Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Н. В. Д. и В. В. Д., чрез адв.С. Д. срещу решение № 46/11.05.2021 г. постановено по в. гр. дело № 69/2021 г. на Ловешкия окръжен съд. С атакуваното решение е отменено решение № 260093/13.11.2020 г. по гр. дело № 1620/2019 г. на Ловешкия районен съд в частта, с която е отхвърлен евентуалния иск по чл.135 ал.1 ЗЗД и в тази част е постановено друго, с което е обявена за относително недействителна, на основание чл.135 ал.1 ЗЗД спрямо С. Н. Б. сключената между В. В. Д. и Н. В. Д. спогодба от 13.12.2018 г. по гр. дело № 1916/2018 г. на РС-Ловеч, по силата на която В. Д. се задължава да заплаща на Н. Д., начиная от 01.10.2018 г. до настъпване на законна причина за изменение или прекратяване, месечна издръжка в размер на 350 лв., както и относителната недействителност на определение от 13.12.2018 г. постановено по същото дело. /в частта, с която е отхвърлен главният иск по чл.26 ал.2 изр.1 пр.5 ЗЗД вр. с чл.299 ал.3 ГПК за обявяване за нищожна поради привидност сключената между ответниците спогодба от 13.12.2018 г. по гр. д. № 1916/2018 г. на РС-Ловеч, решението е влязло в сила като необжалвано от страните/.

В касационната жалба се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост.

Насрещната страна С. Н. Б. счита касационната жалба за неоснователна.

С определение № 273/23.03.2022 г., на основание чл.280, ал.2, предл. второ ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 46/11.05.2021 г. постановено по в. гр. дело № 69/2021 г. на Ловешкия окръжен съд в частта, с която е обявена относителната недействителност на определение от 13.12.2018 г. по гр. дело № 1916/2018 г. на РС –Ловеч за проверка на процесуалната му допустимост.

С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищецът С. Б. и ответницата В. Д. са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с решение № 445/18.09.2014 г. по гр. дело № 1107/2014 г. на РС - Ловеч. С влязло в сила на 21.09.2018 г. решение № 159/25.04.2018 г. по гр. д.№ 1855/2017 г. на РС - Ловеч ответницата В. Д. е осъдена да заплати на С. Б., на основание чл.127 ал.2 ЗЗД вр. с чл.36 ал.2 СК, сумата 8010 лв., представляваща половината от заплатените от него погасителни вноски по договор за отпускане на потребителски паричен кредит от 14.09.2012 г., сключен с „У. Б“АД за периода от 01.07.2014 г. до 08.11.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 31.08.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, както и разноски в размер на 2000 лв. Установено е, че ищецът се е снабдил с изпълнителен лист, въз основа на който на 06.11.2018 г. е образувано изп. дело № 2523/18г. пред ЧСИ В. П.. На 12.11.2018 г. е изпратено запорно съобщение от ЧСИ до работодателя на В. Д., който е отговорил на 28.02.2019 г., че върху запорираното вземане имат претенции и други лица, като е посочено, че се касае за запор от ДСИ А. по изп. дело № 733/2018г., образувано относно вземане за издръжка в размер на 350 лв. месечно по изпълнителен лист, издаден по гр. дело № 1916/2018 г. на РС –Ловеч. Последното било образувано на 20.09.2018 г., и по същото на 13.12.2018 г. страните постигнали спогодба, одобрена с определение на съда от 13.12.2018 г., като ответницата В. Д. се е съгласила да заплаща на своята майка ответницата Н. Д., считано от 01.10.2018 г. до настъпване на законна причина за изменение или прекратяване, месечна издръжка в размер на 350 лв.

