Производството е по чл.290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Й. П. М., подадена чрез процесуалния му представител адв.Д. Г. от АК-В., срещу въззивното решение № 1835 от 7.12.2021 г. по в. гр. д.№ 2397/2021г., на Окръжен съд-Варна, ГО, с искане то да се отмени и искът му да се уважи. Касаторът твърди, че въззивното решение е недопустимо, също и неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон, че не са обсъдени всички събрани доказателства, че мотивите на решението са неразбираеми, съдържат противоречиви мотиви и правни изводи, неправилно са приложени и законови презумпции. Претендира разноски за всички съдебни инстанции.

Ответникът по касация А. М. Ч.-Г. - ответник в производството, чрез процесуален пълномощник адв.К. К. от АК-В., оспорва жалбата с писмен отговор, като неоснователна. Претендира разноски.

С определение № 50403 от 17.10.2022 г. по чл.288 ГПК по настоящето дело, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение, за преценка дали то не е очевидно неправилно съобразно изложеното в мотивите му за установените факти, тяхната квалификация и съответствие с приложима императивна материално правна норма.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като прецени данните по делото, намира следното по касационната жалба на ищеца Й. М.:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 261670/19.05.2021 г. по гр. д. № 6742/2020 г. на РС-Варна, с което е отхвърлен предявеният от Й. П. М. срещу А. М. Ч.-Г. иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 31, ал. 2 ЗС, за приемане на установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 12 000 лв. за обезщетение за лишаването му от ползване на съсобствен имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***** по КККР, одобрени със заповед № РД–18–66/02.06.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК - С., изменени със заповед № 18 – 8021/07.10.2016г. на Началника на СГКК – С., с площ от 174 кв. м., находяща се в [населено място], [улица], построена в ПИ с идентификатор № ***, за периода от 01.11.2016 г. до 10.10.2018 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 25.11.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена по реда на чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение № 635/07.02.2020 г. по ч. гр. д. №19769/2019 г. на РС-Варна, 24 състав, и е определена отговорността за разноските по чл.78, ал.3 ГПК в тежест на ищеца.

Въззивният съд е приел за установено, че процесния имот е реституирана собственост на И. Г. П., респ. на наследниците му, като на 25.05.1992 г. е подписано споразумение между неговите наследници К. И. Д., М. И. Г., З. В. Г. и М. Й. М., за разпределение ползването на реституирания на И. П. имот - дворно място със сгради в него. Съгласно т.3 от това споразумение, З. В. Г. и М. Й. М. - наследници на Й. И. Г. /последният е брат на К. Д. и М. Г. /, са предоставили за ползване своята 1/3 ид. ч. от реституираното имущество, на другите две сънаследници К. Д. и М. Г., срещу наем. Установено е, че със споразумение между В. Й., А. Ч., П. Ч., З. Г. и М. М., се задължават В. Й. да заплаща наем на З. Г. и М. М. от 2000лв., А. Ч. и П. Ч. да плащат наем на З. Г. и М. М. от по 1000лв. на месец. Установено е, че наследник на К. Д. е В. Д., че Й. М. е наследник на майка си М. М., а тя-на майка си З. Г., а двете заедно наследници на Й. Ив.Г., и че наследници на М. Г. са децата й А. Ч. и П. Ч., наследници на последния са М. П. Ч. и Р. Б.-Ч.. Прието е за безспорно, че В. Д. Й., Й. П. М., А. М. Ч.-Г., Р. Г. Б.-Ч., и М. П. Ч., са съсобственици в периода от 01.11.2016 г. - 10.10.2018 г. на ПИ с идентификатор *** и изградените в него сгради., като претърпените изменения в имота са без правнозначение за наличието на съсобственост. Прието е, че съсобствеността е разпределена по следния начин: В. Д. Й. - 4/12 ид. ч.; Й. П. М. - 4/12 ид. ч., 2/12 ид. ч. за А. М. Ч.-Г. и по 1/12 ид. ч. за наследниците на П. М. Ч. - Р. Г. Б.-Ч., М. П. Ч.. С нот. акт № 90/ 10.10.2018 г. Й. М. е продал на съсобственика си В. Д. притежаваните от него 1/3 ид. ч. от ПИ с идентификатор *** и изградените в него сгради с ПИ с идентификатор *****, ПИ с идентификатор *****, ПИ с идентификатор ****, ПИ с идентификатор ****. От назначената по делото съдебно-оценителна експертиза е установено, че пазарната стойност на средномесечния пазарен наем на недвижим имот ПИ с идентификатор *****, ПИ с идентификатор *****, ПИ с идентификатор ****, ПИ с идентификатор ****, находящи се в [населено място], [улица], възлиза на сумата от 83060 лв. за периода от 01.11.2016 г. до 10.10.2018 г., като за 1/6 ид. ч. сумата възлиза на 13843лв.

Въззивният съд е счел, че ищецът претендира обезщетение за лишаване от ползването на съсобствената вещ съобразно правата му, а не гражданските плодове от отдаване на имота, при което квалификацията на предявения иск е по чл.31, ал.2 ЗС, вр. чл.422 ГПК. Приел е, че в случая по делото не са ангажирани доказателства ответната страна да е ползвала еднолично съсобствения имот в по-голям дял от притежавания от нея, че представените данъчни декларации и удостоверения за категоризация не установяват такива факти, че липсвали данни ищецът да е отправил покана до ответната страна като необходим елемент от фактическия състав за възникване на вземането за обезщетение за ползване на съсобствения имот, като наличието на споразумение от 25.05.1992 г. не подменяло необходимостта от такава покана. Счетено е, че за да обоснове претенция за заплащане на обезщетение за ползването на имота, ищецът е следвало след смъртта на своя наследодател изрично да поиска ползване на имота съобразно правата си, респективно да получава обезщетение за лишаване от ползването. При тези изводи предявеният иск е приет за неоснователен и подлежащ на отхвърляне, поради което първоинстанционното решение е потвърдено.

При така възприетите от въззивния съд за установени факти - че е налице съсобственост между страните по делото през исковия период, че е имало сключено писмено споразумение от 1992 г. между наследодателите на страните за разпределяне ползването на съсобствения реституиран имот и заплащане на посочена цена като наем от ползващите имота съсобстветници-сред които и ответницата както наследник, на неползващите съсобственици-чийто наследник е ищеца, очевидно неправилен е изводът на въззивния съд, че липсвали данни ищецът да е отправил покана до ответната страна като необходим елемент от фактическия състав за възникване на вземането за обезщетение за ползване на съсобствения имот, и че споразумение от 25.05.1992 г. не подменяло необходимостта от такава покана. Очевидната неправилност на този извод следва от неправилно приложение на материалния закон към фактите, които съдът е приел за установени. Съгласно чл. 31 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато съсобствената вещ се ползва само от един или от част от съсобствениците, неползващият съсобственик има право на основание чл. 31, ал.2 ЗС да получи обезщетение според притежавания от него обем права, от деня на писменото поискване. Веднъж отправена, поканата има действие до прекратяване на съсобствеността. Принципно правилно въззивният съд се е позовал на това законово изискване за отправено едностранно писмено изявление от неползващия съсобственик към ползващия такъв, за възникване вземането му за обезщетение (така разяснено и с ТР № 7/2012 г. по т. д.№ 7/2012 г. на ВКС, ОСГК), но не е съобразил и другия установен по делото факт - сключеното споразумение между съсобствениците от 1992 г., което споразумение има характер на определяне начина на ползване на общата вещ по чл.32, ал.1 ЗС. Писмена покана по чл.31, ал.2 ЗС е необходима, когато съсобственик ползва общата вещ без да е постигнато съгласие между съсобствениците за начина на ползване на общата вещ, но ако съсобствениците са постигнали такова съгласие, то покана не е необходима, защото ползващият съсобственик вече е уведомен, че следва да заплаща обезщетение на неползващия съсобственик, който се е съгласил да не ползва общата вещ, и от своя страна и ползващият съсобственик се е съгласил с това. Такава покана не е необходимо да изпраща и наследник на съсобственик в такова споразумение, ако наследствения дял не надвишава този на наследодателя-страна по споразумението. Към такъв извод се придържа и практиката на ВКС– както с горепосоченото ТР № 7/2012 г. по т. д.№ 7/2012 г. на ВКС, ОСГК, ТР № 7/2012 г. по т. д.№ 7/2012 г. на ВКС, ОСГК, с което е направено и разяснението, че при разглеждане на претенцията по чл. 31, ал. 2 от ЗС следва да се съобразят и обстоятелствата дали съсобствениците са уговорили, или е налице решение на мнозинството, или установено от съда разпределение на ползването и способа на това разпределение, съгласно чл.32 от ЗС, така и с решение № 154/10.06.2014 г. по гр. д.№ 428/2014 г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 544 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 736/2009 г., ГК, 4-то г. о. на ВКС. Аналогична е съдебната практика на ВКС и по приложението на чл.31, ал.2 ЗС в отношенията между бивши съпрузи, когато ползването на семейното жилище/ бивша СИО/ е предоставено на един от съпрзите по силата на бракоразводното решение, при което между тях след развода възникват отношения като по наемен договор не е необходимо неползващия жилището бивш съпруг да отправя писмено искане след развода да му се заплаща от ползващия съсобственик. Тези изводи се споделят и от настоящия касационен състав. Релевантен за отношенията между страните по настоящия спор се явява установения факт на сключено споразумение през 1992 г. между наследодателите им, спрямо който факт е приложима нормата на чл.32, ал.1 ЗС, което от своя страна изключва изискването за отправяне на писмена покана от неползващия съсобственик по чл.31, ал.2 ЗС. Следователно въззивният съд е допуснал неправилно приложение на материалния закон към фактите, които е приел за установени – нарушение по чл.281, т.3 ГПК, и е постановил неправилен съдебен акт. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се реши по същество от ВКС съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК.

Неоснователно е оплакването на касатора за недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск. Предявен е иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, изведено от твърденията на исковата молба, че ищецът не си служи с общата вещ, а такова служене се осъществява само от ответницата и друг съсобственик по силата на споразумение от 1992 г., срещу заплащане на наем, и петитум за осъждане ответницата да заплати на ищеца обезщетение за лишаване от ползване на посочена част от съсобствения имот, ползвана от ответницата вповече от правата й, в размер на средномесечния наем за конкретно посочен период. Установено е, че В. Д. Й., Й. П. М., А. М. Ч.-Г., Р. Г. Б.-Ч., и М. П. Ч., са съсобственици по наследяване от общия наследодател И. П., през исковия период от 01.11.2016 г. - 10.10.2018 г., на ПИ с идентификатор *** в [населено място], [улица], и изградените в него сгради - както същестуващите към 1992г. сгради, когато са реституирани на общия им наследодател И. П., така и на изградените /преустроените в поземления имот в последствие сгради. Претърпените изменения в имота са без правнозначение за наличието на съсобственост върху поземления имот и приращенията в него, съгласно чл.92 ЗС-представляващи постройките конкретно обособени обекти, нанесени в кадастралната карта, доколкото няма данни за извършена делба между съсобствениците, нито да е установено друго по отношение на сградите в поземления имот. Със сключеното на 25.05.1992 г. писмено споразумение между наследниците на И. П. - между К. И. Д., М. И. Г.- негови дъщери, З. В. Г. и М. Й. М.-наследници на сина му Й. И. Г., съсобствениците са се споразумели за начина на ползване на съсобственото реституирано имущество на [улица], като З. В. Г. и М. Й. М. са предоставили за ползване своята 1/3 ид. ч. от реституираното имущество /тази на Й. Г./, поравно на другите две наследници - на К. Д. и М. Г., срещу наем, като е уговорено, че помежду си К. Д. и М. Г. ще ползват общия имот поравно чрез своите деца, съответно В. Й. за първата, и А. Ч. и П. Ч. - общо за втората. Това споразумение не е оспорено по делото и валидно обвързва посочените страни по него-сънаследниците на И. П., които са представлявани от посочените в него пълномощници В. Й. и А. Ч., чиято представителна власт за споразумението не е оспорена в процеса. Напротив, това споразумение е потвърдено с последващо такова /без дата/, представено в първоинстанционното производство и несопорено в процеса, подписано лично и от З. В. Г. и М. Й. М. наред с пълномощниците на другите две съсобственици, с което потвърждава и постигнатото на 25.05.1992 г. споразумение за начина на ползване на общия имот-земя и сгради в него. Това споразумение между съсобствениците е такова по чл.32, ал.1 ЗС и при тълкуване волята на страните по него съгласно чл.20 ЗЗД, то дава право на две от съсобствениците - К. Д. и М. Г., притежаващи всяка по 1/3 ид. ч., да ползват изцяло /при равни права/ реституирания имот на [улица]-земя и сгради, вкл. и чрез своите деца В. Й., А. Ч. и П. Ч., като ползват и дела на съсобствениците на останалата 1/3 ид. ч.-М. М. и З. Г., т. е. да ползват повече от притежавания от тях дял в съсобственоста, за което ползване в повече следва да заплащат на неползващите съсобственици на останалата 1/3 ид. ч., обезщетение - наречено наем. Това споразумение обвързва както сънаследниците към 1992 г. - К. Д., М. Г., М. М. и З. Г., така и след смъртта им /настъпила до 2011 г. за последния починал от тях/ обвързва и техните законни наследници за правата и задълженията по него, които са наследими, доколкото няма нито твърдения, нито данни, това споразумение да е било изменяно или прекратено от сключването му и до началото на исковия период по иска- 01.11.2016 г. респ. и до края на исковия период 10.10.2018 г. Както вече бе изложено по-горе, при наличие на такова споразумение за разпределяне ползването на общия имот, не е необходимо ищецът Й. М.-като наследник-съсобственик на дела на майка си и баба си от общо 1/3 ид. ч., да отправя покана до другите съсобственици, респ. техните наследници, които ползват по силата на споразумението общия имот-земя и сгради, за заплащане на обезщетение за ползване на неговата 1/3 ид. ч. от общия имот /земя и сгради/. Направеният обратен извод на въззивния съд е неправилен, съответно и възражението на ответницата за необходимост от такава покана, е неоснователно. Възмездността на ползване на дял от съсобствен имот, който надвишава притежавания дял на ползващия, произтича от закона и не е необходимо дори да бъде уговаряна между съсобствениците, но съсобствениците имат възможността да уговорят това ползване вповече да е безвъзмездно, какъвто настоящия случай не е. Неползващия съсобственик, независимо дали неползването е резултат от лишаването му фактически от това ползване, или резултат на споразумение за ползването между съсобствениците или на съдебно решение, има правото