива по чл. 146 ГПК, опороченото действие следва да се повтори, като се направи доклад по делото и се дадат съответните указания?“; 2. „За задължението на съда да постави въпроси на страните по посочените от тях факти при нужда от изясняването им и да даде указания по чл. 145, ал. 2 ГПК, да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изложи съображенията си по тях в мотивите на решението си?“; 3. „За задължението на съда да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения и при нарушаване на чл. 146 ГПК от първоинстанционния съд да повтори опороченото действие, като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване?“; 4. „За съдържанието на доклада на съда по чл. 146 ГПК, последиците от недаване на указания за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства във връзка с чл.266, ал.1 от ГПК, както и преклудирана ли е възможността да се сочат нови обстоятелства и се искат нови доказателства, извън хипотезите на чл.147 и чл.266, ал.2 от ГПК и следва ли въззивния съд да даде на страната указания съобразно чл.146, ал.2 от ГПК когато счита, че определени твърдяни от нея факти не са били доказани в първоинстанционното производство?“; 5. „Дали въззивния съд следи за нарушения на първата инстанция и когато констатира порок при извършването на доклада, длъжна ли е да го отстрани, вкл. като сама изготви доклад по делото?“. По тази група въпроси се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 211 от 30.06.2011 г. по гр. д. № 995/2010 г., IV г. о.; Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК; решение № 205 от 11.07.2011 г. по гр. д. № 149/2011 г., II г. о.; решение № 700 от 6.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г., III г. о.; решение № 549 от 29.10.2010 г. по гр. д. № 56/2010 г., IV г. о.; решение № 138 от 25.03.2011 г. по гр. д. № 1127/2010 г. на ВКС, IV г. о.и др.; 6. „Задължен ли е въззивният съд съгласно чл. 271, чл. 272 във вр. с чл. 236 ГПК да обсъди в мотивите на акта си всички доводи и възражения на страната?“; 7. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички твърдения и възражения на страните по делото от значение за изхода на спора и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тях?“; 8. „За задължението на съда да обсъди направените от страните възражения; както и да обсъди и отговори на всички доводи във въззивната жалба и оплаквания; не е извършил цялостна самостоятелна преценка на фактическите твърдения на страните, доводите и възраженията им, а избирателно е обсъждал представените по делото доказателства; и относно формиране на вътрешното убеждение на съда и приложението по чл. 12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК?“; 9. „Следва ли второинстанционния съд с оглед задълженията на съда по чл.12 от ГПК да обсъди аргументите и доводите на ответника и прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и по чл.235, аз. 2 ГПК и да постанови решението си върху приетите от него за установени факти и върху закона, който е от значение за изхода на делото?“; 10. „За задълженията на съда при докладване на въззивната жалба да даде указания на страните, за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК?“; По въпроси с №№ 6-10 се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 142 от 30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г., I т. о.; решение № 221/08.02.2016 г. по гр. д. № 1453/2015 г. на ВКС, I г. о.; ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г., IV г. о.; т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 549 от 29.10.2010 г. по гр. д. № 56/2010 г., IV г. о. и др.; 11. „Как съдът следва да цени свидетелските показания и за задължението на съда да даде отговор на доводите на страните за наличие на обстоятелствата по чл. 172 ГПК и за наличие на вътрешни противоречия в свидетелските показания. Следва ли съдът да подходи със засилена критичност при преценка свидетелските показания по чл. 172 ГПК?. По въпроса се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК с твърдения за противоречие с решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV г. о.; 12. „От кой момент започва да тече погасителна давност за вземане основано на запис на заповед от датата на предявяването му или от съдебното решение постановено по иск с правно основание по чл. 534 от ТЗ? Кога се погасява по давност кредиторовото вземане по запис на заповед - с тригодишната давност или с тази по чл. 534 от ТЗ?“; 13. „Налице ли е идентичност на вземането по запис на заповед и по иск за неоснователно обогатяване. Налице ли е било вземане към момента на прехвърляне на имота с брачен договор на едно от двете основания?“; 14. „По отношение на вземането, установено със съдебно решение по иск с пр. основание чл.534 от ТЗ, основан на запис за заповед от кой момент тече давността за предявяване на Павловия иск - от датата на предявяване на записа за заповед или от датата на влизане в сила на съдебното решение?“ и 15. „От кой момент е изискуемо вземане, основано на запис на заповед и от кой момент започва да тече погасителната давност за него?“. По последната група въпроси, се твърди, че въззивния съд се е произнесъл в противоречие с: решение № 11/14.05.2019 г. по т. д.№1574/18г. на ВКС, I т. о.; решение № 552 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 171/2009 г. на ВКС, IV г. о. и др. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – тъй като с атакуваното решение въззивният съд се произнесъл по въпроси, който са от значение за развитието на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК –очевидна неправилност на въззивното решение.

