7
Р Е Ш Е Н И Е
№ 244гр. София, 11.08.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в открито съдебно заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
МАРИЯ БОЙЧЕВА
при участието на секретаря И. А. като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 1655 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
След влизане в сила на определение № 924/21.03.2025 г. за частично прекратяване на производството по настоящото дело поради отказ на ищеца Г. П. Г. от исковете за заплащане от всеки от ответниците на лихва за забава за периода от 01.01.2021 г. до 09.09.2022 г., налагащо частично обезсилване на първоинстанционното и въззивното решение, делото остава висящо по съвместната касационна жалба на ответниците П. А. М., Н. А. И. – И., И. А. И. и И. А. И., против решение № 126/30.04.2024 г. по в. т.д. № 319/2023 г. по описа на Апелативен съд – В. в частта, с която след частична отмяна на решение № 149/29.03.2023 г. по т. д. № 609/2022 г. на Окръжен съд - Варна, същите са осъдени на основание чл.534 ТЗ да заплатят на ищеца сума от по 30 000 лева всеки от тях, с която неоснователно са се обогатили след погасяване по давност на исковете по запис на заповед, издаден на 24.08.2017 г. от наследодателя им А. И. М., починал на 22.12.2017 г., с падеж на ценната книга – 31.12.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 12.09.2022 г., до окончателното й плащане.
С касационната жалба са въведени оплаквания за недопустимост на въззивното решение в осъдителната част, съответно неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т.3, предл. 1 и 2 ГПК. Обжалваният съдебен акт се оспорва като недопустим поради приетото незаконосъобразно изменение на първоначално предявен иск по чл. 538 ТЗ (пряк иск за плащане на вземането по запис на заповед) в такъв по чл. 534 ТЗ (менителнично неоснователно обогатяване), което е заявено от ищеца с аргумента, че първоначално предявените искове са погасени по давност предвид релевираното от ответниците в отговора на исковата молба възражение в този смисъл. Уточнява се, че така направеното изменение на иска не отговаря на предпоставките по чл. 214, ал. 1 ГПК – същото не е уместно с оглед защитата на ответниците и води до едновременно изменение на основанието и искането до съда. Изразява се несъгласие с приетото от въззивната инстанция, че оспорването на записа на заповед в заседанието, в което е представен оригиналът му, е преклудирано. Излагат се доводи, че още с отговора на исковата молба е формулирано искане за представяне на оригинала на менителничния ефект и при представянето му в съдебно заседание пред първата инстанция ответниците са оспорили подписа на техния наследодател като издател на документа, но искането им за допускане на съдебно-графологична експертиза е оставено без уважение. Този пропуск не е поправен и от въззивния съд, който като е приел, че оспорването на автентичността на процесния запис на заповед е преклудирано, е оставил без уважение поддържаното във въззивното производство искане за назначаване на такава експертиза. Изтъква се, че апелативният съд неправилно е приел за преклудирано и депозираното във връзка с доклада по делото писмено доказателство – епикриза на А. И. М., установяваща причината за настъпилата на 22.12.2017 г. смърт на наследодателя – онкологично заболяване, за което той е знаел към датата на издаване на процесния запис на заповед (24.08.2017 г.). Акцентира се, че в обжалваното решение неправилно е прието, че наследниците на издателя по менителничния ефект са пасивно легитимирани да отговарят по специалния иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ. Оспорва се и заключението на втората инстанция, че независимо че ценната книга се издава заради конкретни отношения между издателя и поемателя, ищецът не е длъжен да го въвежда в процеса, тъй като каузалното правоотношение не е елемент от фактическия състав на иска по чл. 534, ал.1 ТЗ. Развива се тезата, че по този начин е отречено правото на наследниците на издателя да поискат поемателят да посочи каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден ефектът, тъй като едва след това наследниците биха могли да направят всички възражения срещу иска, с които е разполагал техният наследодател. Според касаторите, въззивният съд е игнорирал твърденията на самия ищец, въведени в съдебното заседание от 10.03.2023 г. пред ОС – Варна, за наличието на каузални правоотношения между него и техния наследодател, и неправилно е приел липса на такова в случая. Счита се, че след като Г. Г. не е установил защо е бил подписан процесният запис на заповед, въпреки че е бил задължен по реда на чл. 176, ал. 1 ГПК, то следвало да се приеме, че ефектът има дарствен характер, а доколкото дарението се отнася до бъдещо имущество, то е нищожно. Иска се да бъде обезсилено като недопустимо обжалваното въззивно решение, съответно да бъде отменено като неправилно и делото да бъде върнато за ново разглеждане на апелативния съд, а в случай, че бъде разгледан спорът по същество – да бъдат отхвърлени изцяло предявените осъдителни искове. Претендират се разноските по делото за трите съдебни инстанции.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от насрещната страна Г. П. Г., в който се оспорва касационната жалба на ответниците. Сочи се, че в случая изменението на иска е допустимо – заявено е с допълнителната искова молба и ответниците са имали възможност да организират защитата си, изменението не касае искането към съда за присъждане на същата сума, а само основанието на иска. Споделят се съображенията на въззивния съд, че оспорването на авторството на менителничния ефект е преклудирано, поради което правилно не са били уважени от първата инстанция направените от ответниците доказателствени искания, нито същите са допуснати от втората инстанция. Претендират се направените по делото разноски, включително адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗЗД.
С постановеното по настоящото дело определение № 3222/02.12.2024 г., след служебно извършена проверка и предвид доводите на касаторите ответници, е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за преценка допустимостта на атакувания съдебен акт с оглед направеното изменение съгласно чл. 214, ал. 1 ГПК на предявените искове по чл. 538, ал. 1 ТЗ в такива по чл. 534, ал. 1 ТЗ.
В проведеното открито съдебно заседание касаторите поддържат развитите в касационната жалба подробни съждения относно недопустимостта и съответно неправилността на обжалваното въззивно решение в уважителната част. Ответникът по касация излага доводи за неоснователност на разглежданата касационна жалба и счита обжалвания съдебен акт за допустим и правилен.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид изложените доводи и прецени данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:
Производството пред Окръжен съд – Варна е образувано въз основа на искова молба с вх. № 20935/12.09.2022 г., подадена от Г. П. Г. против ответниците П. А. М., Н. А. И. – И., И. А. И. и И. А. И., с която са предявени искове с правно основание чл. 538, ал. 1 ТЗ за осъждане на всеки от настоящите касатори да му заплати сума от по 30 000 лева по запис на заповед, издаден на 24.08.2017 г. от наследодателя им - А. И. М., починал на 22.12.2017 г., с падеж на ценната книга – 31.12.2017 г.
С допълнителната искова молба, след като е изтъкнал заявеното от ответниците възражение за погасяване по давност на прекия иск за вземането по записа на заповед, ищецът е заявил, че изменя предявените искове в такива за менителнично неоснователно обогатяване – чл. 534, ал.1 ТЗ, като претендира от ответниците същите суми за главница. Не се обсъжда претенцията за лихва за забава за периода преди датата на подаване на исковата молба поради направения от ищеца отказ от иска.
Поисканото изменение на предявените исковепо чл. 214, ал. 1 ГПК е допуснато от окръжния съд, който с решение № 149/29.03.2023 г. е отхвърлил изцяло претенциите по чл. 534, ал. 1 ТЗ.
Апелативният съд, сезиран с въззивна жалба на ищеца, за да потвърди и отмени частично първоинстанционното решение, е приел, че са предявени в условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, като с оглед възражението на ответниците за погасяване по давност на прекия менителничен иск в допълнителната искова молба ищецът е изменил иска си в такъв за заплащане на сумите на основание менителнично неоснователно обогатяване. Като несъстоятелно е преценено възражението на ответниците, че така приетото от първоинстанционния съд изменение е недопустимо, тъй като в разглеждания случай първоначално предявеният иск се основава на обстоятелства, свързани със съществуването на вземане по един редовен от външна страна запис на заповед (едностранна абстрактна сделка), докато с изменението на иска се въвеждат факти относно дължимо вземане по облигационно отношение, произтичащо от менителнично неоснователно обогатяване. Съставът на въззивния съд е разяснил, че видът на търсената защита не се променя, доколкото и в двата случая се иска ответниците да бъдат осъдени да заплатят сумата по менителничния ефект. Счел е, че не е налице едновременно изменение на основанието на иска и на вида на исковата защита, от което е направил извод, че се касае до изменение на иска, а не до предявяването на нов. Изменението е предприето в предвидения за това срок по чл. 214, ал. 1 ГПК – в допълнителната искова молба.
Въззивният състав е изложил съображения, че в случая се касае за валиден запис на заповед, който не е оспорен по предвидения за това ред и в срока по чл. 367, ал. 1 ГПК. Отбелазял е, че в отговора на исковата молба ответниците твърдят, че не им е известно техният наследодател А. М. да е издавал такъв в полза на ищеца 4 месеца преди смъртта си и релевират възражение за изтекла в тяхна полза погасителна давност. В допълнителния отговор твърдят, че ищецът с нищо не е допринесъл за увеличаване на имуществото на техния наследодател, а доколкото не твърди да е давал каквито и да е суми на същия, нито представя доказателства за това, то не е налице обогатяване, което да бъде компенсирано по реда на чл. 534, ал. 1 ТЗ. Апелативният съд е преценил, че се оспорва съществуването на записа на заповед изобщо в правния мир, както и се възразява, че между издателя и ищеца като поемател не съществува правоотношение, което да е причина за издаването му, т. е. релевирано е общо възражение на длъжника - в случая наследниците на М., че последният не е поемал задължение по ценната книга. Първото възражение е намерено за неоснователно, тъй като в съдебното заседание от 14.02.2023 г. ищецът е представил оригинала на процесния запис на заповед и съдът е констатирал идентичност с приложеното към исковата молба негово копие. Не е споделено и второто възражение с мотива, че през целия процес, вкл. и пред въззивната инстанция, ищецът се позовава на абстрактния характер на менителничния ефект, от който черпи правата си, като въпреки усилията на ответниците в тази насока, не сочи каузално правоотношение между него и издателя, което да бъде гарантирано с ценната книга. Въззивният съд е приел, че след като нито ищецът, нито ответниците твърдят наличието на конкретно каузално правоотношение, по повод на което е издаден процесният запис на заповед, такова правоотношение остава извън предмета на доказване. Задължение за доказване на гаранционния характер на ценната книга не може да бъде вменено на ищеца по чл. 176 ГПК, тъй като този ред се ползва за установяване на факти и обстоятелства по делото, а не за въвеждането на такива като елемент от претендираното субективно право.
Апелативният съд е намерил, че истинността на процесния запис на заповед не е оспорена с отговора на исковата молба, а в заседанието, в което е представен неговият оригинал, поради което оспорването е направено в условията на настъпила преклузия, както е констатирано и от първата инстанция.
По тези мотиви решаващият състав е формирал извод, че представеният по делото редовен запис на заповед като абстрактна сделка е годно основание за присъждане в полза на поемателя на сумата, с която издателят се е обогатил за сметка на поемателя, без да е необходимо да бъдат изследвани евентуалните каузални правоотношения между страните. Незнанието на наследниците на издателя за този дълг само по себе си не предпоставя неоснователност на предявения иск, а следва да бъде разглеждано в контекста на техните права и задължения по приемане на наследството с неговите активи и пасиви, както и в контекста на правото им да ограничат своята имуществена отговорност до размера на активите на това наследство по предвидения за това ред в Закона за наследството.