на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС, размерът на което се определя, като се съобразява обема, за който ползващият имота съсобственик-длъжник надхвърля своята квота или дял в съсобствеността и съобразно средния пазарен наем. С отговора на исковата молба ответницата е направила твърдение, че от 1993 г. е започнала да ползва съсобствения имот заедно с В. Й., въз основа на постигнатото споразумение с наследодателките на ищеца, за ползването му, като първоначално ползваното от тях двете помещение –барака отразена в споразумението, в периода 2011-2016 г. е разширявано и е придобило площ към 2016 г. от 393 кв. м., и в него са били обособени два обекта - пицария от 174 кв. м. и ресторант от 219 кв. м., съответно при направени от ответницата вложения за пицарията, и от В. Й.-за ресторанта, и твърдение, че тя е отправила към ищеца предложение през 2016 г. да ползва заедно с нея тази пицария-посочена с идентификатор *****. Тези твърдения за признание за неизгодни за ответницата факти съдът отчита, и които, преценени в съвкупност с представената от ответницата данъчна декларация - подадена от В. Й., на която ответницата също се позовава, и сочеща, че само те двете са били отразени като съсобственици – на по 1/ 2, на сградата ресторант от 393 кв. м., и на удостоверението от общината за категоризацията на пицарията - в което ответницата е отразена като собственик, което не е оспорено в процеса, водят до извод за установен факта на ползване на пицарията с площ 174 кв. м. от ответницата за исковия период. Направеният обратен извод на въззивния съд относно обема на ползваната площ от ответницата, е неправилен като несъобразен с доказателствата по делото. По силата на споразумението от 1992 г. за ползване на общия имот, наследодателят на А. Ч.- майка й М. Г., е получила правото на ползва повече от дела си в съсобствеността като ползва и половината от дела на брат си-наследодател на ищеца, респ. и след смъртта й самата А. Ч. наследява половината от това право на майка си, от което не се е отказала и го е осъществявала, и за което ползване в повече – за ползването на съответната част от дела на ищеца, му се дължи обезщетение. Установено е, че ответницата А. Ч.-Г. за исковия период е ползвала от общите сгради само обекта–пицария с площ 174 кв. м., с идентификатор *****, а съобразно дела си в съсобствеността /1/6 ид. ч./ й се полага ползване на сгради с площ 102 кв. м. от наличните към 2016 г. общо 4 сгради в съсобствения имот, съобразно твърденията на ответницата с отговора на исковата молба, с обща площ тези сгради 612 кв. м. Следователно ответницата ползва 72 кв. м. площ сграда повече от правата си в съсобствеността. Съобразно дела си в съсобствеността, на ищеца се полага ползване на площ от 204 кв. м. сгради към 2016 г., която площ, съгласно споразумението от 1992 г., е предоставена за ползване на другите две сънаследници, респ. на техните наследници, или за ползването на половината от дела на ищеца, т. е. на 102 кв. м., обезщетение му се дължи от наследниците на М. Г., поравно или от А. Ч. за ползване от нея на неговите 51 кв. м. от общите сгради. Установено е, че А. Ч.-Г. ползва и повече от 51 кв. м. площ от общите сгради (надвишава със 72кв. м. ), но на ищеца дължи обезщетение само за ползването на полагащата се на него площ от сградите, съответна на дела му в съсобствеността на сградите. Съгласно заключението на приетата СТЕ, месечният наем за процесната сграда с площ 174 кв. м. е 20,48 лв./кв. м. кръгло 3560 лв. за цялата сграда, или за 51 кв. м. от нея (съответни на 29,31%) е в размер на 1044,48 лв. на месец. Този размер съответства и на уговореният с допълнително споразумение/без дата/ след това от 25.05.1992 г., плащане от А. Ч. на наследодателите на ищеца, наем от 1000 лв. за ползване на тяхната ид. ч. от общите имоти. В случая, обаче, с исковата молба ищецът Й. М. търси от ответницата Ч. обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС съизмеримо със средния пазарен наем, и то в по-малък размер от установения от СТЕ, а именно по 500 лв. на месечна база, за ползване от ответницата на полагаща се на него площ от сградите в имота, изразено в реалното ползване от ответницата на една от сградите вповече от правата й. Съгласно чл.6 ГПК – диспозитивното начало на гражданския процес, съдът е обвързан от търсената от ищеца защита, макар доказателствата по делото да сочат дължимост на по-голям размер, и не може да присъди повече от поисканото. Така исковата претенция за периода 01.11.2016 г. - 10.10.2018 г. от 23 месеца и 10 дни (а не 24 месеца както сочи ищеца), при месечена база за размер на дължимото обезщетение от 500 лв. според поисканото, възлиза на сумата 11 500 лв. (23м. х500) +166,67лв (500/30х10дни), общо 11 666,67 лв., за която сума искът е основателен и доказан, ведно със законната лихва от датата на заявлението до плащането й. За разликата до предявения размер 12 000 лв. искът се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне.