Във връзка с инкорпорираната в касационната жалба частна касационна жалба против въззивното решение в частта му имаща характер на определение, с което е потвърдено постановеното по реда на чл.248 ГПК по гр. д. № 1126/2021 г. на Окръжен съд – Варна определение № 3200/26.08.2022 г., е представено писменото изложение от страна на касатора, в което като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: въпроси с №№ 1-5, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с т.3 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК, се свеждат до обобщения от съда въпрос касаещ приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК и преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото; 6. „Представляват ли разходите за снабдяване с преписи за вписване на искова молба и снабдяване с удостоверени за данъчна оценка и схема на имота разноски по производството по смисъла на чл.78 ал.1 от ГПК?“. По този въпрос се сочи противоречие с: решение № 189/20.06.2014 г. по гр. д. 5193/2013 г. на ВКС, IV г. о.; определение № 101/13.06.2019 г. по ч. гр. д. № 4286/2018 г. на ВКС, I г. о.; определение № 379/16.10.2018 г. по ч. гр. д. № 3121/2018 г. на ВКС, III г. о. и др.; 7. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички твърдения и възражения на страните по делото от значение за изхода на спора и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тях?“. По въпроса се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК с твърдения за противоречие с множество решения на ВКС. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата и ищец по делото И. В. И. е подал писмен отговор, в който е изразил становище за неоснователност на жалбата.

Ответницата П. Н. Г. не е представила писмен отговор и не е взела становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение от фактическа страна въззивният съд е приел, че по делото не е спорно, че ответниците С. Г. и П. Г. са бивши съпрузи, чийто брак сключен на 02.06.2000 г. е бил прекратен с развод с решение № 1892/09.05.2017г. по гр. д. № 2113/2017 г. на РС – Варна, и че по време на брака си същите са сключили брачен договор от 10.06.2016 г. /вписан в СВп. на 13.06.2016 г./, по силата на който С. Г. се е разпоредил в полза на съпругата си с притежаваната от него ½ ид. ч. от придобитите по време на брака недвижим имот, съставляващ самостоятелен обект – апартамент с идентификатор №..... по КК на гр.В. и лек автомобил „Ф.“ с рег. № ....., срещу сумата от 9 300 лв., платена в брой преди подписване на договора. Прието е за установено също, че по предявен от И. И. на 15.09.2016 г. иск с правно основание чл.534 ТЗ е било постановено решение от 26.05.2017 г. по т. д. № 1320/2016 г. на ОС – Варна, с което С. Г. е осъден да му заплати сумата от 35 000 лв., представляващи сумата на неоснователно обогатяване на ответника като издател по запис на заповед от 30.09.2011 г., с падеж 30.09.2012 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното й изплащане и съдебни разноски в размер на 1 550 лв. За присъдените суми в полза на И. бил издаден изпълнителен лист от 16.01.2018 г.

Прието е, че ищецът е бил кредитор на ответника С. Г., като това му качество произтичало от издаден в негова полза записа на заповед, а не от решението по иска по чл.534 ТЗ. Присъденото по този иск вземане също произтичало от менителничния ефект, а не съставлявало нововъзникнало по силата на съдебното решение вземане. Това следвало от характера на исковата претенция, даваща защита на поемателя по записа на заповед, който не е упражнил правата си по ценната книга, чрез прекия иск по ТЗ. Искът по чл.534 ТЗ бил иск на приносителя на записа на заповед срещу неговия издател, елемент от фактическия състав на който било наличието на неизпълнено задължение по ценната книга. Брачният договор между въззивниците бил сключен на 10.06.2016 г., което било след възникване на вземането, поради което възраженията, че спорът следвало да бъде разрешен в хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД са приети за неоснователни. Прието е, че извършеното разпореждане с имущество на длъжника уврежда неговия кредитор. Знанието за това от страна на длъжника произтичало от знанието за задължението му, а знанието на приобретателя – ответницата П. Г. се предполагало, на основание законовата презумпция по чл.135, ал.2 ЗЗД. Посочено е, че от ангажираните гласни доказателства предположението за знание не е било опровергано. Установеното по делото, че към лятото на 2011 г. бившите съпрузи Г. са били временно разделени за няколко месеца /св.Й. и св. Б./ не изключвало възможността съпругата да е узнала за задълженията на съпруга си. Обсъдени са показанията на св.Б.., според които именно поемането на кредити и заеми от страна на Г. била и причината за влошаването на взаимоотношенията им към 2011 г., както и за настъпилата в края на 2015 г. нова раздяла. Според свидетеля към 2015 г. П. Г. е разбрала за задълженията на съпруга си, едно от тях /различно от процесното/ погасила, и за да може да е спокойна му „наплатила дела от жилището“. Установено е, че към м. декември 2011 г. съпрузите възстановили брачните си взаимоотношения и са живели като семейство до окончателната раздяла в края на 2015 г. и последвалия развод през 2017 г., което според съда не опровергавало възможността узнаването на дълга да е станало в по-късен момент, дори и към датата на издаване на записа на заповед през 2011 г. съпрузите да са били разделени. В тази връзка съдът се е позовал на показанията на ангажираните от ищеца свидетели Ч. и Р., според които през 2014 г. свидетелите са придружавали И. до дома на въззивниците по повод задължение на С. Г. към него, при които посещения били водени разговори за това и със съпругата му. Посочено е, че незнанието на конкретното основание за дълга и размера му е ирелевантно за знанието по см. на чл.135, ал.2 вр. ал.1 ЗЗД.

Като краен резултат съдът е приел, че са установени по несъмнен начин наличието на всички материални предпоставки за основателност на предявения иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД. За да потвърди определение № 3200/26.08.2022 г., с което е оставено без уважение искането на Г. за изменение на решението в частта му относно разноските, въззивния състав е приел, че присъдено за първоинстанционното производство адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лв., при минимален размер по Наредба № 1/2004г. /в редакцията й към сключване на договора за правна защита и съдействие/ – 1 676,94 лв., предвид фактическата и правна сложност на спора с оглед и на предмета на иска и предприето от ответниците оспорване, факта че по делото са проведени три съдебни заседания, във всяко от които са събирани доказателства не се явява прекомерно. За неоснователни са приети доводите, че направените разноски за снабдяване с преписи, за вписване на исковата молба и снабдяване с удостоверение за данъчна оценка и схема на имота не подлежат на възстановяване.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.

Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд.

По поставените въпроси в изложението към касационната жалба: Въпроси №№ 1-5 и 10 от изложението не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. Въпросът за правомощията на въззивния съд в случаите, когато извършеният от първата инстанция доклад е непълен или неточен, е разрешен в т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. С тълкувателното решение е прието, че докладът по чл. 146 ГПК е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно. Ако във въззивната жалба страната се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая първоинстанционният съд е изготвил определение по чл. 140 ГПК, с характеристики на доклад по чл. 146 ГПК, съобщил е на страните това определение и в първото съдебно заседание процесуалният представител на С. Г. изрично е заявил, че няма възражения по него, в т. ч. с указаната доказателствена тежест, както и че няма да сочи нови доказателства. В първоинстанционното съдебно решение искът е бил уважен с оглед всички събрани по делото доказателства. Въззивният съд е приел, че делото не е останало неизяснено от фактическа страна поради нарушения на съдопроизводствените правила от страна на първоинстнционния съд. При това положение въззивният съд не е имал основание да предприема действията, описани в т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК /в каквато връзка е и изричното произнасяне на съда в определението му по чл.267 ГПК/, съответно неговото решение не противоречи на разрешенията дадени в тълкувателното решение.

Втората група въпроси с №№ 6 – 9 от изложението, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои не, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи.

Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация.

