12Р Е Ш Е Н И Е

№ 202

гр. София, 17.07.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в открито съдебно заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

при участието на секретаря И. А. като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 1542 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника “[Фирма 1]” против решение № 444/10.04.2023 г. по в. гр. д. № 2097/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, 12 граждански състав, в частта, с която е частично потвърдено решение № 102/27.04.2022 г. по гр. д. № 126/2021 г. на Окръжен съд – Монтана за осъждане на настоящия касатор да заплати на А. К. И. сумата от 113 573 лева, на всеки от ищците К. С. Б., В. С. Б. и В. С. Б. сума от по 139 732 лева, на всеки от ищците В. К. Р. и К. Б. Р. сумата от по 53 573 лева - допълнително заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на С. К. Б., настъпила в резултат на ПТП на 14.11.2018 г. на територията на Германия, близо до [населено място], по вина на водача на л. а. “Мерцедес”, рег. № EL-I3229, ведно със законната лихва върху главниците от 11.03.2021 г. до окончателното плащане, и са разпредени разноските по делото.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост - касационни основания по чл.281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се, че въпреки изложените във въззивната жалба оплаквания и доводи, апелативният съд е приел, че спорът пред него се концентрира по въпросите за размера на обезщетенията за неимуществени вреди и дали същите следва да бъдат определени при приложение на съдебната практика във ФРГ. Изразява се несъгласие с приетото от въззивния съд, че уредбата на общата деликтна отговорност, отговорността на застрахователя по застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите”, произтичаща от непозволено увреждане, съпричиняването, подлежащите на обезщетяване вреди по видове и легитимираните лица е в много висока степен сходна с тази по същите въпроси в българското материално право. Добавя се, че след като е преценил, че първата инстанция е съобразила всички обстоятелства, относими към определянето на “уместния” размер на дължимата компенсация, въззивният съд е потвърдил обжалваното решение в тази част. Излагат се доводи, че в случая мотивите на апелативния съд са лаконични, като изобщо липсва произнасяне по оплакванията на застрахователя: за неправилно приложение на чл. 44, ал. 1 КМЧП; за игнориране от първата инстанция на представените съдебни решения на съдилища във ФРГ, от които се извежда съдържанието на понятието “уместен размер” на паричното обезщетение, използван в немското материално право; за неправилно приложение на чл. 15, букви а) и в) от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета (“Рим II”). Същевременно са изведени напълно погрешни правни изводи за основателност на присъдените от първата инстанция обезщетения за неимуществени вреди с аргументи за високото сходство на уредбата на материята в немското право с българското, както и за липсата на посочени в съдебната поръчка законово определени лимити, които да трябва да се съобразят от съда. Акцентира се, че предмет на установяване на чуждото право е не само съответната позитивна правна норма, но също така тълкуването и съдебната практика по нейното прилагане, поради което допустим източник на информация са и правно-информационните системи, официалните справочници, др. подобни. Подчертава се, че, когато се обсъдят и тълкуват във взаимовръзка стълкновителните норми на Регламент (ЕО) № 864/2007 (“Рим II”) - чл. 4, пар. 1 и чл. 15, се налага извод, че е недопустимо определеното по този ред за приложимо материално право на държавата, в която е настъпила пряката вреда, да се тълкува и прилага чрез използването на аналогия с правото на сезирания съд, където е обичайното местопребиваване на увредените лица. Това внася несигурност в правния мир и не постига целите, поставени в Регламента “Рим II”, а постановеното в този смисъл решение на националния съд противоречи на правото на ЕС. Изтъква се, че в постъпилата пред първата инстанция информация от Министерството на правосъдието на ФРГ и представените от ответника съдебни решения се дава тълкуване от немските съдилища на понятието “уместен размер на парично обезщетение”, възприеман на около 10 000 eвро. Сочи се, че именно в рамките на тези параметри ответникът вече е изплатил по предявените извънсъдебно претенции обезщетения за неимуществени вреди на увредените лица от смъртта на С. Б.. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне в цялост на предявените искове, както и присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.

Ответниците по касация А. К. И., К. С. Б., В. С. Б., В. С. Б., В. К. Р. и К. Б. Р. оспорват основателността на подадената касационна жалба с доводи, че видно от съдебната поръчка, в немското право не съществува правнообвързваща таблица за определяне размера на неимуществените вреди, а критериите за това са залегнали в съдебната практика, аналогично на българската правна система. Максималните размери на застрахователното обезщетение и в Германия са ограничени от поставените лимити на застрахователната отговорност, като се прави разграничение при едно или повече пострадали лица. По тези съждения считат, че първата и въззивната инстанция правилно са определили по справедливост обезщетенията, които следва да репарират причинените им вреди. Акцентират, че макар съдът да е направил констатация за сходната уредба с тази по българското материално право, не е приложил последното. Оспорват доводи на касатора за присъждане на обезщетения в размер на по 10 000 евро, както предвиждал правителствен законопроект, тъй като същият не е действащ нормативен акт и не може да обвърже съда. Молят да бъде оставено в сила обжалваното решение.

С определение № 2574/09.10.2024 г., постановено по настоящото дело, въззивното решение в обжалваната част е допуснато до касационна проверка на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния правен въпрос: “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са залегнали в обосновано оплакване във въззивната жалба, и да изложи свои собствени мотиви по предмета на спора?”.

В проведеното открито съдебно заседание касаторът поддържа подадената жалба. Излага съображения, че от С. е постановено решение от 05.09.2024 г. по делото, във връзка с което е било спряно настоящото производство. В заключението на генералния адвокат е посочено, че само фактът, че при прилагане правото на държавата, където е настъпило произшествието, се стига до различно решение по отношение на размера на обезщетението, не е достатъчен, за да се заключи, че чл. 52 от българския Закон за задълженията и договорите е особена повелителна норма и заради това - приложима. Изтъква, че българската държава, когато е транспонирала Директива 2009/103, не е изложила изрични съображения по отношение на противоречие на нормите й с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, нито е дала указания как да се прилага и тълкува тази норма във връзка с директивата, която е част от общностното право. Ответниците по касация поддържат подадения отговор на жалбата. Добавят, че доколкото обезщетението за неимуществени вреди съгласно немското право се определя от съда по справедливост, то цитираното от касатора решение на С. е ирелевантно за спора. Заявяват възражение за прекомерност на претендираното от касатора адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид изложените доводи и прецени данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

В случая въззивният съд, сезиран с жалба на ответника срещу първоинстанционното решение в осъдителната част, е приел, че съдебният акт е валиден като постановен в границите на правораздавателната компетентност на съда и от законен състав. Преценил е, че същото е допустимо като съответстващо на заявените за разглеждане искови претенции, които черпят правното си основание от разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ. Счел е, че този извод не може да бъде разколебан и от обстоятелството, че в постановения краен съдебен акт съставът на ОС – Монтана е посочил правна квалификация на претенциите чл. 844, ал. 3 от ГК на ФРГ, последното с оглед произнасянето по приложимото материално право, а възражението на въззивника в тази насока се явява неоснователно.

Решаващият състав на САС е изтъкнал, че по делото не се спори относно настъпването на ПТП на 14.11.2018 г. на територията на Германия, близо до [населено място], по вина на водача на л. а. “Мерцедес”, рег. № EL-I 3229 – А. И. М., в който С. К. Б. е бил пътник на предна дясна седалка, починал в резултат на причинените му при инцидента травми, несъвместими с живота. Добавил е, че по този въпрос и по въпроса за механизма на настъпване на произшествието са събрани специални знания, посредством заключенията на СМЕ и САТЕ, които не са оспорени от страните и са кредитирани от първоинстанционния съд, като същите са зачетени и от въззивния съд като компетентни, безпристрастно дадени и непротиворечащи на останалите събрани доказателства. Отбелязал е, че между страните не се спори, че ищцата А. К. И. е съжителствала на семейни начала с починалия Б., от което съжителство са родени три деца – К., В. и В. Б., също ищци в производството, че ищците К. и В. Русимови са родители на починалия Б., като смъртта му се е отразила на всеки от тях, както е установено от събраните гласни доказателства на двама свидетели, които са ценени от въззивната инстанция. Съобразил е, че по отношение автомобила, в който починалият е бил пътник, е имало сключен валиден застрахователен договор по застраховка “Гражданска отговорност” с ответното дружество, че ищците са от кръга на правоимащите лица, чиито понесени вреди от смъртта на техния партньор, баща и син, неимуществени и имуществени, подлежат на обезщетяване, както и че ответникът е изплатил на всеки от тях следните суми: на А. И. – 8 400 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, на К. Б. – 5 250 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, и 4 900 евро за имуществени вреди, на В. Б. – 5 250 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, и 5 950 евро за имуществени вреди, на В. Б. – 5 250 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди и 7 700 евро за имуществени вреди, на В. Р. и на К. Р. – от по 5250 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди. Във връзка с въведеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, изразяващо се в непоставяне на инерционен колан, съдът е обсъдил заключенията на САТЕ и на СМЕ.

При тези данни въззивната инстанция е констатирала, че спорът пред нея се концентрира върху въпросите за размера на обезщетенията за неимуществените вреди и дали същите следва да бъдат определяни при приложение на съдебната практика във ФРГ, налице ли е съпричиняване във вредоносния резултат от страна на починалия и налице ли са основания за приспадане размера на получаваната от децата на починалия наследствена пенсия от дължимото обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в лишаването им от издръжка до навършване на пълнолетие, която би им осигурявал пострадалият като техен баща. Апелативният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 4, пар. 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 за извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, приложимо е правото на държавата, в която е настъпила вредата – в случая на ФРГ. Акцентирал е, че видно от постъпилия отговор на съдебната поръчка, съдържащ приложимото материално право (стр. 256-290 от първоинстанционното дело), уредбата на общата деликтна отговорност, отговорността на застрахователя по застраховка “Гражданска отговорност за МПС”, произтичаща от непозволеното увреждане, съпричиняването, подлежащите на обезщетяване вреди по видове и легитимираните лица е в много висока степен сходна с уредбата на тези въпроси в българското материално право. Обосновал е, че при определяне размерите на дължимите парични обезщетения за причинените душевни страдания на всеки от ищците – преживял партньор, деца и родители на починалия, първоинстанционният съд е съобразил всички обстоятелства, относими към определянето на “уместния” размер на дължимата компенсация, в т. ч. извършените от ответника доброволни плащания. Отчел е възрастта на всеки от ищците към момента на настъпване на смъртта, тежестта на загубата и продължителността на душевните страдания, близките и задружни семейни отношения между починалия и всеки от ищците. Преценил е загубата на партньора и неговата подкрепа за преживелия, незаменимата за всяко от децата, в невръстна възраст, загуба на родител, съответно трагичната загуба на техния син за родителите. Въззивният съд, съобразявайки и получената информация за приложимото немско материално право, е стигнал до извода, че не са налице основания за изменение на решението на първата инстанция в частта относно присъдените на всеки от ищците обезщетения за неимуществени вреди. Приел е за неоснователни предявените от децата на починалия искове за обезщетение за имуществени вреди поради лишаването им от издръжка и е е отменил частично първоинстанционното решение, в която част същото не е обжалвано и не е предмет на настоящото производство.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване:

Отговор на процесуалноправния въпрос, обусловил осъществяването на касационна проверка, е даден в задължителната практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, и е доразвит в трайната такава (решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 173/03.01.2016 г. по т. д. № 1689/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ВКС, ТК, ІI т. о., решение № 83/11.07.2022 г. по т. д. № 859/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 141/28.08.2024 г. по т. д. № 2052/2023 г. на ВКС, ТК, I т. о.). Приема се, че при формиране на фактическите си и правни изводи по спорното право въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да обсъди и анализира поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за всички правно релевантни факти, както и да разгледа доводите, възраженията и оплакванията на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред него факти, като тези действия следва да бъдат отразени в мотивите на решението съгласно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК.

По касационната жалба:

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но частично неправилно.

В отклонение от дадения отговор на процесуалноправния въпрос въззивният съд е изпълнил само формално своето задължение, без да направи задълбочен анализ на всички спорни пред него факти и да обсъди доводите и оплакванията на ответника в подадената от него въззивна жалба. Не са разгледани и оплакванията на страната за неправилно приложение на относимото материално право, както и несъобразяване от първата инстанция на представените решения на съдилища във ФРГ, от които се извежда съдържанието на понятието “уместен размер” на паричното обезщетение, използван в немското материално право.

В случай на непозволено увреждане с международен елемент, какъвто е разглежданият, приложимото материално право се определя по принципите, предвидени в Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (“Рим II”). По общото правило на чл. 4, пар. 1 от същия, релевантният критерий за привързване е мястото на настъпване на пряката вреда. Приложимо е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт (в този смисъл са т. 25 от решение от 10.12.2015 г. по дело C-350/14, т. 23 от решение от 17.05.2023 г. по дело C-264/22, т. 27 от решение от 05.09.2024 г. по дело С-86/23 на С.). Този критерий е възприет при издирване на относимото материално право и в казуалната практика на касацията - решение № 50174/20.03.2023 г. по т. д. № 2137/2021 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 50116/07.10.2022 г. по т. д. № 2366/2021 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 50025/10.02.2025 г. по т. д. № 1444/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 70/12.03.2025 г. по т. д. № 772/2024 г. на ВКС, ТК, I т. о.

Изключение от цитираното правило е предвидено в чл. 16 от регламента, според който не се ограничава прилагането на правни норми на държавата на съда в случаите, когато те са повелителни, независимо от приложимото към извъндоговорното задължение право. Съгласно даденото от С. тълкуване в решение от 05.09.2024 г. по дело С-86/23 това би намерило приложение, когато разглежданото правно положение има достатъчно тясна връзка с държавата членка на сезирания съд – въз основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемането на националната разпоредба националният съд констатира, че нейното зачитане се счита от решаващо значение в рамките на правния ред на тази държава членка, с оглед преследваната цел за защита на съществен обществен интерес, който не може да бъде постигнат чрез прилагане на определеното съгласно чл. 4 от регламента право.

Обхватът на определеното по чл. 4 от регламента приложимо право към извъндоговорни задължения е предвиден в чл. 15 от същия, в частност: основание и граници на отговорността, освобождаване от отговорност, размер на вредите и на търсеното обезщетение, възможност за прехвърляне на правото на обезвреда, лица, които имат право на обезщетение за претърпените от тях вреди, отговорност за причинени от другиго вреди, погасителна давност за такива задължения. Когато българският съд приеме за относимо чуждо материално право, следва да прилага и тълкува същото така, както се прилага и тълкува в създалата го държава.

В случая правото на обезвреда на претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на техния партньор в живота, баща и син С. К. Б., настъпила в резултат на ПТП на 14.11.2018 г. на територията на Германия, се урежда именно от правото на тази държава, като предявените осъдителни искове са с правно основание §115, ал. 1 от Закона за застрахователните договори вр. с §844, ал. 3 от Гражданския кодекс на Федерална република Германия. По тези съображения неправилна се явява дадената от въззивния съд правна квалификация по чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането на Р. Б.

Съобразно заявените от касатора оплаквания следва да се приеме, че по делото не се спори относно наличието на валидна застраховка по риска “Гражданска отговорност” с ответното дружество, в рамките на действие на която е настъпило застрахователното събитие, причиняване вреди на всеки от ищците вследствие смъртта на техния близък при процесното ПТП, причинната връзка между противоправното деяние, вредоносния резултат, вината на прекия извършител, механизма на произшествието, материалноправната легитимация на всеки от ищците да претендира обезвреда за претърпените неимуществени вреди, както и изплатените от застрахователя извънсъдебно обезщетения за неимуществени вреди. Спорен по делото е въпросът за размера на обезвреда за претърпените от претендиращите лица неимуществени вреди с оглед приетата за приложима позитивна правна норма.

Независимо от възприетото от въззивния съд за приложимо чуждо материално право, същото не е съобразено в пълнота от решаващия състав, като не е зачетено прилагането на позитивната правна норма според практиката на съдилищата във ФРГ.

В случая специалната връзка на лична близост между починалия и неговия партньор в живота, неговите деца и родители се предполага съгласно §844, ал. 3, изр. 2 от Гражданския кодекс на ФРГ, поради което претърпените от тях неимуществени вреди подлежат на репариране. От събраните от първата инстанция писмени и гласни доказателства се установява при пълно и главно доказване, че към датата на процесното ПТП починалият е бил на 43 г., жизнен и работоспособен, загубата му е внезапна и неочаквана от близките му. Към момента на смъртта му спътницата му в живота е била на 43 г., родителите му – на 61 и 63 г., а децата в невръстната възраст – на 11, 9 и 7 г. Отношенията между починалото лице и всеки от ищците се характеризират с взаимна обич, уважение и взаимопомощ, като загубата на незаменим любим и близък човек, баща и син на ищците е причинила типичните преживявания от негативен регистър – тревога, безпокойство и емоционални страдания, непреодолими или трудно преодолими. Преживелите родственици са останали без моралната и материална подкрепа, оказвана от починалия С., което е довело до по-тежки емоционални преживявания за тях. От съвкупния анализ на събрания доказателствен материал се налага изводът, че всеки от ищците е търпял морални болки и страдания при настъпване на инцидента и след случилото се, които с оглед приетата за приложима позитивна правна уредба подлежат на репариране. Апелативният съд, като се е позовал на близката уредба на релевантните въпроси в българското материално право и не е съобразил релевантната практика на съдилищата във ФРГ при сходни случаи, която е част от приложимото материално право по смисъла на Регламент “Рим II”, е определил необосновано по-висок размер на обезщетенията за неимуществени вреди. Макар да липсват данни за обвързваща таблица за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по немското законодателство, в предмета на установяване на съответната позитивна правна норма на чуждия закон е нейното тълкуване и прилагане според съдебната практика. По тези съображения при така обсъдените общи и специфични за конкретния спор правнорелевантни факти, както и установеното съдържание на близката и пълноценна връзка на всеки от ищците с починалия им родственик/партньор в живота, внезапната смърт на последния, и при съобразяване на общественото разбиране за справедливост в относимата материалноправна норма, тълкувана в издирената по делото практика на немските съдилища, настоящият състав намира, че обезщетението за неимуществени вреди на фактическата съпруга и на всяко от децата на починалото лице следва да бъде определено в уместен размер от по 35 000 лева, а на всеки от родителите му – от по 25 000 лева, които размери се явяват адекватни и съобразени с практиката за подобни извъндоговорни правоотношения на съдилищата във ФРГ, установена по делото в изпълнение на изискванията на чл. 15 от Регламент (ЕО) № 864/2007.

Заявеното от застрахователя в отговора на исковата молба материалноправно възражение за съпричиняване не се поддържа пред касационната инстанция, поради което не подлежи на обсъждане в настоящото производство.

При така определения размер на обезщетението за претърпените от всеки от ищците неимуществени вреди и при отчитане на доброволно заплатените от застрахователя суми, исковете се явяват основателни за сумите от 18 571,03 лева - за преживелия партньор А. К. И., от по 24 731,89 лева - за всяко от децата К. С. Б., В. С. Б. и В. С. Б., и от по 14 731,89 лева – за всеки от родителите В. К. Р. и К. Б. Р., в която част обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. За горницата над тези суми, след частична отмяна на уважителното въззивно решение, претенциите следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Оплаквания за размера на лихвата върху присъдените обезщетения не са изложени, поради което и не се обсъжда от настоящия състав приложимата за същата относима материалноправна норма.

Ето защо на основание чл. 293, ал. 2 вр. с ал. 1 ГПК се налага частично касиране на решението на Апелативен съд - София в обжалваната част и доколкото не се изисква извършването от въззивния съд на нови съдопроизводствени действия, следва спорът да бъде решен по същество от касационната инстанция.

По разноските:

При този изход на делото, дължимата от застрахователя на основание чл. 78, ал. 6 ГПК държавна такса за първоинстанционното производство възлиза на 4 889,22 лева, а за горницата над тази сума до присъдените 25 596,20 лева въззивното решение следва да бъде отменено.

Ответникът застраховател претендира разноски пред първата инстанция в общ размер на 31 446,37 лева (в т. ч. 30 315,37 лева – адвокатско възнаграждение, 550 лева – депозит за вещи лица, 581 лева – депозит за преводи, такса за издаване на съдебно удостоверение), за въззивното производство в общ размер на 34 608,20 лева (в т. ч. 13 093,50 лева – държавна такса, 21 350 лева – адвокатски хонорар, 164,70 лева – превод на книжа), за касационната инстанция в общ размер на 33 878,30 лева (в т. ч. 12 828,30 лева – държавна такса и 21 050 лева – адвокатско възнаграждение). Пред всяка от съдебните инстанции ищцовата страна е заявила своевременно възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение, което предвид доказването на извършвания разход следва да бъде разгледано. Като съобразява вида на спора, фактическата и правна сложност на делото, извършените от процесуалния представител на застрахователя действия във всяка съдебна инстанция, проведените съдебни заседания, както и че Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет, към която препраща чл. 78, ал. 5 ГПК вр. с чл. 36 ЗЗД, не съответства на правото на ЕС, съгласно даденото тълкуване в решение по дело С-438/22 на С., настоящият състав намира, че претендираното от страната адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено на 7 000 лева за първата инстанция, съответно от по 3 000 лева за въззивното и за касационното производство. В тези размери същото се взема предвид при изчисляване на разноските по делото. При това положение и предвид изхода на спора в полза на касатора не се определят допълнително разноски пред първата инстанция. За въззивното производство се присъждат разноски от още 12 435,31 лева, а за касационното - от 12 805,10 лева.

В полза на ответниците по касация не се присъждат разноски за касационното производство поради липса на такова искане. С оглед изхода на спора следва да бъдат намалени присъдените в полза на ищцата А. И. разноски за първата инстанция от 34,01 лева на 4,97 лева, като в тази част въззивното решение следва да бъде отменено. В полза на процесуалните им представители не се присъжда адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗЗД с оглед извода на въззивния съд за неопределяне на такова за двете съдебни инстанции и предвид липсата на искане по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за тези разноски.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

РЕШИ :

ОТМЕНЯ Решение № 444/10.04.2023 г. по в. гр. д. № 2097/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, 12 граждански състав, в частта, с която е частично потвърдено решение № 102/27.04.2022 г. по гр. д. № 126/2021 г. по описа на Окръжен съд – Монтана за осъждане на “[Фирма 1]” да заплати на ищцата А. К. И. горницата над 18 571,03 лева до присъдените 113 573 лева, на всеки от ищците К. С. Б., В. С. Б. и В. С. Б. горницата над сумата от по 24 731,89 лева до присъдените им от по 139 732 лева, на всеки от ищците В. К. Р. и К. Б. Р. горницата над сумата от по 14 731,89 лева до присъдените им от по 53 573 лева - допълнително заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главниците от 11.03.2021 г. до окончателното плащане, в частта за присъждане в тежест на “[Фирма 1]” на основание чл. 78, ал. 6 ГПК на разноски за държавна такса в първоинстанционното производство за горницата над 4 889,22 лева до 25 596,20 лева и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на направените от А. И. разноски за първата инстанция за горницата над 4,97 лева до 34,01 лева, и вместо това постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявените против “[Фирма 1]”, рег. № HRB220771, със седалище и адрес на управление: Германия, 81737 [населено място], [улица], искове с правно основание §115 от Закона за застрахователния договор вр. с §844, ал. 3 от Гражданския кодекс на Федерална република Германия, за осъждане на дружеството да заплати на ищцата А. К. И., ЕГН [ЕГН], горницата над 18 571,03 лева до претендираните 113 573 лева, на всеки от ищците К. С. Б., ЕГН [ЕГН], В. С. Б., ЕГН [ЕГН], и В. С. Б., ЕГН [ЕГН], горницата над сумата от по 24 731,89 лева до претендираните по 139 732 лева, на всеки от ищците В. К. Р., ЕГН [ЕГН], и К. Б. Р., ЕГН [ЕГН], горницата над сумата от по 14 731,89 лева до претендираните по 53 573 лева - допълнително заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на С. К. Б., настъпила в резултат на ПТП на 14.11.2018 г. на територията на Германия, близо до [населено място], по вина на водача на л. а. “Мерцедес”, рег. № EL-I3229, ведно със законната лихва върху сумите от 11.03.2021 г. до окончателното плащане.

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 444/10.04.2023 г. по в. гр. д. № 2097/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, 12 граждански състав, в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК А. К. И., ЕГН [ЕГН], К. С. Б., ЕГН [ЕГН], В. С. Б., ЕГН [ЕГН], В. С. Б., ЕГН [ЕГН], В. К. Р., ЕГН [ЕГН], и К. Б. Р., ЕГН [ЕГН], да заплатят на “[Фирма 1]”, рег. № HRB220771, със седалище и адрес на управление: Германия, 81737 [населено място], [улица], сумата от 12 805,10 лева (дванадесет хиляди осемстотин и пет лева и десет стотинки) – разноски за касационната инстанция, и допълнително 12 435,31 лева (дванадесет хиляди четиристотин тридесет и пет лева и тридесет и една стотинки)– разноски за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.