Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.) /ДОПК/.

Образувано е по касационна жалба на А. Г. В. с адрес: [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] подадена чрез процесуалния й представител адв. К. и приподписана от касаторката, против решение № 3936 от 08.06.2015 г., постановено по административно дело № 11406/2014 г., на Административен съд – София – град /АССГ/. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предложения първо и трето от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост, се иска отмяна на съдебното решение.

Ответникът по касация – директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” /ОДОП/ – С. чрез пълномощника си юрисконсулт М. изразява становище за обоснованост и законосъобразност на оспореното решение, поради което моли касационната жалба да се остави без уважение.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.

Като разгледа касационната жалба на визираните в нея основания и извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението съобразно чл. 218, ал. 2 от АПК, настоящият съдебен състав я намира за неоснователна.

С подложеното на касационна проверка съдебно решение АССГ е отхвърлил като неоснователна жалбата на А. Г. В. срещу Акт за прихващане или възстановяване /АПВ/ № 1400592 от 26.05.2014 г. /погрешно в съдебния акт годината на издаването на АПВ е посочена като „2015“/, издаден от старши инспектор по приходите при ТД на НАП – С., потвърден с решение № 1398/04.08.2014 г. на директора на Дирекция „ОДОП“ – С. в ЦУ на НАП. За да постанови този резултат съдът е приел, че оспореният пред него АПВ е издаден от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и при точно прилагане на материалния закон.

В хода на производството пред АССГ /т. е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспорения пред нея АПВ/ е установено, че от А. В. по реда на чл. 129, ал. 1 от ДОПК е подадено искане с вх. № 1194-01-39/25.04.2014 г. за прихващане или възстановяване на недължимо внесени здравноосигурителни вноски в общ размер 1 025.53 лв. за периодите от м. януари 2010 г. до м. юли 2013 г. Към искането са приложени служебни бележки от осигурителна каса „Адвокат“ и заявление-декларация за отписване от осигурителната каса. Във връзка с постъпилото искане и на основание чл. 129, ал. 2 от ДОПК с резолюция № 1400592/29.04.2014 г. е възложено извършването на проверка. В срока по чл. 129, ал. 3 от ДОПК е издаден оспореният АПВ, с който е отказано възстановяването на претендираната сума. Видно от констативната част на АПВ, жалбоподателката е пенсионер от 01.06.1990 г. На 09.11.2005 г. е регистрирана като осигурител на основание чл. 3, ал. 1, т. 9 от ЗРБ (ЗАКОН ЗЗД РЕГИСТЪР БУЛСТАТ) с основна дейност юридически услуги, а от 07.10.2002 г. до 17.07.2013 г. е вписана по ЕГН като член на Осигурителна каса „Адвокат“. Подавана е информация от Осигурителна каса „Адвокат“ с декларация образец 1 с ЕИК по БУЛСТАТ за с посочени осигурителни вноски само по фонд „Здравно осигуряване“ /ЗО/. В. се е осигурявала на основание чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО (ЗАКОН ЗЗД ЗДРАВНОТО ОСИГУРЯВАНЕ) /ЗЗО/ като упражняваща свободна професия върху минимален осигурителен доход, приет със Закон за бюджета на държавното обществено осигуряване /ЗБДОО/ за съответните години. Подавани са декларации образец 6/13/ за 2010 г., 2011 г. и 2012 г. и ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ. Установено е, че за 2010 г., 2011 и 2012 г. са внесени по 403.20 лв. за съответната година за ЗО. За 2013 г. е подадена ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ с приспаднати осигурителни вноски за фонд ЗО в размер на 219.13 лв. Органът по приходите се е позовал на разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО и е приел, че не е налице основание да бъдат възстановени здравноосигурителните вноски като недължимо платени. По подадената от В. жалба против АПВ е постановено решение № 1398/04.08.2014 г. на директора на Дирекция „ОДОП“ – С. при ЦУ на НАП в производство по реда на чл. 152 - чл. 155 от ДОПК във връзка с чл. 129, ал. 7 от ДОПК, с което актът е потвърден. Решаващият орган по чл. 152, ал. 2 от ДОПК е изложил мотиви, според които жалбоподателката е задължително здравноосигурено лице по чл. 33, ал. 1, т. 1 от ЗЗО и е била длъжна да внася здравноосигурителни вноски по чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО върху получения от нея доход от свободна професия като адвокат, което всъщност е правила чрез Осигурителна каса „Адвокат“. В ЗЗО липсва разпоредба, която да дава възможност за изключване на пенсионерите от кръга на задължително осигурените лица. Във връзка с оспорването на акта по съдебен ред е постановено решение № 3936 от 08.06.2015 г. по административно дело № 11406/2014 г. на АССГ.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 156 – чл. 161 от ДОПК във връзка с чл. 129, ал. 7 от ДОПК, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му.

Атакуваният съдебен акт е правилен и не страда от твърдените от касаторката пороци, обуславящи наличието на отменителните основания по чл. 209, т. 3, предложения първо и трето от АПК. Касационната жалба основно съдържа доводи, повтарящи възраженията пред решаващия орган и административния съд за незаконосъобразност на оспорения АПВ. Тези възражения, налични и в подадената до първоинстанционния съд първоначална жалба, подробни са обсъдени и надлежно опровергани от решаващия съдебен състав. Основно жалбоподателката поддържа теза, че като пенсионер, упражняващ свободна професия, тя не попада в кръга на лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1 от КСО и това е прието в решение № 5/2000 г. на Конституционния съд на Р. Б.

Административният съд е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право, и е извел обосновани изводи, съображенията за които се възприемат изцяло от настоящата инстанция и не е нужно дословно да бъдат преповтаряни. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, като е отговорено на всички относими възражения.

Решението е постановено в съответствие с доказателствата по делото и относимата към тях материалноправна уредба, а доводите на касаторката за противното не могат да бъдат споделени. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства са направени изводите, че АПВ е издаден при наличие на компетентност в кръга на предоставените от закона правомощия, в установената от закона форма и изчерпателно посочване на фактическите и правни основания, без да е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, при правилно приложение на материалния закон и в съответствие с целта на закона.

Предвид събраните доказателства обосновано е прието от административния орган и от първоинстанционния съд, че е доказано внасянето на здравноосигурителните вноски за процесните периоди от време. Не е налице спор по фактите между страните. Както е посочил и съдът, спорът е за това налице ли е правно основание, на което възниква задължение за внасянето на вноски за ЗО от лице, което е придобило право на пенсия и същевременно упражнява свободна професия.

Настоящата касационна инстанция възприема изцяло като правилни изводите на първоинстанционния съд относно приложимите материалноправни разпоредби, застъпени безпротиворечиво и в решенията на Върховния административен съд по идентични казуси, в т. ч. и в решение № 8333 от 19.06.2014 г. по адм. д. № 5800/2014 г. на Върховния административен съд, шесто отделение, на което се е позовал първоинстанционният съд. Съгласно чл. 33, ал. 1, т. 1 от ЗЗО здравноосигурени лица са всички български граждани, които не са граждани на друга държава. В чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО е регламентирано, че лицата, регистрирани като упражняващи свободна професия, се осигуряват върху месечен доход, който не може да бъде по-малък от минималния размер на осигурителния доход за тези самоосигуряващи се лица, определен със ЗБДОО, и окончателно върху доходите от дейността и доходите по т. 3, съгласно справка към данъчната декларация по реда на чл. 6, ал. 8 от КСО. В чл. 40, ал. 1, т. 4 от ЗЗО е уредено здравното осигуряване на пенсионерите като е предвидено, че дължимите от тях здравноосигурителни вноски са за сметка на републиканския бюджет. При определянето размера на осигурителните вноски се взема предвид размерът на пенсията или сборът от пенсии. Стриктното тълкуване на цитираната правна норма налага извод, че тя регламентира дължимостта на здравноосигурителните вноски само от лица, които са пенсионери и не получават доход от трудова дейност, а само от пенсия /пенсии/. В случая обаче не съществува спор относно обстоятелството, че жалбоподателката от една страна има качеството на пенсионер, но от друга и едновременно с това упражнява свободна професия – адвокат и реализира доходи от тази своя дейност. Поради това по отношение на нея намира приложение разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 2, а не тази на чл. 40, ал. 1, т. 4 от ЗЗО. На основание чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО във връзка с чл. 33 от същия закон касационната жалбоподателка дължи здравноосигурителни вноски, определени по размер съгласно същата законова разпоредба във връзка с получаваните от нея доходи от трудова дейност, свързана с упражняваната от нея свободна професия, които са независими от здравноосигурителните й вноски като пенсионер, като само последните са за сметка на републиканския бюджет.

Правилни са изводите на първоинстанционния съд и във връзка с доводите на жалбоподателката, свързани с приложимостта на решение № 5 на Конституционния съд на Р. Б по конституционно дело № 4/2000 г. С посоченото решение К. съд на Р. Б е обявил за противоконституционна разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от КЗОО само по отношение на работещите пенсионери, включени в кръга на задължително осигурените лица по този законов текст. Посоченият законов текст обхваща група лица, неработещи на основание трудово правоотношение, които са задължително осигурени само за социалните рискове инвалидност поради общо заболяване, за старост и смърт. Тъй като обявената за противоконституционна разпоредба не регламентира задължението на работещите пенсионери от посочената група за зравноосигурителни вноски, доколкото същото е уредено в нормите на специалния закон – ЗЗО, то това решение на Конституционния съд не обосновава извод за недължимост и на вноските за здравно осигуряване от пенсионерите, упражняващи свободна професия.

С оглед така изложените съображения настоящият тричленен състав на Върховния административен съд, шесто отделение намира, че като е отхвърлил подадената от А. Г. В. жалба против АПВ № 1400592 от 26.05.2014 г., издаден от старши инспектор по приходите при ТД на НАП – С., потвърден с решение № 1398/04.08.2014 г. на директора на Дирекция „ОДОП“ – С. в ЦУ на НАП, като неоснователна, АССГ е постановил правилно решение. Не се установяват касационни основания за отмяна, поради което оспореното по касационен ред съдебно решение следва да бъде оставено в сила.

Страните не заявяват претенции за разноски за касационната инстанция.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3936 от 08.06.2015 г., постановено по административно дело № 11406/2014 г. по описа на Административен съд – София–град.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.