О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3877

София 30.07.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

разгледа докладваното от съдията Д. Ц. гр. д. № 2125/2024 г. по описа на ВКС, І г. о. и за да се произнесе, взе предвид :

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 5 от 17.01.2024 г. по в. гр. д. № 334/2023 г. на Бургаския апелативен съд е отменено решение № 883 от 26.07.2023 г., постановено по гр. д. № 1971/2022 г. по описа на Окръжен съд - Бургас и вместо него е постановено друго, с което е осъден на основание чл. 45 ЗЗД В. Т. Т. да заплати на всеки от ищците Г. Д. Р. и И. А. Р. сумата от по 150 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане – на 22.09.2015 г. в община Несебър, област Бургас, на републикански път I-9 /Европейски път Е87/, в района около 198 км преди кръстовището на ресторант „Ханска шатра“, ответникът В. Т. Т. при управление на лек автомобил „Н. П. с рег. [рег. номер на МПС] , движещ се в посока от гр. Бургас към гр. Варна, нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 20, ал. 1 ЗДвП, при което автомобилът навлязъл в лентата за насрещно движение и последвал удар с насрещно движещия се лек автомобил „Ф. П. , с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от А. З. Р., в резултат на което по непредпазливост е причинил смъртта на А. З. Р., настъпила на 23.09.2015 г. в МБАЛ - Бургас, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.09.2015 г. до окончателното изплащане. С решението ответникът е осъден да заплати съдебно-деловодни разноски – държавни такси по сметкa на Апелативен съд - Бургас и на Окръжен съд - Бургас. Решението е постановено при участието на третото лице-помагач на страната на ответника Застрахователна компания „Лев инс“ АД.

В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от ответника по иска В. Т. Т.. В жалбата са изложени доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че изводът на въззивния съд, че погасителната давност е започнала да тече от момента, в който на ищците са били предявени материалите по разследването, е в противоречие с практиката на ВС и ВКС.

Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като постановено в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по следните правни въпроси: 1. Може ли да има различна давност за непозволено увреждане при ПТП, касаеща двете страни на производството – виновният водач и застрахователя?; 2. При голяма част от ПТП въобще не се стига до повдигане на обвинение. Следва ли от това, че в зависимост от вида на деликта, началният момент, от който започва да тече давността, е различен?; 3. Кой ще бъде началният момент, от който да започне да тече давността за деликт – телесна повреда, когато смъртта не е в причинна връзка с ПТП?; 4. Следва ли при валидно сключена застраховка „гражданска отговорност“, застрахователят на практика да се освобождава от отговорност и вредните последици да се понесат изцяло от виновния водач, който не се е укривал, не е употребил алкохол и други упойващи вещества? И означава ли това, че във всички случаи на забавено разследване се дава възможност на пострадалите да изберат такъв момент за предявяване на претенциите си, когато деликвентът ще отговаря лично и изцяло със собственото си имущество? Твърди се, че решението на въззивната инстанция е постановено в противоречие с ППВС № 2/21.12.1981 г., Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк. д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС и решение № 60300 от 23.08.2022 г. по гр. д. № 599/2021 г. на ВКС, IV ГО.

В писмен отговор ответниците по касация Г. Д. Р. и И. А. Р., чрез своя пълномощник адв. Т. Д., изразяват становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и, че решението е правилно и законосъобразно.

Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба и от третото лице-помагач Застрахователна компания „Лев инс“ АД. В жалбата са изложени доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателят споделя оплакванията на другия касатор във връзка с изводите на въззивния съд за началото на срока на погасителната давност за вземанията на ищците, поддържа и че размерът на присъдените обезщетения е необосновано завишен поради липсата на обективни данни на особено близка връзка на привързаност между починалия и ищците и предвид обществено икономическите условия в страната към датата на деликта през 2015 г. /минималната работна заплата е била 380 лева/.

Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като постановено в противоречие с практиката на ВС и ВКС по следните правни въпроси: 1. Привличането на деликвента като обвиняем или датата на настъпване на непозволеното увреждане /ПТП 22.09.2015 г./ е денят на откриване на дееца /ответника като причинител на увреждането/ по смисъла на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, когато същият е бил установен и идентифициран в деня при настъпване на непозволеното увреждане?; 2. Какво е значението на фактическите обстоятелства на всеки конкретен случай при определяне кога деецът е открит, като даденото от въззивния съд разрешение се съпостави със задължителните разяснения на ВКС в ТР № 5/2005 г., ОСГК и ОСТК?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си довод за погасяване по давност на вземането за претендираната от ищците законна лихва?; 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изготви самостоятелни правни изводи за тяхната относимост към предмета на спора?; 5. Кои са подлежащите на доказване от ищеца факти по иск за вреди от непозволено увреждане и презюмират ли се близките отношения между пострадалия и претендиращия обезщетение и следва ли последният да проведе пълно и главно доказване на претърпените неимуществени вреди?; 6. Кои са приложимите критерии за справедливо овъзмездяване на причинени в резултат на деликт неимуществени вреди? Какви критерии трябва да изследва решаващият съд при определяне размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД? Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?. Твърди, че първите два въпроси са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк. д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС, третият и четвъртият въпроси - с решение № 48 от 17.06.2022 г. по т. д. № 415/2021 г. на ВКС, II ТО и решение № 232 от 18.12.2023 г. по гр. д. № 3799/2022 г. на ВКС, IV ГО, петият въпрос - с решение № 136 от 08.12.2017 г. по гр. д. № 5025/2016 г. на ВКС, III ГО и шестият въпрос с т. II от ППВС 4/1968 г.

В писмен отговор ответниците по касация Г. Д. Р. и И. А. Р., чрез своя пълномощник адв. Т. Д., изразяват становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и, че решението е правилно и законосъобразно.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на решението до касационно обжалване, взе предвид следното:

С обжалваното въззивно решение от фактическа страна е прието, че ищците Г. Д. Р. и И. А. Р. са съответно съпруга и син на починалия А. З. Р.. Не е било спорно, че с влязла в сила на 06.10.2022 г. присъда по нохд № 252/2021 г. по описа на Окръжен съд - Бургас В. Т. Т. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 343 ал. 1, б. „в“, предл. първо, вр. с чл. 342, ал. 1 НК за това, че на 22.09.2015 г. в община Несебър, област Бургас, на републикански път I-9 /Европейски път Е87/, в района около 198 км. преди кръстовището на ресторант „Ханска шатра“ при управление на лек автомобил „Н. П. с рег. [рег. номер на МПС] , движещ се в посока от гр. Бургас към гр. Варна, нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 20, ал. 1 ЗДвП, при което автомобилът навлязъл в лентата за насрещно движение и последвал удар с насрещно движещия се лек автомобил „Ф. П. , с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от А. З. Р., в резултат на което по непредпазливост е причинил смъртта на А. З. Р., настъпила на 23.09.2015 г. в МБАЛ - Бургас. След удара двата автомобила преустановили движението си, като пострадалият Р. бил в безсъзнание с множество травматични увреждания. След известно време Р. дошъл в съзнание и разговарял с лекаря към ФСМП - гр. Несебър, на когото обяснил, че изпитва болки в долен и горен крайник. Р. бил транспортиран с линейка до МБАЛ - Бургас, където бил приет за лечение, хоспитализиран в отделение „Ортопедия и травматология“ за оперативно лечение, тъй като при прегледите и извършените рентгенови снимки били установени фрактура на дясна раменна кост и фрактура на ляв ацетабулум. През нощта на 23.09.2015 г. състоянието на Р. рязко се влошило, което наложило консултация с реаниматор, но въпреки предприетите медицински действия, той починал в 04.15 часа. Като непосредствена причина за настъпилата смърт назначената по досъдебното производство СМЕ е посочила острата анемия, дължаща се на разкъсване на мезенетриален съд и слезката, вследствие рязко притискане на коремната стена в посока отпред-назад.

След получаването на резултатите от аутопсията, в които като причина за смъртта на А. З. Р. било отразено „разкъсване на слезката, остра кръвозагуба“, ищцата се усъмнила в адекватността на извършените в болницата диагностични и терапевтични дейности. По жалба на ищцата Г. Д. Р. е образувано досъдебно производство № 132/2016 г. по описа на ОСО при Окръжна прокуратура - Бургас, пр. № 7773/ 2015 г. и пор. № 633/ 2016 г. за престъпление по чл. 123, ал. 1 НК – причиняване на смърт по непредпазливост във връзка с оказаната на А. З. Р. медицинска помощ. Производството е било образувано срещу неизвестен извършител. Впоследствие с прокурорско постановление от 05.03.2019 г. двете досъдебни производства са обединени. По досъдебното производство са били извършени няколко СМЕ, на които са били поставени въпроси да се изследва причината за смъртта на А. З. Р., за да се установи дали тя е резултат на действия или бездействия на лекари от МБАЛ - Бургас /лекарска грешка – престъпление по чл. 123 НК/ или е в резултат на уврежданията, получени от Р. при настъпилото ПТП. През 2021 г. с постановление от 09.02.2021 г., влязло в сила на 24.02.2021 г., наказателното производство по обединеното ДП е частично прекратено – по отношение на престъплението по чл. 123, ал. 1 НК, а ответникът В. Т. Т. е бил привлечен като обвиняем с постановление за привличане от 12.01.2021 г. за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ предл. първо вр. с чл. 342, ал. 1 НК, вр. с чл. 20, ал. 1 ЗДвП, в резултат на което по непредпазливост е причинил смъртта на А. З. Р..

Страните спорят по направените от ответника и третото лице-помагач възражения за изтекла погасителна давност на задълженията за обезщетение и наличието на съпричиняване на вредоносния резултат. Въззивният съд се е аргументирал, че в случая извършването на деянието и откриването на дееца не съвпадат, независимо, че В. Т. Т. е бил известен още от момента на настъпването на ПТП, не се е укривал и не се е налагало да бъдат извършвани следствени действия по установяването и идентифицирането му. Спецификата в настоящия случай е в това, че увреждането на слезката на Р. не е било установено след приемането му за лечение в болницата, а той е бил насочен само за оперативно лечение на двете установени при прегледа му в болницата фрактури. Влошаването на състоянието му е настъпило внезапно по време на болничния му престой и е било необяснимо от гледна точка на установените увреждания – средни телесни повреди, които не са опасни за живота. Действителната причина за настъпилата смърт е установена при аутопсията, но причинната връзка с ПТП не е била установена на този етап. Органите на досъдебното производство са изследвали този въпрос няколко години, през които не са образували досъдебно производство срещу виновно лице за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, предл. първо НК /причиняване на смърт/, а същото почти до края на 2018 г. е образувано и водено за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. “б“, предл. второ, вр. чл. 342, ал. 1 НК /причиняване на средна телесна повреда/ от ответника Т.. Ищците не са разполагали нито с медицинско становище, нито поне с първоначално становище на органите на досъдебното производство относно наличието на причинна връзка между настъпилото ПТП и смъртта на наследодателя им. Погасителната давност в случая е започнала да тече от момента, в който на ищците са били предявени материалите по обединеното ДП – на 15.01.2021 г., осъществено след частичното прекратяване на ДП за престъпление по чл. 123 НК и привличането като обвиняем на В. Т. Т. за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ НК. Ето защо, погасителната давност е започнала да тече от 16.01.2021 г. и към датата на предявяване на иска – 16.11.2022 г. не е изтекла.

Въззивният съд е обсъдил и възражението на ответника и на третото лице - помагач за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, но е намерил същите за неоснователни. Приел е, че действително А. З. Р. е управлявал лекия автомобил с превишена скорост – при разрешена скорост до 40 км/ч, автомобилът се е движил със скорост около 55 км/ч, но е бил с поставен предпазен колан. Посочил е, че за да бъде уважено възражението за съпричиняване, е необходимо да бъдат ангажирани убедителни доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, а такива доказателства не са представени.

Във връзка с определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение, съдът е отчел възрастта на пострадалия – към датата на смъртта е бил на 61 г.; че е бил в добро здравословно състояние; добрите отношения, които починалият е имал със съпругата и сина си; начина им на живот като задружно семейство; изключително тежкия, неочакван и жесток пътен инцидент, несвоевременно отнел живота му, и е достигнал до извод, че справедливото обезщетение на всеки от ищците възлиза на сумата 150 000 лева. Върху тази сума на ищците се дължи и законната лихва върху главниците, считано от датата на деликта – 22.09.2015 г. до окончателното изплащане.

При тези мотиви на въззивния съд, обусловили крайния резултат по делото, настоящият състав приема следното:

По касационната жалба на В. Т. Т.:

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси, тъй като те не кореспондират с изложените от въззивния съд съображения за уважаване на исковете и в този смисъл не осъществяват общото изискване на чл. 280, ал. ГПК за достъп до касационно обжалване. Въззивният съд не приел, че давността за вземането за непозволено увреждане е различна в зависимост от задълженото лице – деликвента и застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Предявеният с отговора на исковата молба обратен иск срещу застрахователя е върнат поради неотстраняване на нередовностите на исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Неправилно това процесуално действие на съда се интерпретира от жалбоподателя като „ освобождаване на застрахователя от отговорност“. Въззивният съд не е приел също, че в зависимост от деликта, началният момент, от който започва да тече погасителната давност, е различен. С оглед спецификата на конкретния казус е достигнал до извод, че в случая моментът на извършване на деянието и моментът на откриване на дееца не съвпадат. Третият въпрос е предпоставен от становището на жалбоподателя, че смъртта на А. Р. не е в причинна връзка с причиненото ПТП. Това становище противоречи на събраните по делото доказателства, и в частност на влязлата в сила осъдителна присъда, с която жалбоподателят е осъден за престъпление по чл. 343, ал.1, б.“в“ НК.

По касационната жалба на Застрахователна компания „Лев инс“ АД:

Първите два въпроса, изведени в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са фактически, а не правни, и не обосновават основание за допускане на касационно обжалване. Разрешаването им е свързано с конкретно установени по всяко дело факти, а не с тълкуването и прилагането на конкретна правна норма. По естеството си така зададените въпроси изразяват несъгласието на жалбоподателя с изводите на въззивния съд относно началния момент, от който в случая вземането за непозволено увреждане е станало изискуемо, но правилността на тези изводи не може да се проверява в производството по чл. 288 ГПК.

Петият и шестият въпроси са свързани с критериите, които съблюдава съда при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 ЗЗД. Не се установява при разрешаването им въззивният съд да се е отклонил от практиката на ВКС, за да се приеме за осъществено твърдяното от касатора основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според приетото в т. II от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на ВС, съобразяването с критерия за справедливост, визиран в чл. 52 ЗЗД, изисква да се вземат предвид различни конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които обуславят размера на неимуществените вреди, като напр. характерът на увреждането и механизма на причиняването му, възрастта на пострадалото лице, неговото обществено положение, отношенията му с близките, претендиращи обезщетение и пр. Тези обстоятелства се преценяват комплексно, като преценката винаги е индивидуална за всеки конкретен случай. Поради това различните размери на обезщетения за неимуществени вреди, причинени от еднакви по вид и механизъм на извършване деликти, сами по себе си не могат да обосноват извод за противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, освен ако не се касае за присъждане на обезщетения с големи разлики по различни дела без да са налице съществени различия в установените по всяко дело обстоятелства. Внимателният прочит на съдебната практика, на която се позовава жалбоподателя – решение № 136 от 08.12.2017 г. по гр. д. № 5025/2016 г. на ВКС, III ГО, не сочи на сходство на казусите, нито на съществено различие в размера на присъдените обезщетения в сравнение с настоящото дело, което да налага допускане на въззивното решение до касационно обжалване. За да обоснове извод относно близката връзка на починалия и най-близкото му семейство, съдът се е позовал на данните от показанията на разпитаните по делото свидетели С. и Г. – че Г. и А. били едно сплотено семейство, а А. бил опора на съпругата и сина си във всяко отношение. Те разчитали на неговата морална и материална подкрепа в множество житейски ситуации, включително и след като съпругата Г. Д. Р. заболяла и претърпяла няколко тежки операции. Ищците са преживели огромен стрес вследствие смъртта на съпруга и бащата А. З. Р., чийто интензитет се е увеличил и от внезапно настъпилата му смърт, останала дълго време необяснима за близките му, предвид липсата на констатирани тежки и животозастрашаващи увреждания при приема му в болницата. Що се отнася до въпроса следва ли при определяне размера на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и конкретната икономическа обстановка, същият е разрешен в съдебната практика, която приема, че критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага да се вземат предвид и динамичните промени в обществено-икономическите условия, ориентир за което са нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Тези лимити обаче нямат самостоятелно значение и не са пряко свързани /както и размерът на минималната или средната работна заплата/ с определянето на справедливия с оглед спецификата на всеки конкретен случай размер на обезщетението за неимуществени вреди – решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I ТО.

Основателно е искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпроса за задължението на въззивният съд да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните, и в частност възражение за погасяване по давност за вземане за лихви/ въпроси 3 и 4/. С отговора на исковата молба ответникът В. Т. е направил възражение за погасяване по давност на вземането на ищците, включващо главница и законна лихва от датата на увреждането. С атакуваното решение въззивният съд е приел, вземането за обезщетение за неимуществени вреди не е погасено по давност, тъй като същото е станало изискуемо на 16.01.2021 г., присъдил е законна лихва върху определеното обезщетение, считано от момента на деликта - 22.09.2015 г. , но не е обсъдил възражението за погасяване по давност на вземането за лихва. Тъй като исковата молба е постъпила в съда на 16.11.2022 г., поставеният въпрос се явява обуславящ изхода на делото, което налага допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал.1,т.1 ГПК в частта относно присъдената законна лихва.

Водим от гореизложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5 от 17.01.2024 г. по в. гр. д. № 334/2023 г. на Бургаския апелативен съд в частта относно присъдената законна лихва.

УКАЗВА на жалбоподателя ЗК „Л. И. АД в едноседмичен срок от получаване на съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса за касационно обжалване в размер на 1414 лв. и в същия срок да представи доказателства за това, като при неизпълнение на тези указания касационната жалба ще бъде върната.

След изпълнение на дадените указания делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: