Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба от Е.П, лично и в качеството на законен представител и майка на малолетното си дете М. П. от гр. [населено място], против Решение № 2690 от 20.04.2016 г. по адм. дело № 895/2016 г. по описа на Административен съд София - град.

В жалбата се излагат доводи, че решението е постановено при наличие на касационните основания за неговата отмяна по чл. 209, т. 3 АПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателите молят съдът да отмени решението и административния акт, в частта, с която е определен срок на настаняването до три месеца.

Ответникът - директорът на Дирекция ’’Социално подпомагане” – Люлин, гр. С. чрез процесуален представител изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на съдебното решение.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура поддържа становище, че касационната жалба е неоснователна, поради което решението на Административен съд София – град следва да се остави в сила.

Върховен административен съд, шесто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и разгледана по същество за неоснователна по следните съображения:

Предмет на съдебен контрол по настоящото дело е Решение № 2690 от 20.04.2016 г. по адм. дело № 895/2016 г. по описа на Административен съд София – град, с което е отхвърлена жалбата на Е.П, лично и като законен представител на малолетното си дете М. П. от гр. [населено място], срещу заповед № ЗСУ-10/11.01.2016 г. на директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Люлин, гр. С., с която жалбоподателите са настанени в Център за временно настаняване „С. Д“ гр. [населено място] (социална услуга от резидентен тип), в частта, с която е определен срок на настаняването до три месеца, считано от 11.01.2016 г. Съдът в съответствие с нормата на чл. 168 АПК и на основанията посочени в чл. 146 АПК е приел, че индивидуалният административен акт в оспорената част е постановен от компетентен административен орган, в предвидената от закона форма, при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, актът е издаден в съответствие с материалния закон и неговата цел. Решението е валидно, допустимо и правилно.

За да обоснове своите изводи за неоснователност на жалбата против заповедта, административният съд от фактическа страна е установил, че с молба - декларация вх. № 94ЕЕ-1 от 06.01.2016 г. Е.П лично и в качеството си на законен представител на малолетното си дете М. П., е отправила искане до директора на ДСП „Люлин“, да ползва социална услуга - настаняване в Център за временно настаняване в гр. [населено място]. В хода на административното производство по издаването на акта, компетентните длъжностни лица са изготвили доклад – предложение за предоставяне на социалната услуга, като са констатирали семейното и социалното положение на жалбоподателите. Според него Е.П е на двадесет години, самотна майка на три годишен син, безработна, няма собствено жилище и средства за квартира на свободен наем, доходът й е в размер на 35 лева по чл. 7 ЗСПД.

Със заповед № ЗСУ-10/11.01.2016 г. директорът на Дирекция "Социално подпомагане" - Люлин е уважил молбата. Видно от съдържанието й Е.П и детето й са настанени в Център за временно настаняване за срок от три месеца считано от 11.01.2016 г. Като мотиви за настаняването органът е възприел фактическите констатации на лицата изготвили доклада предложение от дата 08.01.2016 г.

С обжалваната пред административния съд заповед на Е.П и детето й е предоставена социална услуга от определен тип. Съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 6 от Правилник за прилагане на ЗСП (ЗАКОН ЗЗД СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ)(ППЗСП), социалните услуги могат да се предоставят краткосрочно или/и дългосрочно. В случая основание за дължимостта на услугата е нормата на чл. 36, ал. 2, т. 7, б.”б” от ППЗСП, която дава право на лицата в общността, които са правоимащи, да я ползват.

Социалните услуги, които се предоставят в общността, са изброени в чл. 36, ал. 2 Правилник за прилагане на ЗСП (ЗАКОН ЗЗД СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ), като за всяка една от тях в § 1 ДР на ППЗСП е дадена дефиниция, която цели да опише същността на услугата с оглед на нейната социална роля. На осн. чл. 19, ал. 4 от Закон за социалното подпомагане (ЗСП) условията и редът за планиране, разкриване, предоставяне и закриване на социални услуги се определят с Правилник за прилагане на ЗСП (ЗАКОН ЗЗД СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ). В § 1, т.23 от ДР на ППЗСП в редакцията към датата на издаване на заповедта (нова - ДВ, бр. 40 от 2003 г., в сила от 01.05.2003 г., доп. - ДВ, бр. 101 от 2007 г.) според легалната дефиниция, „Център за временно настаняване“ е комплекс от социални услуги, предоставяни на бездомни лица, насочени към задоволяване на ежедневните им потребности, за срок не повече от 3 месеца в рамките на календарната година. Съгласно § 1, т. 46 от ДР на ППЗСП краткосрочни услуги са предоставяните за срок до 3 месеца.

В рамките на своите нормативно установени правомощия и разписаното в закона, административният орган в конкретната хипотеза е определил правилно срока за настаняване на жалбоподателите, считано от 11.01.2016 г. - до три месеца. Това е и максимално допустимият и установен в ППЗСП срок, който не може да бъде продължен от органа след неговото изтичане. Административният акт е съобразен с материалния закон. Заповедта съответства на целта на ЗСП и Правилник за неговото прилагане, доколкото социалните услуги следва така да бъдат разпределяни между правоимащите лица, че да се постигне справедлив баланс при задоволяване на техните жизнени потребности и нужди.

При тези съображения настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора и заявеното своевременно искане на юрисконсулт Смолички за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, на ответната страна се определя такова на осн. чл. 78, ал.8 ГПК, което възлиза на 100 лева за настоящата съдебна инстанция.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2690 от 20.04.2016 г. по адм. дело № 895/2016 г. по описа на Административен съд София - град.

ОСЪЖДА Е.П и М. П., малолетен, представляван от своя законен представител и майка Е.П и двамата чрез адв. А.М-САК, със съдебен адрес гр.[населено място], [адрес], да заплатят на Дирекция за социално подпомагане - Люлин, гр. С., разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева (сто лева) за касационната инстанция. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.