1О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2399

София, 16.05.2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева ч. гр. дело № 1075 по описа за 2024 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. С. Р., чрез адв. Ф. против определение № 68/19.01.2024 г. на Апелативен съд В., постановено по в. ч.гр. д. № 29/2024 г., с което е потвърдено определение № 1034 от 11.12.2023 г. по гр. д. № 590/2023 г. на Окръжен съд Добрич, с което е прекратено производството по предявения от Е. Р. срещу Прокуратура на РБ иск по чл.2б ЗОДОВ за сумата от 150 000 лв., ведно със законната лихва за забава от 21.08.2020 г. до окончателното изплащане, представляваща част от обезщетението за имуществени вреди, възлизащи общо на 1 342 194 лв., изразяващи се в загубата на възможностите за претендиране и получаване на обезщетение за неимуществените вреди в размер на 1 260 000 лв. и за имуществените вреди в размер на 82 194 лв. от лишаването от свобода в периода юни 1986 г. – декември 1989 г., която загуба на възможностите е причинена от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело 1/1991 г., впоследствие, преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на В. София, а сега ДП № II -048/1999 г. по описа на В. София.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск, необосновано, неправилно и постановено в противоречие с основни права на човека - правото на достъп до съд за защита на нарушени права и правото на ефективни правни средства за защита, установени в Конституцията, в правото на ЕС и съдебната практика на СЕС, в ЕКЗПЧОС и практиката на ЕСПЧ. Иска се отмяна на обжалваното въззивно определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на производството по иска по т.1 от петитума на исковата молба. Направено е и искане ВКС да се сезира Конституционния съд с искане за установяване на несъответствие между чл.8, ал.3 ЗОДОВ, чл.2, ал.1, чл.4 и чл. 5 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица с нормите на чл.6, ал.2, чл.56, чл.57 и чл.117, ал.1 е чл.119, ал.1 от Конституцията на Република България.

В изложението към частната касационна жалба касаторът е формулирал следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК: 1/ Как се определя спорното право, предмет на иска; 2/ Допустим ли е иск по чл.2б ЗОДОВ за обезщетяване на имуществените вреди, причинени от прекомерното забавяне на дело, при наличие на ЗПГРРЛ; 3/ Какви са правомощията на съда по отношение на изтъкнати доводи и възражения за противоконституционност на приложим по конкретното дело закон; 4/ Наличието на административна процедура за еднократни обезщетения по ЗПГРРЛ пречка ли е за допустимостта на иск пред съд за обезщетяване на вреди от лишаване от свобода, извършено в периода преди 1989 г. във връзка с провеждането на т. нар. възродителен процес и 5/ Как и по какви критерии се прилага разпоредбата на чл.8, ал.3 ЗОДОВ, съответно как и по кои критерии се преценява наличието/липсата на специален начин на обезщетение, уредени в друг закон или указ, който изключва приложението на ЗОДОВ; По първи и четвърти въпрос се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС – изрично посочена в изложението. По втори и трети въпрос се поддържа, че даденото разрешение противоречи на актове на Конституционния съд /изрично посочени в изложението/ по тълкуването на и прилагането на чл.56, чл.57 от КРБ и по въпроса за компетентността и правомощието на всеки съдия инцидентно да разгледа въпрос за противоконституционност на разпоредба от законодателството в рамките на конкретно разглеждано от него дело. По последния въпрос допълнителната предпоставка е обоснована с доводи за липса на съдебна практика на ВКС по повдигнатия въпрос.

Насрещната страна по жалбата – Прокуратура на РБ, не е депозирала отговор.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.2 и на ал.4 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК приема, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:

За да потвърди определението на първоинстанционния съд, с което е прекратено производството по иска по т. 1 от петитума на исковата молба със съображения за недопустимост, въззивният съд е приел, че на практика с този иск /с посочена от ищеца правна квалификация чл.2б ЗОДОВ, която не обвързва съда/ ищецът претендира частично обезщетение в общ размер, формиран от обезщетенията за неимуществени и имуществени вреди от лишаването му от свобода в периода юни 1986 г. – декември 1989 г., т. е. за периода след като е бил арестуван и подведен под наказателна отговорност, осъден за престъпление по глава Първа от Особената част на НК от 1968 г. и съответно изтърпявал наказание лишаване от свобода до освобождаването му на основание Закона за амнистията, обн. ДВ, бр.99 от 22.12.1989 г. Твърдените от ищеца вреди, за които се търси обезщетение с иска по т.1 от петитума на исковата молба, касаят упражнената по отношение на него държавна репресия във връзка с нар. „възродителен процес“, за целите на провежданата от държавата насилствена асимилация на турската етническа общност, чрез задържането му, осъждане на лишаване от свобода и изтърпяване на част от наказанието за амнистирано впоследствие престъпление, което попада изцяло в приложното поле на специален закон - Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ), с който закон е обявена политическа и гражданска реабилитация на лицата, които са били незаконно репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. Конкретният случай попада в хипотезата на чл.2, ал.1, т.1 на ЗПГРРЛ, а за него се предвижда специален ред за обезщетение както за имуществени, така и за неимуществени вреди, чиито размер и ред за изплащане се определят от Министерския съвет, като искането се предявява пред областния управител по последния постоянен адрес на репресираното лице, който се произнася с мотивирана заповед по основателността на искането, а когато уважава искането, изплаща на правоимащото лице еднократно парично обезщетение. Въззивният съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл.8, ал.3 ЗОДОВ, е недопустимо претендиране на същите вреди по реда на чл.2б ЗОДОВ, в който смисъл е и установената практика на ВКС по прилагането на нормата на чл. 8, ал.3 ЗОДОВ и според която наличието на специален ред за обезщетяване на вреди, причинени от държавата чрез нейните органи, изключва приложимостта на ЗОДОВ. Приел е, че ако ищецът счита, че специалният ред е противоконституционен или противоречащ на правото на ЕС, той разполага с друг иск за обезщетяване на вредите, които са причинени от въвелият този ред закон, но не може въпреки наличието му да иска приложение на общия закон, уреждащ отговорността на държавата за причинени от органите й вреди. При наличието на специално установен административен ред за защита по ЗПГРРЛ, съдът е достигнал до извод за липса на подведомственост на делото пред гражданските съдилища, което е процесуална пречка за решаване на делото по същество и за която съдът следи служебно. За ирелевантни по отношение на предявения иск, производството по който е прекратено, са намерени доводите на жалбоподателя, че ЗПГРРЛ не позволява получаването на справедливо и адекватно обезщетение, както и право на достъп до справедлив съд с пълни компетенции и правомощия за определянето му. Прието е, че независимо дали ищецът е получил или не обезщетение по специалния закон, няма съмнение, че пропускът да се потърси защита по специалния ред, предвиден от законодателя или неудовлетвореността от получената защита, сами по себе си не са достатъчни, за да се открие възможност за прилагане на общия ред за защита на субективни права. Във връзка с оплакванията на жалбоподателя срещу постановеното от първата инстанция прекратително определение по първия иск, съдът е посочил, че с него ищецът иска обезщетяване на вреди от лишаване му от свобода в периода юни 1986 г. до декември 1989 г. и съответно изтърпяване на наказание по глава Първа от Особената част на НК от 1968 г., както и че тези преки вреди от т. нар. „възродителен процес“ подлежат на обезщетяване по друг ред - този по ЗПГРРЛ. От друга страна претенциите за обезщетяване на неимуществените вреди на ищеца от неразумната продължителност на наказателното производство за наказване на виновните за „възродителния процес“, от престъпленията на които той е пострадал, и оценени от него на 120 000 лв., са останали предмет на останалата част от производството пред първата инстанция. Посочил е също така, че ЕСПЧ е имал възможност да се произнесе, че чл.6, §1 ЕКЗПЧ не гарантира правото да бъдат осъдени трети лица за извършване на престъпление, както и че обезщетението по чл.2б ЗОДОВ е за нарушаване на правото на приключване на делото в разумен срок, а не за присъждане на обезщетение за причинени преки вреди в резултат на деянието – предмет на забавеното дело. При така изложените съображения, въззивният съд е приел, че с предявения по т.1 от петитума на исковата молба, иск се претендира по реда на чл.2б ЗОДОВ обезщетение за преки вреди от престъплението – предмет на забавеното дело, за който обаче съществува специален ред по ЗПГРРЛ, поради което искът се явява недопустим и производството по него е следвало да бъде прекратено, както е процедирал и първоинстанционния съд, поради което е потвърдил определението му.

При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, формулираните от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното определение, като съображенията за това са следните:

Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения/определения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

Не е налице основанието на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК – обжалваното определение да е недопустимо. Доводите на касатора в този смисъл са неоснователни, тъй като съдът се е произнесъл именно по допустимостта на предявения от ищеца иск, очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата молба, а именно за заплащане на обезщетение за вреди по реда на чл.2б ЗОДОВ, изразяващи се в загуба на възможността за претендиране и получаване на обезщетение за неимуществените и имуществени вреди, настъпили в резултат на разследваните престъпления от конкретните лица, които са били обвинени за тях и в резултат на които престъпления ищецът е бил лишен от свобода за периода юни 1986 г. – декември 1989 г. и която загуба на възможностите е причинена от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело 1/1991 г., впоследствие, преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на В. София, а сега ДП № II -048/1999 г. по описа на В. София. Доколкото за тези вреди е предвиден специален ред за обезщетяване - ЗПГРРЛ, правилно въззивният съд е приел, че не са приложими нито нормите на ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата за причинени от нейни органи вреди, нито нормите на ЗЗД за ангажиране отговорността на конкретните лица, обвинени за извършване на престъплението, което е предмет на забавеното дело, поради което искът се явява недопустим.

Първият въпрос макар и да покрива общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, няма претендираното от касатора значение, тъй като по него не се разкрива сочения допълнителен критерий. Както бе посочено и по-горе въззивният съд е определил спорното право по първия иск именно съобразно наведените от ищеца фактически твърдения и петитум в исковата молба. Въпросът на касатора е продиктуван от разбирането му, че невъзможността му да претендира обезщетение за вредите, които е претърпял в резултат на лишаването му от свобода за периода юни 1986 г. – декември 1989 г., от лицата, обвинени за извършване на престъпление, предмет на сл. дело 1/1991 г., са пряка последица от прекомерното забавяне на делото, без да се отчита факта, че обезщетяването на незаконно репресираните заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода 9 септември 1944 г. – 10.11.1989 г. лица, вкл. и незаконното им задържане и лишаване от свобода, е уредено в специален закон – ЗПГРРЛ, в който е предвиден административен ред за обезщетяване в пълен размер за всяка претърпяна репресия за целия срок на репресията - чл.6 /изм. ДВ, бр.26/2008г./ от закона, уреждащ обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, наред с добавка към пенсията по чл.9 ЗПГРРЛ.

Вторият въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като той не е решаващо произнесен от въззивния съд – видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд не е отрекъл възможността за предявяване на иск по чл.2б ЗОДОВ за вреди от забавено правосъдие поради наличието на ЗПГРРЛ.

Въпросът какви са правомощията на съда по отношение на изтъкнати доводи и възражения за противоконституционност на приложим по конкретното дело закон също не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният не е отрекъл правомощието си инцидентно да разгледа и да разреши въпроса за противоконституционност на нормите на чл.8, ал.3 ЗОДОВ и на чл.2, ал.1, чл.4 и чл.5 ЗПГРРЛ с норми от Конституцията на РБ, а е приел, че доводите на ищеца в този смисъл, както и искането му за сезиране на Конституционния съд по реда на чл.150, ал.2 КРБ, са неоснователни.

Четвъртият въпрос също няма претендираното от касатора значение, тъй като по него не е налице допълнителната предпоставка – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по чл.290 ГПК и цитирана в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в която са дадени отговори на въпроси по приложението на чл.52 ЗЗД и на института на погасителната давност при искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, поради което въпросът не може да обоснове наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Останалите съдебни актове на ВКС са определения, постановени по реда на чл.288 ГПК, които не представляват съдебна практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

По въпросът за приложението на разпоредбата на чл.8, ал.3 ЗОДОВ се поддържа допълнителното основание на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК с обосновка, че липсва съдебна практика на ВКС по повдигнатия въпрос. По приложението на чл.8, ал.3 ЗОДОВ обаче е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, според която наличието на специално установен административен ред за защита по ЗПГРРЛ, обуславя извод за липса на подведомственост на делото пред гражданските съдилища, което е процесуална пречка за решаване на делото по същество и за която съдът следи служебно още при проверка на исковата молба – определение № 189 от 4.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1627/2018 г. на III г. о., определение № 170 от 5.06.2020 г. по ч. гр. д. № 921/2020 г. на IV г. о., определение № 124 от 27.01.2023 г. по ч. гр. д. № 4755/2022 г. на II г. о. и др., която практика не се нуждае от промяна. Във връзка с оплакванията на жалбоподателя, че така предвидения административен ред противоречи на Конституцията, на ЕКЗПЧОС и правото на Европейския съюз, последният безспорно разполага с друг иск за обезщетяване на вредите, причинени му от въвелият този ред закон, но не може въпреки наличието му да иска приложение на общия закон, уреждащ отговорността на държавата за причинените от органите й вреди. При излагане на доводите си, че предвидените в ЗПГРРЛ размери на еднократните обезщетения са крайно ниски и недостатъчни в сравнение с тези по ЗОДОВ, присъждани за незаконно лишаване от свобода и съответно противоречат на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД, жалбоподателят не отчита факта, че освен еднократното обезщетение по чл.6 от ЗПГРРЛ, този закон урежда и друга форма на обезщетение на репресираните лица, а именно месечна добавка към пенсията – чл.9 ЗПГРРЛ, а с оглед внесения законопроект за изменение и допълнение на ЗПГРРЛ се урежда т. н. „пенсия за репресия“, считано от 1 януари 2025 г.

С оглед изложеното, обжалваното определение не следва да се допуска до касационно обжалване, а отправеното до настоящия състав на ВКС искане по чл.150, ал.2 от КРБ, следва да се остави без уважение, тъй като изложените от касатора съображения не обосновават основателни съмнения относно противоконституционността на нормата на чл.8, ал.3 ЗОДОВ, с нормите на чл.56 вр. чл.8, чл.117, ал.1 и чл.119, ал.1 от Конституцията на Република България, като ограничаваща достъпа до независим и безпристрастен съд заради наличието на административна процедура по ЗПГРРЛ.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 68/19.01.2024 г. на Апелативен съд В., постановено по в. ч.гр. д. № 29/2024 г.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането по чл.150, ал.2 от КРБ, обективирано в частната касационна жалба на Е. С. Р., чрез адв. Ф..

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: