Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2890/02.05.2019 година, подадена от С. П. М., против решение № 47/22.03.2019 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 121/2019 година.

С обжалваното решение на Окръжен съд Сливен е потвърдено първоинстанционното решение № 1485/20.12.2018 година на Районен съд Сливен, постановено по гр. д. № 55/2018 година, с което е отхвърлен предявеният от С. П. М. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието София (ГДИН София) положителен установителен иск за признаване за установено, че М. има право на допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа за периода от 01.01.2003 година до 30.06.2014 година, поради погасяване на правото на ползване по давност.

В подадената от С. П. М. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието София иск да бъде уважен така както е предявен.

Ответникът по касационната жалба Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието София не е подал отговор на жалбата, като в откритото съдебно заседание е изразил становище, че същата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение трябва да бъде потвърдено.

С. П. М. е била уведомена за обжалваното решение на 27.03.2019 година, като подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 2890/02.05.2019 година, като е подадена по пощата на 30.04.2019 година, а дните от 26.04.2019 година до 29.04.2019 година, включително са неприсъствени. Поради това и предвид разпоредбите на чл. 60, ал. 6 и чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 438/01.06.2022 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това възможно ли е да се погасят по давност (обща-чл. 110 от ЗЗД, специална по ЗЗД или особена по чл. 358 от КТ или по чл. 125 от ЗДСл) неупражнените права на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл. 229, ал. 1, т. 9 (8) от ЗМВР от 1997 година отм. и по чл. 212, ал. 1, т. 3 от ЗМВР от 2006 година отм. възникнали за периода от 2003 година до 2014 година, включително; за това с оглед вида, естеството и правната регламентация на правото на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл. 229, ал. 1, т. 9 (8) от ЗМВР от 1997 година отм. и по чл. 212, ал. 1, т. 3 от ЗМВР от 2006 година отм. възможно ли е изобщо да се погаси по давност това право и за това въведената от законодателя две годишна давност за погасяване на правото на ползване на платения годишен отпуск по чл. 176а от КТ и чл. 59а от ЗДСл, в сила от 01.03.2011 година, приложима ли е и за допълнителния платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл. 229, ал. 1, т. 9 (8) от ЗМВР от 1997 година отм. и по чл. 212, ал. 1, т. 3 от ЗМВР от 2006 година отм., възникнал в периода след 01.03.2011 година.