Прието е за установено, че на 24.09.2014 г. с нот. акт №. ../2014 г. В. Б. е дарила на майка си Н. Д. апартамент в [населено място], [улица], ет.7. Освен подарения й имот Н. Д. е притежавала и недвижим имот в [населено място], [улица], който е прехвърлила чрез договор за покупко-продажба на дъщеря си Ц. В. П.. Преди тази сделка е извършвала различни прехвърляния на имоти, включително и дарение на жилище – апартамент в [населено място], на малолетно лице. През периода м.01.2018 г.- м.01.2020 г. Н. Д. получавала пенсия между 200 лв. и 219,43 лв. Работила е и по трудов договор, сключен с „Милепрес - С.“ ЕООД, като е получавала основна заплата 510 лв. Прието е, че В. Д., през м. юни 2018г. е получавала брутна заплата в размер на 1031,55 лв., а през периода м. април 2019 г.- м. януари 2020 г. – между 1192,26 лв. и 1318,38 лв. От заплатите са извършвани удръжки в размер на дължимата издръжка. От приложените изпълнителни дела е установено, че тази ответница не притежава недвижими имоти, а след запорите в банковите й сметки по образуваното от ищеца изпълнително дело са постъпили минимални суми поради липса на средства в тях - общо в размер на 259,39 лв. за периода от 14.11.2018 г. до 12.12.2019 г., при общ размер на вземането на взискателя С. Б. в размер на 13 649,47 лв., според удостоверението на ЧСИ от 18.02.2020 г. Въззивният съд е приел, че са налице обективните предпоставки на П. иск за успешното му провеждане - ищецът имал качеството на кредитор спрямо ответницата В. Д., вземането му възникнало преди датата на извършване на правното действие от длъжника, което се атакува с предявения иск и действията на ответниците при сключване на процесната спогодба били насочени към увреждане на ищеца като кредитор. Прието е също, че от субективна страна третото лице е знаело за увреждането, не само поради родствената връзка между страните по спогодбата, а и поради това, че Н. Д. присъствала на съдебните заседания по гр. дело №1855/2017 г. и е знаела, че нейната дъщеря дължи парични средства на бившия си съпруг - установено от свидетелските показания.

Въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД. Този иск е на разположение на всеки кредитор - както на парично, така и на непарично вземане /ППВС №1 от 29.03.1965 по г. д.№ 7/1964г./. Касае се за облигационен иск, който представлява средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него - т. е. накърнява „общото обезпечение на кредитора” /чл.133 ЗЗД/. Целта на иска е да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора действията на длъжника, с които той го уврежда. В случая иска е допустим в частта му касаеща постигнатата между ответниците спогодба от 13.12.2018 г. по гр. дело № 1916/2018 г. на РС-Ловеч, но не и в частта му с която се претендира обявяване на относителната недействителност на определение от 13.12.2018 г. постановено по същото дело. Съгласно задължителните за съдилищата указания по т. 8 на ППВС 7/1973 г. съдебната спогодба, постигната в производството за делба, както и спогодбата в исковото производство не се отличава по своята същност от извънсъдебната. Подобно на нея тя представлява договор. Одобрението от съда е предпоставка да възникне силата на пресъдено нещо на спогодбата, но то не я прави съдебен акт и нейният правен режим се различава от този на съдебните решения. Със съдебната спогодба страните прекратяват един спор, като преуреждат отношенията си по общо съгласие и занапред отношенията им са такива, каквито ги прогласява спогодбата, но ако договорът за спогодба е опорочен, няма пречка този порок да бъде предявен с иск за прогласяване на нейната нищожност, за унищожаването й или за обявяване или прогласяване на недействителността й, както и да бъдат предявени искове за развалянето, отменянето й поради новонастъпили обстоятелства или други потестативни права. Спогодбата е подчинена на режима на договорите, докато определението за одобряването й /което няма самостоятелно значение и не променя договорния й характер/ е подчинено на режима на охранителните актове, а определението за прекратяване на производството по делото – на режима на определенията, които турят край на производството по делото. Когато съдът одобрява спогодбата, той проверява единствено противоречието й на закона и добрите нрави, като по този въпрос той се произнася не с решение, а с охранителен акт, който не се ползва със сила на пресъдено нещо, така че при последващо оспорване на спогодбата /или на отделни нейни части/ са допустими всякакви искове /в т. см. е разрешението дадено и в решение № 447 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 4618/2008 г. на ВКС, III г. о./.

Горното обуславя извода за недопустимост на въззивното решение в частта по иска по чл. 135 ЗЗД, с която обявена за относителна недействителност на определение от 13.12.2018 г. постановено по гр. дело № 1916/2018 г. на РС-Ловеч, с което е одобрена съдебна спогодба и е прекратено производството по делото, като постановено по недопустим иск. Ето защо въззивното решение в тази му част следва да се обезсили и да се прекрати производството по предявения иск срещу определението от 13.12.2018 г.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като провери въззивното решение в останалата му обжалвана част, касаеща постигнатата между ответниците спогодба от 13.12.2018 г. по гр. дело № 1916/2018 г. на РС-Ловеч, с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира жалбата за неоснователна по следните съображения:

За да бъде уважен искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е необходимо да са налице предвидените в закона предпоставки, а именно: ищецът да има качеството на кредитор, длъжникът да е знаел за увреждането при разпореждането със свое имущество в полза на третото лице и последното да е знаело за увреждането на кредитора, при възмездно действие. Сделката, чиято недействителност се иска, е сключена между лица, визирани в разпоредбата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. В случая ищецът има качеството на кредитор по отношение на ответницата В. Д.. Налице е и втората предпоставка - длъжникът да е знаел за увреждането. Знанието за увреждане е елемент от фактическия състав на потестативното право да бъде обявен за недействителен разпоредителен акт на длъжника по отношение на кредитора, когато актът е извършен след възникване на вземането /моментът на настъпването на изискуемостта и на установяването на вземането по съдебен ред са без значение/. Това знание е налице у длъжника, когато патримониумът му се променя чрез негов акт. В случая вземането на ищеца е възникнало с плащането на погасителните вноски за периода от 01.07.2014 г. до 08.11.2016 г. по договор за потребителски паричен кредит от 14.09.2012 г., към „У. Б“АД, а спогодбата е сключена на 13.12.2018 г., т. е. В. Д. е била наясно, че с извършеното разпореждане намалява имуществото си и оттам възможностите да заплати дължимото обезщетение. В подкрепа на този извод е и фактът, че в случая решението по в. гр. дело №249/2018 г. на Окръжен съд - Ловеч, с което ответницата В. Д. е осъдена да заплати на С. Н. Б., на основание чл.127, ал.2 от ЗЗД във връзка с чл.36, ал.2 от СК. сумата 8010 лв., е постановено на 01.08.2018 г. /в сила от 21.09.2018 г./, а производството за издръжка пред РС-Ловеч по гр. д. № 1916/2018 г. е образувано на 20.09.2018 г., като още в исковата молба е направено искане за допускане на обезпечение на предявения иск, на основание чл.389 във вр. с чл.391, ал.1,т. 1 ГПК. Установено е, че в след допуснатото по последното дело обезпечение до размера на сумата от 12600 лв. и след постигнатата спогодба, поради това, че се касае за привилегировано вземане, принудителното изпълнение по изп. дело № 20188790402523 за събиране на вземането на ищеца е осуетено. Установено е, че след наложения запор върху трудовото възнаграждение на В. Д. са били събрани по същото изпълнително дело общо 259,39 лв. за периода от 14.11.2018 г. до 12.12.2019 г. от налични суми по банкови сметки на длъжника, при общи размер на вземането на взискателя Б. от 13 649,47 лв. С оглед изложеното, обоснован е изводът на въззивния съд, че при сключване на спогодбата, при липса на друго имущество на длъжника, върху което да се насочи принудителното изпълнение по изпълнителното дело, освен трудовото му възнаграждение, че ответницата В. Д. е съзнавала, че с извършеното действие ще бъде осуетено или затруднено удовлетворяването на вземането на ищеца.

Предвид изложеното, въззивното решение, в частта му, с която е обявена за относително недействителна, на основание чл.135 ал.1 ЗЗД спрямо С. Н. Б. сключената между В. В. Д. и Н. В. Д. спогодба от 13.12.2018 г. по гр. дело № 1916/2018 г. на РС-Ловеч, следва да бъде оставено в сила.

При този изход на делото, в полза на касатора В. Д. следва да се присъдят разноски в размер на 670 лв. /при договорено и изплатено адвокатско възнаграждение в размер 1200 лв. и разноски за държавна такса в общ размер на 140 лв./. Съдът намира за неоснователно възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК, направено от насрещната страна. На ответника по касация се дължат разноски в размер на 250 лв. /при договореното и заплатено адвокатско възнаграждение е в размер 500 лв./.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 46/11.05.2021 г. постановено по в. гр. дело № 69/2021 г. на Ловешкия окръжен съд в частта, в която е отменено решение № 260093/13.11.2020 г. по гр. дело № 1620/2019 г. на Ловешкия районен съд в частта, с която е отхвърлен евентуалния иск по чл.135 ал.1 ЗЗД по отношение на определение от 13.12.2018 г. по гр. дело № 1916/2018 г. на РС –Ловеч, и в тази част е постановено друго, с която е обявена относителната недействителност на определение от 13.12.2018 г. по гр. дело № 1916/2018 г. на РС –Ловеч и ПРЕКРАТЯВА производството по иска в тази му част, като недопустимо.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 46/11.05.2021 г. постановено по в. гр. дело № 69/2021 г. на Ловешкия окръжен съд, в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА С. Н. Б., с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] да заплати на В. В. Д., с ЕГН [ЕГН] сумата 670 лв. - разноски за касационното производство.

ОСЪЖДА В. В. Д., с ЕГН [ЕГН] и Н. В. Д., с ЕГН [ЕГН], и двете с адрес: [населено място], [улица] да заплатят на С. Н. Б. сумата 250 лв. - разноски за касационното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.