Отхвърлил е акцесорната претенция за лихва за забава за периода от 01.01.2021 г. до 09.09.2022 г., в която част решенията на първата и на въззивната инстанция са обезсилени поради отказ на ищеца от тези искове на основание чл. 233 ГПК.
Въззивното решение в обжалваната от ответниците в производството част е недопустимо.
Спорното материално право се индивидуализира от ищеца с основанието на иска и вида на търсената защита. Последваща промяна на първоначално въведения спорен предмет е допустима при стриктно спазване на императивните правила на чл. 214 ГПК. Независимо от формата, в която е предприето, изменението на иска не може да води до цялостна промяна на предмета на делото, заявен с първоначалната искова молба, т. е. до едновременно изменение на основанието и на петитума на иска. В тази хипотеза се стига до предявяване на нов по съществото си иск в хода на висящия процес, разглеждането на който обуславя недопустимост на съдебното решение (в този смисъл решение № 63/28.05.2011 г. по т. д. № 490/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 175/05.12.2011 г. по т. д. № 943/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 76/07.08.2018 г. по т. д. № 2601/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., др.).
В случая първоначалната искова претенция се основава на твърдени от ищеца факти относно вземане по редовен от външна страна запис на заповед, издаден от наследодателя на ответниците. Със заявеното с допълнителната искова молба изменение се въвеждат от ищеца нови факти относно прескрибиране на менителничния ефект поради изтичане на специалната погасителна давност за предявяване на прекия иск срещу издателя, в каквато насока е направеното от ответната страна в отговора по чл. 367 ГПК възражение, и наличие на правоотношение, произтичащо от менителнично неоснователно обогатяване, възникнало след загубване на правата му по прекия иск.
Основателни са оплакванията на касаторите, че така направеното от ищеца изменение на исковете не отговаря на предпоставките по чл. 214, ал.1 ГПК. В случая фактическите твърдения, релевирани с първоначалната искова молба, са заменени с други по реда на чл. 214 ГПК, като се претендира осъждане на всеки от ответниците да заплати припадащата му се част от сумата по прескрибирания запис на заповед, с която последните са се обогатили за сметка на ищеца – иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ. При тези данни се налага извод, че не е налице надлежно изменение на предявения иск, а и изменението на основанието не е уместно с оглед защитата на ответната страна. Първоинстанционният съд и впоследствие въззивният съд са счели извършеното изменение на исковата претенция за процесуално допустимо и са разгледали исковете по чл. 534, ал. 1 ТЗ, без да отчетат, че в разглеждания случай по недопустим начин и в разрез с императива на чл. 214 ГПК е въведен нов спорен предмет на делото. По отношение на ищцовата претенция, заявена с допълнителната искова молба, първоинстанционният съд има процесуална възможност да я отдели в отделно производство и да укаже отстраняване на нередовностите й по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, вкл. внасяне на дължимата държавна такса.
При това положение и на основание чл. 293, ал. 4 вр. с чл. 270, ал. 3, изр. посл. ГПК се налага обезсилване като недопустими на въззивното решение в обжалваната от касаторите уважителна част и отмененото с него първоинстанционно решение, като делото в тази част следва да бъде върнато на първата инстанция за ново разглеждане от друг състав по предявените осъдителни искове по чл.538, ал.1 ТЗ. Тъй като е осъществена размяната на книжа, производството следва да продължи от изготвяне на проект за доклад по делото, вкл. разпределяне на доказателствената тежест и осигуряване възможност на страните за доказателствени искания във връзка с възложената им тежест на доказване.
Съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК, при повторното разглеждане на делото и с оглед изхода на спора по предявените искове се дължи от съда, на който делото е върнато, произнасяне и по направените разноски пред касационната инстанция.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,
РЕШИ :
ОБЕЗСИЛВА Решение № 126/30.04.2024 г. по в. т.д. № 319/2023 г. по описа на Апелативен съд – В. в частта, с която след частична отмяна на решение № 149/29.03.2023 г. по т. д. № 609/2022 г. на Окръжен съд - Варна, ответниците П. А. М., Н. А. И. – И., И. А. И. и И. А. И. са осъдени на основание чл. 534, ал. 1 ТЗ да заплатят на ищеца Г. П. Г. сума от по 30 000 лева всеки от тях, с която неоснователно са се обогатили след погасяване по давност на исковете по запис на заповед, издаден на 24.08.2017 г. от наследодателя им А. И. М., починал на 22.12.2017 г., с падеж на ценната книга – 31.12.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 12.09.2022 г., до окончателното й плащане, и отмененото с него решение на Окръжен съд – Варна по така разгледаните искове.
ВРЪЩА делото в тази част за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Варна по предявените искове.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
към решение по т. д. № 1655/2024 г. на съдия Д. Д. член на състав на I т. о., ТК, ВКС.
В отлика от мнозинството на състава считам, че обжалваното въззивно решение № 126/30.04.2024 г. по в. т. д. № 319/2023 г. на Апелативен съд В. и отмененото с него решение № 149/29.03.2023 г. по т. д. № 609/2022 г. на Окръжен съд Варна не следва да бъдат обезсилени поради тяхната недопустимост, тъй като са постановени по надлежно изменени искове с правно основание чл. 534 ТЗ.
Съображенията ми са следните:
Изменението на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК е проявление на принципа на диспозитивното начало /извършва се само по инициатива на ищеца/ и принципа на процесуалната икономия /спестява се воденето на допълнителни процеси между спорещите страни поради запазване на извършените до момента на изменението процесуални действия/. Изменението на иска се налага в случай на грешка, която ищецът е допуснал при предявяване на иска, и цели поправка на тази грешка в съответствие с действителното правно положение, включително вследствие наведено от ответника възражение /в този смисъл решение решение № 22/2015 г. по гр. д. № 2979/2014 г. на IV г. о./. В практиката на касационната инстанция /решение № 135/2017 г. по гр. д. № 60393/2016 г. на I г. о., решение № 162/2014 г. по т. д. № 1742/2013 г. на II т. о., решение № 473/2010 г. по гр. д. № 1537/2009 г. на IV г. о., решение № 214/2017 г. по гр. д. № 1213/2017 г. на III г. о., решение № 142/2021 г. по гр. д. № 3067/2019 г. на IV г. о./ се приема, че изменението на иска е налице, когато ищецът въвежда ново основание, или петитум, или ответник по първоначалния иск като прибавя към вече заявените с първоначалния иск основание, петитум или ответник /при условия на евентуалност/, или пък ги заменя с ново основание, петитум или нова страна. В първата хипотеза са стига до обективно или субективно съединяване на искове, а във втория случай - до десезиране на съда от първоначално заявената претенция, тъй като ищецът замества първоначално предявеното за защита субективно материално право с друго право.
И в доктрината, и в съдебната практика се приема, че основанието на иска представлява съвкупност от онези факти, които влизат в хипотезиса на правната норма, въз основа на която се поражда материалното субективно право, както и фактите, обуславящи легитимацията на страните. Ищецът въвежда ново основание, когато се позовава на друг юридически факт, респективно друга правна норма, в сравнение с този, посочен в исковата молба, и извежда от него претендираното право. Петитумът се предопределя от съдържанието на спорното право и вида на търсената защита – напр. осъдителен иск за принудително реализиране на вземане за определена парична сума; осъдителен иск за принудително изпълнение на конкретно действие /предаване на вещ, отстраняване на недостатък на изработена вещ/; установителен иск за съществуване на правоотношение или за отричането му; конститутивен иск за принудителна промяна в правоотношение/.
Съгласно чл. 214, ал. 1 ГПК ищецът може да измени или основанието на иска си, или петитума, но не и двете едновременно, тъй като ще се стигне до въвеждане на спорен предмет, който няма нищо общо с първоначално заявения, и извършените процесуални действия до момента на изменението биха били изцяло неизползваеми, т. е. липсва изобщо възможност за проявление на принципа на процесуална икономия – новата претенция следва да бъде разгледана в отделен исков процес.
Последното условие, за да бъде допуснато изменение на основанието на иска, е то да не затруднява защитата на ответника. Това означава, че за ответника е от значение да му бъде осигурена в пълнота възможност да се защити срещу изменения иск и да използва всички процесуални средства, за да охрани стопанския си интерес, свързан с предмета на делото, с които би разполагал в случай, че искът с новото основание би бил предявен като първоначален, т. е. да упражни правата по чл. 211 ГПК, чл. 212 ГПК, чл. 219 ГПК, чл. 1931 ал. 1 ГПК. Тъй като искът обикновено се изменя след изтичане сроковете за размяна на книжа - най-често в първото по делото заседание, то съдът следва да обезпечи възможността на ответника да се защити. В правната доктрина се приема, че не е неуместно с оглед защитата на ответника изменение на основанието на иска, когато затруднението на ответника произтича единствено от обстоятелството, че той трябва да организира наново защитата си.
В спорния казус, с който е сезиран настоящият състав на съда, ищецът е предявил искове с правно основание чл. 538 ТЗ срещу ответниците. След като с отговора на исковата молба в срока по чл. 367 ГПК те са противопоставили възражение за давност, с допълнителната искова молба ищецът е заявил, че претендира първоначално търсената сума в общ размер от 120 000 лв. поради неоснователно менителнично обогатяване, т. е. признава, че вземането му по процесния запис на заповед е погасено по давност и релевира нов факт, включен в хипотезиса на друга правна норма, от който възниква ново субективно право. Ищецът заявява ново основание на иска си, но петитумът остава същия – искане за осъждане на ответниците принудително да изпълнят свое парично задължение /да заплатят общо сумата от 120 000 лв./. Считам, че в случая не се стига до едновременно изменение на основанието и петитума на иска като споделям разрешението, дадено в решение № 74/2012 г. по т. д. № 119/2011 г. на II т. о., ВКС. Със същото е приета принципната допустимост на изменение на иск с правно основание чл. 538, ал. 1 ТЗ в иск с правно основание чл. 534 ТЗ вследствие противопоставено от ответника възражение за прескрибиране на менителничния ефект.
Обезсилване на постановените от предходните две инстанции съдебни решения ще принуди страните и съда да движат исков процес по претенция, от която ищецът вече се е отказал, десезирал е съда, заменяйки основанието на иска си с друго. Това би било процесуално неоправдано, включително поради извършената двойна размяна на книжа в рамките на първоинстанционното производство. Становището ми е, че в случая следваше резултатът от проверката за вероятна недопустимост на въззивното решение да бъде негативен, а то трябваше да бъде отменено и върнато за извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, които да обезпечат правата на ответниците за защита срещу изменения иск чрез предоставяне на възможност да оспорят ценната книга като документ и ангажират доказателства за проверка на неговата автентичност, каквито искания същите са заявили с допълнителния отговор на исковата молба. Извършените по исковото производство действия следваше да се счетат за запазени, доколкото за уважаване на претенцията по чл. 534 ТЗ е необходимо да е налице издаден валиден менителничен ефект - запис на заповед, установено прескрибирането му и в резултат на това настъпила имуществена вреда за поемателя. В случая напълно неоснователни са оплакванията на касаторите, че изменението на исковете било недопустимо поради неговата неуместност с оглед защитата им в процеса. Както беше посочено по-горе, когато затруднението на ответника произтича единствено от обстоятелството, че той трябва да организира наново защитата си, не може да се говори за неуместно изменение на иска. Още повече, че в случая поради търговския характер на спора е осъществена двойна размяна на книжа между страните и ответниците са упражнили своето право на защита, заявявайки възражения срещу противопоставения им от ищеца менителничен ефект.