Отговор на така поставените въпроси се съдържа в решение № 197/07.10.2019 година, постановено по гр. д. № 786/2019 година и решение № 268/08.04.2020 година, постановено по гр. д. № 1313/2019 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С тях е прието, че съгласно разпоредбите на чл. 229, ал. 1, т. 9 (8) от ЗМВР от 1997 година отм. и чл. 212, ал. 1, т. 3 от ЗМВР от 2006 година отм. държавните служители в МВР имат право на допълнителен платен годишен отпуск по чл. 212, ал. 5 от първия закон и по чл. 211, ал. 5 от втория закон до дванадесет работни дни за съответната година. От своя страна разпоредба на чл. 212, ал. 5, т. 2 във връзка с ал. 2 от ЗМВР от 1997 година отм. и чл. 211, ал. 5, т. 2 във връзка с ал. 3 от ЗМВР от 2006 година отм. предвиждат, че работата извън работното време на служителите, за които това време се изчислява в работни дни-подневно, както и на тези, за които то се изчислява сумирано за тримесечен период-за работещите на осем, дванадесет и двадесет и четири смени-се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отчетени до петдесет часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното работно време над петдесет часа. Предвиденото в тези разпоредби право на допълнителен платен годишен отпуск по съществото си представлява компенсация за положен от държавния служител извънреден труд. Това право е непарично и при спор не може да бъде предявено с друг иск, освен с установителен. То може да бъде упражнено като служителят реално ползва полагащия му се допълнителен платен годишен отпуск. Същевременно разпоредбата на чл. 59, ал. 1 от ЗДСл предвижда, че когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по давност. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 176а, ал. 1 от КТ. По своето естество погасителната давност представлява изтичането на установен в закона период от време, през кой, ако носителят на правото не го упражни, то се погасява. Същата представлява санкция за носителя на правото, който бездейства и не го упражнява, поради което не може да бъде прилагана, когато то не може да бъде упражнено поради законови пречки за това. Разпоредбата на чл. 59, ал. 6 от ЗДСл дава възможност на служителя в случай, че органът по назначаването не осигури ползването на отложения отпуск до края на следващата календарна година, той сам да определи времето на ползването му, като уведоми за това в седмодневен срок преди ползването на отпуска. По аналогичен начин разпоредбата на чл. 176, ал. 3 от КТ дава възможност когато работодателят не е разрешил ползването на отпуска в случаите и в сроковете по ал. 2 от разпоредбата, работникът или служителят сам да определи времето на ползването му, като уведоми за това писмено работодателя най-малко четиринадесет дни предварително. Именно тези възможности обуславят погасяването на правото на правото на отпуск по чл. 59а от ЗДСл и по чл. 176а от КТ. За разлика от посочените разпоредби тези на ЗМВР от 2006 година отм. не предвиждат възможността държавния служител в МВР да упражни правото да ползва платения годишен отпуск с едностранно предизвестие. Характера на задълженията, които такъв служител има, не допуска възможността той сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си платен годишен отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния ръководител. Освен това разпоредбите на чл. 229, ал. 14 от ЗМВР от 1997 година отм., съответно чл. 212, ал. 4 от ЗМВР от 2006 година отм. изрично забраняват компенсирането на отпуска с парично обезщетение, освен при прекратяването на служебното правоотношение. При положение, че правото на платен годишен отпуск не може да бъде трансформирано в парично докато съществува служебното правоотношение, нито може да бъде упражнено едностранно от служителя, то за него давност не може да започне да тече до момента на прекратяването на правоотношението. С оглед на това разпоредбата на чл. 59а от ЗДСл е неприложима в конкретния случай. В този смисъл са и решение № 174/13.11.2020 година, постановено по гр. д. № 4893/2019 година, решение № 48/28.06.2022 година, постановено по гр. д. № 908/2019 година, решение № 131/12.07.2022 година, постановено по гр. д. № 1750/2020 година, решение № 50 156/18.10.2022 година, постановено по гр. д. № 3261/2019 година и решение № 50 200/14.11.202 година, постановено по гр. д. № 673/2020 година, шестте по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., а също така и решение № 118/17.07.2022 година, постановено по гр. д. № 897/2019 година, решение № 106/19.05.2022 година, постановено по гр. д. № 834/2020 година, решение № 50 147/25.10.2022 година, постановено по гр. д. № 464/2019 година, решение № 50 166/28.10.2022 година, постановено по гр. д. № 4906/2018 година, решение № 50 071/24.03.2023 година, постановено по гр. д. № 2813/2022 година и решение № 50 080/10.03.2023 година, постановено по гр. д. № 3682/2019 година, шестте по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на които е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Сливен е неправилно по следните съображения:

При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Сливен е приел за правилни изводите на първоинстанционния Районен съд Сливен, че С. П. М. работела по служебно правоотношение като държавен служител в Главна дирекция Изпълнение на наказанията при Министерство на правосъдието на длъжност надзирател. За периода от 01.01.2003 година до 30.06.2014 година същата била положила извънреден труд над 50 часа на тримесечие, за който имала право на следния допълнителен отпуск: 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа за отчетните тримесечия на 2003 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация за положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа за отчетните тримесечия на 2004 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа за отчетните тримесечия на 2005 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа за отчетните тримесечия на 2006 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа за отчетните тримесечия на 2007 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа през всяко отчетно тримесечие на 2008 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа през всяко отчетно тримесечие на 2009 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа през всяко отчетно тримесечие на 2010 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 94 часа извънреден труд над 50-те часа през всяко отчетно тримесечие на 2011 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 94 часа извънреден труд над 50-те часа през всяко отчетно тримесечие на 2012 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 94 часа извънреден труд над 50-те часа през всяко отчетно тримесечие на 2013 година; 1 ден допълнителен отпуск като компенсация на положените 7 часа извънреден труд над 50-те часа за първо и второ отчетни тримесечия на 2014 година (до юни 2014 година).

Също така О. С е приел, че по делото било установено, че С. П. М. била държавен служител по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗИНЗС, ЗМВР и ЗДСл, като през периода от 01.01.2003 година до 30.06.2014 година заемала длъжността „надзирател“ в З. [ място] към ГДИН София. Съгласно разпоредбата на чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР отм. работата извън редовното работно време се компенсирала с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа. В ЗМВР подобна разпоредба за компенсиране на част от положения извънреден труд с допълнителен платен годишен отпуск не била предвидена. За отношенията между страните през процесния период се прилагали разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР отм. и съответните подзаконови нормативни актове. По неуредените в тези специални закони въпроси се прилагали разпоредбите на ЗДСл, по силата на § 1а от ЗРЗМВР отм., към който чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС препращал по неуредените въпроси, съответно след отмяната й от 01.01.2011 година-по аналогия (чл. 46, ал. 2 от ЗНА). Предмет на иска било да се установи правото на компенсация на положен от М. извънреден труд над 50 часа за тримесечен период с допълнителен отпуск, т. е. да се установяло дали били налице предпоставките за такава компенсация, след което да се определи и точната продължителност (брой дни) на този отпуск. Безспорно обуславящия въпрос (той бил спорен пред районния съд, но не бил въведен като такъв във въззивното производство) бил положен ли е от ищцата труд извън редовното работно време, каква е неговата продължителност и има ли такъв над 50 часа на тримесечие. Предмет на делото (противно от заявеното от М. във въззивната й жалба) не било правото на ползване на допълнителния отпуск (предполагало безспорно установено такова), а установяване на предпоставките за възникването му като компенсация на положен извънреден труд. Пред първоинстанционния съд страните спорели и по обуславящия го въпрос-положен ли е бил въобще извънреден труд, а не дали и кога ищцата да ползва този отпуск, чието възникване работодателят оспорвал. С оглед предмета на спора, въззивният съд намирал, че същия имал имуществен характер. Съгласно разпоредбата на чл. 125 от ЗДСл имуществените спорове се предявявали в три годишен срок по общия исков ред. Затова максималния общ давностен срок по отношение на спорове, касаещи служебни правоотношения, какъвто бил и този спор, бил три години. Положения извънреден труд, който следвало да бъде компенсиран с платен годишен отпуск за целия исков период от 01.01.2003 година до 30.06.2014 година бил погасен по давност, тъй като исковата молба била подадена на 05.01.2018 година. С оглед изложените във въззивната жалба съображения за неприложимост на института за погасителна давност по отношение на установителните искове, въззивният съд намирал, че разпоредбата на чл. 125 от ЗДСл не съдържала ограничения, изключения, разлики, с оглед вида на иска (на търсената защита). Разпоредбата визирала всички имуществени спорове по съществуващо служебно правоотношение и била приложима за всички видове искове относно тях. Предвид на това въззивният състав намирал, че исковата претенция изцяло била погасена по давност, с оглед разпоредбата на чл. 125 от ЗДСл и като такава била неоснователна и следвало да се отхвърли.

Предвид дадените по-горе отговори на правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, така направеният от въззивният съдебен състав извод, че правото, чието установяване е поискано от С. П. М. в настоящето производство, е погасено по давност е незаконосъобразен. Това налага отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което да бъде признато за установено по отношение на ГДИН София, че на основание чл. 229, ал. 1, т. 9 (8), във връзка с чл. 212, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 1997 година отм. и чл. 212, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 2006 година отм. С. П. М. има право на допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа за периода от 01.01.2003 година до 30.06.2014 година, до размерите, които са посочени по-горе и които съвпадат с исковата претенция.

С оглед изхода на делото ГДИН София ще трябва да заплати на С. П. М. сумата от 1600.00 лева, представляваща направени разноски по делото за всички съдебни инстанции, по сметка на ВКС сумата от 120.00 лева държавна такса.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 47/22.03.2019 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 121/2019 година и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗЗД УСТАНОВЕНО по иск предявен от С. П. М. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] против ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“ при Министерство на правосъдието С. [ място], [улица], че на основание чл. 229, ал. 1, т. 9 (8), във връзка с чл. 212, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 1997 година отм. и чл. 212, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 2006 година отм. С. П. М. има право на допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа за периода от 01.01.2003 година до 30.06.2014 година, както следва: 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа за отчетните тримесечия на 2003 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация за положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа за отчетните тримесечия на 2004 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа за отчетните тримесечия на 2005 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа за отчетните тримесечия на 2006 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа за отчетните тримесечия на 2007 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа през всяко отчетно тримесечие на 2008 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа през всяко отчетно тримесечие на 2009 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа през всяко отчетно тримесечие на 2010 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 94 часа извънреден труд над 50-те часа през всяко отчетно тримесечие на 2011 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 94 часа извънреден труд над 50-те часа през всяко отчетно тримесечие на 2012 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 94 часа извънреден труд над 50-те часа през всяко отчетно тримесечие на 2013 година; 1 ден допълнителен отпуск като компенсация на положените 7 часа извънреден труд над 50-те часа за първо и второ отчетни тримесечия на 2014 година (до юни 2014 година).

ОСЪЖДА ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“ при Министерство на правосъдието С. [ място], [улица] да заплати на „С. П. М. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН], сумата от 1600.00 лева, представляваща направени разноски по делото за всички съдебни инстанции, по сметка на ВКС сумата от 120.00 лева държавна такса.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.