О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3138
гр. София, 20.06.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на шести юни две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
ДОРА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 424 по описа за 2024 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. П. П., чрез адв. Е. П., срещу Решение № 5859 от 16.11.2023 г. по в. гр. д. № 5947/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено Решение № 5737 от 11.04.2023 г., постановено по гр. д. № 46786/2022 г. на Софийски районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от А. П. П. срещу „Еф Еф Г. Б. ЕООД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от КТ - за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на А. П. П., извършено със заповед № 1810/08.08.2022 г. на управителя на „Еф Еф Г. Б. ЕООД, за възстановяване на А. П. П. на заеманата преди уволнението длъжност „помощник магазин” и за заплащане на сумата 10 206,42 лв., представляваща обезщетение за времето, през което е останала без работа поради уволнението в периода от 08.08.2022 г. до 08.02.2023 година.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано.
Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба „Еф Еф Г. Б. ЕООД е подало отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че ищцата работела при ответника по трудов договор на длъжността „продавач –консултант”, впоследствие на длъжността „помощник магазин”, с място на работа магазин „Колектив”, находящ се в МОЛ „Парадайс” в [населено място]. Трудовото правоотношение с ищцата било прекратено едностранно от ответника със заповед № 1810/08.08.2022 г. на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ – поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”. В обстоятелствената част на заповедта било посочено, че при извършена проверка е констатирано, че А. П. П., на длъжност „помощник магазин” в магазин „Колектив”, намиращ се в МОЛ „Парадайс център” в [населено място], с колежката си Т. К. М., на длъжност „касиер”, многократно в периода от 20.12.2022 г. до 13.06.2022 г. въвеждали в касовия апарат на магазина сторно операции, удостоверяващи връщане на закупена стока от купувач и връщането на цената на тази стока на купувача. Посочено било, че тези сторно операции били въвеждани без да има реално връщане на закупена стока, като парите за нея двете работнички прибирали за себе си, като действията на двете работнички били фиксирани от охранителните камери в магазина. Посочено било също, че при извършени инвентаризации в магазина на 28.03.2022 г. и на 06.06.2022 г. била установена липса на стоки на стойност 84 547,63 лева, както и че при инвентаризацията било установено съвпадение между липсващите стоки и сторно операциите за тях, фиксирани от камерите, което потвърждавало обстоятелството, че сторно операциите били фиктивни - извършени без да има реално връщане на стоки. В заповедта било посочено, че са извършени нарушения на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 8 от КТ – злоупотреба с доверието на работодателя и уронване на доброто име на предприятието, и по чл. 187, ал. 1, т. 9 – увреждане на имуществото на работодателя, които съставлявали основания по чл. 190, ал. 1, т. 4 и т. 7 от КТ за дисциплинарно уволнение.
Оспорването на законността на уволнението било основано на възражения срещу изложените в обстоятелствената част на заповедта констатации за извършени от ищцата действия в посочения период и за резултатите от извършени от работодателя инвентаризации, както и на възражения за неспазен срок по чл. 194, ал. 1 от КТ и несъответствие на заповедта с изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ.
Въззивният съд приел, че дисциплинарното производство било проведено в съответствие с установените законови изисквания. Дисциплинарното наказание било наложено от работодателя с мотивирана писмена заповед, отговаряща на изискванията относно нейното съдържание по чл. 195, ал. 1 от КТ. Фактическото описание на нарушението в процесната заповед удовлетворявало изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ. Посочено било и времето на извършване на нарушението– от 20.12.2022 г. до 13.06.2022 година. Въззивният съд се позовал на трайно установената съдебна практика, според която щом нарушенията са осъществявани в рамките на определен период, когато спецификата на изпълняваната работа не позволява откриване на точния ден и час на извършването им, предвид невъзможността за отчитане на отделните действия, а контролирането им е възможно само като краен резултат, изискванията на чл. 195, ал.1 КТ са изпълнени с посочване на период на извършване на поредицата от нарушения. По възражението във въззивната жалба, че в заповедта за уволнение не били посочени размерите на конкретно присвоените от всяка от посочените в заповедта работнички суми, въззивният съд приел, че този въпрос няма отношение към преценката за съответствие на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание с изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ за мотивиране на заповедта. Достатъчно за удовлетворяване на тези изисквания било в заповедта да са посочени фактическите основания за налагането на наказанието, които да покриват обективите признаци на съответните състави на нарушенията на трудовата дисциплина, вменени на работника, което в случая било налице. В този смисъл посочването в заповедта на общ размер на установените липси в резултат на действията на двете работнички, респ. липсата на посочен конкретен размер по отношение на наказаното лице, не можело да доведе до извод за немотивиране на заповедта. Конкретният размер на нанесените на работодателя вреди (в случая на присвоената от ищцата сума) въззивният съд посочил, че не е задължителна част от съдържанието на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание, тъй като неправомерното получаване на имуществена облага във всички случаи представлявало нарушение на трудовата дисциплина, независимо от количеството или стойността на отнетите вещи, респ. от размера на присвоените суми.
Въззивният съд приел, че дисциплинарното наказание на ищцата било наложено от работодателя в рамките на преклузивния срок по чл. 194, ал. 1 от КТ, тъй като заповедта за налагане на дисциплинарното наказание била издадена и връчена на ищцата на 08.08.2022 г. преди изтичане на два месеца от края на периода на извършване на нарушението. В случая откриването на нарушението било предпоставено от резултатите от извършените инвентаризации в обекта, в който работела ищцата, при които били открити липси. Въз основа на писмените доказателства и заключението към съдебно-счетоводната експертиза въззивният съд приел, че последната инвентаризация била извършена от определената от работадателя комисия на 06.06.2022 г., като резултатите от нея били обективирани писмено на 13.06.2022 г., когато според въззивния съд управителят на ответното дружество бил уведомен за резултатите от инвентаризацията. Посочил е, че от този момент до датата на налагане на дисциплинарното наказание не били изтекли 2 месеца.
Въззивният съд е констатирал, че процедурата по чл. 193, ал. 1 от КТ била спазена. Въз основа на съвкупния анализ на събраните по делото доказателства – оптичен носител (диск), заключение към съдебно-техническа експертиза, показанията на свидетеля Ю. Б. и представените от ответника писмени доказателства, въззивният съд обосновал извод, че ищцата е извършила описаните в процесната заповед фактически действия в посочения период, а именно – въвеждала е в касовия апарат, обслужващ магазина, в който изпълнявала трудовите си задължения, сторно операции за връщане на закупени стоки от купувач, но без такива стоки реално да са били върнати от купувачи, и е вземала от касата за себе си парични суми. Посочил е, че от съдържанието на приобщеното по делото веществено доказателство – оптичен носител (D V D+R диск), съдържащ видеофайлове от охранителните камери на магазина, в който работела ищцата, било видно как младо момиче неколкократно в периода от 18.04.2022 г. до 22.06.2022 г. въвежда данни от касови бележки в компютъра, намиращ се на касата на магазина, след което вземало банкноти от касата. Оптичният носител бил предмет на експертно изследване, като в приетото като неоспорено от страните заключение към съдебно-техническата експертиза бил обоснован извод за автентичност на видео записите в оптичния носител. Заключението съдържало снимков материал, възпроизвеждащ отделни кадри от изследваните видеофайлове, придружен с подробно описание на отделните извършени от заснетото лице действия. Визуализираното на видеозаписите лице, чиито действия били описани в експертното заключение, била ищцата по делото, извод за което следвал и от показанията на свидетелката Б., която работила заедно с нея в ответното дружество около три години. Свидетелката участвала в извършването на инвентаризациите в магазина, във връзка с което била гледала процесните видеозаписи от охранителните камери на магазина. Въвеждането на фиктивни сторно операции и неправомерното получаване на парични въззивният съд счел за виновно нарушение на трудовата дисциплина – поведение , покриващо признаците на състава на нарушението по чл. 187, ал.1, т. 1, пр. 1 от КТ – злоупотреба с доверието на работодателя. Въззивният съд е посочил, че ищцата използвала оказаното й от работодателя доверие за неправомерно извличане на имуществена облага, което нарушение е счетено за основание за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание съгласно чл. 190, ал. 1, т. 4 от КТ.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, обобщени от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:
1. „Длъжен ли е въззивният съд да допусне служебно допълнителна и/или повторна експертиза, ако във въззивната жалба е налице оспорване на заключението на вещото лице и е изразено съмнение в неговата безпристрастност?“;
2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и да се произнесе по всички възражения на страните?“;
3. „Следва ли работодателят да открие дисциплинарно производство срещу служител при откриване/узнаване на извършени от него нарушения при извършена първа по ред инвентаризация?“;
4. „Следва ли съдът да изследва въпроса относно размера на твърдените липси при дисциплинарно уволнение и извършени инвентаризации, ако е налице противоречие между заповедта за уволнение и събраните в хода на производството доказателства?“;
5. „Кога е налице продължавано нарушение на трудовата дисциплина и с какво се характеризира същото?“
6. „При продължавано нарушение на трудовата дисциплина откога се брои времето за установяване на нарушението и за налагане на дисциплинарно наказание?“.
Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че първите четири въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС– Решение № 22 от 08.04.2020 г. по гр. д. № 1697/2019 г. на III ГО, Решение № 174 от 13.01.2016 г. по т. д. № 3122/2014 г. на I ТО (по първия въпрос), Решение № 89 от 27.10.2020 г. по гр. д. № 1694/2019 г. на III ГО (по втория въпрос), Решение № 256 от 18.05.2012 г. по гр. д. № 1036/2011 г., Решение № 60202/10.11.2021 г. по гр. д. № 3965/2020 г. на ВКС, III ГО (по третия въпрос), Решение № 216/20.09.2016 г. по гр. д. № 1036/2016 г. на ВКС, IV ГО (по четвъртия въпрос).
По последните два въпроса се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че произнасянето на ВКС би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото.
Първият от поставените въпроси не е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд. Той е свързан с оплакванията в касационната жалба за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния закон и за необоснованост. Видно от протокола от проведеното открито съдебно заседание, ответникът не е оспорил заключението на вещото лице, изготвило заключението към съдебно-техническата екпертиза, нито се е позовал на някое от основанията по чл. 22, ал. 1 ГПК, приложим на основание чл. 196, ал. 1 ГПК. Във въззивната жалба са изложени единствено оплаквания, че заключението към съдебно-техническата експертиза е недостатъчно, за да се обоснове извод относно всички елементи от твърдяното нарушение и авторството на лицето, което го е извършило. Ето защо въпросът длъжен ли е бил въззивният съд служебно да допусне повторна или допълнителна съдебно-техническа експертиза е без значение за изхода на спора и не може да обуслови допускане на касационно обжалване.
По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.
Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод относно законността на уволнението, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и заключенията към съдебно-техническата и съдебно-счетоводна експертиза. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Третият от въпросите не е с обуславящ изводите на въззивния съд характер и затова по него касационно обжалване на може да се допусне. Той е мотивиран с фактически констатации, каквито не са възприети в обжалваното решение, а именно с приетото за неоснователно възражение на работника, че срокът за налагане на дисциплинарно наказание не е спазен. Съгласно изричните разяснения на т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС по тълк д. № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Следователно правни въпроси, мотивирани с фактически констатации, каквито не са възприети във въззивното решение, са неотносими, тъй като не са обусловили правните изводи на съда.
Четвъртият от въпросите не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото е без значение за изхода на делото. Той не е поставен във връзка с тълкуване на конкретна правна норма, а е насочен само към оспорване на правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд, поради което касационно обжалване по него не може да се допусне.
Касационно обжалване не може да се допусне и по петия от въпросите в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Въпросът не е конкретен и е теоретични. Той не е от решаващо значение за изхода на делото и отговорът на същия не би повлиял на крайния извод за неоснователност на предявения иск. Поради отсъствие на общо основание за допускане касационно обжалване не следва да се изследва налице ли е допълнително соченото основание.
Последният от въпросите, макар да е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по него е налице съдебна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. В постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 81 от 12.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2618/2020 г., IV ГО, е прието, че, когато дисциплинарното нарушение е извършено като продължавано във времето - чрез еднородни деяния (действия или бездействия), осъществявани през определен период от време, за да е налице откриване на нарушението по смисъла на чл. 194, ал. 1 от КТ, субектът на дисциплинарната власт следва да е узнал всичките съществени индивидуализиращи признаци на деянието от обективна и субективна страна за целия период от време, през който е осъществено нарушението. Това е така, защото времето на извършване, респ. периодът, през който е осъществявано нарушението, несъмнено е един от неговите съществени обективни признаци. Поради това е невъзможно нарушението да бъде открито преди да е изтекъл този период от време, както той е посочен в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание, и за който период е установено, че нарушението действително е било извършвано. Моментът на откриване на дисциплинарните финансови нарушения може да е датата на получаването в дружеството-работодател на мотивираното писмено заключение по ревизионния акт на контролния финансов орган, с което заключение финансовата ревизия е окончателно приключила, и от датата на получаването му субектът на дисциплинарна власт е разполагал с всички данни за извършените финансови нарушения, включително с размера на причинените на дружеството материални вреди, както и с времето на извършването на нарушенията. Възможно е субектът на дисциплинарната власт да е узнал и по друг начин всичките съществени индивидуализиращи признаци от обективна и субективна страна на продължаваното във времето финансово дисциплинарно нарушение, включително и когато изобщо не е била извършвана финансова ревизия. Не е необходимо работодателят да бъде известяван официално за нарушението, нито да му бъдат предоставяни документи за причината за извършването му. В същото решение е прието, че моментът на откриването на нарушението по смисъла на чл. 194, ал. 1 от КТ може да се установява с всякакви доказателствени средства в производството по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. В този смисъл наличието на практика на ВКС по поставения от касатора въпрос изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В обобщение – касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на ответника по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1 800 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 5859 от 16.11.2023 г. по в. гр. д. № 5947/2023 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА А. П. П., ЕГН: [ЕГН], да заплати на „Еф Еф Г. Б. ЕООД, ЕИК:[ЕИК], сумата 1800 (хиляда и осемстотин) лева - разноски по делото в настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.