Р Е Ш Е Н И Е

№ 151

Гр. София, 07 март 2024 год.В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА

ЧЛЕНОВЕ: М. Ц.

КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

С участието на секретаря И. П. и в присъствието на прокурора Д. М. разгледа докладваното от съдия Цонева к. н. д. № 93/2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационен протест на Апелативна прокуратура – В. Т. против присъда № 8/20. 11. 2023 год., постановена по в. н. о. х. д. № 197/2023 год. по описа на Апелативен съд – В. Т. (ВТАС).

Заявени са касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Поддържа се, че са допуснати нарушения на процесуалните правила по чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, тъй като са надценени обясненията на подсъдимите и са игнорирани показанията на полицейските служители, задържали баща и син Ш. и свид. В. Б.. Сочи се, че са пренебрегнати както заключенията на техническите експертизи на намерените в подсъдимите металотърсачи, така и писмените доказателства, установяващи, че двамата не фигурират в регистъра по чл. 150, ал. 2 от Закона за културното наследство (ЗКН). Предложен е собствен анализ на доказателствената съвкупност, като се настоява той да бъде възприет и от касационната инстанция. Изтъкват се аргументи, свързани със споразумението, подписано от Окръжна прокуратура – Плевен и защитника на третото лице, установено заедно с подсъдимите – свид. Б., както и такива, отнасящи се до отсъствието на регистрация на металдетекторите на подсъдимите. Сочи се, че претендираните от прокурора нарушения на процесуалните правила са довели до неправилно приложение на материалния закон. В тази връзка са изложени пространни съображения относно съставомерността на деянието по чл. 277а, ал. 3, пр. 1 и 2 вр. ал. 1 от НК. Направено е искане за отмяна на въззивната присъда и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения и пледира за отмяната на атакувания съдебен акт.

Подсъдимите В. М. Ш. и М. П. Ш. не изразяват лично или чрез своя защитник становище по основателността на протеста.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 15/10. 04. 2023 год., постановена по н. о. х. д. № 855/2022 год., Окръжният съд – Плевен е признал подсъдимите В. М. Ш. и М. П. Ш. за виновни в това, че на 12. 11. 2021 год., в землището на [населено място] , местността /местност/, област /област/, в съучастие помежду си и с В. Я. Б., като съизвършители, чрез използване на техническо средство – металотърсач и на лек автомобил, собственост на М. П. Ш., без съответно разрешение по чл. 150, ал. 1 от ЗКН търсили археологически обекти, поради което и на основание чл. 277а, ал. 3, пр. 1 и пр. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 55 от НК ги е осъдил на по единадесет месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил за срок от три години от влизане на присъдата в сила.

Съдът е възложил в тежест на подсъдимите направените по делото разноски и се е разпоредил с веществените доказателства по делото.

Първоинстанционният съдебен акт е проверен по жалба на подсъдимите и с присъда № 8/20. 11. 2023 год., постановена по в. н. о. х. д. № 197/2023 год. по описа на Апелативен съд – В. Т. е отменен, като подсъдимите са признати за невиновни и оправдани по повдигнатото им обвинение.

Касационният протест е допустим, тъй като е подаден в законно установения срок от надлежна страна и е насочен срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Разгледан по същество, същият е неоснователен.

Въпреки значителния обем на сезиращия документ голяма част от възраженията в него не са от естество да предизвикат касационна проверка, защото представят собствен анализ на доказателствената съвкупност и насочват към оплакване за необоснованост на присъдата. Несъответствието на фактическите изводи на долустоящата инстанция със събраните по делото доказателства не е сред касационните основания и това законодателно разрешение е свързано с естеството на касационната проверка, която е такава само по правото. С изключение на правилото на чл. 354, ал. 5 от НПК, в която хипотеза настоящият казус не попада, върховната инстанция по наказателни дела не би могла да ревизира вътрешното убеждение на съдилищата по фактите и да пререши въпроса за доказаността или недоказаността на обвинението, както и този за достоверността на доказателствата и доказателствените средства като признае за истинни и правдиви такива доказателствени материали, които контролираните съдилища са приели за съмнителни или лъжливи, и обратно – да приеме, че са неубедителни и пораждащи съмнение доказателствени материали, които въззивната инстанция е оценила като достоверни. В обхвата на настоящата проверка се включва единствено спазването на процесуалните правила, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение на въззивния съд, а прегледът на материалите по делото не показва да са допуснати претендираните от държавното обвинение нарушения на чл. 13 и чл. 14 от НПК.