По въпрос № 11 относно това как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК, в практиката на ВКС /напр.: решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на IV г. о. на ВКС/ е разяснено, че съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, както и обстоятелствата при възпроизвеждането им и волята на свидетеля да каже истината. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал, защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Съдът не може да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства. Посочените правни разрешения са били съобразени от въззивният съд, който е мотивирал решението си обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, достоверността на свидетелските показания, тяхната евентуална заинтересованост, като е коментирал и противоречията в показанията на някои от тях, и като краен резултат е приел, че не е била оборена законовата презумпция по чл.135, ал.2 ЗЗД. Оплакванията за необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК са относими към правилността на постановения съдебен акт, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въпроси с №№ 12, 13 и 15 са свързани със становище на касатора поддържано в процеса, че преди влизане в сила на съдебното решение, с което е бил уважен искът на ищеца по чл. 534 ТЗ, И. И. не е имал качеството на кредитор на С. Г., и че атакуваната сделка е била сключена преди възникване на това качество на ищеца. Съдебната практика на ВКС /решение № 42/07.04.2009 г. по т. д. № 453/2008г., ІІ т. о.; решение №135/20.12.2010 г. по т. д. № 13/2010 г., І т. о.; решение № 11/14.05.2019 г. по т. д. №1574/18 г., І т. о. и др./ е непротиворечива, че специалният иск за неоснователно обогатяване по чл.534 ТЗ принадлежи на приносителите на запис на заповед или менителница, чиито менителнични искове са погасени по давност и това право на иск възниква само и единствено от момента на изгубване на исковете по менителницата, записа на заповед. Погасяването може да е резултат от прескрибиране на менителничния ефект поради изтичане на специалната погасителна давност за предявяване на прекия иск срещу издателя. Предпоставките за уважаване на иска са: наличието на действителен менителничен ефект; менителничния иск да е погасен по давност /прескрибиран менителничен ефект/; приносителят на менителничния ефект търпи вреда, поради невъзможност да реализира минителничните си имуществени права, поради прескрибиране на менителничния ефект, като вредата се изразява в това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, защото вземането по ценната книга не може да бъде събрано от приносителя на ефекта, поради изтекла менителнична давност. Обогатяването на издателя на записа на заповед ще се състои в това, че спестява разходи за погасяване на задължението. В менителничното право е допуснато отклонение от принципа на гражданското право, а именно, че изтеклата погасителна давност е пречка да се осъществи принудително имуществената престация. Правото на поемателя за предявяване на прекия менителничен иск по чл.531 ал.1 ТЗ вр. чл.537 ТЗ тече от падежа, откогато започва да тече за него тригодишният давностен срок, в който същият може да упражни това си право. След изтичане на този срок настъпва прескрибиране на записа на заповед. От този момент възниква правото на поемателя да търси с иск за неоснователно обогатяване, като кредитор срещу платеца /издателя/, настъпилата в резултат на прескрибирането вреда за патримониума му в размер на сумата по ефекта.

Това право се погасява, в съответствие с чл.534 ал.2 ТЗ вр. чл.537 ТЗ с изтичане на тригодишна давност. Приетото от въззивния съд, че качеството на кредитор на ищеца произтича от качеството му на приносител на записа на заповед чиито менителничен иск е погасен по давност, и че вземането е съществувало преди да бъде сключена атакуваната сделка, както и че това вземане не съставлява нововъзникнало вземане по силата на съдебното решение постановено в производството по иска с правно основание чл.534 ТЗ, не е в отклонение, а е в съответствие с установената съдебна практика.

Поставеният въпрос №14 е свързан с питане от кога започва да тече давностният срок за предявяване на иск по чл. 135 ЗЗД. Съгласно правилото на чл. 114, ал. 1 ЗЗД началния момент на давностния срок е този, в който вземането е станало изискуемо. В практиката на ВКС се приема, че щом правният субект има качеството кредитор, длъжниковото имущество му служи като общо обезпечение за вземането. Всяко действие, с което длъжникът създава или увеличава своята неплатежоспособност е увреждащо спрямо кредитора. Следователно, от този момент за последния възниква правото да иска отмяната му и това е момента, в който започва да тече и давностният срок за предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД / в т. см. решение № 292/14.07.2011 г. по гр. д. № 1220/10 г., ІV г. о. /. В този смисъл е и даденото от въззивния съд разрешение, който е приел, че възражението за погасяването на иска по давност е неоснователно, тъй като от датата на сключване на оспорения брачен договор, когато е възникнало правото на кредитора по чл.135 ЗЗД до предявяване на исковата молба не е изтекъл погасителния давностен срок.

По поставените въпроси в изложението към частната касационна жалба: Въпроси с №№ 1-5, се свеждат до обобщения от съда въпрос касаещ приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК и преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Същия е обусловил въззивния акт в атакуваната му част, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, според която когато съдът е сезиран с искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Въззивния съд е съобразил тези правни разрешения, като е изложил подробни мотиви защо счита направеното възражение за прекомерност за неоснователно, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с анализа извършен от въззивния състав и с крайния резултат по подадената от него частна жалба, съставляват доводи за неправилност на акта, които не подлежат на проверка в селективната фаза.

10

Не е налице основание за допускане на касационна проверка и по втория от поставените въпроси. В практика на ВКС се приема, че отговорността за разноски е безвиновна, ограничена отговорност, която като материалноправен институт има своята нормативна уредба в процесуалния закон - чл. 78 ГПК, като облигационно правоотношение има за субекти насрещните страни по делото, а като субективно право се свежда до възможността на едната страна да претендира и получи от насрещната страна по делото, чието неоснователно в материално - правен смисъл или в процесуално - правен аспект поведение, е станало причина за воденето му, като причина да бъдат извършени разноски, необходими за разглеждането и движението на делото. По реда на ангажиране на отговорността за разноски се покриват само тези, които по естеството си са необходими за движението на процеса - нормативно предопределени или свързани с процесуално действие, указано от съда, поради което не са в дискреция на страната /напр.

дали да изпрати исковата молба по пощата или да се депозира лично в съда, дали да се ползва определен вид превоз, вкл. за процесуалния представител на страната/. Връзката на направените разноски с процесуални факти - израз на концентрационното начало в граждански процес, свежда присъждането им до държавни такси по делото, направени разноски за производството, както и изплатеното възнаграждение за един адвокат /определение № 379/16.10.2018 г. по ч. гр. д. № 3121/2018 г. на ВКС, III г. о./. В този смисъл е и приетото от въззивния съд - направените разноски, са били извършени, след дадени указания от съда и са свързани с действия необходими за движението на процеса.

Последния въпрос № 7 е свързани с тезата на жалбоподателя, че въззивният съд не е извършил преценка на всички твърдения и възражения на страните. Тази теза не кореспондира с данните по делото. Въззивният съд е мотивирал решението си /в частта му с характер на определение/, като е изложил фактически и правни изводи и се е произнесъл по доводите и възраженията на страните.

Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението.

Съобразно изхода на делото, касаторът С. С. Г. следва да бъде осъден да заплати на ответната страна по жалбата И. В. И. направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 2600 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Направеното възражение от касатора за прекомерност на адвокатското възнаграждение заплатено от насрещната страна, в случай че същото надвишава размера определен в Наредба № 1/2004г. за МРАВ е неоснователно. От една страна заплатеното и претендирано възнаграждение от ищеца в касационното производство възнаграждение за адвокат е определено в размер под минималния предвиден в посочената наредба. От друга страна, настоящият състав на ВКС намира, че реализираната от процесуалния представител на ответника по касация защита в производството по чл. 288 ГПК е предоставена по спор, който се 11

характеризира с фактическа и правна сложност. Фактическата сложност е обусловена от широкия кръг обстоятелства, които са изследвани и установени в съдебното производство като релевантни към правния спор. Правната сложност произтича от преценката за формирането на правни разрешения от въззивния съд по тях, както и от съпоставката на тези правни разрешения с приложената от касатора съдебна практика и обосноваване на поддържаното становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по ГПК. Представения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК съдържа разглеждане и отговор на поставените в приложението въпроси и съображения на касатора в подкрепа на искането му за допускане на касационно обжалване. Ето защо, не са налице предпоставки за намаляване на адвокатското възнаграждение като прекомерно.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 51/20.03.2023 г. постановено по гр. д. № 559/2022 г. по описа на Апелативен съд – Варна, в частта с която е потвърдено решение № 341/18.03.2022 г. по гр. д. № 1126/2021 г. на Окръжен съд – Варна, с което на основание чл.135, ал.1 от ЗЗД е обявен за относително недействителен по отношение на И. В. И., Брачен договор № 22, том 3, рег. № 4823/10.06.2016 г., вписан в Служба по вписванията гр.В. с акт № ..., том 5, дело № 1807/13.06.2016г., по силата на който С. С. Г., се е разпоредил в полза на П. Н. Г. с: ½ ид. част от апартамент с ид. № ........ по Кадастралната карта на гр.В. и ½ ид. част от лек автомобил марка „Фолксваген“ модел „Т.“ с рег. № ....., рама № ....., двигател № ...... НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 51/20.03.2023 г. постановено по гр. д. № 559/2022 г. по описа на Апелативен съд – Варна, в частта, имаща характер на определение, с която е потвърдено постановеното по реда на чл.248 ГПК определение № 3200/26.08.2022 г. по гр. д. № 1126/2021 г. на Окръжен съд – Варна, с което е оставено без уважение искането на С. С. Г. за изменение на решение № 341/18.03.2022 г. в частта му относно разноските.

ОСЪЖДА С. С. Г., ЕГН **********, да заплати на И. В. И., с ЕГН **********, сумата от 2600 лв.- разноски за касационното производство.

Определението е окончателно.

12

13