Производството е по реда на чл. 185 и следващите от АПК.

Образувано е по жалба, подадена от Ц.М, с искане за отмяна на разпоредбата на чл. 1, ал. 3, изр. последно от Наредба за обществено осигуряване на самоосигуряващи се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, приета с ПМС № 30/10.03.2000г., /обн. ДВ бр. 21/17.03.2000г., в сила от 01.01.2000г., загл. изм. ДВ бр. 2/2010г., в сила от 01.01.2010г./.

В хода на съдебното производство, по отношение на М.М е допуснато присъединяване към оспорването, на основание чл. 189, ал. 2 АПК.

В жалбата на първо място се твърди нищожност на посочения по-горе обжалван текст от подзаконовия акт, тъй като липсва компетентност на Министерски съвет за постановяване на норми в този смисъл, предвид на това, че в КСО не се съдържа изрична делегация за възлагане с Наредбата по чл. 4, ал. 11 от КСО.

Навеждат се доводи, че процесната подзаконова норма противоречи на чл. 6 и чл. 51, ал. 1 от Конституцията определящи основи права и свободи на гражданите. Обжалвания текст от подзаконовата норма противоречи и на нормативен акт от по-високо ниво, а именно на КСО, в предвид на това, че в кодекса не се съдържа подобен вид „санкция“ т. е. в КСО не е предвидено като вид санкция, при неизпълнение за подаване на декларация за вида на осигуряване в 7-мо дневен срок съответното лице да подлежи на осигуряване само за инвалидност. В нормата на чл. 355 от КСО е предвидено като санкция налагане на парична глоба, а не ограничаване на законно гарантирани права.

Твърди се още, че в разпоредбата на чл. 4, ал. 4 от КСО е посочено, че лицата по чл. 3, т.1, т. 2 и т. 4 могат по свой избор да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство, като оспорената норма ограничава именно това създадено със закон право на самоосигуряващите...