В изпълнение на задължението си да провери изцяло правилността на атакувания пред него съдебен акт ВТАС е подложил на собствен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване. Извършена е както проверка за годността им, така и такава в съдържателен аспект, като всички доказателствени източници са обсъдени поотделно и в съвкупността им при спазване на правилата на формалната логика. Както обясненията на подсъдимите, така и свидетелските показания и писмените доказателства и доказателствени средства са ценени съобразно действителното им съдържание, изложени са убедителни мотиви във връзка с достоверността им и въз основа на този анализ е направен атакувания с протеста извод за недоказаност на обвинението.

Контролираната инстанция е подходила с особено внимание към обясненията на подсъдимите, отчитайки двойствената им функция на доказателствено средство и на средство за защита. За да приеме за отговарящо на истината заявеното от двамата, че са упражнявали хобито си, а не са търсили археологически обекти, въззивният съд е съобразил, че твърденията им се отличават с яснота, изчерпателност и вътрешна съгласуваност и кореспондират не само помежду си, но и с останалия доказателствен материал. В тази насока е отчетено не само, че двамата притежават членски карти на Българската национална федерация по металдетектинг и на Българска асоциация на търсачите на самородно злато и метеорити, но и че членството им е дългогодишно и още при първия им контакт със служителите на реда са изтъкнали, че причината за присъствието им в нивата е именно любителското търсене на метални предмети.

За извода за недоказаност на обвинението са способствали и още две обстоятелства. Първото от тях е било свързано с мястото, на което са били задържани баща и син Ш.. От съществено значение в случая е бил не толкова фактът, че то представлява обработваема към момента на деянието земеделска площ, а преди всичко отстоянието му от регистрирания в района на [населено място] обект от късната римска епоха. За установяването на това обстоятелство въззивният съд е проявил дължимата процесуална активност като е допуснал изслушване на техническа експертиза, чието заключение не е интерпретирал невярно или превратно, както неоснователно се поддържа в протеста. В мотивите към проверяваната присъда коректно е посочено, че подсъдимите са се намирали в местността /местност/, а нейното местоположение е на около 2,5 километра от местността /местност/, в която е ситуиран обектът от национално значение. Заключението е обсъдено в светлината на събраните по делото писмени доказателства – писмо изх. № 9400-8152/19. 05. 2022 год. на Министерство на културата – Национален институт за недвижимо културно наследство, справка рег. № РД-20-19/11. 01. 2022 год. от Регионален исторически музей, [населено място] и регистрационни карти с номера 0400163 и 0400164, предоставени от Министерство на културата. Въз основа на първите два документа е прието, че в местността /местност/ няма данни за наличието на единични недвижими културни ценности, респ. не е регистриран археологически обект в археологическата карта на България, като с оглед конкретно посочените в тях координати и отсъствието на такива в двете регистрационни карти убедително е защитен изводът, че между писмените доказателства не съществува същинско противоречие, а подсъдимите са се намирали извън пределите на археологическия обект от национално значение.

Наред с това контролираната инстанция е отчела и отсъствието на каквито и да било доказателства за предходен траен или дори спорадичен интерес на подсъдимите към историческото минало на страната и по-специално към търсенето на археологически обекти, който безспорно би имал значението на косвено доказателство в подкрепа на обвинението. При претърсването на домовете на подсъдимите не са били открити никакви предмети, свидетелстващи за човешка дейност и принадлежащи към отминали епохи; не е намерена и никаква литература по темата; не са били установени лица, свидетелстващи за предходна деятелност на Ш., относима към търсенето на археологически обекти, нито са били приложени специални разузнавателни средства, документиращи ангажираността на подсъдимите с противозаконна археологическа дейност.

Представителят на държавното обвинение акцентира върху показанията на В. Б. и сключеното между защитника му и прокуратурата споразумение, с което свидетелят се е признал за виновен по обвинението по чл. 277а, ал. 3, пр. 1 и 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Известната вътрешна несъгласуваност в твърденията на Б. не е убягнала от вниманието на въззивния съд, но наред с това е отчетено, че в крайна сметка те съответстват на заявеното от подсъдимите, че пребиваването им в местността /местност/ не е било свързано с издирване на археологически находки като в същото време отсъстват доказателства, които да опровергават посоченото от тримата. Що се отнася до споразумението, то безспорно е задължително за съда по силата на чл. 413 от НПК, но само по отношение на споразумелия се осъден и само за извършеното от него престъпно посегателство – обратното би означавало не само да бъде нарушена императивната разпоредба на чл. 413, ал. 2 от НПК, но и да се постави под съмнение такава основна гаранция за правото на защита на подсъдимите, каквато е презумпцията за невиновност. Споразумението, касаещо един от обвиняемите, не може да послужи като доказателство за участието на неспоразумелите се подсъдими в инкриминираното деяние. Съпричастността им към него следва да бъде установена по несъмнен и категоричен начин по реда и със способите на НПК, което в случая прокуратурата не е съумяла да направи.

Не се основава върху материалите по делото възражението в протеста за игнориране показанията на четиримата полицейски служители, задържали подсъдимите. Както останалите доказателствени средства те също са били обсъдени внимателно и задълбочено. Съдът е съобразил, че след като не е установено лицето, подало сигнала до свид. Б. Б., твърдението в него за незаконна иманярска дейност не е достатъчно, за да се приеме по несъмнен и категоричен начин, че баща и син Ш. и свид. Б. действително са извършвали такава, особено като се има предвид заявеното от свидетеля, че „…като видят някой с металотърсач, всеки си мисли за иманяр…“. В същото време единственото, което са възприели Б. и колегите му Я. Д., Д. Ц. и К. Д. и за което са свидетелствали добросъвестно, е обстоятелството, че подсъдимите и техният спътник са оперирали с носените от тях металдетектори. Извън това твърденията на четиримата полицаи не съдържат никаква информация, която би опровергала версията на подсъдимите за упражняваното от тях хоби.

На последно място, държавното обвинение неоснователно поддържа, че въззивният съд е пренебрегнал писмо изх. № 04-02-376/06. 01. 2022 год. на Министерство на културата (л. 128-129 от ДП) и писмо изх. № 04-02-198/10. 08. 2022 год. също на Министерство на културата (л. 156 от ДП). Макар и схематично, двата документа са били обсъдени на стр. 7-8 от проверявания съдебен акт. Освен това те нямат онова доказателствено значение, което им придава прокурорът. Обстоятелството, че М. и В. Ш. не са вписани в регистъра по чл. 150, ал. 2 от ЗКН се отнася до друг елемент от състава на престъплението по чл. 277а, ал. 1 от НК, а фактът, че подсъдимите не са регистрирали притежаваните то тях металотърсачи би могъл да има отношение към коренно различно престъпно посегателство, за което не е повдигнато обвинение. Нито сами за себе си, нито в съвкупност с останалите доказателства по делото коментираните обстоятелства биха могли да установят, че действията на подсъдимите са били свързани с незаконно търсене на археологически находки.

Що се отнася до констатираните при експертното изследване настройки на металотърсачите, позволяващи откриване на метални предмети, но не и на злато, те безспорно имат значението на косвено доказателство. Разгледан в контекста на всички останали оправдателни доказателства, избраният от подсъдимите начин на конфигуриране на детекторите не дава основание за ангажиране наказателната им отговорност, защото не води до изискуемите от процесуалния закон еднозначност и категоричност на изводите.

Въз основа на извършения коректен прочит на обясненията на подсъдимите, свидетелските показания и писмените доказателства по делото въззивният съд е достигнал и до законосъобразен правен извод, че прокурорът не е успял да докаже по безспорен начин обвинението спрямо В. Ш. и М. Ш.. Безспорно за съставомерността на деянието по чл. 277а, ал. 3, пр. 1 и пр. 2 вр. ал. 1 от НК не е необходимо да се установи, че търсенето на археологически обекти е било успешно и деецът действително е намерил такива, така както не е нужно търсенето да се извършва в границите на известен на науката археологически обект. Задължително е обаче да бъде направена категорична констатация, че действията на извършителя са насочени към откриване на предмети с археологическа стойност, което събраните по делото доказателства не позволяват, защото не е опровергана посочената от подсъдимите причина за присъствието им в имота, посочен от държавното обвинение като местопрестъпление.

Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са допуснати нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК и тъй като не са налице основания, изводими от материалите по делото, тя да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 5 от НПК, въззивната присъда следва да бъде оставена в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 8/20. 11. 2023 год., постановена по в. н. о. х. д. № 197/2023 год. по описа на Апелативен съд – В. Т.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.