Искът по чл.31, ал.2 ЗС не е за наем, а за обезщетение, и за да може да бъде успешно предявено пред съд вземането, е нужно да е изискуемо т. е. падежът му да е настъпил. Обезщетението не представлява задължение за наем или за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. в ГПК. Вземането за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС, при неограниченото действие във времето на писменото поискване, възниква за всеки следващ поискването ден на неправомерно лично ползване на имота. Приложимата погасителна давност относно обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС е общата петгодишната такава по чл. 110 ЗЗД, а не тригодишната по чл. 111 ЗЗД. (решение № 240 от 21.06.2011 г. по гр. д. № 1390/2010 г., ГК., ІІІ г. о. на ВКС). Съотнесено към настоящия случай - за всеки ден, следващ сключване на споразумението от 1992 г. Съгласно чл. 116, б. б ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иска, или непогасено по давност е вземането на ищеца 5 г. назад преди предявяване на исковата молба по настоящето дело, приравнено съгласно чл.422, ал.1 ГПК на датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК отм.. 11.2019 г., или до 25.11.2014 г. Исковата претенция обхваща вземане за период в рамките на 5 години преди предявяване на иска - предявен за период 01.11.2016 г. - 10.10.2018 г., поради което не е погасен по давност, и това възражение на ответницата се явява неоснователно.

Предвид изложеното, въззивното решение следва да бъде отменено частично като неправилно - в отхвърлителната част на иска до размер 11 666,67 лв., като искът да се уважи за тази сума. За разликата над нея до предявения размер 12 000 лв. решението се явява правилно като краен резултат, макар и по различни мотиви, изложени от касационната инстанция, и подлежи на потвърждаване.

По разноските: При този изход на спора следва да се намали размера на дължимите от ищеца на ответницата разноски за първата и въззивната инстанции, съответно на 25 лв. и на 16,67 лв. съразмерно на отхвърления размер на иска ( 333,33 лв. или 2,78%).

На основание чл.78, ал.1 ГПК, ответницата дължи на ищеца разноски по делото съразмерно на уважения размер на иска (за 97,22%), за всички инстанции, вкл. и за заповедното производство съгласно т.12 на ТР № 4/2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така: за заповедното производство сумата 1156,91 лв. от сторени разноски 1190 лв., за първата инстанция сумата 1448,58 лв. от общо сторени разноски 1490лв., за въззивната инстанция сумата 923,59 лв. от 950лв. разноски за адвокат, която само разноска е искана със списъка по чл.80 ГПК и която е установено да е направена, за касационната инстанция сумата 262,49лв. от сторени 270 лв. разноски за държавна такса, при лиса на доказателства за други разноски в тази инстанция. Неоснователно е възражението на ответницата за прекомерност на адвокатското възнаграждение за въззивната нистанция - в която само инстанация е на правено такова възражение, защото минималният му размер по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС според действащата редакция към датата на договора за правна помощ - ДВ, бр.68/31.07.2020 г., е 890 лв. при което уговореният и платен такъв от 960 лв., не се явява прекомерен. Или общо разноски на ищеца 3791,57 лв. На ответницата ищецът дължи съответната на отхвърления размер на иска (за 2,78%) част от сторените от нея в касационното производство разноски за адвокат 1200 лв., или само 33,36 лв.

Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС, Второ гражданко отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 1835 от 7.12.2021 г. по в. гр. д.№ 2397/2021г., на Окръжен съд-Варна, ГО, и потвърдено с него първоинстанционно решение № 261670/19.05.2021 г. по гр. д. № 6742/2020 г. на РС-Варна, В ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният от Й. П. М. срещу А. М. Ч.-Г., иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 31, ал. 2 ЗС за приемане на установено, че ответницата дължи на ищеца сумата 11666,67 лв. за обезщетение за лишаване от ползване на описания съсобствен имот, за периода от 01.11.2016г. до 10.10.2018г., И В ЧАСТА, в която е осъден Й. П. М. да заплати на А. М. Ч.-Г., разноски съответно над 25 лв. за първата инстанция и над 16,67 лв. за въззивната инстанция, В. К. П:

ПРИЕМА за установено на основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 31, ал. 2 от ЗС, че А. М. Ч.-Г. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [жк], [жилищен адрес] дължи на Й. П. М. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх.2, ет.3, сумата от 11 666,67 лв. обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***** по КККР, одобрени със заповед № РД–18–66/02.06.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК - С., изменени със заповед № 18 – 8021/07.10.2016г. на Началника на СГКК – С., с площ от 174 кв. м., находяща се в [населено място], [улица], построена в ПИ с идентификатор № ****, за периода от 01.11.2016 г. до 10.10.2018 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 25.11.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена по реда на чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение № 635/07.02.2020 г. по ч. гр. д. №19769/2019 г. на РС-Варна, 24 състав.

ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение № 1835 от 7.12.2021 г. по в. гр. д.№ 2397/2021г., на Окръжен съд-Варна, ГО, в останалата част.

ОСЪЖДА А. М. Ч.-Г. да заплати на Й. П. М., сумата 3791,57 лв. за разноски по делото за всички съдебни инстанции.

ОСЪЖДА Й. П. М. да заплати на А. М. Ч.-Г. сумата 33,36 лв. за разноски за касационната инстанция.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: